Самота


 

Photo: http://www.fanpop.com/

Стоях от другата страна на щанда и раздавах на подредилите се в индийска нишка хора спагети, сандвичи и напитки.

Бяха обикновени служители на увеселителния парк.

И ми бе една идея по-лесно да ги обслужвам наместо гостите, дошли да се натъпчат с мазна, нездравословна храна, след което да им прилошее на бесните, препускащи въртележки.

Не усещах как минава времето.

На моменти дори усмивката ми ставаше истинска и изпитвах искрено удоволствие от работата.

Може и Стокхолмски синдром да беше, казва ли ти някой.

Той се нареди, за да получи обяда си и ме попита от къде съм.

Не помня лицето му, дори униформата му или каквито и да е детайли. Образът му прилича на размазано петно в архивите на паметта ми. Затова няма да го описвам.

Когато човек усилено напряга ума си, за да извика определено събитие, въображението се включва и добавя несъществуващи детайли. За да запълнят дупките в историята.

Както героят в Големите надежди, ще я разкажа така както си я спомням.

А си спомням, че беше между четиридесет и петдесет.

Стори ми се тъжен и срамежлив, като преждевременно пораснало дете, което трябва да играе възрастен.

Като някой, който един ден се е събудил и е установил, че животът му е минал.

Младостта си е отишла, мечтите му са рухнали и събитията са се изнизали… а той дори не е е разбрал кога.

И продължава живота си по инерция, със скрита тъга и кротко примирение.

В крайна сметка, нали е жив и здрав, пък останалото… ами, има и други като него.

Мисля, че ме гледаше с широко отворени очи, като същество от друга планета.

Но може и да е от въображение и въобще да не ме е приемал така.

Явно усети чуждестранния ми акцент и това го накара да преодолее естестествената си стеснителност.

Обясних му къде е България, защо съм тук и какво правя, докато му сипвах храната с дежурната усмивка.

Той ми каза колебливо, сякаш не може да повярва, че го споделя с напълно непознат:

–       Никога не съм пътувал никъде.

Не беше прекосявал и границата на щата.

Стана ми мъчно. За миг след това спонтанно изказване като че ли престанахме да сме си чужди.

За миг сякаш надникнах в мислите му и проникнах в чувството на неудовлетвореност.

Инерцията.

Навикът ми е да не прекалявам с емпатията, вредна е за здравето в крайни количества.

Понякога е неизбежна, особено в такива редки мигове.

–       Утре ще бъдеш ли отново тук?

–       Разбира се.

Но на другия ден мен ме нямаше.

Сещам се за него, когато вляза в закусвалня, подобна на онази, в която работех тогава.

И ме лъхва същото отчаяние и меланхолия.

Може и да продължава да търси отговори в нечии чужди очи.

Може и да се е застрелял в анонимна хотелска стая.

Може и да е взел за заложници едно училище, или универсален магазин, и да е приключил… отново с куршум в главата.

Само че на мен ми се иска да вярвам, че най-накрая е събрал смелост и е прекосил границата. Въпреки всичко.

Поддържа надеждата ми жива.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s