Бал


Капката, която преля чашата се крепеше върху петнайсет сантиметров ток. Същият се отчупи от обувката, стиснала като в менгеме крака на осемнайсетгодишната девойка. Все едно бе направена от картон. Наталия извика, залитна напред и в последния момент се залови за масата, като едвам не изкриви зловещо глезена си. Отърва се с леко навяхване и лека уплаха.

Което не й оправи настроението. Изправи се с мъка, като през цялото време пуфтеше и гледаше мрачно към заобикалящите я момчета. Нито един не забеляза не особено грациозното й подхлъзване. По голямата част от тях бяха или порядъчно почерпени, или се опитваха да прикоткат дамите си за по-специални танци в хотелските им стаи.

Облегна се на стола и потри изпотеното си лице, примирила се с факта, че гримът й е безнадеждно размазан. По пръстите й останаха следи от брокат и очна линия. Изкуствените й мигли се бяха разлепили, а прикачените руси кичури към естествената й кестенява коса лепнеха от пот. Краищата на фината й сатенена рокля вече се бяха разкъсали от острите токчета на безполезните сандали с болезнено впити каишки. Половин час по-рано някакъв от „В” клас се пльосна изключително галантно върху нея и сега прекрасния й тоалет ухаеше приятно на разлятата отгоре му бира. Върху бюстието й остана огромно петно. Естествено, момичето не получи извинение. Щом изля щедрото чашата си върху нея, приматът се ухили зъбато и започна да врещи от едно до дванайсет.

Диана току-що бе извършила истински подвиг на катераческото изкуство. Успя да се качи на масата в ресторанта върху зашеметяващите си обувки без да се контузи или да си счупи врата. В момента танцуваше в някакъв доста особено ритъм, поклащайки се върху кокилите си.

Наталия усети как й призлява от некоординираните движения на другото момиче и извърна глава. После се наведе към двете чудовища – едно от които вече осакатено – впили се в нежните й крачета и с въздишка на облекчение развърза зловещите им, сребристи пипала. Кожата й бе на червени резки, впити като татуировки.

Когато най-сетне стъпи върху килима в залата усети как в краката й се забиват малки бръснарски ножчета. Крайниците й не я слушаха и се огъваха в най-различни посоки. От цигарения дим и бумтящата в ушите й чалга й призляваше, така че с последните остатъци от волята си се завлече навън, край басейна.

Още ходеше като рак, ала поне си бе възвърнала равновесието. Надигна сатенените фусти, за да може да гледа къде върви. И да избегне да бъде зловещо наръгана от стърчащо парче стъкло от счупена бутилка.

Нощта беше влажна и духовита, току-що бе престанало да вали.

Вятърът хапеше оголената й кожа, ала на фона на бумтящия ад от другата страна на стъклото трудно можеше да й направи впечатление.

Вкара цялата си воля, за да се довлече до един шезлонг. Отпусна се тежко, вдигна изстрадалите си ходила нависоко и се зае да ги масажира усилено. Затвори очи и се остави да бъде погълната от не особено сладкото разочарование.

По-ранното й вълнение от предстоящата вечер й се виждаше невероятно наивно. Но наистина се чувстваше като принцеса и й се искаше да остане такава до края на вечерта.

Още преди полунощ „принцът” се напи като свиня и след като се изпокараха като класическо италианско семейство се оттегли да завладява нови територии в компанията на три хихикащи се „придворни дами”. Роклята й се превърна в тиква, музиката беше пълна отврат, диджеят заслужаваше да бъде обесен. Не бе танцувала повече от два-три пъти. Като в два от случаите партньорът й едва не я събори върху една от дългите маси, покрити с бели покривки.

Пълна катастрофа.

Отпусна се назад, облегната на лакти и се загледа в черното облачно небе. Чак тогава се усети, че не е сама.

–       Ооо, Нат, как сме, тече ли купона? – ироничният тон на момчето, седнало на съседния шезлонг я изкара от унеса й.

От пръв поглед му личеше, че е избирал костюма си с такова старание с каквото клошар подбира кашона си за нощувка.

Грешка.

Дори един бездомник щеше да прояви повече старание при избора на дома си.

Най-изисканото нещо у Краси беше лъскавата, метална бутилчица за алкохол, която въртеше между дългите си пръсти.

Зяпаше я насмешливо и се подхилкваше в ъгълчетата на устата си.

За четирите години в гимназията не си бяха разменили повече от десет думи на кръст.

–       Толкова ли се свърши пиячката вътре, та караш на патрончета като в голямото междучасие? – Свъси вежди тя.

