Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.