Цигуларката



Това бе най-хубавата част от деня му.

Бе я запазил като щампа в паметта си, за да може да я извика всеки път, когато усети, че стресът се надува в мозъка му и рискува да се пръсне, подобно на грозен, злокачествен тумор.

Тогава образът изплуваше на повърхността и му помагаше да запази хладнокръвие.

Знаеше, че този ден ще свърши.

Че ще излезе през вратата и ще остави хаоса и лудостта зад себе си.

Като кожа, която смъкваше от гърба си и оставяше в предверието на храм.

Храмът на треската и безумието.

Знаеше, че ще облекчи примката на вратовръзката около врата си и за първи път през деня ще си поеме нормално въздух.

А лъчите на залеза ще докоснат уморените му клепачи, докато сетивата му ликуват.
Чувства се, сякаш е махнал от очите си гъстата мрежа против комари. Или неизвестната нему Господарка е свалила стегнатия до пръсване кожен нашийник от врата му.

Знаеше, че ще влезе в подлеза сред потока от хора, за да премине от другата страна.

Всички ще се блъскат покрай него, унесени в своите грижи и проблеми. Псувните и караниците ще обкръжат слуха му като досадни мухи.

Но той ще ги чува само като неясен, бял шум на радио, което е забравил включено в дъното на тъмна стая.

Защото се бе устремил към края на тунела и вече виждаше крайната си цел.

Дробовете му се изпълниха с прясно инжектирано щастие, а музиката се вмъкна по коридорите на ума му, докарвайки слуховия му апарат до оргазъм.

На този фон тълпата деградираше до поредица от чернобели сенки.

Тя стоеше на обичайното си място до стъпалата.

Калъфът й бе разтворен до краката й – криле на птица – и пълен с монети и по някоя и друга банкнота.

Носеше обичайните си сини, мръсни дънки и широка, мъжка риза, прикриваща напълно извивките на тялото й.

Тъмноруси кичури коса падаха върху лявата част на лицето й.

Брадичката й бе прегърнала любовно грифа на старата цигулка. Лъкът й се плъзгаше по струните с лекотата, с която майсторът художник нанася първите щрихи върху скицата си. Едвам виждаше лицето й. Цялото й тяло се бе сляло в едно с инструмента й. Всеки мускул, всяко движение бяха подчинени на музикалната композиция. Не знаеше какво свири, с течение на годините и тясната специализация голяма част от знанията му в различни области се бяха разпръснали като птици от гнездото на мозъка му. Знаеше само, че е прекрасно.

Едно от малкото наистина красиви, връхни точки в равноденствието и сухотата, впили се като инфузии във вените му. С всяка минута по тръбичките им течеше бавна отрова, смъртоносна скука и безразличие в малки, но сигурни дози.

Тази непозната, смачкана и в същото време силна, под чиито пръсти цъфтяха трелите на вдъхновението, бе начин да разкъса тези тръбички.

До скоро дори не я бе забелязвал, подлезната музика го достигаше единствено като леко раздразване на слуха му. Хвърляше по някоя едра банкнота в пристъп на лицемерна филантропия и отминаваше без да се обърне.

Една жена, особено скрита под пластове дрехи и чиято женственост бе редуцирана до чувствено потрепващите кичури над челото й, криещи лицето й… е, трудно щеше да му направи впечатление. Бе преситен от всичко и от всички. И не помнеше кога за последно нещо наистина го бе развълнувало.

Една вечер бе работил до късно, с последната му приятелка тъкмо се бяха разделили и не желаеше да се прибира веднага. Крачеше бавно из подлеза, а главата му пушеше подобно на догаряща факла. Търкаше слепоочията си и изпробваше някаква нова техника на дишане, за да се успокои. Напрежението избиваше под кожата му, като че ли се бяха опитали да го изпържат на електрическия стол. А вместо това го бяха оставили с необратими мозъчни увреждания. Пневматичният чук го блъскаше ли, блъскаше в онази бетонна стена.

Цяло чудо бе как костите му не са станали на прах.

И тогава се спря пред онова странно момиче, губещо се под торбата от дрехи. Вече отдавна нямаше никой в стария, мръсен подлез. Ала въпреки това тя не спираше.

Тогава му стана ясно, че не го правеше заради другите.

Беше от онези хора, които не можеха да живеят без призванието си. За нея бе все едно колко пари ще събере през деня, дали публиката й ще се състои от един или хиляди.

Остро чувство проряза гръдния му кош.

Завист.

Отдавна бе забравил какво го кара да се чувства жив.

Чак сега я видя за първи път – истинска и неподправена. Завистта и горчивината бързо отстъпиха място на възхищение пред човека, присмял се на суетата и материалния свят. Човекът, живеещ за да създава, сякаш черпещ сили от извора на изкуството.

Нямаше нищо общо с претенциозните арт персони, пълнещи художествените галерии и нощните клубове.

Бе толкова естествена, а съчетанието с виртуозното й изпълнение, го потресе в дълбочина.

Най-накрая момичето приключи с изпълнението си и се зае да прибира цигулката в калъфа си. Разкърши схванатите си рамене и се наведе над разгънатия калъф. Не го бе забелязала и когато я заговори сякаш потрепна стреснато.

– Това Вивалди ли беше? – чувстваше се толкова нервен, сякаш за първи път заговаря жена. Вътрешно трепереше и се притесняваше като ученик. Бившите му любовници доста щяха да се изненадат, ако го видеха в този момент.

