Колко си лоша!


Photo: http://urbanshadow.net

Специално за Nostromo, както и за Милена.  Не знам дали е Буковски, не знам дали е в стила на предходното, но все пак се надявам да му се насладите.

Мрачната утрин се стопи в прегръдките на ласкавото майско слънце в центъра на Пещера. А на мен ми бе вече време за обяд. Тъй като ми предстоеше още доста път, реших да поспестя някой и друг лев от обяда в заведение. Затова се отправих към близката Billa да се снабдя с продукти за сандвичи.

Позиционирах се на пейка в градската градина, свалих раницата си и се заех с импровизираната кулинария в градски условия.

И тогава го видях да се приближава към мен.

Не твърде млад, но и не твърде стар.

С оредяваща по темето коса.

Мазна усмивка на бивш коцкар.

Ако израженията бяха думи, неговото щеше да крещи „Ой, котьо!”

Подмята шапката си и идва насам.

Въздъхвам с раздразнение.

Понякога си мисля, че даже и на петдесет да стана, ще ми се лепят подобни индивиди.

Моля се лицемерно на всички богове да ме подмине.

Явно са решили да не се хабят с неверница като мен.

Той: (угоднически) Здравейте.

Аз: (с изражение на полуумряла котка) Здравейте.

Продължавам да си правя сандвичите.

Както и да се правя, че него го няма.

Той не се отказва така лесно.

Той: Искам да ви задам един въпрос.

Аз: Да?

Той: Чакате ли някого?

Аз: Не, защо?

Той: Ами… защото аз случайно тука чакам една жена от Харманли… дето много прилича на вас.

Аз: Аха.

Той: Та… като ви видях да седите тука… ама вие вече ми отговорихте на въпроса.

Аз: Да, явно.

Ползвам къси реплики, с надеждата „принцът” да схване идеята.

Той обаче тъпо и упорито напредва с рогцата.

Той: А ти от къде си?

Ох, как обичам когато някой с когото току-що съм се запознала да премине рязко от „вие” на „ти”.

Решавам да се измъкна с псевдофилософски мистицизъм.

Аз: Отвсякъде и никъде.

Той: (с внезапно прозрение) Ооо… Значи скиташ?

Аз: Да, сигурно.

Той: Леле…

Обичам многословните мъже.

Той: (продължава с мазна усмивка) Това е много смело решение за само момиче… и много предизвикателно.
Тя: Чак пък предизвикателно.

Той: Е, сама жена на пътя… пък ти си много привлекателна жена. При кого си тук?

Да, само това липсваше, да давам отчет на всеки доближил ме бивш регионален плейбой.

Продължавам да излъчвам с всяка фибра на аурата си (така ли му викат?) мирово безразличие към света и в частност към него.

Аз: При никого.

Той: Е, айде сега, все при някого си дошла. Нали знаеш… Пещера е малък град… Нещата бързо се разбират… и едно смело, привлекателно момиче бързо става обект на интерес.

Благодаря ви, благородни господине, задето ме светнахте за народопсихологията на малкия град.

Хайде сега, ако обичате, да вземете да се оттеглите?

Аз: При никого не идвам и при никого не отивам. Мислете си каквото искате.

Той: Ама нямаш ли къде да останеш?

Аз: Не ме мислете. Вие нямахте ли някаква среща?

Опитвам се да го отклоня любезно.

Не схваща намека.

Той: Ми, ние нямахме точно среща, ами се бяхме разбрали днес да се чакаме евентуално тука…

Ох, поне да можеше да лъжеш като хората.

Шивашки цех мога да си открия от белите ти конци.

Аз: (твърдо) Ами звъннете й по телефона, де.

Той: Ми аз й нямам телефона.

Аз: Е как имате среща като не й знаете телефона?

Той: (гледа си в краката, подритва някакво камъче) Ми ние се запознахме в оня сайт… гепиме… ама нямахме твърда уговорка… просто си бяхме говорили нещо за тая седмица… ама тя се покри…

Решавам да пасувам и обръщам внимание изцяло на сандвичите си.

От нерви и нетърпение да се освободя от присъствието му, изпускам парче чушка върху дънките си.

Съскам тихо, под нос.

Аз: Е, значи определено не съм аз. Нямам регистрация в такива сайтове. Нищо, че приличам на нея.

Последната ми реплика е пропита от сарказъм.

Той обаче се измъква от мазните му пипала и продължава да се прави на ударен.

Той: Ми, не знам, аз съм й виждал само голи снимки. Тъй де, без лице.

Да, и реши, че прилича на мен.

Умник.

Внезапно много интимни си станахме.

Вече даже си ме представя без дрехи.

Трябваше ли да се възбудя от това?

Той: И понеже те видях тука да си седиш сама, си помислих… да не би тя да е решила да дойде… че имахме уговорка принципно за днеска… пък да ми е загубила номера… да се чуди какво да прави.

