За сдуханите сценаристи и екипния принцип


След въведението в Курса по сценарно писане за телевизия в началото на май, през което бяхме прокарани чрез плавния и бавен тон на Кайо Терзийски, дойде ред и за продължението – седмица по-късно. Отново се намерих пред претъпканата до пръсване зала на Журналистическия факултет (сериозно не мога да повярвам, че това е най-голямата аудитория във въпросната образователна институция). Е, този път свръхмодерната ми колежка, въоръжена с notebook, бе заела места с по-централна позиция спрямо местоположението ми първата лекция. Иначе казано – два-три реда напред. Докато се настанявах, девойката ми обясни с ужас в очите, че сигурно е имало хора, наредили се още в пет следобед. Може би следващия път ще се наложи да се паркирам пред факултета още от понеделник вечерта – с палатка или спален чувал, сандвичи и термос кафе.

Дали желаещите да посетят курса са толкова много или просто залата е шокиращо малка? Това е дълбок, философски въпрос на който вероятно няма да получа отговор.

Този път вездесъщия списък бе разпространен в печатно издание, като за улеснение участниците, посетили предходното мероприятие, трябваше просто да сложат хиксче в съответната графа. Или какъвто и да е знак, според личните им естетически предпочитания. Определено бе някаква крачка напред и спести досадното висене пред аудиторията, наподобяващо чакане на опашка за хляб.

Най-накрая присъстващите утихнаха, когато основния отговорник за Списъка и събирането на парите обяви печалната вест, че Терзийски няма да присъства на настоящата лекция поради заболяване. Дими Стоянович – главен сценарист на Господари на ефира и Голямото четене – добави с гробовен глас, че погребението ще е в четвъртък, като чрез този маниер подаде тона на черен хумор, с който бе пропит остатъка от лекцията.

Говореше бързо, стегнато и не изпускаше възможност за някоя саркастична смешка. Само че по някое време изпитах странното усещане, че говори предимно на себе си. На моменти фатално понижаваше гласа си и смисъла на казаното оставаше изгубен завинаги. Сетих се отново за семестъра, през който ни преподаваше Амелия Личева – много ерудиран и интересен лектор, ала ах, с такъв тих гласец, шепот, губещ се сред пространството на вездесъщата 65-та аудитория.

Още от самото начало г-н Стоянович ни парира с въпроса защо, по дяволите, нормални хора като нас искат да стават сценаристи. А сега де? Аз за себе си отговор можех да дам дори на сън (защото за друго не ставам). Но като цяло познавам сравнително малко пишещи или желаещи да се занимават с писане хора, най-вече сценарийно писане. Е, желаещи да станат актьори – с лопата да ги ринеш. Напоследък почти всеки втори бленува да стане режисьор. Но пък сценарист? Ако изключим мацките от специалността ми, не познавам такива. Затова се и учудих на огромния наплив.

Мисля си, че началните лекции на този курс са с цел да се отсеят наистина желаещите от любопитните, представящи си пари и слава. Защото веднага ни бе обрисуван профила на типичния сценарист, с цел неподготвените за подобна тежка участ да се подплашат и да се измъкнат през най-близкия прозорец.

Та, средностатистическият български сценарист:

–                        Пие много;

–                        Пуши много;

–                        Пие ужасно много кафе;

–                        Затлъстяващ, самотен интроверт, който пише докато не му окапят очите от преумора, докато всички останали пият и купонясват;

–                        Минимум с един развод;

–                        Получаващи унизително малко пари;

Оптимизмът лъхаше на талази из веселата тринадесета аудитория. Почти се бях подготвила да питам дали разводът и страстта към никотина са задължителни условия за прием в Съюза на българските телевизионни сценаристи. Е, сега, какво да направя, цигарите не са ми първа слабост. А за да се разведа първо трябва да докретам до брак. Пък последното не изпълва духа ми с особен ентусиазъм. Реших да спестя брилятното остроумие за себе си и преминахме към б подточка от урока.

Стоянович ни разказа накратко за прехода си от „средносдухан историк” към средносдухан сценарист на бързо падналото от екран предаване Историческия стопаджия. Обясни ни за разликата между каквото и да е друго писане и писането за телевизия. А именно – при литературата пишеш за себе си. При сценарийното писане си зависим от всички замесени – като се започне от актьорите (от които 99% лекторът обяви за лигльовци), капризните и незнаещи какво искат продуценти до художниците и операторите. Също така ако някой си е въобразил, че може просто да си измисля някакви думички и реплики, нека да забрави. „В България всеки сценарист трябва да може да прави всичко.” Често художникът е болен, гримьорката – сляпа, а продуцентът настоява за промяна в сценария в последния момент.