Краси махна пренебрежително с ръка и отпи от бутилчицата.

–       Сори, маце, обаче прекалено много си ценя черния дроб, та да го жертвам с онзи боклук, който наричат водка. – Почука по метала. – Или пий нещо качествено, или въобще не пий.

–       Я какви гъзари станахме изведнъж! – Тя се изправи, разпилявайки ефирните разкъсани поли на тоалета си и се приближи към него с бойна крачка. – Дай да си пийна и аз.

Той я дръпна настрани.

–       Да, да, това да не ти е бащиния? Няма безплатен обяд.

–       Кой изобщо те пита? – озъби му се Нат и се нахвърли стръвно в атака. Следващите пет минути така се постараха в боричкането си, че бе цяло чудо как не разляха безценното съдържание. Ако трябва да бъдем точни, по-скоро Нат се мяташе като риба на сухо и риташе с крака. Уловилият я за китките Краси се смееше и затягаше импровизираните белезници. Накрая тя изплези език от умора, а младежът най-сетне се смили и я пусна. Дори благородно й подаде малката, лъскава вещ.

–       Ето, да не кажеш, че не съм кавалер. – намигна й. Тя му се изплези, седна до него и отпи огромна глътка. Уискито премина по вените й като вълшебен еликсир и затопли изгарящите от болка крайници изпод дрипавата й рокля. Върна му я с усмивка на благодарност. Той от своя страна демонстративно разклати металния съд и въздъхна раздразнено.

–       Жени. Човек ви подаде пръст, вие му отхапете ръката до рамото. – Трябваше ли да го изпиеш всичкото?

–       Мрънкало.

–       Използвачка.

Няколко минути помълчаха. Не се познаваха добре и се чувстваха неловко един до друг. Тъкмо се чудеше какво извинение да измисли, за да си тръгне, когато я застреля с най-неочаквания въпрос.

–       Нещо не се забавляваме, а?

–       Че как, аз съм душата на купона! – отвърна саркастично девойката, докато си играеше с разпилените си къдрици и ги навиваше около пръста си. – Да, вечерта е кофти, доволен ли си? – Тонът й беше една идея по-остър отколкото бе възнамерявала.

–       Я да не ти пука. Какво толкова се връзваш на тоя нелеп фарс вътре? Всичко това няма значение.

–       Не е точно така…

–       Колко по-важни събития ти предстоят.

–       Оф…

–       Нищо, малка си още. – потупа я снизходително по рамото. – Някой ден като пораснеш онова там ще ти се вижда като тъпа детска дискотека на пасти и лимонада.

–       Ха! Аре да не ми се правиш на майка ми! – Изгледа го с неприязън. – Много зрели и премъдри се извъдихме. Просто исках една нощ да се забавлявам.

–       Че какво ти пречи?

Мълчание и взор в земята.

–       Прическата ти се развалила? Скъсала си си роклята? Такива простотии ли ти влияят на настроението?

–       Ще те ударя. – заплахата й прозвуча кухо и смешно.

–       Аааа… разбирам… гаджето те заряза и сега трябва да кесиш самичка и да се чудиш в кой крайморски бардак се валя. Така ли е?

–       Отвратителен си. Не можеш ли да покажеш грам съчувствие?

–       Само за сериозни неща.

–       Я върви по дяволите! – изправи се, готова да се отдалечи.

–       Ако доброто ти изкарване зависи единствено от другите, то серизоно те съжалявам. – Викна Краси след отдалечаващата се девойка.

Тя внезапно промени траекторията си на движение и се върна към шезлонга му, с ръце на кръста и решително изражение.

– Дай да я видим тая работа.

Краси вдигна черните си очи към нея. Сякаш зениците му се бяха превърнали във въпросителни.

–       Предизвиквам те, умнико. Да те видя можеш ли нещо или само си дрънкаш, да се намираш на приказки! Отиваме до деноношния, правим партия за най-хубавото уиски, което имат и след това – плажът е на пет минути! Да те видя аз тебе как се забавляваш.

–       Ти сериозно ли?

–       Да ти изглеждам все едно се шегувам?

Понечи да каже нещо, после я огледа преценяващо, сякаш четеше книгата на мислите й. Паузата продължи толкова дълго, че част от внезапната й увереност започна да се изпарява. Краси се подсмихна и се облегна назад, като проточи бавно:

– Много кофти женски номер, Нат. Много. Бясна си на малоумния ти кавалер и сега искаш да си го върнеш с първия изпречил ти се глупак, а? От кога почнахме да купонясваме заедно?

