Майски дъжд


Специално за Змей, която се надяваше на един по-романтичен финал. Надявам се да ти хареса, макар краят да е по-скоро отворен, отколкото happy end. 😉

Шосето се виеше под сивото, пролетно небе – дълго и неравно като змия със сменящи се люспи. До обяд слънцето бе удавило околността с лъчите и златната си мараня. А после внезапно по безоблачното небе запълзяха тежките, бременни облаци, носещи обещание за буря. Въздухът бе зареден с електричество до такава степен, че двамата застанали на самотната автобусна спирка по средата на нищото го усещаха физически върху кожата си. Капки дъжд се забиваха подобно на заблудени куршуми в асфалта.

Тя бе висока на ръст и макар да не бе класически красива, във всяко свое движение носеше музика. От онези хора, родени с естествена грация, онези, които танцуват докато ходят и летят, докато танцуват. Рядко й се случваше да застане на едно място, както сега.  Стоеше притихнала под сгъстяващата се пелена от сив пух с прострени настрани ръце и затворени очи.

Червената й рокля едва достигаше коленете й, а раменете бяха покрити от късо кожено яке. Освен това и малката раница, която бе поставила до краката си, не носеше нищо друго.

Нищо, с което да се предпази от кипящия над главата й порой.

Очакваше дъжда.

А косата й ухаеше на шоколад.

Той бе висок колкото нея и също нямаше много със себе си. Ала стискаше в ръцете си дъждобран и се взираше с безпокойство в жената на шосето. Беше блед като онези хора, които излизат от дома си веднъж на шест месеца. Хапеше тревожно устни, а в дъното на сините му очи се размножаваха цяла енциклопедия от фобии. Бе се притаил под навеса на автобусната спирка и трепваше при всяка промяна по небето. Не обичаше слънцето. Кожата му се зачервяваше болезнено от него ако стоеше твърде дълго под отровните му лъчи. Ала от бурите изпитваше дори още по-голям ужас.

Взираше се в стройния й силует и го завладя желанието да усети нюанса в аромата й.

Бледото му лице поаленя и извърна за миг глава.

Сякаш на непознатата й бяха изникнали очи на гърба, или можеше да усети тайните му мисли.

Не можеше да задържи погледа си далеч.

Пръстите му ухаеха на ванилия.

От мокрите кърпички, с които постоянно ги бършеше.

Очакваше дъжда.

И той не ги разочарова. Изсипа се така внезапно все едно някой бог раздра облаците с огромна кама. Първите капки дъжд удариха девойката по високото чело, ала тя не направи опит да се отстрани.

Не се опита да се скрие.

А на него му бе лошо да я гледа.

Не знаеше ли, че може да се нарани?

Тя застана на върха на пръстите си и се завъртя като балерина, като че ли за да приветства дъжда с разперените си длани.

Небесният палавник не чака дълго преди да приеме поканата й и я обгърна с водните си пръски.

Младежът я зяпаше с нарастващ ужас.

А гласът, изтръгнат от гърлото му, не бе неговия.

– Скрий се, ще се намокриш!

Тя се извърна към него и едва сега видя лицето й. Крива усмивка, тръпчинка на лявата й буза и най-големите черни очи, които бе виждал. Потъна в цвета и за миг си помисли, че черното въобще не е съществувало преди да се излее от тези локви изчистен мрак.

Смехът й го жегна като електричество.

Помаха му и подскочи.

Краката й се отделиха от влажния асфалт.

–       Не се тревожи. Ние сме приятели с дъжда.

–       Но ще се разболееш. Ами ако те удари гръм?

–       Няма. – протегна безкрайната си ръка към него и му намигна. – Ела тук, ще ви запозная.

–       К-к-какво? – Стисна дъждобрана още по-силно.

–       Няма нищо страшно. Хайде, нямаш представа колко е хубаво.

–       Моля ти се, поне се покрий с нещо. – Умолителната нотка в гласа му я накара да се смее още по-силно. Той агонизираше.

–       Мразя чадърите.

–       Нека поне ти дам това.

–       Нямам нужда от защита.

Косата, кожата, устните й бяха пропити от любовната влага на дъжда. Роклята се впи в очертанията на тялото й. Изглеждаше така сякаш наистина танцува с него.

–       Не мога да те оставя така. – тази твърдост в тона не му бе присъща. Чувстваше се като марионетка върху която някой друг е поел контрол. – Искам да сложиш това. – Протегна към нея дъждобрана. – Задръж го ако трябва. Спомен. Да има какво да обличаш под дъжда.

–       Щом толкова настояваш да приема подарък от теб, поне ми го донеси лично. Ела. – Прикани го изкусително с пръст. И ноктите й бяха кървавочервени.

–       Н-не мога.

–       О, можеш. Хайде, няма какво да се криеш там.

Една гръмотевица удави думите й.

Той се изправи против волята си и направи крачка напред.

–       Ела де – засмя се момичето и сложи ръце на кръста си. – Ще умра от студ, докато те чакам.

–       Страх ме е от бурята.

–       Аз ще те пазя. Хайде.

Не се приближи и на крачка повече от скривалището му. Само танцуваше и го дразнеше. А дъждът падаше на забавен каданс по влажните й коси.

Шоколадът с водни капки и далечен аромат на трева.

Ужасът и желанието се бореха в него, докато бавно напредваше към непознатата.

Сякаш имаше треска. Светът се размазваше пред очите му.

Не бе останало нищо освен нейния образ, с вплетен майски дъжд, извиващ се като сребристи змиорки.

Инерцията върху която нямаше власт го блъсна в пропастта от чистия, шоколадов мрак.

В следващия миг осъзна, че е при нея и се опитва да завърже дъждобрана под брадичката й.

Ала ръцете не го слушаха.

–       Защо трепериш така? – попита го момичето с мила усмивка.

–       Имам нервно заболяване. – извърна очи от нейните и преди да се усети пръстите й бяха полазили неговите. От топлината температурата му се покачи още повече, а треската се засили. Толкова силно физическо усещане. Сърцето му щеше да се пръсне, дробовете му бяха застинали, прилошаваше му от липса на кислород.

Усети ръката й върху лицето си, когато тя го накара да я погледне в очите.

Един жест. А толкова много се криеше под него.

Изучаваше го внимателно без да казва нищо.

Смръщи тънките си вежди за миг и после пак се усмихна.

–       Недей.

Той премигна и се усмихна нервно.

–       Какво?

–       Не се усмихвай.

–       Но… защо?

–       Приятелчетата в майската ми, ошашавена тиква ми казват, че си тъжен. – Постави и другата си ръка на бузата му и го доближи до себе си. Бе изненадващо малка и крехка. Можеше лесно да я отстрани от себе си.

Но не го направи.

И за пръв път не му пукаше от климатичните условия и това, че е мокър до кости.

–       Аз…

Постави пръст на устните му и поклати глава.

–       Не казвай нищо. Знам, че когато някой е тъжен, от мен се очаква да му кажа да се усмихне. Но аз не вярвам в това. Като ми подариш изпразнената си от съдържание усмивка, изкуственото озъбване, няма да ти стане по-добре. Не се усмихвай, чуваш ли ме?

–       Обещавам.

Целувката й имаше металически вкус на буря и сладък аромат на цветя. Винаги бе смятал, че обмяната на лиги между хората е нещо гнусно. И не разбираше манията, съпровождащи този процес. А сега се оказа всмукан в удоволствие, което не бе вярвал, че ще открие. Инжектиран с непознат, вълшебен наркотик.

И за първи път не се боеше от зарази.

Това той ли беше, или някой друг бе заел мястото му?

Майският дъжд смекчи струите си и ги обгърна в меката си прегръдка.

Автобусът пристигна минути по-късно и ги отнесе към неизвестното отвъд хоризонта.

Бал


Капката, която преля чашата се крепеше върху петнайсет сантиметров ток. Същият се отчупи от обувката, стиснала като в менгеме крака на осемнайсетгодишната девойка. Все едно бе направена от картон. Наталия извика, залитна напред и в последния момент се залови за масата, като едвам не изкриви зловещо глезена си. Отърва се с леко навяхване и лека уплаха.

Което не й оправи настроението. Изправи се с мъка, като през цялото време пуфтеше и гледаше мрачно към заобикалящите я момчета. Нито един не забеляза не особено грациозното й подхлъзване. По голямата част от тях бяха или порядъчно почерпени, или се опитваха да прикоткат дамите си за по-специални танци в хотелските им стаи.

Облегна се на стола и потри изпотеното си лице, примирила се с факта, че гримът й е безнадеждно размазан. По пръстите й останаха следи от брокат и очна линия. Изкуствените й мигли се бяха разлепили, а прикачените руси кичури към естествената й кестенява коса лепнеха от пот. Краищата на фината й сатенена рокля вече се бяха разкъсали от острите токчета на безполезните сандали с болезнено впити каишки. Половин час по-рано някакъв от „В” клас се пльосна изключително галантно върху нея и сега прекрасния й тоалет ухаеше приятно на разлятата отгоре му бира. Върху бюстието й остана огромно петно. Естествено, момичето не получи извинение. Щом изля щедрото чашата си върху нея, приматът се ухили зъбато и започна да врещи от едно до дванайсет.

Диана току-що бе извършила истински подвиг на катераческото изкуство. Успя да се качи на масата в ресторанта върху зашеметяващите си обувки без да се контузи или да си счупи врата. В момента танцуваше в някакъв доста особено ритъм, поклащайки се върху кокилите си.

Наталия усети как й призлява от некоординираните движения на другото момиче и извърна глава. После се наведе към двете чудовища – едно от които вече осакатено – впили се в нежните й крачета и с въздишка на облекчение развърза зловещите им, сребристи пипала. Кожата й бе на червени резки, впити като татуировки.

Когато най-сетне стъпи върху килима в залата усети как в краката й се забиват малки бръснарски ножчета. Крайниците й не я слушаха и се огъваха в най-различни посоки. От цигарения дим и бумтящата в ушите й чалга й призляваше, така че с последните остатъци от волята си се завлече навън, край басейна.

Още ходеше като рак, ала поне си бе възвърнала равновесието. Надигна сатенените фусти, за да може да гледа къде върви. И да избегне да бъде зловещо наръгана от стърчащо парче стъкло от счупена бутилка.

Нощта беше влажна и духовита, току-що бе престанало да вали.

Вятърът хапеше оголената й кожа, ала на фона на бумтящия ад от другата страна на стъклото трудно можеше да й направи впечатление.

