Here I am on the road again


Photo: Terra galeria

Макар блогът да се чете редовно от по-малко на брой от броя на двете ми ръце, реших, че е нужно да пусна едно малко прощално писъмце.

Не, няма да преустановявам писането си тук или там, но през следващите два месеца ще кръжа насам-натам из училища, превърнати в хостели, автобуси, самолети, плажове и импровизирани снимачни площадки (дано!). На братята италианци им идват доста добри идеи и една от тях е ето тази. Ще изкарам два месеца на път, в хибрид между фестивал и workshop, като се надявам това да ми повиши значително кинематографичните познания или най-малко житейския опит. Възнамерявам да не изоставям напълно Хрониките, при възможност и wi-fi internet ще се включвам с пътеписи и снимки. Е, възнамерявам да наблегна предимно на киното, тъй като пътеписи за Италия има във всеки сайт, за всяка забележителност, и вероятно във всеки град. Та освен да не кажа нищо ново, рискувам и сериозно да ви досадя.

Дълго време не можех да го осъзная и пътническата треска стоеше кротко настрани от мен. Обаче сега усещам как започва да пъпли по нервната ми система и да се настанява трайно в мозъка ми. Не съм била в чужбина от лятото на 2008-ма. Не съм летяла със самолет от още по-дълго време. А сега ще посрещна July morning във въздуха. Каквото и да се случи след този момент… ще е приключение.

И за финал, на всички пожелавам златно и безаварийно лято, с дъх на морски бриз и планински полъх. Да внимавате с гларусите и русалките, да не пестите от презервативи и да се пазите от слънцето. Не топи само восъчни криле. Пътувайте, отдавайте се на мечтите, дребните (и не толкова дребни) авантюри с цялото си безсрамие, и нека нищо не ви помрачава настроението. Дори работния ден, когато навън жули юлското слънце, а вие сте претрупани от работа.

Да, знам, че съм гадна.

Много сладост и удоволствия.

И ще се чуем пак под лъчите на индианското лято (циганско било, но индианско ми звучи една идея по-добро).

Съквартирантката


Вече се чудех какво става. Дори след третото позвъняване не последва отговор от друга страна на вратата. В устата си усещах металния вкус на тенекията, когато вратата най-сетне се отвори и една леко запъхтяна, обвита с къса хавлиена кърпа и покрита с дребни капчици вода девойка цъфна на прага. Премигнах няколко пъти преди да разпозная Лара – прословутата съквартирантка. Никога не я бях виждал облечена с нещо различно от развлечен анцуг и домашни чехли.

А сега при по-внимателен оглед установих, че тялото, скрито под толкова пластове дрехи не бе никак лошо. Падащата назад, слегнала се от душа мокра коса откриваше високото й чело.

Неволно плъзнах поглед към краката й и преглътнах. Имам фетиш към красиви женски крака, а нейните… определено си струваха вниманието.

Загледах се в нея една идея по-дълго отколкото позволява приличието.

Добре бе че прекъсна неудобната тишина. Мисля, че не усети смущението ми.

–       Извинявай, бях в банята… така де, виждаш… и не съм те чула. Катя се обади, че ще закъснее, фризьорката й направела въртел с часа. Влизай!

В мозъкът ми избухна като атомна бомба червен предупредителен надпис. Усещах дразнене в ерогенните зони на ума си и това никак не бе добре.

–       Ъъъъ, няма нужда, виждам, че идвам по неудобно време. Не искам да те притеснявам. – искрено се надявам да не съм се изчервил. Обикновено добре владея емоциите си, ала това усещане бе ново за мен и не бях сигурен в това какви странични ефекти може да даде.

–       Глупости! – засмя се Лара, пресегна се, сграбчи ме за ръката и ме дръпна в апартамента им. След това затвори вратата, като бедрото й съвсем леко се плъзна покрай моето. Сърцето ми учести ритъма си. Гадно чувство… или пък не? Абе, какво ми става, нали съм моногамен до върха на пръстите си? За което често приятелите ми ме взимат за мезе. Катя, Катя е тази за която трябва да мисля, не съквартирантката й, колкото и секси да изглежда по хавлия.