Наталия понечи да изсипе цяла пледоария по въпроса, но й стана ясно, че няма да повярва и на една нейна дума. Така че предпочете да бъде откровена.

–       И така да е. Имаш ли нещо по-добро за правене?

–       Хммм… като се замисля не. Пък и след като ми изпи уискито, определено ми дължиш услуга. – Прибра бутилчицата във вътрешния джоб на сакото си, изправи се, намигна й и протегна ръката си към нея. – Ако позволите, госпожице.

Очите на Нат бързо се трансформираха от шоколадови бонбони в огромни, мазни понички при този му жест. А Краси за пръв път показа искрено раздразнение.

–       Аре само да ми спестиш кокореното, какво ще кажеш?

–       Ъъъ… – Наталия бе прекалено шашната и се остави да я хванат под ръка все едно бе малко дете.

–       И без Шекспирови изпълнения. – сряза я той, докато вървяха към изхода на хотела. – Това момичетата сте просто супер странна порода. Почти всяка около мен мрънка и се оплаква как нямало истински мъже. Ама в момента, в който започна да се държа мило и да проявявам жестове на внимание, все едне се опитвам да ви пробутам отрова за мишки.

Най-сетне нервите я пуснаха и за първи път тази вечер се разсмя от сърце.

Половин час по-късно си поделяха бутилката уиски, седнали на пясъчния бряг. Не бе най-доброто време за пикник на открито. Майската нощ показваше характер и бе пуснала ветровете си да се вихрят на воля. Тъмните морски води се вълнуваха и изливаха яростта си под формата на бяла пяна. А облаците приличаха на кълба черен дим.

Двамата, в плен на магията, извираща от огнената вода, не забелязваха неприятните природни феномени.

–       Пиенето сближава хората! – заяви гениалния си философски извод Наталия и като доказателство отпи огромна глътка, като се закашля усилено.

–       Кой да предположи, че си такова пиянде. – Краси я потупа по гърба.

–       А за каква ме мислеше? Лигаво малко момиченце? Че не нося на алкохол и падам под масата от ябълково мартини? – Нат сбърчи нос и облегна дланите си върху влажния пясък.

–       Нещо подобно.

–       Е, и аз винаги съм те смятала за надувка, така че считам, че сме квит. – Тя разклати заключената в стъклена опаковка кехлибарена течност към него. Краси й се усмихна нервно.

–       Така ли изглежда отстрани? – пое бутилката от слабата й ръка, постави я на височината на очите си и се загледа в пречупения й през уискито образ.

–       Ами… – тя се заигра с една мидичка върху ръката си. – … Никога не си идвал с останалите където и да е, нито по купони, нито по екскурзии. Даже и просто на кафе след края на срока. Всички казват, че е защото се мислиш за нещо повече.

–       Въпросът, Нат, е… ти какво мислиш?

–       Че така и не сме се постарали да се опознаем.

–       Виж… – той си наля още малко в гърлото и се изправи. Луната се мъчеше да пробие облаците, ала се виждаше само неясен отблясък по гребените на вълните. Обърна се към седналата Наталия като актьор на сцена, изпълняващ монолога на Хамлет. – Не че съм имал нещо против който и да е от вас. Или съм се надувал. Просто … как да открия нещо общо помежду ни, като водим съвсем различен живот?

–       Как така? – чупна вежди тя.

–       Ами… всички тия глупости, на които се наслушах последните дни… речите на директори, класни и други подобни… как детството свършвало и сме навлизали в истинския живот. – Вървеше и рошеше косата си с ръце. – Целият този нелеп карнавал с бала. Пристъпвали сме били към зрелостта. Съжалявам, обаче аз тоя праг съм го минал… и то отдавна.

–       Не те разбирам.

–       Ще разбереш сега. Не съм го казвал на никой, дори на класната или който и да е от учителите. Работя от петнайсетгодишен. Сам се издържам, през последните три години не съм искал и лев от нашите.

–       Наистина ли? Аз… изобщо…

–       Да, да, ясно ми е. – прекъсна я с изнервен жест. – Близо година живях с една жена на семейни начала. Беше по-голяма от мен, студентка. Заради нея се изнесох от вкъщи.

Наталия не знаеше какво да каже. Стискаше мидата между пръстите си и хапеше нервно устни.

