За сдуханите сценаристи и екипния принцип


След въведението в Курса по сценарно писане за телевизия в началото на май, през което бяхме прокарани чрез плавния и бавен тон на Кайо Терзийски, дойде ред и за продължението – седмица по-късно. Отново се намерих пред претъпканата до пръсване зала на Журналистическия факултет (сериозно не мога да повярвам, че това е най-голямата аудитория във въпросната образователна институция). Е, този път свръхмодерната ми колежка, въоръжена с notebook, бе заела места с по-централна позиция спрямо местоположението ми първата лекция. Иначе казано – два-три реда напред. Докато се настанявах, девойката ми обясни с ужас в очите, че сигурно е имало хора, наредили се още в пет следобед. Може би следващия път ще се наложи да се паркирам пред факултета още от понеделник вечерта – с палатка или спален чувал, сандвичи и термос кафе.

Дали желаещите да посетят курса са толкова много или просто залата е шокиращо малка? Това е дълбок, философски въпрос на който вероятно няма да получа отговор.

Този път вездесъщия списък бе разпространен в печатно издание, като за улеснение участниците, посетили предходното мероприятие, трябваше просто да сложат хиксче в съответната графа. Или какъвто и да е знак, според личните им естетически предпочитания. Определено бе някаква крачка напред и спести досадното висене пред аудиторията, наподобяващо чакане на опашка за хляб.

Най-накрая присъстващите утихнаха, когато основния отговорник за Списъка и събирането на парите обяви печалната вест, че Терзийски няма да присъства на настоящата лекция поради заболяване. Дими Стоянович – главен сценарист на Господари на ефира и Голямото четене – добави с гробовен глас, че погребението ще е в четвъртък, като чрез този маниер подаде тона на черен хумор, с който бе пропит остатъка от лекцията.

Говореше бързо, стегнато и не изпускаше възможност за някоя саркастична смешка. Само че по някое време изпитах странното усещане, че говори предимно на себе си. На моменти фатално понижаваше гласа си и смисъла на казаното оставаше изгубен завинаги. Сетих се отново за семестъра, през който ни преподаваше Амелия Личева – много ерудиран и интересен лектор, ала ах, с такъв тих гласец, шепот, губещ се сред пространството на вездесъщата 65-та аудитория.

Още от самото начало г-н Стоянович ни парира с въпроса защо, по дяволите, нормални хора като нас искат да стават сценаристи. А сега де? Аз за себе си отговор можех да дам дори на сън (защото за друго не ставам). Но като цяло познавам сравнително малко пишещи или желаещи да се занимават с писане хора, най-вече сценарийно писане. Е, желаещи да станат актьори – с лопата да ги ринеш. Напоследък почти всеки втори бленува да стане режисьор. Но пък сценарист? Ако изключим мацките от специалността ми, не познавам такива. Затова се и учудих на огромния наплив.

Мисля си, че началните лекции на този курс са с цел да се отсеят наистина желаещите от любопитните, представящи си пари и слава. Защото веднага ни бе обрисуван профила на типичния сценарист, с цел неподготвените за подобна тежка участ да се подплашат и да се измъкнат през най-близкия прозорец.

Та, средностатистическият български сценарист:

–                        Пие много;

–                        Пуши много;

–                        Пие ужасно много кафе;

–                        Затлъстяващ, самотен интроверт, който пише докато не му окапят очите от преумора, докато всички останали пият и купонясват;

–                        Минимум с един развод;

–                        Получаващи унизително малко пари;

Оптимизмът лъхаше на талази из веселата тринадесета аудитория. Почти се бях подготвила да питам дали разводът и страстта към никотина са задължителни условия за прием в Съюза на българските телевизионни сценаристи. Е, сега, какво да направя, цигарите не са ми първа слабост. А за да се разведа първо трябва да докретам до брак. Пък последното не изпълва духа ми с особен ентусиазъм. Реших да спестя брилятното остроумие за себе си и преминахме към б подточка от урока.

Стоянович ни разказа накратко за прехода си от „средносдухан историк” към средносдухан сценарист на бързо падналото от екран предаване Историческия стопаджия. Обясни ни за разликата между каквото и да е друго писане и писането за телевизия. А именно – при литературата пишеш за себе си. При сценарийното писане си зависим от всички замесени – като се започне от актьорите (от които 99% лекторът обяви за лигльовци), капризните и незнаещи какво искат продуценти до художниците и операторите. Също така ако някой си е въобразил, че може просто да си измисля някакви думички и реплики, нека да забрави. „В България всеки сценарист трябва да може да прави всичко.” Често художникът е болен, гримьорката – сляпа, а продуцентът настоява за промяна в сценария в последния момент.