Тя се насочи към малката им всекидневна и ме привика с пръст да я последвам. Усещах краката си необичайно тежки, а главата си – твърде лека, като когато съм съвсем слабо опиянен от първото питие. Опитах се да не съзирам еротика в жестовете й.

–       Няма да се притесняваш от нищо! – По дяволите. Имаше неприлично сладка усмивка и изглеждаше странно общителна. Обикновено не говореше много и я бях класифицирал в графата „темерути-псевдо-интелектуалци”. А сега от уханието на кожата й усещах неприятно настръхване на косъмчетата си… дано не ми настръхнеше нещо друго, че тогава иди обяснявай. – Отивам да се преоблека в спалнята си. Ти седни и я изчакай тук. Чувствай се като у дома си, ако искаш си налей нещо от бара, разгледай книгите, и така нататък. Хайде, до след малко!

Помаха ми весело и се скри в другата стая.

Седнах и си отдъхнах с облекчение.

Изтрих избилата от нерви пот по челото ми.

Всичко бе наред. Сега ще се върне, навлякла поредната стара тениска и провиснали джинси. Магията ще се развали така бързо както е придошла. А в ума, сърцето и гащите ми нямаше да има място за друга, освен за Катя.

Сипах си малко уиски и си избрах Мръсна хаванска трилогия от библиотеката им. Тъкмо бях възвърнал душевното си спокойствие и се отпусках, когато мъркащият й глас отново ме извади от равновесие.

–       О, и ти ли го четеш? Един от любимите ми е.

Сигурно съм изглеждал доста нелепо с паднала от изумление челюст. Тази вечер Лара бе решила да ме довърши. Под преобличане определено не бе имала предвид отново да се напъха в някой от обичайните си чували.

Семплата черна рокля не бе с дълбоко деколте, нито бе твърде къса, ала разкриваше перфектно белите й крака, изящни като на балерина и с цвета на алабастрова статуя. Косата й бе все още мокра, ала бурните къдрици бяха приведени в ред и сресани назад.

Загледах се в леко закръгленото й лице. Умни, дълбоко разположени очи, бемка на брадичката и плътни устни. Няма да си кривя душата, не беше ефектна красавица като моята Катя. По-скоро бе от онези жени, които пренебрегваш на пръв поглед и от които оставаш изумен на втори.

Винаги съм се смял на тези глупости за чара.

Как само разголената плът може да те накара да погледнеш на някой от съвсем нов ъгъл.

–       За Гутиерес те попитах, Даниеле? Харесваш ли го? – Тя вече бе прекосила стаята и се изучаваше внимателно в голямото огледало.

–       Ами, за първи път го чета, в списъка ми с предстоящи заглавия е от цяла вечност. – Засмях се нервно и произнесох най-нелепата за ситуацията реплика. – Много си хубава.

Тя ме изгледа странно, докато отваряше кутията си с гримове.

–       Ами… благодаря. – Бегла усмивка.

–       Искам да кажа… никога не съм те виждал облечена…

–       … в нещо толкова женствено? – Намигна ми, по-скоро развеселено, отколкото изкусително. – Разбирам какво имаш предвид. Рисковете на фрийлансърството. Работя почти нон-стоп и нямам никакво време за елементарна поддръжка. На Катя доста време й трябваше, докато ми свикне. Но тази вечер съм на среща на класа. Правим пет години откакто завършихме и ще падне голямата конкуренция. Кой къде бачка, кой с кого се е оженил и такива простотии.

–       Аха, разбирам… – потрих брадичка и ударих една юнашка глътка уиски за кураж. Аленото червило и дискретните сенки напълно измениха външния й вид. Отнемаше цялото усилие на волята ми да не я зяпам. Все едно да се опитвам да устоя на магнит. Тежка работа.

–       Та… вие с Катя от кога се познавате? – пробвах да разсея напрежението в оная си работа с невинни, опознавателни въпроси. В крайна сметка нищо лошо не вършех, нали? Така и така гаджето ми се бавеше, за какво да си мълчим. Малко бъбрене. Няма нищо нередно. Нали?