– Та… надявам се разбираш. По времето когато вие бяхте на купон, аз карах нощни смени. Докато останалите момчета се чудеха как да накарат някоя да им пусне, аз правех редовен секс. Редуващ се с битови скандали и домакински задължения. Затова… къде беше пресечната точка между моя и техния свят?

Краси приклекна и се зае да чертае някакви линии по пясъка.

–       Затова и не чувствам, че завършването ми е кой знае какъв подвиг. Животът не е пред мен. Животът е тук и сега и аз съм вътре от достатъчно дълго.

–       Ясно. – Тя все още се чувстваше неудобно, но се беше отърсила от първоначалния шок. – И все пак мисля, че е повод за гордост.

–       Ха…

–       Не, сериозно ти говоря. Повечето хора на твое място щяха да зарежат даскалото… или да си останат при мама и татко… но нямаше да се нагърбят и с двете наведнъж. Не съм си представяла, че ще уча и работя преди… ами най-малко втора година в университета.

–       Е, повечето нормални хора правят така. Аз реших да порасна бързо. И да ти кажа честно, не съжалявам.

–       Сега като те слушам… – тя също се изправи и отиде до линията, където вълните миеха пясъка. – … искрено ти се възхищавам.

–       Брей, ако знаех, че толкова ще впечатля мацките, отдавна щях да съм го разпространил навсякъде. – Обичайната му арогантност изплува на повърхността.

–       Не, сериозно. Този дангалак Владо направо ми се вижда като глупаво хлапе пред теб. – Вятърът развяваше драматично косата й. – А и … моите проблеми ми се виждат маловажни.

Потри голите си ръце, сякаш едва сега бе забелязала колко е студено. Потрепна стреснато, когато усети как Краси слага сакото си на раменете й. Прегърна я колебливо, почти по братски.

–       Хайде да не слушам глупости. – Отметна няколко кичура от лицето й. – Да не правим драма от цялата история, а? Кажи ми какво те притеснява.

–       Това, че тази вечер за мен наистина беше раздяла с детството. – Облегна глава на рамото му. – И за това толкова исках да е специална и незабравима. От утре нататък трябва да взема решения… и може би да се скарам с всички, които са ми близки… нашите, Владо… Те искат едно, аз друго… и ме е страх, че всичко ще се промени…

–       То вече се променя, Нат. Не можеш да избягаш от това.

–       Знам. Точно за това се изумявам как си се сблъскал с всички и си устоял… че не си се предал… а пък аз съм си мека Мара, сигурно в крайна сметка ще направя така както искат другите… за да не се караме.

–       Виж… С вашите така или иначе някой ден ще се сдобрите. И я ми кажи, с ръка на сърцето, Владо заслужава ли си терзанията?

–       Ами, с него сме заедно от две години и…

–       Това няма значение. Мислиш ли, че ще си заслужава да си промениш живота в негово име?

–       Не знам. Най-вероятно не.

–       Е, имаш отговора. Хората някой ден ще трябва да ти простят и да уважат решението ти. Ако не го направят, сериозно се замисли дали са ти наистина близки. А ако предадеш сама себе си… после ще се мразиш. И ще ти отнеме доста повече време да се върнеш на правилната отбивка.

–       Сигурно си прав. И въпреки това ме е страх.

Краси доближи пръстите си на милиметри от косата й, без да я докосва и й прошепна.

–       Недей го мисли толкова. Каквото има да стане, ще стане. Пък ако ти опре ножа до кокал, няма да имаш избор. Трябва да решиш. И… знаеш ли, човек е най-верен на себе си именно на ръба на пропастта. Когато дойде момента… ще си готова.

–       От къде си толкова сигурен? Та ти почти не ме познаваш.

–       Е, и! Ако щеш ми се сърди, но и Владо не те познава особено.

–       Моля?

–       Ако беше така, щеше да знае всичко това, което ми каза и да е тук тази вечер. Нямаше да те остави да се наливаш с някой друг. Сещаш се.

–       Сигурно. – Кой знае защо обаче не почувства особена болка. Само празнота, която бе сигурна, че лесно щеше да запълни.

–       Само искам да знаеш… че ако имаш нужда от подкрепа, ще застана до теб. – Трепна, сякаш бе осъзнал колко много е казал. – Леле, това беше егати и филмовата реплика.

–       Но защо?

–       Защото знам колко е трудно. И ми се щеше да имах приятел на своя страна, докато бях на кръстопът.

–       А онази… твоя жена?

–       Какво за нея? – сви рамене. – Нали ти казах, бяхме заедно само около година. Красиво беше… ала тя до последно ме смяташе за хлапе.

–       Съжалявам.

