Майски дъжд


Специално за Змей, която се надяваше на един по-романтичен финал. Надявам се да ти хареса, макар краят да е по-скоро отворен, отколкото happy end.😉

Шосето се виеше под сивото, пролетно небе – дълго и неравно като змия със сменящи се люспи. До обяд слънцето бе удавило околността с лъчите и златната си мараня. А после внезапно по безоблачното небе запълзяха тежките, бременни облаци, носещи обещание за буря. Въздухът бе зареден с електричество до такава степен, че двамата застанали на самотната автобусна спирка по средата на нищото го усещаха физически върху кожата си. Капки дъжд се забиваха подобно на заблудени куршуми в асфалта.

Тя бе висока на ръст и макар да не бе класически красива, във всяко свое движение носеше музика. От онези хора, родени с естествена грация, онези, които танцуват докато ходят и летят, докато танцуват. Рядко й се случваше да застане на едно място, както сега.  Стоеше притихнала под сгъстяващата се пелена от сив пух с прострени настрани ръце и затворени очи.

Червената й рокля едва достигаше коленете й, а раменете бяха покрити от късо кожено яке. Освен това и малката раница, която бе поставила до краката си, не носеше нищо друго.

Нищо, с което да се предпази от кипящия над главата й порой.

Очакваше дъжда.

А косата й ухаеше на шоколад.

Той бе висок колкото нея и също нямаше много със себе си. Ала стискаше в ръцете си дъждобран и се взираше с безпокойство в жената на шосето. Беше блед като онези хора, които излизат от дома си веднъж на шест месеца. Хапеше тревожно устни, а в дъното на сините му очи се размножаваха цяла енциклопедия от фобии. Бе се притаил под навеса на автобусната спирка и трепваше при всяка промяна по небето. Не обичаше слънцето. Кожата му се зачервяваше болезнено от него ако стоеше твърде дълго под отровните му лъчи. Ала от бурите изпитваше дори още по-голям ужас.

Взираше се в стройния й силует и го завладя желанието да усети нюанса в аромата й.

Бледото му лице поаленя и извърна за миг глава.

Сякаш на непознатата й бяха изникнали очи на гърба, или можеше да усети тайните му мисли.

Не можеше да задържи погледа си далеч.

Пръстите му ухаеха на ванилия.

От мокрите кърпички, с които постоянно ги бършеше.

Очакваше дъжда.

И той не ги разочарова. Изсипа се така внезапно все едно някой бог раздра облаците с огромна кама. Първите капки дъжд удариха девойката по високото чело, ала тя не направи опит да се отстрани.

Не се опита да се скрие.

А на него му бе лошо да я гледа.

Не знаеше ли, че може да се нарани?

Тя застана на върха на пръстите си и се завъртя като балерина, като че ли за да приветства дъжда с разперените си длани.

Небесният палавник не чака дълго преди да приеме поканата й и я обгърна с водните си пръски.

Младежът я зяпаше с нарастващ ужас.

А гласът, изтръгнат от гърлото му, не бе неговия.

– Скрий се, ще се намокриш!

Тя се извърна към него и едва сега видя лицето й. Крива усмивка, тръпчинка на лявата й буза и най-големите черни очи, които бе виждал. Потъна в цвета и за миг си помисли, че черното въобще не е съществувало преди да се излее от тези локви изчистен мрак.

Смехът й го жегна като електричество.

Помаха му и подскочи.

Краката й се отделиха от влажния асфалт.

–       Не се тревожи. Ние сме приятели с дъжда.

–       Но ще се разболееш. Ами ако те удари гръм?

–       Няма. – протегна безкрайната си ръка към него и му намигна. – Ела тук, ще ви запозная.

–       К-к-какво? – Стисна дъждобрана още по-силно.

–       Няма нищо страшно. Хайде, нямаш представа колко е хубаво.

–       Моля ти се, поне се покрий с нещо. – Умолителната нотка в гласа му я накара да се смее още по-силно. Той агонизираше.

–       Мразя чадърите.

–       Нека поне ти дам това.

–       Нямам нужда от защита.