Тя вдигна рязко глава и премигна няколко пъти. Измъкна ластика от къдравите си коси и те се посипаха по раменете й. Това око, което се виждаше, беше синьо – ярко наситено.

Преодоляла първоначалния си шок, тя се усмихна многозначително.

– Джузепе Тартини. Сонатата на дяволските трели.

– Ех… а тъкмо се надявах да блесна със знания… – Звучеше толкова смешно, че му се прищя сериозно да се срита. От друга страна, не се бе опитвал да направи впечатление никому. Винаги се получаваше естествено. – Едно време доста слушах класическа музика.

Тя кимна учтиво и продължи да събира нещата си.

– Даже по едно време взимах уроци по пиано… обаче се отказах… – Това той ли беше? Даваше обяснения на някаква непозната, и то съвсем интимни, каквито не бе споделял и на дългогодишни партньорки? Сигурно го беше хванал някакъв кофти вирус.

– Ти… отдавна ли свириш? – продължи с нелепите опити да привлече вниманието й.

– От дете – Цигуларката бе прибрала парите в един от джобовете на дънките си и се приготвяше да си тръгва, с калъфа в ръка. – Лека нощ. –  И се понесе плавно и ефирно по стъпалата нагоре.

– Искаш ли да те откарам донякъде? – Сърцето му биеше неестествено бързо.

Тя се извърна и го изгледа озадачено. Слезе бавно, сякаш обмисляше всяка своя крачка и като в транс отмести кичурите коса от лицето си.

В първия момент се стресна и отстъпи назад.

Не го бе очаквал.

Едното й око липсваше.

Дори не бе заменено от стъклено или пиратска превръзка, просто го нямаше и от това лицето й ставаше особено, гротескно.

Мона Лиза с цигулка и окраска на улична котка.

Гледаше го предизвикателно, насочила към него най-силното си оръжие.

– Много сте мил, но ще трябва да ви откажа.

Не очакваше подобна реакция от себе си. Всеки нормален човек щеше да се отдалечи колкото се може по-бързо. Като, докато плакне езика и нервите си в чаша уиски в някой пиано бар, ще се чуди къде му е бил ума да се предлага на улични музикантки. В същото време на съседната маса някоя елегантна дама ще му хвърля предизвикателни погледи…

Вместо това той я приближи решително, макар и вътрешностите му все още да се пръскаха от ужас.

– Аз не съм мил. – Без колебание, без дори леко потрепване на мускул по лицето докосна обезобразената й страна. Изненадата и страха в синьото й око изплуваха наяве и затрептяха неспокойно.

От допира й лудостта окончателно го зарази. Тя го гледаше в очакване и се опитваше да отгатне следващия му ход.

Който бе неизвестен дори на него самия.

Отвращение, отвращение трябваше да изпитва от този кратер.

Трябваше да се махне.

Вместо това с другата си ръка я хвана за раменете и я притисна към себе си, трескав и изпотен от избилите отвътре му емоции.

Чак тогава започна да трепери, когато притисна устните си към челото й. Не знаеше какво му става, разумът му отказваше да действа.

– Моля те, ела с мен. Не искам да съм сам тази вечер. – За пръв път казваше нещо подобно. Захапа езика си преди да е казал още някой абсурд. Като „Ужасно самотен и отчаян съм.”

Очакваше да му зашлеви шамар, да го отблъсне, да му се разкрещи, че я бърка и че тя не е такова момиче.

Това се очакваше от някой с достатъчно чиста душа.

Вместо това чу само тихия й шепот. „Добре”.

Бе прекалено замаян, за да кара, затова просто спря първото попаднало им такси.

Обгърналото ги мълчание му се стори пъти по-еротично от каквито и да е красиви думи…

***

… а на другата сутрин нея я нямаше.

Не бе оставила бележка, нито какъвто и да е знак.

Не усети аромата й в банята, не видя следи от обувките й.

Все едно никога не я бе имало.

Почти бе повярвал, че е любил призрак.

Мразеше смешният глагол „любя”, но за нея не желаеше да употребява по-вулгарни думи.

Не очакваше да я завари отново на същото място.

Ала тя бе там… и сякаш нищо не се бе изменило.

С изключение на него самия.

To be continued

6 thoughts on “Цигуларката

  1. Чакам си сега продължението.;)
    Хареса ми много. Усетиих и някои познати нотки.

    Поздравче с нещо, особено любимо в началото.:)

  2. Радвам се, че ви допада разказа.
    Всеки път когато пиша по тема, за която имам сравнително повърхностни познания /балет, класическа музика/ очаквам някой експерт по въпроса да ме сръфа, че еди-какво си не е така.
    Продължението обаче ще бъде утре, защото днес съм порядъчно размазана и в не особено сериозно настроение, та рискувам да го разваля.😉

  3. Много силен и атмосферичен разказ. Подходящо вложената гротеска, наистина има зашеметяващ ефект. Малко ми е странно обаче, че ще има продължение, въпреки че ще ми е интересно да го прочета.

    А на Тартини имах нещо любимо, но не беше Дяволската соната, обаче не мога да си спомня и кое…😦

    • Щом се е харесал и на почитател на класическата музика, значи мога да съм спокойна.
      Смятах разказът да е едно цяло, но не съобразих физическото време, необходимо ми за да го довърша.
      И тъй като обикновено нямам търпение да публикувам (пуста графомания), реших да го “разделя” на две части.
      Имам още някои идеи по темата.
      Тъкмо сгоден момент за “преговор” на творчеството на Тартини.🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s