–       Недей. Никога няма да съжалявам и за един миг с нея. Нищо че според сума ти хора ми е съсипала живота и ми е отнела детството.

Наталия се извърна и застана на милиметри от лицето му. Гледаше го хитро и неразгадаемо.

–       И още ли страдаш по нея?

–       Ти луда ли си? Все пак съм на осемнайсет.

–       Ох, успокои ме. Щеше сериозно да ме сдухаш с цялата си мъдрост.

Замълчаха и в следващите няколко минути само се гледаха. Вероятно ако това бе филм, плажът щеше да е сцена, обляна от прожектора на луната, а като фон да се носи мелодията на Strangers in the night.

В реалния живот бяха просто двойка ученици, притискащи се един към друг, тъй като им бе твърде студено, а вятърът ги брулеше зловещо.

–       Знаеш ли, сигурно сега е момента да те поканя на танц, въпреки че няма музика. – Задържа дланта си съвсем близо до лявата й буза, отново без да я докосва. – Но съм ужасен танцьор.

–       Аз също. – Нат улови ръката му и скъси дистанцията с един решителен жест.

Засмяха се.

Никога не им се бе случвало да желаят нечия близост и в същото време да се въздържат от нея.

Сякаш щяха да имат хиляди такива мигове пред себе си.

За сега бяха по-сладки в представите им.

***

Зората едвам бе пробила през гъстата сива пелена, запушила небето, когато Краси и Наталия се върнаха в хотела, хванати за ръце и с опиянено-щастливи изражения.

Когато стигнаха до стаята й, чувственото напрежение явно дойде една идея повече за хормоните им.

Обърна я към себе си с леко треперещи ръце.

Тъкмо щеше най-сетне да усети какъв бе вкуса й, когато бяха прекъснати от остър плач.

Приятелката й Диана се втурна към смаяната двойка.

Изглеждаше потресаващо.

Цялото й лице бе подпухнало, зачервено и с обилни остатъци размазан грим.

–       Нат, Нат, по дяволите, къде беше? – Тя изобщо не обърна внимание на Краси, а хвана стреснатото момиче за раменете и го разтърси. – Знаеш ли от кога те търсим? Къде се запиля? – Тялото на Диана се разтърсваше от хлипове, едвам успяваше да се удържи.

–       Излязохме да се разходим… какво има… какво става тук!

–       Владо! Ето това става…

–       Ей, Дидке, виж…

–       Нати, той е мъртъв… мъртъв е… и другите… – Диана вече не можеше да говори от хълцане и хрипове.

Боян, приятелят на Диана, който всички едвам сега забелязаха, се приближи до нея и я отстрани от същисаната Наталия. Изгледа я сериозно, личеше му, че едвам се владее.

– Катастрофирали са. Блъснали се в някакъв стълб. И четиримата на място.

Наталия и Краси се спогледаха ужасено.

– Ч-четиримата?

– Владо, Катя, Милица и някакво момиче. Не могли да я разпознаят. Мислехме, че си ти.

Тишината парализира всички и се вряза в тях като тежка влакова композиция.

Сякаш всичко притъмня.

4 thoughts on “Бал

  1. Е, ся… и защо с такъв драматичен финал?
    Хубаво, разтърсващо, ама като залепено.
    Не ми обръщай внимание.😉 Разказът си е много хубав, просто романтичната частица в мен искаше поне един хепиенд.😉

  2. @Змей, вярно, че седи малко драматично и като залепено, но обикновено в живота е така – веднага щом се случи нещо хубаво, бива последвано от трагедия. А преди няколко години бях почнала да пиша пиеса за четирима тийнейджъри, загинали в катастрофа по време на абитуриентския си бал. Та сигурно от там и влиянието, пък и темата за съжаление е актуална.
    Що се отнася до хепиенда – може да се крие зад ъгъла, стига героите да са достатъчно мъдри да стигнат до него.🙂

  3. Икария, това наистина е много актуално. Баба ми и дядо ми са от Петрич и ако отивате натам ще видите преди града, преди моста, една мемориална плоча. Там загинаха четирима мои братовчеди в катастрофа след пиянски гуляй и то точна след абитуриентски бал😦

    Разказът ме трогна не заради това, ами разбирам замисъла му, той е малко по-различен🙂

  4. Ламот, съжалявам за случилото се с братовчедите ти.😦 Доста нелепа картинка е да загинеш пред уж-прага на зрелостта. За съжаление се случва.
    И все пак ми е любопитно точно с какво те трогна разказа.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s