Тънка пелена от ужас


Photo: Kavyalok

Suddenly I stop
But I know it’s too late
I’m lost in a forest
All alone
The girl was never there
It’s always the same
I’m running towards nothing
Again and again and again and again
And again and again and again and again..

Nouvelle Vague – A Forest

Боровите иглички сплитат гнезда в косите ми, докато напредвам по тясната горска пътека. Ноздрите ми са атакувани от характерен аромат на смола – възбуждащ, и в същото време дразнещ сетивата ми. Тихо е, съвършено тихо, ако не броим скърцането на съчките под краката ми. Обичайното състояние – блудкав страх, примесен с нервно очакване, ме биеше в слепоочията. Не обичам особено планините. Не, никога не съм се губил в гъсти гори, нито мой близък е загинал по време на преход. Съзнанието ми не е обременено от някаква банална травма, господа офицери. Ала има нещо в зелените дълбини, които ме поглъщат всеки път. Нещо чуждо. Малките пищящи гласчета всеки път пробиват тъпанчетата ми, че навлизам в непозволена територия. Че там нещо дебне. Че ако прекрача тънкия воал от паяжини и сумрачна светлина, някой звяр ще изскочи и ще ми отхапе главата.

„Защо тогава отиваш там?”, девойчето с разкъсана рокля подскача от пън на пън, спуска се ниско, сякаш лети, поема цяла шепа от боровите иглички и ги разпръсква назад.

– Трябва.

„Не ми ли каза, че на този свят не съществува „трябва”, а само това, което искаме?”

– Такава глупост ли съм казал? Доста пиян ще да съм бил.”

Не съм много сигурен дали възприемам гласа й чрез слуха си или го чувам наум като шепот. В онова слабо разработено ниво на мозъка ми, където често постъпват далечни послания. Стряскат ме в съня ми, прекъсват ме за миг, докато любя някоя жена, пронизват ме в най-важните мигове.

Всеки друг би се побъркал, ако сивото му вещество бива използвано за комуникационен център, а мислите на хиляди живи и мъртви същества се тълпят там в най-неподходящите моменти.

Не и аз.

Свикнах.

Болното човешко съзнание е много по-силно, отколкото си мислим. Може да се адаптира към всичко. Може да понесе всичко. Дали защото след определено количество стрес, натрупан в невроните ни, умът ни се покрива с мазолеста защитна коричка? Или просто сме добри в това да давим тежките спомени, да се трансформираме като хамелеони?

Не знам.

Знам само, че понякога сутрин, когато черното кафе събуди всяка моя спяща клетка и не усетя нежното (и не толкова нежно проникване) чувствам лека паника.

Която се разсейва веднага щом първото послание намери път през гънките.

Старая се да не се издавам пред хората около мен.

Сериозно бихте се стресирали, ако мислите ви биват привлечени като магнит право в черепната кутия на човека до вас. А и ми носи някои безценни предимства.

Да познавам ходовете на тези, с които общувам.

Като междувременно много майсторски играя ролята на глупака.

Готов съм да се обзаложа, че няма актьор, който да се справя по-добре от мен.

Та… казано накратко, наистина свикнах.

А това момиченце… нямах представа дали е жива или мъртва. Мислите на хората са учудващо еднакви по своята сила. Даже понякога ми се е случвало да усещам поразяващо ярки послания… и да установя, че изпращачът отдавна не е сред нас.

А мисловният процес у някои живи силно наподобява догаряща свещ и стапящ се восък.

Е, не ме бъркайте с врачката от тъпи сериали като Шепот от отвъдното. Или с хлапето от Шесто чувство. Не съм се посветил на благородната цел да помагам на изгубените души. От време на време някой загинал алкохолик ме заговаря в любимия ми бар. Или самотна танцьорка се взира в околните по време на парти. След което се разтапя във въздуха.

Та, призрак или не, ала съм много привързан към нея.

Следва ме от известно време.

А аз обичам бледата й, призрачна компания.

Напомня ми на сестричката, която убих с джобното си ножче и после зарових в задния двор.

Хванахте ли се?

Вие луди ли сте? Гледате много филми на ужасите.

Не, просто малката е сестричката, която винаги съм искал. Другарчето за игра в пясъчника, момичето, което да дразня и което винаги ми прощава лудориите.

Може пък собствената ми мечта да се гаври с мен под формата на халюцинация.

„Не тръгвай неподготвен вън в горите, след залез слънце.”

– Вярвам в щастливата си звезда.

„Тя няма да те спаси от чудовищата.”

– Чудовищата са само в ума ни, малката.

„Тогава защо трепериш от ужас?”

– Знам ли… Твърде много филми.

„Продължавай, продължавай да се шегуваш.”

Кичи косата си с някакво горско цвете, шмугва се между боровете и се смее от там, като ме привиква.

– Как иначе да оцелея, сладка? Няма по-добър начин да се справиш със страховете си от това да им се изсмееш. Или поне не съм открил по-добър. Така или иначе в ежедневието е наситено с купища повече кошмари отколкото тези гори.

„И все пак тънката пелена от ужас е покрила очите ти.” Напява го така както някои дечица тананикат The Cuppy Cake Song. „И искаш да я разкъсаш и видиш какво се крие отвъд?”

„И все пак… да.”

Нещо проблясва през дърветата.

2 thoughts on “Тънка пелена от ужас

  1. Като малък гледах един треторазряден филм на ужасите, в който някаква змия ходеше по тръбите и канализациите и нападаше хора директно от дупката на тоалетната чиния, така както си седяха там. Така ме беше страх после, че няколко години наред не смеех да седна спокойно на тоалетната чиния, а срах полуклекнал и се озъртах назад. Съвсем сериозно🙂

    пу, гледай какви лични тайни ме караш да издавам😳

  2. Ламот, да не си гледал Потър 2?😀 Заяждам се, аз пък никак не харесвах разказите за концлагери и ме беше страх от превръщането в сапун…😀

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s