Вкара цялата си воля, за да се довлече до един шезлонг. Отпусна се тежко, вдигна изстрадалите си ходила нависоко и се зае да ги масажира усилено. Затвори очи и се остави да бъде погълната от не особено сладкото разочарование.

По-ранното й вълнение от предстоящата вечер й се виждаше невероятно наивно. Но наистина се чувстваше като принцеса и й се искаше да остане такава до края на вечерта.

Още преди полунощ „принцът” се напи като свиня и след като се изпокараха като класическо италианско семейство се оттегли да завладява нови територии в компанията на три хихикащи се „придворни дами”. Роклята й се превърна в тиква, музиката беше пълна отврат, диджеят заслужаваше да бъде обесен. Не бе танцувала повече от два-три пъти. Като в два от случаите партньорът й едва не я събори върху една от дългите маси, покрити с бели покривки.

Пълна катастрофа.

Отпусна се назад, облегната на лакти и се загледа в черното облачно небе. Чак тогава се усети, че не е сама.

–       Ооо, Нат, как сме, тече ли купона? – ироничният тон на момчето, седнало на съседния шезлонг я изкара от унеса й.

От пръв поглед му личеше, че е избирал костюма си с такова старание с каквото клошар подбира кашона си за нощувка.

Грешка.

Дори един бездомник щеше да прояви повече старание при избора на дома си.

Най-изисканото нещо у Краси беше лъскавата, метална бутилчица за алкохол, която въртеше между дългите си пръсти.

Зяпаше я насмешливо и се подхилкваше в ъгълчетата на устата си.

За четирите години в гимназията не си бяха разменили повече от десет думи на кръст.

–       Толкова ли се свърши пиячката вътре, та караш на патрончета като в голямото междучасие? – Свъси вежди тя.

Краси махна пренебрежително с ръка и отпи от бутилчицата.

–       Сори, маце, обаче прекалено много си ценя черния дроб, та да го жертвам с онзи боклук, който наричат водка. – Почука по метала. – Или пий нещо качествено, или въобще не пий.

–       Я какви гъзари станахме изведнъж! – Тя се изправи, разпилявайки ефирните разкъсани поли на тоалета си и се приближи към него с бойна крачка. – Дай да си пийна и аз.

Той я дръпна настрани.

–       Да, да, това да не ти е бащиния? Няма безплатен обяд.

–       Кой изобщо те пита? – озъби му се Нат и се нахвърли стръвно в атака. Следващите пет минути така се постараха в боричкането си, че бе цяло чудо как не разляха безценното съдържание. Ако трябва да бъдем точни, по-скоро Нат се мяташе като риба на сухо и риташе с крака. Уловилият я за китките Краси се смееше и затягаше импровизираните белезници. Накрая тя изплези език от умора, а младежът най-сетне се смили и я пусна. Дори благородно й подаде малката, лъскава вещ.

–       Ето, да не кажеш, че не съм кавалер. – намигна й. Тя му се изплези, седна до него и отпи огромна глътка. Уискито премина по вените й като вълшебен еликсир и затопли изгарящите от болка крайници изпод дрипавата й рокля. Върна му я с усмивка на благодарност. Той от своя страна демонстративно разклати металния съд и въздъхна раздразнено.

–       Жени. Човек ви подаде пръст, вие му отхапете ръката до рамото. – Трябваше ли да го изпиеш всичкото?

–       Мрънкало.

–       Използвачка.

Няколко минути помълчаха. Не се познаваха добре и се чувстваха неловко един до друг. Тъкмо се чудеше какво извинение да измисли, за да си тръгне, когато я застреля с най-неочаквания въпрос.

–       Нещо не се забавляваме, а?

–       Че как, аз съм душата на купона! – отвърна саркастично девойката, докато си играеше с разпилените си къдрици и ги навиваше около пръста си. – Да, вечерта е кофти, доволен ли си? – Тонът й беше една идея по-остър отколкото бе възнамерявала.

–       Я да не ти пука. Какво толкова се връзваш на тоя нелеп фарс вътре? Всичко това няма значение.

–       Не е точно така…

–       Колко по-важни събития ти предстоят.

–       Оф…

–       Нищо, малка си още. – потупа я снизходително по рамото. – Някой ден като пораснеш онова там ще ти се вижда като тъпа детска дискотека на пасти и лимонада.

–       Ха! Аре да не ми се правиш на майка ми! – Изгледа го с неприязън. – Много зрели и премъдри се извъдихме. Просто исках една нощ да се забавлявам.

–       Че какво ти пречи?

Мълчание и взор в земята.

–       Прическата ти се развалила? Скъсала си си роклята? Такива простотии ли ти влияят на настроението?

–       Ще те ударя. – заплахата й прозвуча кухо и смешно.

–       Аааа… разбирам… гаджето те заряза и сега трябва да кесиш самичка и да се чудиш в кой крайморски бардак се валя. Така ли е?

–       Отвратителен си. Не можеш ли да покажеш грам съчувствие?

–       Само за сериозни неща.

–       Я върви по дяволите! – изправи се, готова да се отдалечи.

–       Ако доброто ти изкарване зависи единствено от другите, то серизоно те съжалявам. – Викна Краси след отдалечаващата се девойка.

Тя внезапно промени траекторията си на движение и се върна към шезлонга му, с ръце на кръста и решително изражение.

– Дай да я видим тая работа.

Краси вдигна черните си очи към нея. Сякаш зениците му се бяха превърнали във въпросителни.

–       Предизвиквам те, умнико. Да те видя можеш ли нещо или само си дрънкаш, да се намираш на приказки! Отиваме до деноношния, правим партия за най-хубавото уиски, което имат и след това – плажът е на пет минути! Да те видя аз тебе как се забавляваш.

–       Ти сериозно ли?

–       Да ти изглеждам все едно се шегувам?

Понечи да каже нещо, после я огледа преценяващо, сякаш четеше книгата на мислите й. Паузата продължи толкова дълго, че част от внезапната й увереност започна да се изпарява. Краси се подсмихна и се облегна назад, като проточи бавно:

– Много кофти женски номер, Нат. Много. Бясна си на малоумния ти кавалер и сега искаш да си го върнеш с първия изпречил ти се глупак, а? От кога почнахме да купонясваме заедно?

Наталия понечи да изсипе цяла пледоария по въпроса, но й стана ясно, че няма да повярва и на една нейна дума. Така че предпочете да бъде откровена.

–       И така да е. Имаш ли нещо по-добро за правене?

–       Хммм… като се замисля не. Пък и след като ми изпи уискито, определено ми дължиш услуга. – Прибра бутилчицата във вътрешния джоб на сакото си, изправи се, намигна й и протегна ръката си към нея. – Ако позволите, госпожице.

Очите на Нат бързо се трансформираха от шоколадови бонбони в огромни, мазни понички при този му жест. А Краси за пръв път показа искрено раздразнение.

–       Аре само да ми спестиш кокореното, какво ще кажеш?

–       Ъъъ… – Наталия бе прекалено шашната и се остави да я хванат под ръка все едно бе малко дете.

–       И без Шекспирови изпълнения. – сряза я той, докато вървяха към изхода на хотела. – Това момичетата сте просто супер странна порода. Почти всяка около мен мрънка и се оплаква как нямало истински мъже. Ама в момента, в който започна да се държа мило и да проявявам жестове на внимание, все едне се опитвам да ви пробутам отрова за мишки.

Най-сетне нервите я пуснаха и за първи път тази вечер се разсмя от сърце.

Половин час по-късно си поделяха бутилката уиски, седнали на пясъчния бряг. Не бе най-доброто време за пикник на открито. Майската нощ показваше характер и бе пуснала ветровете си да се вихрят на воля. Тъмните морски води се вълнуваха и изливаха яростта си под формата на бяла пяна. А облаците приличаха на кълба черен дим.

Двамата, в плен на магията, извираща от огнената вода, не забелязваха неприятните природни феномени.

–       Пиенето сближава хората! – заяви гениалния си философски извод Наталия и като доказателство отпи огромна глътка, като се закашля усилено.

–       Кой да предположи, че си такова пиянде. – Краси я потупа по гърба.

–       А за каква ме мислеше? Лигаво малко момиченце? Че не нося на алкохол и падам под масата от ябълково мартини? – Нат сбърчи нос и облегна дланите си върху влажния пясък.

–       Нещо подобно.

–       Е, и аз винаги съм те смятала за надувка, така че считам, че сме квит. – Тя разклати заключената в стъклена опаковка кехлибарена течност към него. Краси й се усмихна нервно.

–       Така ли изглежда отстрани? – пое бутилката от слабата й ръка, постави я на височината на очите си и се загледа в пречупения й през уискито образ.

–       Ами… – тя се заигра с една мидичка върху ръката си. – … Никога не си идвал с останалите където и да е, нито по купони, нито по екскурзии. Даже и просто на кафе след края на срока. Всички казват, че е защото се мислиш за нещо повече.

–       Въпросът, Нат, е… ти какво мислиш?

–       Че така и не сме се постарали да се опознаем.

–       Виж… – той си наля още малко в гърлото и се изправи. Луната се мъчеше да пробие облаците, ала се виждаше само неясен отблясък по гребените на вълните. Обърна се към седналата Наталия като актьор на сцена, изпълняващ монолога на Хамлет. – Не че съм имал нещо против който и да е от вас. Или съм се надувал. Просто … как да открия нещо общо помежду ни, като водим съвсем различен живот?

–       Как така? – чупна вежди тя.

–       Ами… всички тия глупости, на които се наслушах последните дни… речите на директори, класни и други подобни… как детството свършвало и сме навлизали в истинския живот. – Вървеше и рошеше косата си с ръце. – Целият този нелеп карнавал с бала. Пристъпвали сме били към зрелостта. Съжалявам, обаче аз тоя праг съм го минал… и то отдавна.

–       Не те разбирам.

–       Ще разбереш сега. Не съм го казвал на никой, дори на класната или който и да е от учителите. Работя от петнайсетгодишен. Сам се издържам, през последните три години не съм искал и лев от нашите.

–       Наистина ли? Аз… изобщо…

–       Да, да, ясно ми е. – прекъсна я с изнервен жест. – Близо година живях с една жена на семейни начала. Беше по-голяма от мен, студентка. Заради нея се изнесох от вкъщи.

Наталия не знаеше какво да каже. Стискаше мидата между пръстите си и хапеше нервно устни.

– Та… надявам се разбираш. По времето когато вие бяхте на купон, аз карах нощни смени. Докато останалите момчета се чудеха как да накарат някоя да им пусне, аз правех редовен секс. Редуващ се с битови скандали и домакински задължения. Затова… къде беше пресечната точка между моя и техния свят?