Подчертано ни бе че е от изключителна важност да се създаде екип. Логично, все пак ако едно звено от цялата схема не работи, всичко пропада. Включително и нашите брилятни сценарии и грандиозните схеми в болните ни, пропити от алкохол, кофеин и никотин мозъци. Научихме за сценаристите от ранните години на Господари на ефира – девет различни персонажа, мразещи се люто. Детските ми надежди бяха брутално разбити с обявлението, че в милата родина талантът не е толкова важен, колкото умението да говориш зад гърба на другите. Както и да обслужваш егото и съотвените анални части на определени хора.

Стоянович ни препоръча, ако наистина желаем да станем сценаристи, още от сега да започнем да търсим стажове. Само ако се озовем в работна обстановка и се уверим със собствените си очи за какво става въпрос, бихме могли да знаем със сигурност, че искаме да работим именно това. Определени критики понесоха преподавателите по драматургия в НАТФИЗ. Логично, и аз се чудя как се преподава сценарно писане, ако ти самият нямаш написан и сценарий за петминутка.

Друга ценна препоръка бе да се вслушваме в отрицателната критика, тъй като е изключително полезно да напипаме слабите си места. Е, с това не откри топлата вода, но в действителност доста хора са подвластни на егото си и трудно устояват на тая отровна змия – умелия комплимент. А и не толкова умелия.

В крайна сметка никой не е имунизиран срещу копнежа за петнайсет минути слава.

Подчертано бе колко е важно да се опазим независими – въпреки политическия натиск, физическите заплахи или пък оплакванията на Групата на бившите партизани към СЕМ. Според Стоянович съмнението в качеството на работата и написаното от теб винаги остава. Една грешка или долна халтура може да съсипе нечия кариера, затова е важно поддържане на висока професионална лична хигиена.

Говорихме и за писането по шаблон, както в един от обичаните български сериали, Стъклен дом. Последният бе посочен като пример как нещата в телевизията се случват по желание на продуцента – своеобразно ехо на турските сериали.

Друга препоръка бе непрекъснатото развитие на общата ни култура – чрез много филми от класиката и съвремието. Е, това е нещо, което така или иначе се старая да правя, така че тук определено не открих топлата вода.

Една от присъстващите девойки пожела да научи за протичането на типичния работен ден на сценариста. Уважаемият лектор я уведоми, че когато махмурлукът не го възпрепятства, отива навреме на работа за т.нар. мониторинг – подбиране на най-интересното от изминалото денонощие. Мониторингът бива последван от разпределяне на задачите и начало на процеса по „сглабяне” на предаването. Стоянович ни предупреди, че ако очакваме да получим решение от страна на продуцента, няма да можем да свършим нищо за вечерното предаване. Следователно, трябва да действаме въпреки продуцентското мрънкане. Всичко в телевизията се върши за време.

Много ще ги заобичаме тия продуценти, от сега си личи.

Последваха и куп въпроси за Господари на ефира и Голямото четене, които следях без особена концентрация.

В края на лекцията Дими Стоянович предостави и-мейла си, за да може желаещите да получат информация за стажове. Там бъдещите сценаристи могат да изпращат техни писани неща – разказ, пиеса, сценарий, комедия, трагедия. Тези, чиито потенциал бъде съзрян, ще бъдат потърсени. Тъй като сериозно надцени нашето ниво на далекогледство, прословутата електронна поща бе написана върху едно миниатюрно листче. В крайна сметка организаторите се погрижиха за това да бъде намерен маркер. И пак съм сигурна, че адресът остана неизвестен за мнозина присъстващи. В случай, че някой не е видял – d.stoyanovich@abv.bg.

Отново ни подчерта каква адска месомелачка е един евентуален стаж.

Е, няма да се научим преди да се хвърлим в огъня, нали?

Определено бе интересно, занимателно и полезно, макар че на моменти ме хващаше усещането, че отново си говорим основно общи приказки. Но за два часа – толкова.

За съжаление не успях да присъствам на третата лекция – тази на Емил Андреев, който е говорил за трансформацията на литературен текст в сценарий. Когато пристигнах в залата местата бяха изчерпани. Организаторите ме оставиха със съмнителната утеха, че не съм била единствената, която са върнали.