–       Ами, по принцип се знаем от деца, но живеем заедно едва от една година. – Разреса миглите си със спирала, докато говореше. Бе се навела леко напред към огледалото и роклята й се бе вдигнала. Дискретно разкриваше силиконовия й чорап. Ох, млъкни сърце… и други части от тялото. – Адски смешна история. Бяхме се забравили напълно и изведнъж хоп!, засичаме се в една книжарница. Тя трябваше да се маха от общежитието, аз си търсех съквартирантка, защото на момичето, с което живеех преди й дойде музата да се жени. Даже предварително да се бяхме уговорили, нямаше да се нацелим по-точно. Изненадана съм, че не ти е разказала.

–       Ммм, може и да е, аз просто…

–       … не помниш? – Госпожице, никой ли не ви е учил, че е неуместно да завършвате чужди изречения. Особено на чужди мъже. – Нормално. Приятелка ми е, ала понякога любовта й към детайлите е подлудяваща.

–       Тя… значи много за мен. – Това оправдание ли беше?

–       Да, знам. – Кимна ми тя, а погледът в черните й очи бе неразгадаем. – И ти също за нея. Цялата сияе когато говори за теб. – Чудесно, сега се чувствах още по-зле. – Все пак от доста време сте заедно.

–       Цели три години. – заиграх се с плетената покривчица на креслото, като не смеех да кръстосам очите си с нейните. – Чудя се… дали вече не е време да й предложа да продължим към следващата стъпка. Нали се сещаш… да се оженим… или поне да живеем заедно. Не, не че искам да ти вземам съквартирантката…

–       О, това да ти е най-малката грижа. – Тя размаха четчицата си във въздуха. – Тя ми е приятелка, искам да е щастлива, пък ако това означава да е с теб, коя съм аз да я спирам. Но се обръщаш към най-неправилния човек за съвет. Най-дългата ми връзка беше три или четири месеца.

–       Нима? – Изгубил интерес към хаванската трилогия, аз се изправих, оставих книгата обратно на мястото й в библиотеката. Погледнах я с вдигнати вежди. – Трудно ми е да го повярвам.

–       Защо? – Лара се облегна на тоалетката. Този път като че ли усмивката й бе една идея по-многозначителна.

–       Такава готина дама като теб. – Е, не, аз съм тъпак на годината. – Изненадвам се как не се избиват…

–       О, имам си разни обожатели. Но ти твърде малко ме познаваш. – Естествено ухание или парфюм? Не знам, но ме подлудяваше. – Нямаш идея какво чудовище мога да бъда, когато съм в лошо настроение.

–       Някой с достатъчно силен характер не би следвало да се поддава на женски капризи и цупене. – Произнесох необичайно тежко за себе си.

–       Нима?

Почти я докосвах.

Вероятно щях да се наведа и да съгреша окончателно с тези изкусителни, алени като чифт черешки устни, когато външната врата се отвори и Катя влетя в стаята. Хвърли ми се на врата, започна да ме целува и да ми се извинява за закъснението, както и да обяснява какво е станало. Лара само ми хвърли един неразгадаем поглед през рамо и се оттегли към спалнята си. Върна се със сакото и чантата си, пожела ни довиждане и хубава вечер, след което отпраши в неизвестна посока.

През цялата вечер с Катя, колкото и готино да си изкарвах, в главата ми не спираше да блуждае детайла с невероятното бедро на Лара и парфюма й. Съвестта се блъскаше с желанието ми. А сияйните очи на момичето до мен ме караха да се чувствам като най-големия мерзавец.

Обичах  я, бях луд по нея, нямах съмнение в това.

Тогава от къде се бе появило това идиотско желание към жена, която до скоро считах за най-малко непривлекателна?

Сетих се за нещо, което ми бе казал един приятел преди две години.