Краси приклекна и се зае да чертае някакви линии по пясъка.

–       Затова и не чувствам, че завършването ми е кой знае какъв подвиг. Животът не е пред мен. Животът е тук и сега и аз съм вътре от достатъчно дълго.

–       Ясно. – Тя все още се чувстваше неудобно, но се беше отърсила от първоначалния шок. – И все пак мисля, че е повод за гордост.

–       Ха…

–       Не, сериозно ти говоря. Повечето хора на твое място щяха да зарежат даскалото… или да си останат при мама и татко… но нямаше да се нагърбят и с двете наведнъж. Не съм си представяла, че ще уча и работя преди… ами най-малко втора година в университета.

–       Е, повечето нормални хора правят така. Аз реших да порасна бързо. И да ти кажа честно, не съжалявам.

–       Сега като те слушам… – тя също се изправи и отиде до линията, където вълните миеха пясъка. – … искрено ти се възхищавам.

–       Брей, ако знаех, че толкова ще впечатля мацките, отдавна щях да съм го разпространил навсякъде. – Обичайната му арогантност изплува на повърхността.

–       Не, сериозно. Този дангалак Владо направо ми се вижда като глупаво хлапе пред теб. – Вятърът развяваше драматично косата й. – А и … моите проблеми ми се виждат маловажни.

Потри голите си ръце, сякаш едва сега бе забелязала колко е студено. Потрепна стреснато, когато усети как Краси слага сакото си на раменете й. Прегърна я колебливо, почти по братски.

–       Хайде да не слушам глупости. – Отметна няколко кичура от лицето й. – Да не правим драма от цялата история, а? Кажи ми какво те притеснява.

–       Това, че тази вечер за мен наистина беше раздяла с детството. – Облегна глава на рамото му. – И за това толкова исках да е специална и незабравима. От утре нататък трябва да взема решения… и може би да се скарам с всички, които са ми близки… нашите, Владо… Те искат едно, аз друго… и ме е страх, че всичко ще се промени…

–       То вече се променя, Нат. Не можеш да избягаш от това.

–       Знам. Точно за това се изумявам как си се сблъскал с всички и си устоял… че не си се предал… а пък аз съм си мека Мара, сигурно в крайна сметка ще направя така както искат другите… за да не се караме.

–       Виж… С вашите така или иначе някой ден ще се сдобрите. И я ми кажи, с ръка на сърцето, Владо заслужава ли си терзанията?

–       Ами, с него сме заедно от две години и…

–       Това няма значение. Мислиш ли, че ще си заслужава да си промениш живота в негово име?

–       Не знам. Най-вероятно не.

–       Е, имаш отговора. Хората някой ден ще трябва да ти простят и да уважат решението ти. Ако не го направят, сериозно се замисли дали са ти наистина близки. А ако предадеш сама себе си… после ще се мразиш. И ще ти отнеме доста повече време да се върнеш на правилната отбивка.

–       Сигурно си прав. И въпреки това ме е страх.

Краси доближи пръстите си на милиметри от косата й, без да я докосва и й прошепна.

–       Недей го мисли толкова. Каквото има да стане, ще стане. Пък ако ти опре ножа до кокал, няма да имаш избор. Трябва да решиш. И… знаеш ли, човек е най-верен на себе си именно на ръба на пропастта. Когато дойде момента… ще си готова.

–       От къде си толкова сигурен? Та ти почти не ме познаваш.

–       Е, и! Ако щеш ми се сърди, но и Владо не те познава особено.

–       Моля?

–       Ако беше така, щеше да знае всичко това, което ми каза и да е тук тази вечер. Нямаше да те остави да се наливаш с някой друг. Сещаш се.

–       Сигурно. – Кой знае защо обаче не почувства особена болка. Само празнота, която бе сигурна, че лесно щеше да запълни.

–       Само искам да знаеш… че ако имаш нужда от подкрепа, ще застана до теб. – Трепна, сякаш бе осъзнал колко много е казал. – Леле, това беше егати и филмовата реплика.

–       Но защо?

–       Защото знам колко е трудно. И ми се щеше да имах приятел на своя страна, докато бях на кръстопът.

–       А онази… твоя жена?

–       Какво за нея? – сви рамене. – Нали ти казах, бяхме заедно само около година. Красиво беше… ала тя до последно ме смяташе за хлапе.

–       Съжалявам.

–       Недей. Никога няма да съжалявам и за един миг с нея. Нищо че според сума ти хора ми е съсипала живота и ми е отнела детството.

Наталия се извърна и застана на милиметри от лицето му. Гледаше го хитро и неразгадаемо.

–       И още ли страдаш по нея?

–       Ти луда ли си? Все пак съм на осемнайсет.

–       Ох, успокои ме. Щеше сериозно да ме сдухаш с цялата си мъдрост.

Замълчаха и в следващите няколко минути само се гледаха. Вероятно ако това бе филм, плажът щеше да е сцена, обляна от прожектора на луната, а като фон да се носи мелодията на Strangers in the night.

В реалния живот бяха просто двойка ученици, притискащи се един към друг, тъй като им бе твърде студено, а вятърът ги брулеше зловещо.

–       Знаеш ли, сигурно сега е момента да те поканя на танц, въпреки че няма музика. – Задържа дланта си съвсем близо до лявата й буза, отново без да я докосва. – Но съм ужасен танцьор.

–       Аз също. – Нат улови ръката му и скъси дистанцията с един решителен жест.

Засмяха се.

Никога не им се бе случвало да желаят нечия близост и в същото време да се въздържат от нея.

Сякаш щяха да имат хиляди такива мигове пред себе си.

За сега бяха по-сладки в представите им.

***

Зората едвам бе пробила през гъстата сива пелена, запушила небето, когато Краси и Наталия се върнаха в хотела, хванати за ръце и с опиянено-щастливи изражения.

Когато стигнаха до стаята й, чувственото напрежение явно дойде една идея повече за хормоните им.

Обърна я към себе си с леко треперещи ръце.

Тъкмо щеше най-сетне да усети какъв бе вкуса й, когато бяха прекъснати от остър плач.

Приятелката й Диана се втурна към смаяната двойка.

Изглеждаше потресаващо.

Цялото й лице бе подпухнало, зачервено и с обилни остатъци размазан грим.

–       Нат, Нат, по дяволите, къде беше? – Тя изобщо не обърна внимание на Краси, а хвана стреснатото момиче за раменете и го разтърси. – Знаеш ли от кога те търсим? Къде се запиля? – Тялото на Диана се разтърсваше от хлипове, едвам успяваше да се удържи.

–       Излязохме да се разходим… какво има… какво става тук!

–       Владо! Ето това става…

–       Ей, Дидке, виж…

–       Нати, той е мъртъв… мъртъв е… и другите… – Диана вече не можеше да говори от хълцане и хрипове.

Боян, приятелят на Диана, който всички едвам сега забелязаха, се приближи до нея и я отстрани от същисаната Наталия. Изгледа я сериозно, личеше му, че едвам се владее.

– Катастрофирали са. Блъснали се в някакъв стълб. И четиримата на място.

Наталия и Краси се спогледаха ужасено.

– Ч-четиримата?

– Владо, Катя, Милица и някакво момиче. Не могли да я разпознаят. Мислехме, че си ти.

Тишината парализира всички и се вряза в тях като тежка влакова композиция.

Сякаш всичко притъмня.

Импресия по залез


Махмурлукът бавно отшумява и се разтапя като далечен спомен сред палавите лъчи на майското слънце.

Тихо е.

Сами сме с цветовете на залеза – банално красиви и елегантно клиширани.

Пия кафе до прозореца и се опитвам да се изгубя сред тях.

Чувството е хубаво – няма музика, няма натрапващи се житейски звуци или свеж аромат на пържен лук.

Няма кучешки лай и плач на бебе.

Чувам как мислите ми тупуркат с неспокойните си крачета по коридорите и тунелите на мозъка ми.

Напрежението, заплитащо се в дъното на стомаха ми, драска с нокти по затишието.

Опитва се да го предизвика.

Дръпвам го за ушите, както се постъпва с непослушно коте, и го пращам в ъгъла да кротува.

Най-експлоатираната картина се шири пред детския ми поглед с цялата си галерия от краски и шарки.

Виждала съм хиляди залези през живота си и се предполага, че трябва да изпитвам досада от тях.

Скучна природа.

Залез. Чудо голямо.

Ще го има и утре.

И всеки ден до свършека на света.

В онези часове, в които Денят и Нощта се срещат за по едно бързо по линията на хоризонта.

Елементарна метафора.

И за какво е цялото вълнение?

Природно явление.

Дори фотографите не го приемат насериозно.

Ала го обичам.

Онова чувствено сливане между черната и бяла страна на времето.

Гали сетивата ми и ги кара да забравят за физическата реалност.

Това е най-красивото лице на Смъртта.

Красотата на умиращия ден.

Същият като всички останали.

Но и неповторим.

А всяка погребална клада на деня си заслужава да се погледне.

Докато пламъците й не бъдат нежно укротени от прегръдките на нощта.

Загасям светлината и се отпускам назад в стола си, докато и последните минути залез не изтекат в океана.

Чак сега до слуха ми достига звука от нещо сладко и далечно, преплитащо се с отиващите си цветове отвън.

Мелодията на нечие пиано.

Звучи като някой, творящ симфонии за последния танц на еднодневките.

Представям си красотата на залеза през очите на някой, чийто живот се измерва в рамките на деня.

Сигурно е красиво.

Колко си лоша!


Photo: http://urbanshadow.net

Специално за Nostromo, както и за Милена.  Не знам дали е Буковски, не знам дали е в стила на предходното, но все пак се надявам да му се насладите.

Мрачната утрин се стопи в прегръдките на ласкавото майско слънце в центъра на Пещера. А на мен ми бе вече време за обяд. Тъй като ми предстоеше още доста път, реших да поспестя някой и друг лев от обяда в заведение. Затова се отправих към близката Billa да се снабдя с продукти за сандвичи.

Позиционирах се на пейка в градската градина, свалих раницата си и се заех с импровизираната кулинария в градски условия.

И тогава го видях да се приближава към мен.

Не твърде млад, но и не твърде стар.

С оредяваща по темето коса.

Мазна усмивка на бивш коцкар.

Ако израженията бяха думи, неговото щеше да крещи „Ой, котьо!”

Подмята шапката си и идва насам.

Въздъхвам с раздразнение.

