Колко си лоша!


Photo: http://urbanshadow.net

Специално за Nostromo, както и за Милена.  Не знам дали е Буковски, не знам дали е в стила на предходното, но все пак се надявам да му се насладите.

Мрачната утрин се стопи в прегръдките на ласкавото майско слънце в центъра на Пещера. А на мен ми бе вече време за обяд. Тъй като ми предстоеше още доста път, реших да поспестя някой и друг лев от обяда в заведение. Затова се отправих към близката Billa да се снабдя с продукти за сандвичи.

Позиционирах се на пейка в градската градина, свалих раницата си и се заех с импровизираната кулинария в градски условия.

И тогава го видях да се приближава към мен.

Не твърде млад, но и не твърде стар.

С оредяваща по темето коса.

Мазна усмивка на бивш коцкар.

Ако израженията бяха думи, неговото щеше да крещи „Ой, котьо!”

Подмята шапката си и идва насам.

Въздъхвам с раздразнение.

Понякога си мисля, че даже и на петдесет да стана, ще ми се лепят подобни индивиди.

Моля се лицемерно на всички богове да ме подмине.

Явно са решили да не се хабят с неверница като мен.

Той: (угоднически) Здравейте.

Аз: (с изражение на полуумряла котка) Здравейте.

Продължавам да си правя сандвичите.

Както и да се правя, че него го няма.

Той не се отказва така лесно.

Той: Искам да ви задам един въпрос.

Аз: Да?

Той: Чакате ли някого?

Аз: Не, защо?

Той: Ами… защото аз случайно тука чакам една жена от Харманли… дето много прилича на вас.

Аз: Аха.

Той: Та… като ви видях да седите тука… ама вие вече ми отговорихте на въпроса.

Аз: Да, явно.

Ползвам къси реплики, с надеждата „принцът” да схване идеята.

Той обаче тъпо и упорито напредва с рогцата.

Той: А ти от къде си?

Ох, как обичам когато някой с когото току-що съм се запознала да премине рязко от „вие” на „ти”.

Решавам да се измъкна с псевдофилософски мистицизъм.

Аз: Отвсякъде и никъде.

Той: (с внезапно прозрение) Ооо… Значи скиташ?

Аз: Да, сигурно.

Той: Леле…

Обичам многословните мъже.

Той: (продължава с мазна усмивка) Това е много смело решение за само момиче… и много предизвикателно.
Тя: Чак пък предизвикателно.

Той: Е, сама жена на пътя… пък ти си много привлекателна жена. При кого си тук?

Да, само това липсваше, да давам отчет на всеки доближил ме бивш регионален плейбой.

Продължавам да излъчвам с всяка фибра на аурата си (така ли му викат?) мирово безразличие към света и в частност към него.

Аз: При никого.

Той: Е, айде сега, все при някого си дошла. Нали знаеш… Пещера е малък град… Нещата бързо се разбират… и едно смело, привлекателно момиче бързо става обект на интерес.

Благодаря ви, благородни господине, задето ме светнахте за народопсихологията на малкия град.

Хайде сега, ако обичате, да вземете да се оттеглите?

Аз: При никого не идвам и при никого не отивам. Мислете си каквото искате.

Той: Ама нямаш ли къде да останеш?

Аз: Не ме мислете. Вие нямахте ли някаква среща?

Опитвам се да го отклоня любезно.

Не схваща намека.

Той: Ми, ние нямахме точно среща, ами се бяхме разбрали днес да се чакаме евентуално тука…

Ох, поне да можеше да лъжеш като хората.

Шивашки цех мога да си открия от белите ти конци.

Аз: (твърдо) Ами звъннете й по телефона, де.

Той: Ми аз й нямам телефона.

Аз: Е как имате среща като не й знаете телефона?

Той: (гледа си в краката, подритва някакво камъче) Ми ние се запознахме в оня сайт… гепиме… ама нямахме твърда уговорка… просто си бяхме говорили нещо за тая седмица… ама тя се покри…

Решавам да пасувам и обръщам внимание изцяло на сандвичите си.

От нерви и нетърпение да се освободя от присъствието му, изпускам парче чушка върху дънките си.

Съскам тихо, под нос.

Аз: Е, значи определено не съм аз. Нямам регистрация в такива сайтове. Нищо, че приличам на нея.

Последната ми реплика е пропита от сарказъм.

Той обаче се измъква от мазните му пипала и продължава да се прави на ударен.

Той: Ми, не знам, аз съм й виждал само голи снимки. Тъй де, без лице.

Да, и реши, че прилича на мен.

Умник.

Внезапно много интимни си станахме.

Вече даже си ме представя без дрехи.

Трябваше ли да се възбудя от това?