–       Виж сега, всеки в един или друг момент е бил напълно обсебен от някого. После отиваш на работа, запознаваш се с нова колежка. Виждаш детайл от нея, който адски те възбужда, усещаш парфюма й. Всичките ти розови, перверзни фантазии изплуват отгоре. Пич, всъщност има ли разлика дали след работа ще се изпразниш върху някоья салфетка, докато мастурбираш при мисълта за парфюма й, или ще свършиш върху нея? Изневярата си е изневяра, в мига в който си помислил за друга. Тогава за какво по дяволите да се правя на светец? Нали знаеш какво е казал Уайлд (нищо, че е педи), за изкушението?

Толкова лесно да се каже и толкова трудно да се изпълни.

Можех ли до такава степен да изкривя границите на морала си?

Самодиви


Photo: Photo Forum

 Лековитата нощна тишина не я успокояваше. Прохладата на планината, на фона на прорязания като от нажежен до червено нож град там долу, не приспиваше тревогите й. Шепотът на тревите от поляните й се струваше ироничен. Луната се бе свила в саркастичното намигване на първата си фаза – тънкият й сърп изглеждаше като сълза на фона на неестествено светлото небе. Огромните звезди – така близки и ярки – я плашеха. Всеки миг сякаш щяха да се откъснат от арката на нощта и да я атакуват с назъбените си ръбове.

Единствено любимата й ленена риза й вдъхваше усещане за сигурност. Цяло чудо бе как баща й не бе разбрал, че я пази. Ако само я зърнеше обичайно мрачното му лице щеше да измени цвета си към аленото, да я разкъса още както бе върху тялото й, и да изгори останките.

Ритуално.

Имаше нещо сатанинско в начина по който изличаваше всичко, което една жена в бяла премяна и сърмен пояс бе изоставила зад себе си.

Яна направи още една обиколка на балкона с фантастична гледка към най-високия връх на планината. Подръпна нервно ластика, с който се бе опитала да укроти гъстата си руса коса. Не бе много дълга, ала за сметка на това тежка и гъста, и всяко лято редовно натежаваше от пот. Като беше по-малка околните редовно се питаха как такова русо и бяло дете се е пръкнало от типичния балкански субект, за когото се предполагаше, че й е баща. Един от тежките му погледи под надвисналите, космати вежди завинаги ги отказваше от по-нататъшни размисли по въпроса.

Тя се изтегна на един от столовете, вперила премрежените си очи към небето. Подпря дългите и тънки, „пилешки” крачета върху перилата. Ленената риза се плъзна по влажната й, изпотена кожа, разкривайки на коварния нощен вятър и всяка прелетяла на нисък полет птица, че не носи бельо.

Не се чувстваше никак секси заради това.

Не го правеше и от внезапно пробудила се в жегите чувственост.

Всяка друга дреха й бе противна в нощи като тази. Дори най-нежната материя я дразнеше до болка, усещаше я като окови и белезници.

Шантаво.

Всъщност тази лудост я хващаше веднъж годишно.

Винаги през юни, в навечерието на Еньовден.

Още когато бе съвсем малка.

Въртеше се като полудяла в леглото си, тънката й, почти прозрачна кожа се обриваше до болка. Лежеше с широко разтворени очи и учестен дъх и се молеше час по-скоро да умре, за да й мине.

По-странното бе че никой друг не виждаше белезите освен тя самата.

Лекарят заяви безцеремонно, че детето страда от треска и й предписа камара лекарства, с които я тровиха в продължение на няколко дни.

Положението й се влоши, а температурата й се покачи до степен на постоянен делириум.

Спомняше си дивите крясъци на баща й, оправданията на лекаря… и нежната ръка на една жена.

Кой знае как се бе появила в стаята й. Беше по-бяла и от снега през зимата, а русата й коса бе същата като тази на Яна. Красива като принцеса от приказките, тя държеше в ръце огромната ленена риза и галеше челото на поболято се момиче.

Допря до треперещите й устни мех с вода. Капките опръскаха изприщената й от треската кожа и в същия миг облекчиха болките й. Щом пое първата глътка помътнелите й зеници светнаха и червената мъгла пред очите й се разсея.

Протегна дребната си ръка към къдриците на приседналата край леглото й самодива. Погали ги леко, а очите й се разшириха, когато потънаха в тези на неизвестната й лечителка.

Същите като нейните.

Яна виждаше отражението в огледалото на времето.