Понякога си мисля, че даже и на петдесет да стана, ще ми се лепят подобни индивиди.

Моля се лицемерно на всички богове да ме подмине.

Явно са решили да не се хабят с неверница като мен.

Той: (угоднически) Здравейте.

Аз: (с изражение на полуумряла котка) Здравейте.

Продължавам да си правя сандвичите.

Както и да се правя, че него го няма.

Той не се отказва така лесно.

Той: Искам да ви задам един въпрос.

Аз: Да?

Той: Чакате ли някого?

Аз: Не, защо?

Той: Ами… защото аз случайно тука чакам една жена от Харманли… дето много прилича на вас.

Аз: Аха.

Той: Та… като ви видях да седите тука… ама вие вече ми отговорихте на въпроса.

Аз: Да, явно.

Ползвам къси реплики, с надеждата „принцът” да схване идеята.

Той обаче тъпо и упорито напредва с рогцата.

Той: А ти от къде си?

Ох, как обичам когато някой с когото току-що съм се запознала да премине рязко от „вие” на „ти”.

Решавам да се измъкна с псевдофилософски мистицизъм.

Аз: Отвсякъде и никъде.

Той: (с внезапно прозрение) Ооо… Значи скиташ?

Аз: Да, сигурно.

Той: Леле…

Обичам многословните мъже.

Той: (продължава с мазна усмивка) Това е много смело решение за само момиче… и много предизвикателно.
Тя: Чак пък предизвикателно.

Той: Е, сама жена на пътя… пък ти си много привлекателна жена. При кого си тук?

Да, само това липсваше, да давам отчет на всеки доближил ме бивш регионален плейбой.

Продължавам да излъчвам с всяка фибра на аурата си (така ли му викат?) мирово безразличие към света и в частност към него.

Аз: При никого.

Той: Е, айде сега, все при някого си дошла. Нали знаеш… Пещера е малък град… Нещата бързо се разбират… и едно смело, привлекателно момиче бързо става обект на интерес.

Благодаря ви, благородни господине, задето ме светнахте за народопсихологията на малкия град.

Хайде сега, ако обичате, да вземете да се оттеглите?

Аз: При никого не идвам и при никого не отивам. Мислете си каквото искате.

Той: Ама нямаш ли къде да останеш?

Аз: Не ме мислете. Вие нямахте ли някаква среща?

Опитвам се да го отклоня любезно.

Не схваща намека.

Той: Ми, ние нямахме точно среща, ами се бяхме разбрали днес да се чакаме евентуално тука…

Ох, поне да можеше да лъжеш като хората.

Шивашки цех мога да си открия от белите ти конци.

Аз: (твърдо) Ами звъннете й по телефона, де.

Той: Ми аз й нямам телефона.

Аз: Е как имате среща като не й знаете телефона?

Той: (гледа си в краката, подритва някакво камъче) Ми ние се запознахме в оня сайт… гепиме… ама нямахме твърда уговорка… просто си бяхме говорили нещо за тая седмица… ама тя се покри…

Решавам да пасувам и обръщам внимание изцяло на сандвичите си.

От нерви и нетърпение да се освободя от присъствието му, изпускам парче чушка върху дънките си.

Съскам тихо, под нос.

Аз: Е, значи определено не съм аз. Нямам регистрация в такива сайтове. Нищо, че приличам на нея.

Последната ми реплика е пропита от сарказъм.

Той обаче се измъква от мазните му пипала и продължава да се прави на ударен.

Той: Ми, не знам, аз съм й виждал само голи снимки. Тъй де, без лице.

Да, и реши, че прилича на мен.

Умник.

Внезапно много интимни си станахме.

Вече даже си ме представя без дрехи.

Трябваше ли да се възбудя от това?

Той: И понеже те видях тука да си седиш сама, си помислих… да не би тя да е решила да дойде… че имахме уговорка принципно за днеска… пък да ми е загубила номера… да се чуди какво да прави.

Просто се чудя с какъв процент мозъчни увреждания трябва да си, че да се дигнеш от Харманли, за да се изчукаш с някой от Пещера и баш в последния момент да се сетиш, че му нямаш номера.

Мистериите на вселената.

Той: Ама аз да не ти досаждам.

Аз: (откровено) Да.

А той продължава все едно нищо не съм му казала.

Очарователно.

Покрай нас минава сватбена процесия.

Клаксони и балони.

Той въздъхва.

Явно е решил да смени тактиката и да го подкара романтично и житейско-страдалчески.

Той: Ех, женят се хората.

Аз: Аха, щом ги влече.

Той: (като един истински поет) Мда… а като свърши любовта, остава само уважението.

Не думай.

Той: (продължава) … а като свърши уважението… нищо не остава.

Иде ми да си прережа вените от отчаяние по този повод.

Вместо това отпивам от сока си и се правя, че не разбирам.

Той: Ей затова… шестнайсет години бяхме женени… и си би чуковете в Германия. Пък аз си седя тук, ровя се по разни сайтове… и се надявам на чудеса.

Ох, милото ми то!

Дай мама да те гушне и да те утеши, горкичкия.

Една свирка, за да ти олекне? Дървена или глинена?

Безчувствена към личната му драма, продължавам да гледам настрани.

Все едно не говори на мен.

И този път не се отказва.

Той: Аз май наистина ти досаждам.

Не му отговарям, така или иначе каквото и да кажа, няма значение.

Той: И накъде си се понесла след това?

Аз: Сигурно към Пазарджик, не съм решила още.

Той: Е значи все пак отиваш при някого.

Аз: Не.

Той: Добре де, къде ще спиш? Нямаш ли къде да останеш?

Аз: Вие мен не ме мислете, има достатъчно влакове и автобуси.

Той: Ама няма… (изрежда ми кога е последния транспорт, който може да ме изведе извън града)

Аз: Не съм вчерашна, ще се оправя.

Той минава към друга тактика и сменя ролята.

Този път се прави на загрижен баща спрямо една бедна, бездомна спътничка.

Той: Ами виж сега, ако нямаш къде да спиш, заповядай в нас.

Още не е довършил репликата когато включвам оксижена и го отрязвам с рязък бял пламък.

Аз: Не, благодаря!

Той: Еее, стига де, аз само искам да ти помогна.

Аз: Кой ти каза, че имам нужда от помощ?

Той: Е, нямаш къде да спиш.

Аз: Хотели колкото искаш.

Той: Е в Пещера няма много хотели. Пък и само такова хубаво момиче в хотел…

Ще се разплача от умиление.

Колко добри хора имало по пътищата на милата родина.

Той: Ти какво си мислиш, че ще ти направя нещо ли? Не, и с пръст няма да те бутна.

Почти ти повярвах.

Той: Ама как бе, аз мога да съм ти баща! Имам две дъщери на по 16 и 17 години…

Аз: Все едно, много благодаря, обаче отговорът ми е не!

Той: Е, защо си такава лоша, аз само… да помогна… нали ти казах, две дъщери имам… дето аз сам се грижа за тях! Оная, дето трябва да се грижи за тях си вее гъза по чужбина.

Все си мислех, че грижите за децата се падат и на двете страни.

Ама аз съм само някаква наивница, която няма къде да спи, нали се сещате.

Той: Виж, аз работя в Биовет…

Аз: (рязко и вече даваща признаци на изнервеност) Наистина не ме интересува.

Той: Бе аз само да ти кажа, да ми е чиста съвестта. Довечера излизам от смяна някъде към десет. Ако случайно наистина няма къде да останеш… чакай ме ето на тази улица.

Аз: Със сигурност няма да те чакам, така че не се хаби.

Определено вече и него го избиват нервите.

Сексуалната му неудовлетвореност започва да кипи под всички тъпи социални клишета.

Тонът му става рязък и злобен.

Той: Аз само искам да помогна, ама щом нямаш желание – хубаво! То на сила на човек не може да се помогне.

Аз: Именно!

Той: Да, а аз имах само най-добри намерения. Ама щом не искаш, няма да те карам насила… Ама все пак ако си промениш решението…

Аз: Няма!

Той: Хубаво!

И се оттегли с бойна, бясна крачка.

Отдъхнах си с облекчение.

Това бяха най-дългите двайсет минути от живота ми.

Прибрах в раницата си огромните градинарски ножици, с които току-що собственоръчно бях подкастрила крилата на безкористния хуманизъм.

Амин.

Самота


 

Photo: http://www.fanpop.com/

Стоях от другата страна на щанда и раздавах на подредилите се в индийска нишка хора спагети, сандвичи и напитки.

Бяха обикновени служители на увеселителния парк.

И ми бе една идея по-лесно да ги обслужвам наместо гостите, дошли да се натъпчат с мазна, нездравословна храна, след което да им прилошее на бесните, препускащи въртележки.

Не усещах как минава времето.

На моменти дори усмивката ми ставаше истинска и изпитвах искрено удоволствие от работата.

Може и Стокхолмски синдром да беше, казва ли ти някой.

Той се нареди, за да получи обяда си и ме попита от къде съм.

Не помня лицето му, дори униформата му или каквито и да е детайли. Образът му прилича на размазано петно в архивите на паметта ми. Затова няма да го описвам.

Когато човек усилено напряга ума си, за да извика определено събитие, въображението се включва и добавя несъществуващи детайли. За да запълнят дупките в историята.

Както героят в Големите надежди, ще я разкажа така както си я спомням.

А си спомням, че беше между четиридесет и петдесет.

Стори ми се тъжен и срамежлив, като преждевременно пораснало дете, което трябва да играе възрастен.

Като някой, който един ден се е събудил и е установил, че животът му е минал.

Младостта си е отишла, мечтите му са рухнали и събитията са се изнизали… а той дори не е е разбрал кога.

И продължава живота си по инерция, със скрита тъга и кротко примирение.

В крайна сметка, нали е жив и здрав, пък останалото… ами, има и други като него.

Мисля, че ме гледаше с широко отворени очи, като същество от друга планета.

Но може и да е от въображение и въобще да не ме е приемал така.

Явно усети чуждестранния ми акцент и това го накара да преодолее естестествената си стеснителност.

Обясних му къде е България, защо съм тук и какво правя, докато му сипвах храната с дежурната усмивка.

Той ми каза колебливо, сякаш не може да повярва, че го споделя с напълно непознат:

–       Никога не съм пътувал никъде.

Не беше прекосявал и границата на щата.

Стана ми мъчно. За миг след това спонтанно изказване като че ли престанахме да сме си чужди.

За миг сякаш надникнах в мислите му и проникнах в чувството на неудовлетвореност.

Инерцията.