Той: И понеже те видях тука да си седиш сама, си помислих… да не би тя да е решила да дойде… че имахме уговорка принципно за днеска… пък да ми е загубила номера… да се чуди какво да прави.

Просто се чудя с какъв процент мозъчни увреждания трябва да си, че да се дигнеш от Харманли, за да се изчукаш с някой от Пещера и баш в последния момент да се сетиш, че му нямаш номера.

Мистериите на вселената.

Той: Ама аз да не ти досаждам.

Аз: (откровено) Да.

А той продължава все едно нищо не съм му казала.

Очарователно.

Покрай нас минава сватбена процесия.

Клаксони и балони.

Той въздъхва.

Явно е решил да смени тактиката и да го подкара романтично и житейско-страдалчески.

Той: Ех, женят се хората.

Аз: Аха, щом ги влече.

Той: (като един истински поет) Мда… а като свърши любовта, остава само уважението.

Не думай.

Той: (продължава) … а като свърши уважението… нищо не остава.

Иде ми да си прережа вените от отчаяние по този повод.

Вместо това отпивам от сока си и се правя, че не разбирам.

Той: Ей затова… шестнайсет години бяхме женени… и си би чуковете в Германия. Пък аз си седя тук, ровя се по разни сайтове… и се надявам на чудеса.

Ох, милото ми то!

Дай мама да те гушне и да те утеши, горкичкия.

Една свирка, за да ти олекне? Дървена или глинена?

Безчувствена към личната му драма, продължавам да гледам настрани.

Все едно не говори на мен.

И този път не се отказва.

Той: Аз май наистина ти досаждам.

Не му отговарям, така или иначе каквото и да кажа, няма значение.

Той: И накъде си се понесла след това?

Аз: Сигурно към Пазарджик, не съм решила още.

Той: Е значи все пак отиваш при някого.

Аз: Не.

Той: Добре де, къде ще спиш? Нямаш ли къде да останеш?

Аз: Вие мен не ме мислете, има достатъчно влакове и автобуси.

Той: Ама няма… (изрежда ми кога е последния транспорт, който може да ме изведе извън града)

Аз: Не съм вчерашна, ще се оправя.

Той минава към друга тактика и сменя ролята.

Този път се прави на загрижен баща спрямо една бедна, бездомна спътничка.

Той: Ами виж сега, ако нямаш къде да спиш, заповядай в нас.

Още не е довършил репликата когато включвам оксижена и го отрязвам с рязък бял пламък.

Аз: Не, благодаря!

Той: Еее, стига де, аз само искам да ти помогна.

Аз: Кой ти каза, че имам нужда от помощ?

Той: Е, нямаш къде да спиш.

Аз: Хотели колкото искаш.

Той: Е в Пещера няма много хотели. Пък и само такова хубаво момиче в хотел…

Ще се разплача от умиление.

Колко добри хора имало по пътищата на милата родина.

Той: Ти какво си мислиш, че ще ти направя нещо ли? Не, и с пръст няма да те бутна.

Почти ти повярвах.

Той: Ама как бе, аз мога да съм ти баща! Имам две дъщери на по 16 и 17 години…

Аз: Все едно, много благодаря, обаче отговорът ми е не!

Той: Е, защо си такава лоша, аз само… да помогна… нали ти казах, две дъщери имам… дето аз сам се грижа за тях! Оная, дето трябва да се грижи за тях си вее гъза по чужбина.

Все си мислех, че грижите за децата се падат и на двете страни.

Ама аз съм само някаква наивница, която няма къде да спи, нали се сещате.

Той: Виж, аз работя в Биовет…

Аз: (рязко и вече даваща признаци на изнервеност) Наистина не ме интересува.

Той: Бе аз само да ти кажа, да ми е чиста съвестта. Довечера излизам от смяна някъде към десет. Ако случайно наистина няма къде да останеш… чакай ме ето на тази улица.

Аз: Със сигурност няма да те чакам, така че не се хаби.

Определено вече и него го избиват нервите.

Сексуалната му неудовлетвореност започва да кипи под всички тъпи социални клишета.

Тонът му става рязък и злобен.

Той: Аз само искам да помогна, ама щом нямаш желание – хубаво! То на сила на човек не може да се помогне.

Аз: Именно!

Той: Да, а аз имах само най-добри намерения. Ама щом не искаш, няма да те карам насила… Ама все пак ако си промениш решението…

Аз: Няма!

Той: Хубаво!

И се оттегли с бойна, бясна крачка.

Отдъхнах си с облекчение.

Това бяха най-дългите двайсет минути от живота ми.

Прибрах в раницата си огромните градинарски ножици, с които току-що собственоръчно бях подкастрила крилата на безкористния хуманизъм.

Амин.