Косата, кожата, устните й бяха пропити от любовната влага на дъжда. Роклята се впи в очертанията на тялото й. Изглеждаше така сякаш наистина танцува с него.

–       Не мога да те оставя така. – тази твърдост в тона не му бе присъща. Чувстваше се като марионетка върху която някой друг е поел контрол. – Искам да сложиш това. – Протегна към нея дъждобрана. – Задръж го ако трябва. Спомен. Да има какво да обличаш под дъжда.

–       Щом толкова настояваш да приема подарък от теб, поне ми го донеси лично. Ела. – Прикани го изкусително с пръст. И ноктите й бяха кървавочервени.

–       Н-не мога.

–       О, можеш. Хайде, няма какво да се криеш там.

Една гръмотевица удави думите й.

Той се изправи против волята си и направи крачка напред.

–       Ела де – засмя се момичето и сложи ръце на кръста си. – Ще умра от студ, докато те чакам.

–       Страх ме е от бурята.

–       Аз ще те пазя. Хайде.

Не се приближи и на крачка повече от скривалището му. Само танцуваше и го дразнеше. А дъждът падаше на забавен каданс по влажните й коси.

Шоколадът с водни капки и далечен аромат на трева.

Ужасът и желанието се бореха в него, докато бавно напредваше към непознатата.

Сякаш имаше треска. Светът се размазваше пред очите му.

Не бе останало нищо освен нейния образ, с вплетен майски дъжд, извиващ се като сребристи змиорки.

Инерцията върху която нямаше власт го блъсна в пропастта от чистия, шоколадов мрак.

В следващия миг осъзна, че е при нея и се опитва да завърже дъждобрана под брадичката й.

Ала ръцете не го слушаха.

–       Защо трепериш така? – попита го момичето с мила усмивка.

–       Имам нервно заболяване. – извърна очи от нейните и преди да се усети пръстите й бяха полазили неговите. От топлината температурата му се покачи още повече, а треската се засили. Толкова силно физическо усещане. Сърцето му щеше да се пръсне, дробовете му бяха застинали, прилошаваше му от липса на кислород.

Усети ръката й върху лицето си, когато тя го накара да я погледне в очите.

Един жест. А толкова много се криеше под него.

Изучаваше го внимателно без да казва нищо.

Смръщи тънките си вежди за миг и после пак се усмихна.

–       Недей.

Той премигна и се усмихна нервно.

–       Какво?

–       Не се усмихвай.

–       Но… защо?

–       Приятелчетата в майската ми, ошашавена тиква ми казват, че си тъжен. – Постави и другата си ръка на бузата му и го доближи до себе си. Бе изненадващо малка и крехка. Можеше лесно да я отстрани от себе си.

Но не го направи.

И за пръв път не му пукаше от климатичните условия и това, че е мокър до кости.

–       Аз…

Постави пръст на устните му и поклати глава.

–       Не казвай нищо. Знам, че когато някой е тъжен, от мен се очаква да му кажа да се усмихне. Но аз не вярвам в това. Като ми подариш изпразнената си от съдържание усмивка, изкуственото озъбване, няма да ти стане по-добре. Не се усмихвай, чуваш ли ме?

–       Обещавам.

Целувката й имаше металически вкус на буря и сладък аромат на цветя. Винаги бе смятал, че обмяната на лиги между хората е нещо гнусно. И не разбираше манията, съпровождащи този процес. А сега се оказа всмукан в удоволствие, което не бе вярвал, че ще открие. Инжектиран с непознат, вълшебен наркотик.

И за първи път не се боеше от зарази.

Това той ли беше, или някой друг бе заел мястото му?

Майският дъжд смекчи струите си и ги обгърна в меката си прегръдка.

Автобусът пристигна минути по-късно и ги отнесе към неизвестното отвъд хоризонта.

One thought on “Майски дъжд

  1. Ммм, Змей доволна, Змей благодари.🙂
    Обичам майски дъжд.😉
    П.п. Това три дни да седя без интернет и за малко да изпусна поздрава.
    Добре, че обичам да наваксвам с четенето.🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s