Навикът ми е да не прекалявам с емпатията, вредна е за здравето в крайни количества.

Понякога е неизбежна, особено в такива редки мигове.

–       Утре ще бъдеш ли отново тук?

–       Разбира се.

Но на другия ден мен ме нямаше.

Сещам се за него, когато вляза в закусвалня, подобна на онази, в която работех тогава.

И ме лъхва същото отчаяние и меланхолия.

Може и да продължава да търси отговори в нечии чужди очи.

Може и да се е застрелял в анонимна хотелска стая.

Може и да е взел за заложници едно училище, или универсален магазин, и да е приключил… отново с куршум в главата.

Само че на мен ми се иска да вярвам, че най-накрая е събрал смелост и е прекосил границата. Въпреки всичко.

Поддържа надеждата ми жива.

Ситуации: Сексуално-лирическо срутване


I

Слънчев ден.

Птичките пеят, пчеличките се гонят, цветенцата цъфтят, индивидите от женски и мъжки пол се гледат стръвно. Потъркват се един в друг в градския транспорт, под претекст, че няма място. Момичетата усещат нечии нахални ръце под полата си. Звънък шамар от нежни пръсти и дежурното „Простак!”. Щастлива усмивка на идиот по лицето на натрапника.

Напрежението от потиснати и напиращи желания жужи във въздуха, подобно на рояка от близкия кошер.

Две млади същества се подчиняват на разбеснелите се хормони в малка стая в Студентски град. Ала независимо от разцъфтялата, разгонена природа, подтикваща ги с всеки елемент към съвокупление, нещата не вървят по план. Той пипа неопитно, хили се несигурно. Тя го гледа отегчено, рисува с очи по тавана, и от време на време го драска по раменете, колкото да имитира някакво действие.

Тя: Хайде де, няма ли най-сетне да свършваш? Краката ме заболяха.

Той: Ееее… ма много си студена…

Тя: Като няма кой да ме разгорещи.

Той: (изправя се) Ми то така няма смисъл, по-добре нищо да не правим.

Тя: (изляга се настрани и се завива с тънкия бял чаршаф) Хубаво.

Щом не последва никаква реакция, разочарования момък се отправя към банята. Няколко минути по-късно полудрямката на девойката е прекъсната от невинния въпрос, отправен от другата стая.

Той: Какво да го правя кондома?

Тя: (изправя се, поклаща леко голите си гърди) Как какво да го правиш?

Той: В тоалетната ли да го хвърля?

Тя скача, увива се с чаршафа и с бойна крачка се отправя към банята. Лицето й е почервеняло, тялото – внезапно изпълнено с липсващата по-рано страст.

Тя: Ти нормален ли си бе? Как така ще хвърляш презерватив в тоалетната, акъл имаш ли?

Той: Ама… къде тогава?

Тя се плесва по челото, сграбчва ненужното парче латекс от ръката му и го мята в кошчето. После се връща в стаята си, награбва дрехите му на неспретната купчина. Отваря вратата и ги захвърля навън. Той стои и гледа със зяпнала уста.

Тя: Какво ме гледаш?! Вън!

Той: Ама… какво…

Тя: Ти освен друго явно си и глух? Вън!

Нахвърля се върху него и го изтиква към вратата, ползвайки старателно изострените си нокти. Взаимни псувни и викове. Рицарят на кондома е изхвърлен позорно до дрехите и бельото си пред вратата. Две минаващи девойки с лекции и папки под мишниците се подхилкват и го подминават.

Още крясъци през вратата.

Никакъв отговор.

No love, no sex, no respect.

Отвън жегата го удря.

II

Мръсна хотелска стая в центъра на града.

Петминутна страст, ознаменувана от преждевременна еякулация върху чифт напрегнати цици.

Въздишка, подобна тази, която се отронва от гърдите на работник след тежък полски труд.

Той: Аз… съжалявам.

Тя: (кимва разбиращо) Няма проблем, след малко ще е по-добре.

Той се изправя от леглото, сяда върху изтърбушения фотьойл и си пали цигара. Всичко в него е унило и сбръчкано от разочарование. Тя обува бельото си и изчиства лепкавата течност от настръхналата си кожа с мокри кърпички. Той пуши и зяпа през прозореца, като имитира мисловен процес.

Той: Спи ми се.

Тя: Хайде сега, спяло му се, преди малко хич не ти се спеше. Пък и ми дължиш услуга, сещаш се.

Посяга към дрехите си, за да отиде до банята. Внезапно той я прорязва с една единствена реплика.

Той: Искам да си ходя.

Тя: (извръща се с възмутено изражение) Моля?!

Той: Ми не мога повече. Имам емоционален проблем.

Тя: Значи сега не можеш, а? А преди малко кой настояваше да ходим на хотел! Това ли беше всичко? Това ли е най-доброто на което си способен, а?

Той: Ама извинявай, какво да направя. Казах ти, имам емо…

Тя: Въобще не ме интересува зарязало ли те е гаджето, страдаш ли по жена си! Това си е твой проблем! Жалък…

Тя изскача навън в коридора, боса, бясна и незадоволена. Пред банята се блъска с друг обитател на дупката – някакъв едър тип с прошарена, рошава брада и провиснали дрехи. Усмихва й се, казва й нещо на френски. Изпитва силното желание да си го изкара върху него … дори и хрумват един два порно варианта.

Накрая махва с ръка и предпочита да се измие.

Плюе в мивката, сграбчила я с две ръце и поглежда към зацапаното огледало.

Блудкаво отвращение и омерзение.

Връща се в стаята, той я засипва с още помиярски реплики.

Нека не се обясняваме.

Ключът под вратата и кой от къде е.

Никога не се обаждай повече.

Омерзение и грандиозен провал по всички показатели.

III

– Какво желаеш? – пита го тя с мила усмивка, настанена на колене върху леглото. Роклята й е рацъфнала около нея като камбанка. Бюстът й прилича на едва загатнат цитат под деколтето. Той не я поглежда, взира се в краката си с тъпо отчаяние. Тя се чуди какво става.

Той: Не знам.

Тя: Е как така не знаеш, всеки нещо го възбужда, всеки нещо го подлудява. ТЕБЕ какво те подлудява. Трябва да знам.

Той: Наистина не знам.

Тя: Объркваш ме.

Той: Аз съм си сбъркан.

И с това се приключва въпроса. Всякакви опити да пробуди поне искрица интерес и тръпка се издънват като в черна бездна. Също като да крещищ на някой от другата страна на пропастта и да очакваш да те чуе.

Гледа като изгубено момче и въздиша депресирано.

Тя маха с ръка отегчено, не й прави впечатление.

Нито е първия, нито последния, който минава през живота с класическите шаблони „сбъркан съм” и „сърцето ми е разбито и не мога повече да обичам”.

Вместо това се отдава на критика.

Стаята й, роклята й, начина по който носи косата си.

Всичко това бива подложено на дисекция.

Най-накрая си поисква чукане.

Не.

Тъпо, безразлично ебане без лубрикант, без смазка, без вазелин. Така, помежду другото. Без любовна игра.

Каква любовна игра, като любов няма?

Искрата е умряла.

Тя: (дърпа се) Няма да стане така.

Той: Хубаво. Аз си отивам.

И наистина го прави.

Тя си сипва огромна чаша с водка и дълго пуши до прозореца, докато слуша звука от двигателя му.

Нищо не е останало.

Само разни далечни двойки, които се срещат, сблъскват се и се отблъскват като шизофренични атоми. Всеки – затворник на своята вселена, обсебен от своите си драми, травми, въздигащ ги в култ.

А ебането е просто начин да увеличат стените на личната си капсула.

Без любовна игра, моля, без възбуда.

IV

Той я посреща на гарата, кисел и раздразнителен като ранно ноемврийско утро. Бяха се виждали веднъж, от тогава комуникацията помежду им течеше в скрити и не толкова скрити еротични послания. Щяха да празнуват заедно студентския празник… и много повече.

По някаква причина обаче в днешния ден се държи като жена. Капризна и изнервена жена в цикъл. Псува без причина, движенията му са резки и груби, сарказмът му на моменти преминава в чиста злоба. Първоначално поема сака й, после й го връща.

Той: Я си го носи сама! Да не съм ти виновен аз, че си донесла толкова багаж. Ми сама си го мъкни.

Тя: (свива рамене) Да съм те карала да ми носиш чантата?

Той: Ма аз съм кавалер.

Засмива се. Продължават през центъра на града, а той не спира да мърмори като обрана попадия и да обяснава как го занимават с излишни глупости. Той е прекалено интелигентен за допълнителни курсове и каквито и да е други. Тя го пита какво точно включва работата му.

Той: Какво да ти обяснявам на тебе, ще схванеш ли нещо?

Тя: Може да опитам.

Той: Прекалено си тъпа и проста.

Тя се смее в лицето му. Колкото повече му се смее, толкова повече се опитва да я обиди. Тя го зяпа със стоическо безразличие и се прозява демонстративно.

Тя: Е, да, тъпа съм, признавам си го. Не може всички да са умни като теб.

Той: Ми много ясно, много съм повече от тебе.

Сядат в кафене. Тя си поръчва ром с горещ шоколад.

Той: Какво ли да очаквам от теб, естествено, че ще си поръчаш нещо извратено.

Тя: Безалкохолните типове да мълчат.

Той: Ех, майна, как си се кефя бе, майна, колко съм груб.

Разделят се малко по-късно. Тя има приятели в града и ще ги види. Вечерта се уговарят да й звънне, за да се намерят. Не изгаря от особено желание да празнува с него, но пък й е любопитно да наблюдава мъжки цикъл.

– Аре… ма тя гарата е в другата посока, ма. Их, че си неориентирана.

Вечерта той не се обажда. Тя му звъни, а той не си вдига телефона. С всяко позвъняване в ухото си се молеше да не дочуе мазния му глас.

Почти въздъхна с облекчение.

Приятелката й бе бясна.

Изкара празника заедно с нея и компанията й.

Доста по-добре, отколкото евентуално би го изкарала с него, дори с включен стриптийз и белезници.

Няколко седмици по-късно й се включи в чата, за да й обясни как точно в онзи ден мрежата на Глобул била паднала и той не могъл да се свърже с нея. Иначе искал да си я води у тях.

Тя: Е нали бях тъпа и проста, какво стана изведнъж?

Той: Ама аз кога съм ти ги казвал тези неща?

Тя вдига вежди и спира да му отговаря.

Няма нищо по-отблъскващо от женско поведение у мъж.

А понякога провалът крие в себе си победа.

