За псевдосамоубийците и тяхната природа


„Това, че съм правил четири опита за самоубийство, не означава, че няма да пробвам пак.”

                                  Анонимен депресар

 Въпреки, че вече писах на тази тема (Брей, колко ми порасна работата, започнах да се самоцитирам. Или по-скоро напредвам упорито към шизофренията), днес бях вдъхновена да се върна към старата песен от следната публикация в блога на трубадура Lazyfantasy. Смятах да е под формата на коментар, но тъй като имам много какво да кажа по въпроса реших да ви занимая с мнението си за онази особена порода животни… непрекъснато заплашващи, непрекъснато кълнящи се как ще си вземат живота… които обаче никога не го правят.

Я бръснача не е достатъчно остър, я хапчетата са горчиви, я клонът се счупил. Все нещо в тоя жесток, суров, гаден свят им попречва на тях, клетите самоубийци да се докарат до така бленувания от тях край.

Ако изобщо даже посегнат към някое от многобройните средства за прекъсване линията на живота.

Хипер успешен метод за пробуждане на чувството за вина и заспала съвест. Или просто, за да привлечеш нечие внимание. Да получиш това към което се стремиш, навирайки в очите на околните крехката си психика, чувствителност, комплекси, болките, тежкото си детство.

За пръв път някой ме заплаши, че ще се самоубие като бях малка и глупава. Няма нищо по-стресиращо за един относително наивен, млад индивид от заплахата със самоубийство чрез sms в два сутринта. Може просто да ти вземе ума, особено ако продължаваш да звъниш на индивида, а той не вдига ли, не вдига. Накрая когато вече всичките ти вътрешности треперят от ужас ти вдига някой друг, вече си представяш най-лошото… и от там ти казват, че кандидат-самоубиеца вече си е тръгнал. Без мотора, с който е заплашил да се пречука.

Извини се на следващия ден.

Иска ми се да вярвам, че не е желаел да манипулира, а че просто е вкарал една идея повече драма отколкото повелява добрия вкус.

Понякога човек прекалява, увлича се.

А друг път от такова прекаляване може наистина да се докараш до мита за лъжливото овчарче.

Понякога заплахите са наистина злонамерени. Особено когато индивидът знае, че познаваш хора, които са си посегнали. Успешно. Когато е съвършено наясно, че смъртта не е тема, която приемаш с лека ръка и че заплахите те вкарват в хиляда и един филми. Същият описва евентуалното си самоубийство с хиляди подробности, точно как ще се прибере. В каква поза ще е докато натиска спусъка на пистолета си, как точно ще си клъцне вените или гръцмуля. А ти седиш, скубеш си косите и се чудиш какво да направиш, за да предотвратиш трагедията. Светът ти се струтва, пресягаш се през бездната, улавяш само сянката му… и се будиш с вкуса на собствената си ужасена пот.

А гадта отсреща тайно се подхилква, пуснал черния си вирус в кръвта ти. Изпитва извратена нужда от страданието ти, умира си да те накара да се притесняваш за него. Подло рови из язвите ти, човърка раните, докато не се инфектират. Може и до лудост да те докара с непоследователното си поведение, с вечните заплахи.

А ти се тръшкаш ли, тръшкаш.

Пък плевелът те засмуква, докато не ти вземе последните силици.

Грозна работа.

Сещам се за една девойка, с която си пишех навремето. Украинска психопатка, повече патка, отколкото психо. Някой ден трябва да увековеча поведението й в по-епохален труд. Та тя непрекъснато се обясняваше как животът й се разпада. Омръзнало й е. Прекалено е чувствителна за тоз свят свиреп и студен. Никой не се интересувал от нея. Никой не я обича. Аз не спирах да й пиша, защото ми беше интересна като модел на поведение.

В един чуден момент реши да инсценира онлайн самоубийство. Написа сърцераздирателна последна бележка. Писа ми от три различни гледни точки – своята, на сестра си и на гаджето на сестра си. Придаваше на всеки някаква характерна особеност. Имаше възможност да се измъкне след това изпълнение, но явно сладката манипулация над нечия чужда, крехка душевност е възбуждала хищническите й инстинкти твърде много.

През месеците, в които комуникирахме… май няма нужда да обяснявам колко пъти обясняваше, че ще си каже сбогом със споменатия жесток свят.

Е, накрая се оказа доста банална персона.

Студентка по психология, решила да си поиграе.

Основната ми мисъл е … трябва да се научим да четем зад жестовете и думите на човека срещу нас. Като ходене по тънко въже е, никога не можеш да си сто процента убеден, че от другата страна не се разиграва фарс. Но как се придобива смелостта да отрежеш примката, с което някой хитро те размотава напред-назад според капризите и желанийцата си? Как се поема риска от това да отхвърлиш нечий вик за помощ… и после да живееш с вината, че не си бил прав?

За мен това е най-гнусната същност на манипулацията – гадния елемент на съмнение, тровещ мозъка на жертвата. Подлудяващата несигурност, също като да обезвредиш бомба и да улучиш правилната жичка.

Как със сигурност можем да различим манипулатора от истинската жертва?

И трябва ли да се обвиняваме, ако не изпълним ролята на добрите самаряни?

Всеки решава сам за себе си.

Според ситуацията, според човека.

Но със сигурност усети ли тънката паяжина на умелия играч, всеки с малко повече здрав разум трябва да я разкъса.

Преди да се е оплел още по-жестоко.

На света има достатъчно благородни каузи, в които да хвърлим времето и усилията си.

Този, който сам не желае да се спаси, със сигурност не е една от тях.

5 thoughts on “За псевдосамоубийците и тяхната природа

  1. В моя живот имам и то най-близки хора, които ми сервирват, че ще посегнат на живота си. Разбира се приемам спокойно тази вест, тъй като ми са прекалено ясни: самовлюбени, егоисти и слаби характери. Казвам им, че изобщо не ми пука какво ще правят със собственият си живот и ако го направят, лично аз ще уредя погребението, със собствени средства. Явно тази моя реакция е неочаквана за тях и повече не ме занимават с тези въпроси. Разбира се те са си все още живи, но дочувам, че подобни заплахи са правили и пред други хора. Явно, така очакват някакво съжаление или грижовност. Понякога тези заплахи идват и след като са сгрушили в нещо, а останалите ги порицават за това.

  2. @khagan, вероятно това наистина е най-доброто лекарство за подобни индивиди. В момента, в който усетят, че им се връзваш и поддаваш – край, загубен си, пуснали са си челюстите. Много пъти съм казвала, че на следващия, който дойде при мен да ме заплашва, че ще се самоубие ще му направя оферта – ако наистина иска да умре, ще го заведа лично на централна гара за морална подкрепа.

    @troubadour, голяма работа е стария Карлин. RIP!

  3. Явно имам късмет, никой близък не ме е заплашвал, че ще сложи край на живота си. Може би заради това гледам леко присмехулно на онази категория индивиди, които казват “Ще се самоубия!” по-често от “Добро утро!”.

    “С пистолет е шумно, влакът много смачква,
    с газ си е безумие, от бръсначите боли,
    циментът е грапав, с киселина не смея,
    кална е реката…
    Може и да се живее!”

    Дороти Паркър

  4. Деси, само можеш да се радваш в такъв случай.😉 Този стих го знаех от Girls, Interrupted, но нямах идея кой/коя е авторката.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s