Подчертано ни бе че е от изключителна важност да се създаде екип. Логично, все пак ако едно звено от цялата схема не работи, всичко пропада. Включително и нашите брилятни сценарии и грандиозните схеми в болните ни, пропити от алкохол, кофеин и никотин мозъци. Научихме за сценаристите от ранните години на Господари на ефира – девет различни персонажа, мразещи се люто. Детските ми надежди бяха брутално разбити с обявлението, че в милата родина талантът не е толкова важен, колкото умението да говориш зад гърба на другите. Както и да обслужваш егото и съотвените анални части на определени хора.

Стоянович ни препоръча, ако наистина желаем да станем сценаристи, още от сега да започнем да търсим стажове. Само ако се озовем в работна обстановка и се уверим със собствените си очи за какво става въпрос, бихме могли да знаем със сигурност, че искаме да работим именно това. Определени критики понесоха преподавателите по драматургия в НАТФИЗ. Логично, и аз се чудя как се преподава сценарно писане, ако ти самият нямаш написан и сценарий за петминутка.

Друга ценна препоръка бе да се вслушваме в отрицателната критика, тъй като е изключително полезно да напипаме слабите си места. Е, с това не откри топлата вода, но в действителност доста хора са подвластни на егото си и трудно устояват на тая отровна змия – умелия комплимент. А и не толкова умелия.

В крайна сметка никой не е имунизиран срещу копнежа за петнайсет минути слава.

Подчертано бе колко е важно да се опазим независими – въпреки политическия натиск, физическите заплахи или пък оплакванията на Групата на бившите партизани към СЕМ. Според Стоянович съмнението в качеството на работата и написаното от теб винаги остава. Една грешка или долна халтура може да съсипе нечия кариера, затова е важно поддържане на висока професионална лична хигиена.

Говорихме и за писането по шаблон, както в един от обичаните български сериали, Стъклен дом. Последният бе посочен като пример как нещата в телевизията се случват по желание на продуцента – своеобразно ехо на турските сериали.

Друга препоръка бе непрекъснатото развитие на общата ни култура – чрез много филми от класиката и съвремието. Е, това е нещо, което така или иначе се старая да правя, така че тук определено не открих топлата вода.

Една от присъстващите девойки пожела да научи за протичането на типичния работен ден на сценариста. Уважаемият лектор я уведоми, че когато махмурлукът не го възпрепятства, отива навреме на работа за т.нар. мониторинг – подбиране на най-интересното от изминалото денонощие. Мониторингът бива последван от разпределяне на задачите и начало на процеса по „сглабяне” на предаването. Стоянович ни предупреди, че ако очакваме да получим решение от страна на продуцента, няма да можем да свършим нищо за вечерното предаване. Следователно, трябва да действаме въпреки продуцентското мрънкане. Всичко в телевизията се върши за време.

Много ще ги заобичаме тия продуценти, от сега си личи.

Последваха и куп въпроси за Господари на ефира и Голямото четене, които следях без особена концентрация.

В края на лекцията Дими Стоянович предостави и-мейла си, за да може желаещите да получат информация за стажове. Там бъдещите сценаристи могат да изпращат техни писани неща – разказ, пиеса, сценарий, комедия, трагедия. Тези, чиито потенциал бъде съзрян, ще бъдат потърсени. Тъй като сериозно надцени нашето ниво на далекогледство, прословутата електронна поща бе написана върху едно миниатюрно листче. В крайна сметка организаторите се погрижиха за това да бъде намерен маркер. И пак съм сигурна, че адресът остана неизвестен за мнозина присъстващи. В случай, че някой не е видял – d.stoyanovich@abv.bg.

Отново ни подчерта каква адска месомелачка е един евентуален стаж.

Е, няма да се научим преди да се хвърлим в огъня, нали?

Определено бе интересно, занимателно и полезно, макар че на моменти ме хващаше усещането, че отново си говорим основно общи приказки. Но за два часа – толкова.

За съжаление не успях да присъствам на третата лекция – тази на Емил Андреев, който е говорил за трансформацията на литературен текст в сценарий. Когато пристигнах в залата местата бяха изчерпани. Организаторите ме оставиха със съмнителната утеха, че не съм била единствената, която са върнали.

Определено бих им препоръчала да потърсят по-голяма зала. Интересът към курса очеизвадно нараства и в някой хубав момент ще се провеждат кървави сражения за свободните места.

Следващата лекция, в края на май, ще бъде ръководена от сценаристката на Стъклен дом, Под прикритие и онова недоразумение, наречено Забранена любов. Нямам особено високи очаквания, но със сигурност ще е интересно да се види.

Ако някой е присъствал на третата лекция, ще се радвам много на коментари и впечатления.

Битката продължава, сдухани бъдещи колеги.

P.S. Госпожице Bungle, аз ли не ви фиксирах из тълпата, или просто липсвахте? 🙂

Photo source: http://viciousbabushka.typepad.com