За псевдосамоубийците и тяхната природа


„Това, че съм правил четири опита за самоубийство, не означава, че няма да пробвам пак.”

                                  Анонимен депресар

 Въпреки, че вече писах на тази тема (Брей, колко ми порасна работата, започнах да се самоцитирам. Или по-скоро напредвам упорито към шизофренията), днес бях вдъхновена да се върна към старата песен от следната публикация в блога на трубадура Lazyfantasy. Смятах да е под формата на коментар, но тъй като имам много какво да кажа по въпроса реших да ви занимая с мнението си за онази особена порода животни… непрекъснато заплашващи, непрекъснато кълнящи се как ще си вземат живота… които обаче никога не го правят.

Я бръснача не е достатъчно остър, я хапчетата са горчиви, я клонът се счупил. Все нещо в тоя жесток, суров, гаден свят им попречва на тях, клетите самоубийци да се докарат до така бленувания от тях край.

Ако изобщо даже посегнат към някое от многобройните средства за прекъсване линията на живота.

Хипер успешен метод за пробуждане на чувството за вина и заспала съвест. Или просто, за да привлечеш нечие внимание. Да получиш това към което се стремиш, навирайки в очите на околните крехката си психика, чувствителност, комплекси, болките, тежкото си детство.

За пръв път някой ме заплаши, че ще се самоубие като бях малка и глупава. Няма нищо по-стресиращо за един относително наивен, млад индивид от заплахата със самоубийство чрез sms в два сутринта. Може просто да ти вземе ума, особено ако продължаваш да звъниш на индивида, а той не вдига ли, не вдига. Накрая когато вече всичките ти вътрешности треперят от ужас ти вдига някой друг, вече си представяш най-лошото… и от там ти казват, че кандидат-самоубиеца вече си е тръгнал. Без мотора, с който е заплашил да се пречука.

Извини се на следващия ден.

Иска ми се да вярвам, че не е желаел да манипулира, а че просто е вкарал една идея повече драма отколкото повелява добрия вкус.

Понякога човек прекалява, увлича се.

А друг път от такова прекаляване може наистина да се докараш до мита за лъжливото овчарче.

Понякога заплахите са наистина злонамерени. Особено когато индивидът знае, че познаваш хора, които са си посегнали. Успешно. Когато е съвършено наясно, че смъртта не е тема, която приемаш с лека ръка и че заплахите те вкарват в хиляда и един филми. Същият описва евентуалното си самоубийство с хиляди подробности, точно как ще се прибере. В каква поза ще е докато натиска спусъка на пистолета си, как точно ще си клъцне вените или гръцмуля. А ти седиш, скубеш си косите и се чудиш какво да направиш, за да предотвратиш трагедията. Светът ти се струтва, пресягаш се през бездната, улавяш само сянката му… и се будиш с вкуса на собствената си ужасена пот.

А гадта отсреща тайно се подхилква, пуснал черния си вирус в кръвта ти. Изпитва извратена нужда от страданието ти, умира си да те накара да се притесняваш за него. Подло рови из язвите ти, човърка раните, докато не се инфектират. Може и до лудост да те докара с непоследователното си поведение, с вечните заплахи.

А ти се тръшкаш ли, тръшкаш.

Пък плевелът те засмуква, докато не ти вземе последните силици.

Грозна работа.

Сещам се за една девойка, с която си пишех навремето. Украинска психопатка, повече патка, отколкото психо. Някой ден трябва да увековеча поведението й в по-епохален труд. Та тя непрекъснато се обясняваше как животът й се разпада. Омръзнало й е. Прекалено е чувствителна за тоз свят свиреп и студен. Никой не се интересувал от нея. Никой не я обича. Аз не спирах да й пиша, защото ми беше интересна като модел на поведение.

В един чуден момент реши да инсценира онлайн самоубийство. Написа сърцераздирателна последна бележка. Писа ми от три различни гледни точки – своята, на сестра си и на гаджето на сестра си. Придаваше на всеки някаква характерна особеност. Имаше възможност да се измъкне след това изпълнение, но явно сладката манипулация над нечия чужда, крехка душевност е възбуждала хищническите й инстинкти твърде много.

През месеците, в които комуникирахме… май няма нужда да обяснявам колко пъти обясняваше, че ще си каже сбогом със споменатия жесток свят.

Е, накрая се оказа доста банална персона.

Студентка по психология, решила да си поиграе.

Основната ми мисъл е … трябва да се научим да четем зад жестовете и думите на човека срещу нас. Като ходене по тънко въже е, никога не можеш да си сто процента убеден, че от другата страна не се разиграва фарс. Но как се придобива смелостта да отрежеш примката, с което някой хитро те размотава напред-назад според капризите и желанийцата си? Как се поема риска от това да отхвърлиш нечий вик за помощ… и после да живееш с вината, че не си бил прав?

За мен това е най-гнусната същност на манипулацията – гадния елемент на съмнение, тровещ мозъка на жертвата. Подлудяващата несигурност, също като да обезвредиш бомба и да улучиш правилната жичка.

Как със сигурност можем да различим манипулатора от истинската жертва?

И трябва ли да се обвиняваме, ако не изпълним ролята на добрите самаряни?

Всеки решава сам за себе си.

Според ситуацията, според човека.

Но със сигурност усети ли тънката паяжина на умелия играч, всеки с малко повече здрав разум трябва да я разкъса.

Преди да се е оплел още по-жестоко.

На света има достатъчно благородни каузи, в които да хвърлим времето и усилията си.

Този, който сам не желае да се спаси, със сигурност не е една от тях.

Четвърт век


Преминаваме през живота си като постоянно си поставяме цели, задачи и все се стремим към нещо. Често далечно, в повечето случаи непостижимо. Мечтаем как ще покорим света, а не се възползваме и от половината възможности, кацащи на рамото, или падащи в краката ни. Искаме много, бленуваме много, задоволяваме се с малко. А стремежът сякаш е създаден, за да ни държи будни, нащрек и да не позволява да се счупим и полетим към бездната подобно на античен летец.

Предполагам, че това противоречие е едно от нещата, които ни правят хора.

Красотата на несъвършенството.

До двадесет и петата си година трябваше да съм написала първия си велик роман, да съм заснела първия си велик филм, да съм преплувала Босфора, да съм обиколила част от света. Да живея край морето, да съм се научила да карам мотор. Ей такива неща, които човек си въобразява с поразяваща наивност в тийнейджърските години, докато седи на терасата и зяпа звездното небе.

Идва един прекрасен момент, в който рождените дни са по-скоро източник на стрес, тревога, притеснение и задуха. Заради собствените ни нереалистични очаквания, заради идеите на другите за нас. Защото в един момент от толкова планиране и препускане напред към представата, губим красотата на настоящето.

Нима има друг живот освен него?

Каквото и да си говорим, всичко е концентрирано в днешния ден. Вчера и утре са абстрактни понятия, а времето си тече. И няма да усетиш как ще дойде следващия рожден ден – хубава и ужасна дата.

Затова, на днешния ден, както и по-нататък, мисля да се вглеждам в дребните и на пръв поглед незначителните детайли, които го изграждат.

Вместо да се шашкам за това какво съм постигнала и какво не през този първи четвъртък век от временния ми престой на планетата.

Може би е по-умно да си направя пълна равносметка и да си поставя още поредица от дръзки цели?

Може би, но със сигурност няма да е по-приятно.

А за един хедонист това е от първостепенно значение.

Както всеки знае, обещанията са за това да се нарушават. Целите са за това да се променят.

А живота е за това да се живее вместо да се планира.

Нали знаете? Онези кадри, протичащи между другото, в очакване на Големите Събития и Великите Постижения.

Благодаря на всички, които се сетиха за мен през този десети май, на приятелите, които имам и за всички дарове, получени, оценени или пък не чак толкова.

Благодаря и на двамата, довели ме на света.

И те имат годишнина на тази прокълната, смахната дата.

Запознали са се тогава.

Суеверните ще кажат, че е съдба.

Атеистите ще им се присмеят.

Учените ще цитират теорията на вероятностите.

А аз ще съм благодарна, че се е случило.

Честита ми двадесет и пета година под променливото небе.

P.S. Получи се една идея по-псевдофилософско, отколкото го бях замислила, ала така ми дойде. 😉 А човек не трябва да спира естествените си пориви… макар в определени ситуации да е препоръчително.

Пеперуди, огън и други клишета


Photo source: http://snickon.deviantart.com

Обзалагам се, че всеки от вас е чувал поне две истории, подобни на тази, че е гледал най-малко четири филма, посветени на проблема. Ако знаете как ги мразя тези бозаджийски изпълнения. Почти ме е яд на собствената ми безумно глупава майка, задето е позволила живота ми от самото начало да се превърне в най-ужасното клише на всички времена. Със сигурност никой уважаващ себе си писател не би написал велик роман, базиран на такава тъпа история. Както и да е… Преди съвсем да съм ви объркал с празните си и безсмислени на пръв поглед разсъждения нека ви представя накратко схемата по която се развиват събитията.

Така… Имаме красиво, младо момиче, нетърпеливо да проникне в живота, нетърпеливо да открие своята голяма любов, на която да остане вярна. Естествено, главицата й е пълна с всички ония романтични розови фразички от романите на Арлекин, илюзии сладки като шоколад по празника на св. Валентин. Често чувате фразата, че някой “вместо мозък има бръмбари в главата.” За такива момичета бих определил по-скоро научния термин “пеперуди”. Те самите са нещо като нощни пеперуди. О, нямам предвид, че всички задължително стават от ония чаровни създания, лутащи се по магистралите по всяко време на денонощието, някои от тях през целия си живот остават само с един мъж. Но задължително биват привлечени от смъртоносно съблазнителния пламък. Сега ще стигнем и до въпросния огън: имаме си и едно момче, по-всяка вероятност със забележителен външен вид, иначе от къде накъде ще го забележи нашата пеперудка? Често той е човек, идващ от проблемно семейство, където често се раздават юмруци, кръвта се лее, а броят на счупените кости нараства с всеки ден. Или пък е просто бунтар с лесно кипващ гняв, който има проблеми със света, и налита на всичко живо, било то жена, мъж, бездомно куче или кошче за боклук. Все едно… Има много вариации по тази тема. При всяка една от тях пеперудата е привлечена от пламъка, а той я опустошава от всякъде. “Милото” лошо момче много-много не го грее от нейната вечна любов, и решава, че гаджето е идеално да го ползва за боксова круша. Тя, от друга страна, въпреки многобройните синини и наранявания, непрекъснато прощава, убедена в доброто у човека, а също и под напора на непресекващите романтични излияния от негова страна. Нима това наистина ще обуздае лошата природа на нашия герой? В никакъв случай, колкото по-отстъпчива е тя, толкова по-агресивен става той. А на девойката не й остава друго освен да крие срама, сълзите, раните и белезите. Вече не е сигурна дали го прави защото още го обича или защото просто не й стиска да си отвори устата и да каже на някой.