Просто се чудя с какъв процент мозъчни увреждания трябва да си, че да се дигнеш от Харманли, за да се изчукаш с някой от Пещера и баш в последния момент да се сетиш, че му нямаш номера.

Мистериите на вселената.

Той: Ама аз да не ти досаждам.

Аз: (откровено) Да.

А той продължава все едно нищо не съм му казала.

Очарователно.

Покрай нас минава сватбена процесия.

Клаксони и балони.

Той въздъхва.

Явно е решил да смени тактиката и да го подкара романтично и житейско-страдалчески.

Той: Ех, женят се хората.

Аз: Аха, щом ги влече.

Той: (като един истински поет) Мда… а като свърши любовта, остава само уважението.

Не думай.

Той: (продължава) … а като свърши уважението… нищо не остава.

Иде ми да си прережа вените от отчаяние по този повод.

Вместо това отпивам от сока си и се правя, че не разбирам.

Той: Ей затова… шестнайсет години бяхме женени… и си би чуковете в Германия. Пък аз си седя тук, ровя се по разни сайтове… и се надявам на чудеса.

Ох, милото ми то!

Дай мама да те гушне и да те утеши, горкичкия.

Една свирка, за да ти олекне? Дървена или глинена?

Безчувствена към личната му драма, продължавам да гледам настрани.

Все едно не говори на мен.

И този път не се отказва.

Той: Аз май наистина ти досаждам.

Не му отговарям, така или иначе каквото и да кажа, няма значение.

Той: И накъде си се понесла след това?

Аз: Сигурно към Пазарджик, не съм решила още.

Той: Е значи все пак отиваш при някого.

Аз: Не.

Той: Добре де, къде ще спиш? Нямаш ли къде да останеш?

Аз: Вие мен не ме мислете, има достатъчно влакове и автобуси.

Той: Ама няма… (изрежда ми кога е последния транспорт, който може да ме изведе извън града)

Аз: Не съм вчерашна, ще се оправя.

Той минава към друга тактика и сменя ролята.

Този път се прави на загрижен баща спрямо една бедна, бездомна спътничка.

Той: Ами виж сега, ако нямаш къде да спиш, заповядай в нас.

Още не е довършил репликата когато включвам оксижена и го отрязвам с рязък бял пламък.

Аз: Не, благодаря!

Той: Еее, стига де, аз само искам да ти помогна.

Аз: Кой ти каза, че имам нужда от помощ?

Той: Е, нямаш къде да спиш.

Аз: Хотели колкото искаш.

Той: Е в Пещера няма много хотели. Пък и само такова хубаво момиче в хотел…

Ще се разплача от умиление.

Колко добри хора имало по пътищата на милата родина.

Той: Ти какво си мислиш, че ще ти направя нещо ли? Не, и с пръст няма да те бутна.

Почти ти повярвах.

Той: Ама как бе, аз мога да съм ти баща! Имам две дъщери на по 16 и 17 години…

Аз: Все едно, много благодаря, обаче отговорът ми е не!

Той: Е, защо си такава лоша, аз само… да помогна… нали ти казах, две дъщери имам… дето аз сам се грижа за тях! Оная, дето трябва да се грижи за тях си вее гъза по чужбина.

Все си мислех, че грижите за децата се падат и на двете страни.

Ама аз съм само някаква наивница, която няма къде да спи, нали се сещате.

Той: Виж, аз работя в Биовет…

Аз: (рязко и вече даваща признаци на изнервеност) Наистина не ме интересува.

Той: Бе аз само да ти кажа, да ми е чиста съвестта. Довечера излизам от смяна някъде към десет. Ако случайно наистина няма къде да останеш… чакай ме ето на тази улица.

Аз: Със сигурност няма да те чакам, така че не се хаби.

Определено вече и него го избиват нервите.

Сексуалната му неудовлетвореност започва да кипи под всички тъпи социални клишета.

Тонът му става рязък и злобен.

Той: Аз само искам да помогна, ама щом нямаш желание – хубаво! То на сила на човек не може да се помогне.

Аз: Именно!

Той: Да, а аз имах само най-добри намерения. Ама щом не искаш, няма да те карам насила… Ама все пак ако си промениш решението…

Аз: Няма!

Той: Хубаво!

И се оттегли с бойна, бясна крачка.

Отдъхнах си с облекчение.

Това бяха най-дългите двайсет минути от живота ми.

Прибрах в раницата си огромните градинарски ножици, с които току-що собственоръчно бях подкастрила крилата на безкористния хуманизъм.

Амин.

5 thoughts on “Колко си лоша!