–       И ти… имаш същата коса…

–       Да, чедо мое. Спи сега. И пази ризата като зеницата на окото си. Догодина пак ще мина да те видя.

Клепачите на Яна паднаха покосени от тежко биле.

Събуди се като нова по изгрев слънце и откри ленената риза, преметната през стола до леглото й.

От тогава всяко лято, когато юни преполовеше дните си, изваждаше дрехата от лен с шарени шевици по ръкавиците и я нахлузваше. Тайно от взора на вечно сърдития си баща, който мразеше народните носии, песни, танци, обичаи и каквото и да е свързано с фолклора.

Откакто се помнеше, мълчаливият тип се грижеше за нея, но също така я пазеше в задушлива прегръдка. Понякога наистина не й достигаше въздух, а той бе обсебил изцяло света й и всичко отвъд него. Ала и тя бе хитра.

Щом порасна достатъчно, за да чете и да се интересува от случващото се около себе си, легендите и билкарството заплениха все още детския й ум. Знаеше как да го приспи така че да не я усети как се измъква късно вечерта на Еньовден за ритуала на мълчаната вода.

И тайните срещи с майка й.

Сядаше в края на полянката, разперила ризата около себе си и я наблюдаваше как танцува заедно с дружките си, с посребрени от лунната светлина коси и издути като платна бели рокли. Всеки път щом си тръгваше плачеше, а самодивските танци се връщаха в сънищата й.

Надигна се от стола и когато забеляза сянка на елен да преминава през полето подскочи от радост и се спусна надолу по дървените колони на вилата, пъргава и чевръста като котка.

Премина през двора, безшумна и съсредоточена, и догони тъмното петно насред високите, жужащи треви. Огромното животно се обърна към нея и изпръхтя нетърпеливо.

Грейнала от щастие и забравила напълно страховете си, Яна се метна на гърба на елена и уви ръце около шията му. Последният тропна леко недоволно с копито и разрови черната пръст, след което понесе момичето в бяла риза към дълбините на леса.

***

Дружината на Сирма самодива вече се бе събрала на Кошутина поляна. Те виеха цели арки от горски цветя. Радка танцуваше под стария дъб, а неколцина мъже с дълги коси и зомбирани погледи й свиреха на китарите си. Бяха си стъкмили огън наблизо и ревяха юнашки в следствие на ледената бира, натопена в близкото поточе. Ала щом дочуха сребристия момински смях мигом се укротиха и се доближиха с внимателни стъпки към източника на упойващия звук.

Минути по-късно горските царици вече бяха отприщили чародейството си и самоуките музиканти ги забавляваха с нестройните си мелодии. По устите им се спускаше тънка лигичка, а в очите им се четеше неестествена веселост.

Радка пусна порция смях като звук от поточе и се отпусна на обляната в лунна светлина трева, за да помогне на останалите с китките.

–       Е, не е като свирнята на кавала, ала бива…

–       Няма вече добри свирачи по тукашните земи. – Въздъхна Дена, освободи се от ризата си, захвърли я на брега и се гмурна в поточето.

–       Хей! – вдигна русата си глава Магда самодива от пъстрите цветя и размаха пръст към къпещата й се другарка. – Пазете си поясите, чувате ли ме? Да не вземе някоя от нас пак да пристане кат преди шестнайсет лета. – С тези думи стрелна Сирма самодива с поглед. Змийски език имаше тази Магда, както й ледени очи. Сирма сведе поглед.

В този миг Яна спря елена си на полянката, запъхтяна и засмяна, скочи от гърба му и се хвърли право в прегръдките на майка си. Обичайно бледата й кожа се бе зачервила от вълнение.

–       Сирма мари – Магда хвърли венеца си на земята и сложи ръце на кръста си с присвити устни. Китаристите продължаваха със свирнята си, в блажено неведение за женския конфликт, който зрееше на зелената полянка като буря в чаша вода. – Аз нали ти рекох повече да не идва тук.

–       Магдо пепелянке, дръж си раздвоения език. – Сирма отдели Яна от себе си и я огледа с блеснали очи. – Празник е, а тя всяко лято ни гледа.