Определено бих им препоръчала да потърсят по-голяма зала. Интересът към курса очеизвадно нараства и в някой хубав момент ще се провеждат кървави сражения за свободните места.

Следващата лекция, в края на май, ще бъде ръководена от сценаристката на Стъклен дом, Под прикритие и онова недоразумение, наречено Забранена любов. Нямам особено високи очаквания, но със сигурност ще е интересно да се види.

Ако някой е присъствал на третата лекция, ще се радвам много на коментари и впечатления.

Битката продължава, сдухани бъдещи колеги.

P.S. Госпожице Bungle, аз ли не ви фиксирах из тълпата, или просто липсвахте?🙂

Photo source: http://viciousbabushka.typepad.com

6 thoughts on “За сдуханите сценаристи и екипния принцип

  1. мрачен портрет си нарисувала за бг сценаристите 🙂 Аз затова се надявам на новата вълна сценаристи, която ти и Бънги ще поведете🙂

  2. @Ламоте, аз не рисувам, в случая само отразявам това, което чух.😉 Може и да не отговаря съвсем на истината, Стоянович си призна, че е краен в оценката си.🙂 А дано си прав… иначе от съвременните сценаристи имам преки наблюдения единствено върху Жорето Иванов, който се пада side-kick на Теди Василева в повечето излъчвани сериали. Ама за него няма да се изказвам, че тогава ще стана баш крайна…😉

  3. Не е толкова лошо да си сценарист (по принцип), но в България е кофти. Например, аз и моята тумба колеги, сме малко, не се разбираме чисто професионално, за предаването, поне не се караме и сме в добри отношения. Но сценаристите (на групи) са кофти атмосфера. Едно е да си сам и да си кибичиш мозъка, друго е да се надприказвам с петима други, добави и режисьора, евентуално продуцента (ние нямаме, де), но и до нас достига мрънкането на “главните” и в крайна сметка най-честите ти думи, като видиш готовия материал ще са “ами аз не си го представях така”.

    Плаща се наистина малко, аз лично от телевизия пари още не съм видял, а тези, дето виждат… викат, че им е по-добре да не го правят. Но пък е добра школовка и като влезеш там може да се преквалифицираш, ако видиш, че нещо друго те влече повече, а ако му хващаш цаката🙂

    Ама като чета впечатленията от тези сеанси – засега ми се струва, че само ви се говорят общи приказки, а не важните – техническите. Да, хубаво е да се дава насока и да се показва колко грозна може да стане работата, ама трябва да почнат да вадят сценарии (на всичко – сериали, предавания *от всякакъв характер*, филми *игрални, документални, телевизионни*), как се пише сценарий на реклама и какво ли още не.

    • @troubadour, надявах се да пишеш и ти по въпроса, все пак друго е да се изкаже човек, който е вътре в телевизията. Това, което пишеш общо взето съвпада с представата ми за БНТ, изградена от редица хора, работили там, както и от моя малък, индиректен опит (него предпочитам да не го обсъждам публично): че очакват много, а не плащат нищо. Та, поне професионално удовлетворение да имаше, но до колкото схващам – и там нещата се размиват. Знаех си аз, че трябва да уча медицина/право/икономика/.🙂 А за екипния принцип – ако не сте супер близки хора, наистина е кофти. Миналият семестър имах “приятното” изживяване да се пробвам да пиша проект заедно с още седем-осем други жени. Представи си такава група как работи заедно – пълен абсурд.
      Прав си иначе, за сега са основно общи приказки, но от друга страна не бях миналия път, може да са преминали най-сетне към конкретни формати. От следващата лекция – по-другия вторник – откровено казано не очаквам много, че и дори по-малко от това, което слушах до този момент. Причините – отново личен опит, ама нека не навлизам в подробности. Дано нататък положението се промени. В краен случай – някъде на стаж и се учиш на принципа на пробата и грешката.

      @Змейче златничко, при все че си една достойна за уважение ламя (следващият път като се видим на живо трябва да ми обясниш разликата между двете), не вярвам, че ще заемеш чак толкова огромно пространство.😉 Но следващия път сериозно ще взема да се цъфна още в пет часа.😉

  4. Ikaria, дарлинг, ако продължаваш така увлекателно да пишеш за този курс по сценарно писане, ще взема и аз да се довлека на някоя от лекциите – ей така, от любопитство.😉 Тогава съвсем ще ви отеснее залата.😀

  5. Pingback: Крахът на една добра идея « Хрониките на графинята

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s