  1. Е , не!Къде е моментът с класическия шлифер и шумната плесница.Ти си герой ( ако е истинска случка).Ако ли не , лирическата героиня трябва да има поне три линии от тъп нож на лявата китка.
    Баси!Ако имах раница и чушки,нищо нямаше да остане от тоя коцкар.
    Чак ми стана мазно на ходилата, все едно си полял измършявала маруля със зехтин екстра вЪрджин от 12 лв килото!!!
    Амин!

  2. Въх, ама си лоша. Обаче оставя впечатлението, че минутите са надхвърлили двадесетте с доста🙂

    Едно време беше някак по-романтично, още с поглед се разбирахме ще се порим ли или ш’са бийм, пък и пичът е от старата генерация, само излага наборите си… резил.

  3. Няма да се отплесвам по въпроса дали става дума за действителен случай или не (макар че ще съм доста изненадан, ако се окаже, че сама си си съчинила пряката реч на “сваляча”), от сега обаче ще ти кажа, че сексуално-лирическото срутване си беше много повече “Буковски”, а дори и “Самота” носеше нещо от дух му, защото, ако там бе описателна по отношение на личната трагедия на героя с дисектираща проникновеност без да натрапваш личното си отношение (или поне да не изглежда, че го правиш), тук се е получило тъкмо обратното. Не става дума за правотата му, а за това дали изобщо да го има. Дори и в “аз”-форма, сюжетът е този, който трябва да “казва”, а не автора или лирическия герой.

    Разбира се, това е лично мнение. Пишеш забавно и си подбираш интересни сюжети, така че като седне да те чете човек и да иска не може да се откаже, докато не разбере какво е станало.

    Естествено имам втора заявка за Буковски. Тъй де, ти разбра, че не очаквам да пишеш като него, а просто да си бъдеш себе си.🙂

    Между другото не спомена какво точно си чела от него, затова ти препоръчвам първото, с което започнах аз, запознавайки се с него – “Криминале”.

  4. Ооо, насладих му се и още как.:) Много съм доволна. Ама ти си много бърза с изпълняването на заявки. Така както е тръгнало ще напишеш и първата си бук, стил Буковски.;) Но предпочитам стил ИкароГрафски .:)
    А и споменаваше нещо за роман в поста за РД-то;)

    Ей за т’ва не ям сандвичи :P…което разбира се не ми е спестявало сблъсъци с подобни тъпанари.

  5. @Лили, коментарът ти е уникален като теб самата.😉 Това за линиите от тъп нож не го зацепих – какво имаше предвид?🙂 Случката е сто процента реална, единствено съжалявам, че веднага не си записах диалога в тетрадка, докато още ми е пресен. В оригинал беше бая по-брутално. Но ако мислиш, че това е мазно – някой ден може да опиша возенето ми с един “красив” шофьор на такси, който пространно ми обясняваше за сексуалните си предпочитания и любовта към жени с … вълничка.😉 Как не се отвратих от секса след това пътуване – не знам.😉

    @troubadour, а де, и аз още от самото начало дадох да се разберем, че не ми е до шиене, и то съвсем не с неговата… губерка.😉 Ама той тъпо и упорито настоява и настоява. Явно на принципа, че накрая ще ми писне и ще склоня.😉 Резил от всякъде.

    @Nostro, благодаря ти много за пространния коментар, сигурно откакто съм стартирала блога това е един от най-задълбочените по отношение на слабостите и силните страни на писаното от мен. А в случая личното отношение явно е избило нагоре. Не бих могла да имитирам стил, който не познавам. Пък и за какво? Прекалено много се стараем да пишем/пеем/снимаме като еди кой си. Ще видя накъде ще ме отнесе интуицията при втората заявка.😉 Чела съм само Кас – най-красивата жена в града. Доста силен като внушение. Веднъж бях започнала да гледам филма Фактотум, но така или иначе филмите са си отделно произведение. Макар аз често да го правя, сравнението между двете категории е несъстоятелно. Ще взема да му дам шанс на стария Чарлз. Общо взето, мненията около мен са противоречиви. Което винаги е предпоставка за проверка.

    @Милена, радвам се, че си се насладила.😉 Колкото до бързината – една от основните ми цели е да се уча на творческа дисциплина и да поддържам хигиената й. Примерно 2010 година ми беше една от най-творчески импотентните. Чак към края й се стегнах и започнах старателно да поддържам блога с редовно писане, по примера на един приятел, той си знае кой е.😉 Правилно е казала Вирджиния Улф, че за да бъде една жена писателка са й необходими пари и собствена стая. Според мен същото важи и за мъжете и за всеки, занимаващ се с интелектуален труд, бил той писател, учен или преводач. Имам една идея за роман, даже съм го започнала. Ако имам и волята да завърша поне първата редакция.😉
    От тия типове няма спасение. Като хлебарките са – трепеш ги, пък те тичкат ли, тичкат ли на воля.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s