–       Ами ако не дохожда сама? Пак ли искаш да ти краднат пояса, Сирмо?

–       Мамо… – прошепна неуверено Яна, като мачкаше краищата на ризата си. – Тази година може ли и аз да танцувам с вас? Много съм добра, няма равна на мен в ръченицата.

–       Я я вижте ти нея. – присмя й се Магда самодива и я замери със стрък еньовче. – Със самодиви ще се мери, мешаното му с мешано. Върви си танцувай смешните человешки танци и не се лови на нашето хоро, че горко ще пострадаш.

–       Магдо, трижди проклета да си. – Сините Сирмини очи помръкнаха и тя отдеве слабата си, запъхтяна от вълнение щерка настрани. Магда се провикна зад тях.

–       Не й е тук мястото. Да си ходи при хората, там е раждана, там да си стои.

–       Мамо… – проточи жално Яна, когато двете със самодивата приседнаха край поточето. – Сърцето ме стяга там, при хорат. Странни са ми там околните и само по Еньовден ми се разпуска душата и развеселява. Искам да танцувам с вас, в Змейково да вляза.

Сирма самодива въздъхна тежко, хвана едно камъче от реката и го хвърли в бързоструйните води, където дружките й се къпеха и се смееха.

–       Тежко ми е да ти го река, чедо… ала Магда право хортува. Пазим се ний от хората, че щом усетят где е царството самодивско лоши дни ще настъпят. А тейко ти зъл човек е, само да усети, че те няма, кой знае каква люта рана ще ни стори.

–       Аз никому няма да кажа, там нищо нямам, само тази риза ленена ми е скъпа. Вдън горите ще се скрием и той няма да ни стигне.

–       Не, Яне, сестрите ми го казаха отдавна. – Тя я погали по косите и ги закичи с набраната билкова китка. – Дохождай по празника, мила дъще, не слушай на Магда отровните думи. Ала в Змейково не мога да те пусна, ни можеш да ходиш по нашите стъпки.

Главата на Яна клюмна – истинско увяхнало жълтурче. Настроението и радостта й окончателно се изпариха и тя се оттегли край стъкмения самодивски огън да наблюдава танца им. Обви слабите си колене и подпря брадичка на тях.

Светът за който си мечтаеше от години бе недостъпен.

Светът назад й се струваше немислим.

А къде й бе мястото?

Реши да се разходи из горите и да се разтуши.

Никой, ни самодивите, ни Яна девойка забеляза змейската сянка сред дървесата.

P.S. Приемам всякакви критики от хора, които са по-наясно с фолклора от мен. Извинявам се за маса измисления говор на самодивите.

Крахът на една добра идея



I-ва част – Богата каша от готов, суров опит

II-ра част – За сдуханите сценаристи и екипния принцип

Реших да не пиша за провелия се на 7-ми юни семинар, на който уж трябваше да разглеждаме писането на скеч с използване на фолклора и приказките, част от Семинара по творческо писане за телевизия. Поне не същата вечер, в която се проведе. Трябваше ми известно време, за да може да гледам възможно най-хладно и обективно на ситуацията. Излишният гняв и възмущение разводняват впечатленията и звучат несериозно.

Тръгнах към Журналистическия факултет с добри очаквания. Зададената тема предполагаше, че този път няма да се ограничаваме с общи приказки и мрачни прогнози за това колко е гадно да си сценарист в България. Телевизионен или какъвто и да е. Бях се подготвила да чуя нещо конкретно, с наивния си ум дори очаквах да получим някакви материали по въпроса: като примерен сценарий за скеч, да говорим за формата и за процеса на работа.

Предходният вторник като лектор бе посочена прочутата сценаристка на Стъклен Дом и Под Прикритие – уважаемата Теодора Василева. Но явно ангажиментите на боговете сред БГ сценаристите са я притиснали и тя не успя да присъства. С оглед на факта, че разполагаха с и-мейлите на голяма част от „курсистите” организаторите можеха да си направят труда да им драснат някой ред, че на същата дата занятие няма да има.

Явно са били твърде заети с… организирането на… какво?

