За празника на буквите на протеза


Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

 

Тъй като на самия 24-ти май се чувствах приятно неадекватна и не бях в състояние да окажа на празника нужната му чест, включвам се едва сега. В тази вдъхновяваща майска вечер, обляна със злато, в която котките изпълзвят от скривалищата и полагат кожусите си върху гаражите. Тази вечер сладкият сок на черешите любовно полепва червената си кръв по устните на децата и младите девойки, а нежният въздух най-сетне е напръскан от опитен майстор в нюансите на пролетта и носи обещание за лято. Липите полюшват листата си, намек за парфюма, който ще разпръснат през дългите юнски, юлски и августовски нощи.

През тази вечер седя и си мисля за думите.

Обичам го този май месец, нищо че е най-лудото време от годината. Дали защото тогава съм решила да удостоя света с присъствието си, дали защото всичко цъфти, окъпано в нежна мрежа от дъжд и люлякови аромати, но си мисля, че не случайно празнуваме словото именно тогава. Казвам го без историческа обосновка, просто така го чувствам.

Словотворчеството, езикът и думите дават ново начало, от моя гледна точка символизират извличането на първична материя от дълбините на хаоса и претворяването й в нещо съвсем различно. И въпреки че напоследък ме обхваща параноята, че всичко вече е казано и няма какво ново да добавим от себе си, вроденото ми възхищение към тях не може да бъде така лесно потушено.

Обожавам думите и нещата, които могат да се правят с тях. Любовта ми към писменото и устно творчество понякога граничи с фетишизирането им.

Определено заслужават своя празник.

А неговото място е през някой от месеците, в които природата се буди.

24-ти май съм си го заплюла за имен ден. Като всеки, който си няма такъв, съм длъжна да го измисля.

Макар че самият ден го възприемам като всеки друг и някак си … не толкова мой, чувствам, че е повод за гордост.

Дори повече от трети март.

Както писа вече в своя блог Пристрастената читателка, чудесно е да празнуваме ден, който не е отбелязан в историята на военното дело и който не е свързан с източването на милиони литри кръв. Азбуката и езикът ни също така са едно от нещата, които подкрепят остатъчната ми гордост от това, че съм българка.

Хубаво е да помним, че е имало дни в нашата история, епохи на разцвет и просвещение.

Не искам да разсъждавам по въпроса дали ще се върнат някога или ще продължим да тънем в блатото на духовната нищета. И въпреки възхищението си към словесната дейност, ще кажа, че тук не са необходими думи, а действия.

Какви… въпросът е една идея по-сложен.

За себе си съм го решила като твърдо и упорито използвам кирилицата навсякъде, където това е възможно, старая се да обогатявам речника чрез много четене и като не занемарявам знанията си, а се старая да прибавям нови към тях.

Доколко успявам е друг въпрос.

Езикът и културата са там.

Трябва само да ги използваме.

Дали ще го направим зависи от нас.

Ако сме ги оставили бавно да загниват, няма на кого другиго да се сърдим.

В тази връзка вчера се навършиха и седемнайсет години от първото ми свидетелство за успех в дебрите на образованието – това за завършен първи клас.

Първата копка в необятната мина на знанието.

А то без съмнение е богатство.

Честит празник!

Макар и на патерица!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s