Минава време – те вече са минали тийнейджърската възраст, предполага се че лошото момче би трябвало да се е справило с пуберските си комплекси, ала уви. Тя възлага всичките си надежди на една женитба, само че и бракът не помага. Единственото, което постига пеперудата с волското търпение е да затъне още по-надълбоко в своето адско блато. Появяват се деца, което още повече завързва възела около нея. И без друго слабичката й воля не стига за да спести мъките на всички. Съответните рожби понасят своя дял от боя. В най-фрапиращите случаи – още един принос към високо-растящата детска смъртност. И пак същото. Тя мълчи, той бие. Обикновено мъже като него пропадат наистина здраво и в определени моменти са готови на отчаяни постъпки. И той най-накрая стига до дъното: пеперудата е мъртва! Ура за пламъка!

О, нима забравих да ви се представя? Колко невъзпитано от моя страна! Е, маниерите никога не са ми били силната част, но ще се постаря. Казвам се Силван “Силвърблейд” Маринов, ето онова същество там в ъгъла на гарата, седнало върху сака си с оскъдно съдържание. Преди да сме продължили разговора си, абсолютно ви забранявам да употребявате малкото ми име! Поредната приумица на сантименталната ми майка – пеперудата. Не я познавам добре – всъщност съм я виждал само на една снимка и напълно съвпада с предварително изградения образ, базиран на историята, която ми бяха разказвали за нея – с дълги руси кичури и бляскави сини очи, с най-сладникавата усмивка, която някога бях виждал. Сериозно ви казвам, мразя тази тъпа снимка, никога не съм бил особено сантиментален. Мразя и името си: що за име е Силван? Май че имам всички основания и да мразя майка си, но кой знае защо, образът й е твърде избледнял за да изпитвам каквито и да е чувства, освен раздразнение и слабо безразличие. Нито болка, нито каквото и да е.

Не искам да знам нищо за баща си, не защото чак толкова ме е яд или срам от него, но просто няма смисъл да се ровя в миналото. Противно на това, което сигурно си мислите, никак не ми допада цял живот да оплаквам нещастното си детство, що за глупост? Пък и където и да е нещастния бивш пламък, на който му предстои все повече да избледнява, затънал е достатъчно в собствените си каши от младостта. Така и не пожелахме да се запознаем, и двамата знаехме, че ще се намразим от пръв поглед, а това беше последното, което трябва на две ядосани същества като нас. Имах предостатъчно хора за мразене, един в повече или по-малко: какво значение?

Стигаме до момента с приемните семейства и домовете за сираци. Предполагам, че мога да се впусна в една подробна и дълга история ала Белият олеандър, за всички места на които съм бил и за всички мъки на краткия ми, бурен живот. Но мисля, че едва ли ви се губи времето да слушате поредната тъжна история. Съжалявам, уважаема публико, нямам желание да накарам по бузите ви да избият крокодилските сълзи на състрадание към едно пропаднало дете. Сигурно от мен се очаква да се оплаквам как у единия дом са ме били, а пък в другия – изнасилвали, и въобще съм бил подлаган на такъв системен тормоз, който, естествено е допринесъл до сегашното ми жалко падение. Няма да отричам миналото си. Но също така няма да го изопачавам и да се правя на невинната жертва. И аз не съм ангелче, не малко нерви съм отровил, и в част от случаите нещастията, които ми се струпаха на главата, бяха в резултат от моите действия.

Така че, затварям противната, мухлясала страница на миналото и се концентрирам върху образа си в настоящето. Звучи нарцистично, нали? Е, това определено не е чувството, което ме обзема сутрин като се погледна в огледалото. Никак не съм влюбен в себе си. Представете си, събуждам се в поредния мизерен ден от живота си и пред мен лъсва един мършав тип с хлътнали бузи и фигура на анорексичка в последна фаза на заболяването. Безжизнени кичури тънка коса в някакъв неопределен нюанс между черно и кафяво, наподобяващи мъртва трева покриват високото ми чело и белега от нож върху още неизлекуваната ми от акнето кожа. Няма да споменавам отвратителното състояние на зъбите си. Единствената що-годе привлекателна част от лицето ми са очите в любимото ми изгарящо черно. Вярно е че често издават чувствата, които бих искал да скрия, имат едно чудесно предимство: поискам ли да хвърля на някого наистина мръсен поглед, успявам да го смразя до мозъка на костите. Обектът на неприятните ми чувства зяпа като попикан и не смее да мръдне, хванат в капан от тежкия ми взор. Приличам на някакъв проклет психопат с тия пламтящи факели, една от причините да ги обичам. Те са едно от малкото неща, които наистина обичам у себе си.

И стигам до един неприятен момент, в който трябва да разкрия какъв съм. Още не съм измислил коя дума ме определя най-точно, никоя от тези, които съм свикнал да чувам не ми харесва достатъчно. Добре де… Сега ще изплюя камъчето. Навярно от приказките ми по-горе някой би стигнал до извода, че съм женомразец, което е далеч от истината. Не мразя жените повече от които да е други човешки същества. Обаче не ме и привличат. Да, познахте, гей съм, макар че мразя тази дума. Мразя и всички стереотипи, които придружават думата. Когато някой разбере “срамната истина” за мен, не ми е противна толкова жалката му омраза, колкото впечатлението, което си създава за мен, и то само заради една моя особеност като сексуалността! А това е напълно непонятно за мен. Защо никой не може да приеме, че човек може да залита по определен пол, без това задължително да го белязва с някои характерни черти на “педалите”. Самата идея да се обличам в женски дрехи ме кара да избухна в истеричен смях, а китките ми далеч не са меки, надявам се някой път да не се наложи да ви го демонсрирам. Мразя грим за повече от пет минути по лицето си, не се интересувам от фризьорство, мода, танци и всички тия глупости, които се очаква да ме занимават по цял ден. Ще ви разочаровам, но не съм и невероятно разгонен. Ако трябва да съм честен, дори не си падам чак толкова много по секса, имало е моменти, в които съм се чудел дали не съм асексуален. Аз съм просто едно момче с дънки и маратонки, лесно кипващ гняв и склонност да забърква големи каши. Сигурно съм наследил повече от пламъка на баща си отколкото ми се иска.

Та, като цяло не ми пука какво мислят хората за мен, но когато ме гледат и виждат в мен стереотипа, представата за някой наместо човешкото същество, това ми е противно.

В този ред на мисли, никой не избира какъв ще се роди и предполагам, че бих си сменил мястото с всяко друго добре изглеждащо, нормално дете с щастливо семейство, каквото и да означава тази дума “щастливо”. Щях да ходя с красиви момичета, да си планирам старателно бъдещето, нямаше да се бия всеки път когато някой ме ядосаше, щях да се старая да вървя нагоре по стълбицата на живота вместо надолу. Ала уви… трябва да ги има и боклуци като мен, за да може такива съвършени хора да се чувстват още по-недостижими. Какво да се прави, такъв съм и няма данни скоро да се променя. А нямам намерение да се преструвам, че съм това, което не съм, защото когато човек се крие зад маска, се оказва най-излъганият от всички. След толкова много преструвки, напълно губиш представа за това кой си, а и когато сдържаш естествените си пориви, страдаш много повече отколкото ако им се отдадеш.

Ще си призная, че и аз имам своите маски= Когато се наложи, успявам да прикрия чувствата си, макар очите ми често да ме издават. Но мисля, че имам приблизителна представа за това кой съм. По-добре е отколкото да се оплетеш в паяжина от лъжи и накрая да бъдеш погълнат от паяка на самозаблудата.

***

Отпуснах се на стената на гарата, притиснал сака с оскъдните си дрехи и се заслушах в гласа, който обявяваше влаковете. Завъртях сребристото на вид острие на ножа пред очите си. То ми беше дало новото име и се усмихнах при спомена за това как го използвах за първи път срещу един бая по-едър от мен побойник, в някакво старо училище, където бях ходил. Май че бях на петнадесет. Опита се да ме сгащи в тоалетната, мислейки си че съм лесна жертва. Сигурно щеше да ме чака жесток побой, ако не бях по-бърз. А пък оня беше твърде муден въпреки внушителната си физика. Не му нанесох никакви сериозни наранявания, но така хубаво изпипосах личицето му, че сигурно мацките извръщат ужасено глави, като го видят. Е, инцидентът си имаше последици за мен. Детска педагогическа стая, досие и т.н.

Изведнъж си дадох сметка, че съм на път да стана като баща си, но това не ме притесни кой знае колко. Един ден всички сме обречени на това.

Да се върнем на сегашното ми положение. След поредния жесток бой с поредния ми приемен баща (все още бях на седемнайсет), ми кипна и го цапардосах го с първата бутилка по главата. А на такъв пияница не му трябва кой знае колко за да се строполи в несвяст. Събрах най-ценното, което имах, взех всичките му налични пари и отпраших. Имах доста приятели из цялата страна, все щеше да се намери у кого да остана. Сега бях на гарата и чаках нощния експрес, който да ме отведе към съдбата ми, където и да бе тя.  Щях да я търся напосоки, а и всяко място би било по-добро от сегашното ми киснене в блатото. Навярно бих се разочаровал, но такъв е животът. Беше по-добре да се движа, отколкото да стоя заседнал в същото положение.

Ето ме тук… Бягам. Най-сетне ми стана ясно, че образованието не е за такива като мен. За сега щях да си пробвам късмета във Варна или някой крайморски град. Не по друга причина, просто това бе първото място за което се сещам. В момента имам нужда да се махна, за да си изясня цялата тая каша, в която се е превърнал живота ми.

Сетих се за Ники, последното гадже. Малкия, нещастен, тъжен Ники. Обадих му се преди да тръгна, поне това му дължах, а той само дето не се разплака. Такова дете е… Мисли, че е влюбен, което ме съмнява. Просто бях единствения, който се отнасяше човешки с него, макар и да не съм бил нежен. Така е по-добре. Някой като мен само ще му донесе неприятности. А пък той е от онези деца с блестящо бъдеще. Не искам да го завлека на дъното.

Постепенно осъзнах в какво клише се бе превърнал живота ми и се разсмях. Може майка ми да не е била виновна, а просто да е спазвала определената роля, която й е продиктувана и да не е имала избор. Може пък всичките тия работи за предопределението са верни.

А може би в крайна сметка клишетата са истинския живот, а онези оригинални истории са просто плод на нечие сюрреалистично въображение. Кой да ти каже?

Изкушението – финал


VII

Страховете на фотографа се оказаха напълно основателни, защото само няколко минути по-късно от другия край на апартамента се чуха настървени крясъци. Далия се бе нахвърлила върху Борис, дереше му ръцете, той извиваше китките й, за да не попаднат острите нокти в очите му. Неуспешните опити да го срита между краката усилваха яростта й. Тези бойни действия бяха придружени със съответните звукови ефекти и се наложи един доста притеснен Аделин да обяснява на възрастната съседка по нощница, че госпожицата просто репетира за една нова пиеса. Веднага щял да й съобщи да не прекалява с творческия процес. Галантността му свърши добра работа и госпожата се оттегли в жилището си. Слава Богу, по това време двамата млади с бурна кръв в жилите се бяха укротили и седяха на пода на стаята й.

Борис притискаше окървавената си буза, а Далия разтриваше зачервените си китки.

– Съжалявам…

– За какво по дяволите съжаляваш? – Сряза го тя. – Цялото ти лице е в кръв, а ми обясняваш, че съжаляваш? Ама че си и ти…

– Опитвам се да бъда кавалер, а ти хич не ми помагаш!

– Колко героично от твоя страна, направо ще ме разплачеш, рицарю. – Жената изтри сълзите си и реши да посмекчи тона си. – Не бях особено мила с теб. Трябваше поне по телефона да ти звънна. Можеше и да си спестим тази сцена.

– Не разчитай на това, драга. Пък и ми доставя странно удоволствие да те видя в стихията ти. – Усмихна се тъжно. – Толкова много ли го обичаш?

– Не знам… – тя сви рамене. – До скоро мислех, че е така, но вече не съм сигурна в нищо. Част от мен разбира, че има право да си замине. Сигурно съм му бреме и е търсил начин да ме разкара от живота си.

– Знаеш много добре, че не е така. – Той колебливо постави ръка на рамото й. – Като го видях за първи път сериозно ме доядя на него за това, че може да е с теб, когато пожелае, а не използва тази златна възможност. – Тя го погледна учудено.

– Но ако не разбираш, че ти си най-хубавото нещо в живота му и му коства доста усилия да преодолее егоизма си, значи въобще не го познаваш. А всичките ти приказки за човешката природа са само красиво заучени фрази. Не го казвам, защото си ми интересна. Ако искаш повече никога не ми проговаряй. Обаче… мисля си, че за двамата ще бъде най-добре, ако си дадете почивка. Само така в бъдеще ще запазите специалното си приятелство. А ако то е наистина толкова силно разстоянието и времето няма да го разрушат.

Далия облегна глава на коленете си и му хвърли поглед с периферното си зрение. В сините й очи се виждаше искрица интерес.

– Кой би помислил, че Борис Сърцеразбивача ще се окаже такава нежна душица. – Засмя се тихо и отстрани една къдрица, за да го вижда по-добре. – Определено си повече на прав път от доста от поетите и музикантите.

– А от талантливите фотографи и художници, любители на джаза и момченцата от Аполонов тип? – подразни я той.

– От кога датира манията да се състезаваш с него? – намигна му момичето. – Да не си му хвърлил око?

– Знае ли човек… – сви рамене загадъчно Борис. – Доста по-мил е от някои дами в тази стая.

При тези думи тя го погледна опасно, ръката й се плъзна по ризата му, сграбчи я с нокти и го привлече за една доста трескава целувка. Той се сепна, тъй като последно това бе очаквал.

– Женска ви работа… – промърмори той задъхано, когато най-после го пусна. – Вярно вашата любов е ден до пладне. До преди малко беше луда по него, а сега…

– Кой е споменал нещо за любов? Просто ти избивам вредните мисли от главата. Това че приемам Аделин такъв какъвто е не означава, че бих те тласнала по неговите стъпки. – Сълзите й бяха изсъхнали и макар страните й да бяха подпухнали от плач, изглеждаше спокойна.

– Стига да не ме оставяш да чакам като нервна девица край телефона, можеш да бъдеш съвършено спокойна, драга. – Осмели се да прокара пръст по извивката на челюстта й.

– Тепърва има да разбирам каква е прословутата разлика между любов и маниакално обсебване от нещо, което те изкушава, но не можеш да имаш. А не съм ли точно това аз за теб? Не беше ли тази причината да ме чакаш толкова? Защото не можеш да се откажеш? – Гледаше го право в очите.

– Няма начин да разберем, докато не опитаме, нали? Аз определено бих рискувал да разбера. Дори с риск за тежка телесна повреда.

Тя си играеше с къдрите на роклята си, а погледът й се стрелкаше напосоки в мрака на стаята. Някой ден трябваше да вземе решение и за него, но на този ден още не му бе дошъл времето.

– Не мога да искам от теб да ме чакаш. Би било глупаво да те вържа и в крайна сметка да не получиш нищо.

– Аз не бързам.

– Ела да ти премия раната, че ще се инфектира. – Стана, улови го за ръката и го поведе към кухнята. Аделин се бе притаил в хола и не се показа повече. Далия сръчно превърза раната, след като я наложи с антибиотик. Кой да й каже, че ноктите й са чак толкова остри? Струваше й се невероятно как само преди половин час бе готова да изтръгне сърцето му, а сега се чувстваше доста уютно в компанията му. Нещо, което до сега й се бе случвало само с един мъж. Но разбира се, това още не означаваше нищо.

– А сега ще си вървя. Този момент си е само между вас двамата. – Тя кимна, благодарна за тактичността му. Позволи му да я целуне по бузата и го изпрати до вратата с обещание да му се обади в най-скоро време.

Заключи, изгаси светлините навсякъде и плахо пристъпи в хола, без да е сигурна какво да очаква. Доскорошният й обект на обожание стоеше в креслото си в напрегнато очакване. Стори й се някак състарен и уморен. Почувства се гузна, задето заради нея за пореден път щеше да смени дома си. Чудеше се дали може да завърти часовника така, че да открие момента, в който се влюби в него така силно. Да промени хода на времето и нещата да са различни. Той да е просто любимия й приятел и наставник, без онези сложни и объркани чувства.

Знаеше, че не е възможно.

И че трябва да направи всичко, което е по силите й, за да не се намразят.

– Замина си, нали? – Аделин сключи ръце зад главата си.

– А ти ще си заминеш ли? Наистина? – гледаше го почти умолително, макар да знаеше правилното решение.

– Налага се. – Той се изправи, готов да произнесе някоя от онези свои ужасни речи, които бълваше в моменти на смут. Далия реши, че няма да има сили да понесе бръщолевенето му, затова просто изтича през стаята и го прегърна до задушаване. Аделин обви ръцете си около раменете й успокоително. Младата жена промърмори.

– Не казвай нищо повече. Нужно ли е да казвам колко много съжалявам за това, което ти наприказвах одеве?

– Считай го за забравено. Нали ме познаваш, Далия, не мога да се сърдя за дълго. Простил съм и на хората, които са ми сторили най-ужасни злини. Нима мога да имам зъб на любимата си харпия?

– Ще ми липсваш ужасно. – Почувства как щеше да се разплаче отново. – Ще ми липсват вечерите с теб, нелепите ти обръщения, поезията, както и галерията и кафенето.

– Госпожице, опасявам се, че трябва да ви опровергая по всички параграфи. Нали не решихте, че ще се отървете толкова скоро от мен? Ще ви пиша непрекъснато, а и всяко лято възнамерявам да се прибирам. Просто, за да проверя дали още не сте убила някого. За вечерите съм сигурен, че ще ми намерите подходящ заместник. А галерията и кафенето са най-малката ви грижа, защото ги оставям на вас, както и апартамента.

– Какво? Но как може… Ще се чувствам сякаш те…

– Не, избий си тези налудничави мисли. Нали знаеш, че Аделин Вълшебника е скитник по душа? За мен е удоволствие да ти дам нещо. Въобще не мисли за това като за дълг. Приеми го като подарък от сърце. Не мога да се сетя за човек, който ще се справи по-добре с делата ми тук от теб, умнице. Искаш ли… да продадеш това място, или пък да го дадеш под наем? Ще разбера, ако спомените те потискат.

– Не… – усмихна се Далия и стисна ръката му. – Толкова прекрасни мигове сме имали тук, толкова чудни моменти. Не мога да си представя просто да ги захвърля в канала като непотребен боклук. Дори да ми става тъжно от тях, поне ги е имало. Никога няма да съжалявам за това, че те познавах и бях част от живота ти.

– Стига с това минало свършено, скъпа. Още сме живи. И имаме възможност да изкараме поне още една седмица заедно, докато уредя всичко със заминаването си. Нека това да е най-хубавата ни седмица?

Обхвана ги особено чувство. Не бе точно щастие, но със сигурност не бе и мъка. По-скоро онази сладка меланхолия, която изпитваш, когато се разделяш с нещо хубаво и се настройваш за това да посрещнеш нещо още по-хубаво.

В тяхната раздяла нямаше сълзи. И двамата махнаха с ръка на прекаления драматизъм, който считаха за проява на лош вкус. Припомниха си всичко, което им се случи, разгледаха всички свои общи снимки, написаха си по едно тайно послание, което да прочетат в края на годината. Последната вечер, един ден преди заминаването му, приготвиха любимите си ястия заедно, изпиха бутилката с най-хубавото вино, което имаха и изкараха почти цяла нощ в разговори, докато слушаха любимата си музика.

Когато самолетът му се отдели от пистата очакваше сърцето й да се пръсне от болка. Кой знае кога щеше да го види пак. Но не се случи нищо подобно. Завладя я усещане за лекота, сякаш и тя щеше да откъсне крака от земята и да полети към облаците. Помаха с ръка след извисяващата се метална птица и си прошепна наум: „Довиждане, гълъбче! Ще се срещнем отново… дори и на сън, във висините.”

Няколко дни по-късно направи първото си посещение в галерията му, а една от помощничките й предаде последния прощален подарък от нейния благодетел. Картина, изобразяваща малко момиченце с кадифена баретка и огромни сиви криле. Към платното бе прикрепен плик с неговия елегантен почерк. Писмото се състоеше само от един ред. „Някой ден всички ще полетим.”

КРАЙ