Този път пристигнах достатъчно рано, за да осигуря централни места за себе си и за моя колежка от университета. Направи ми впечатление, че присъстващите бяха намалели с около петдесет процента спрямо последното ми посещение. Това трябваше да ме наведе на определени мисли.

Естествено, семинарът започна двайсетина минути след официално обявения час – 19:00. И приключи точно в 21:00. И по-добре, иначе възнамерявах да се изнеса през прозореца.

Големият „плюс” в организацията бе раздаването на билетчета за вход – с обявена тема и личен автограф от Калин Терзийски. Още се чудя какво става с входната такса, която платихме, не ми изглежда да бе особено оползотворена.

След „soundcheck-a” Калин Терзийски ни представи лектора, който трябваше да ни въведе в изкуството на добрия скеч – неговият „брат-близнак”, с който пишели от 15-годишни – Емил Йотовски. Опитаха се да ни дадат обяснение защо, по дяволите, при такъв активен интерес в началото, когато залата буквално се пукаше по шевовете, сега изведнъж половината от желаещите да се учат окапаха.

Видите ли, това било защото в момента те отсявали житото от плявата. В края на курса щели да останат само най-добрите, интелигентните и мотивираните. Тези, които наистина имали желание да се развиват. И догодина, живот и здраве, да направят една работна сесия именно с това „жито”.

Още при тези реплики в сърцето ми се зародиха едни грозни съмнения, породени от скорошен личен опит. Ала наредих на сърцето си да млъкне, лекцията едвам бе започнала.

И естествено, възобновиха се общите приказки от предните два урока, на които бях присъствала. Емо Йотовски небрежно ни обясни, че след тия 40-50 минути нямало да можем да пишем скеч. Чудесно, никой не го очаква, но това не е оправдание за двучасовото му разтягане на локуми. Продуцентите били зли и алчни великани, погръщаши всичко, до което се докосват. Редакторите били дърти и се опитвали да си избият всичките комплекси по талантливите млади сценаристи. В момента, в който започнем работа в някоя телевизия ще ни скъсат нервите и ще ни отровят живота. Липсата на добри актьори проваля всяко добро начинание. Продуцентите са серийни убийци на качествени идеи.

Чудесно, това вече ни го разясниха в най-черните му подробности.

Да имате да ни кажете нещо ново?

Та, в началото, всеки автор на скечове пишел глупости, нека сме подготвени, че няма да напишем нещо гениално още при пръв опит. Не сме и очаквали. И двете с колежката си зададохме почти веднага един и същи въпрос след като г-н Йотовски ни пусна едно от „творенията” си, излъчено в Комиците. Използвайки за основа приказката за Пепеляшка той се бе опитал да осмее безумието на абитуриентските балове и принцесите със селски манталитет и чалга мечти. Ами, не му се бе получило. Както коментира колежката, за да бъде наистина смешно, в основата на идеята трябва да има обрат, а не всичко да се изпляска директно пред зрителя. Общият въпрос, който терзаеше и двете ни, бе „Ако това е най-доброто, което е писал, представяме си първоначалните му опити.”

Скечът за Пепеляшка бе последван от една абсолютно излишна и неводеща до нищо добро дискусия на тема „Следва ли телевизията да възпитава или да забавлява”. Две дами (манталитетът им бе малко като на наивни детски учителки, ала стреляха точно) атакуваха Йотовски с въпроси. „На какво ще научите подрастващото поколение с тези скечове?”, „Какъв е смисъла на всичко това?” Те търсели смисъла във всичко. Една от онези словесни престрелки, в които не се стига до никакъв извод, а общите приказки и патетиката валят на килограм. Кому бе нужно?

В крайна сметка лекторът си призна, че всъщност няма идея какво точно да ни каже за скечовете. Както и че се е надявал просто да ни пусне няколко видео материала за около петдесетина минути и да ги обсъждаме. Завоалирано заяви, че е искал да отбие номера.

Е, добре, уважаеми, но ако наистина нямаш какво да ми кажеш, защо губиш два часа от най-хубавите ми години, които мога да оползотворя много повече, вместо да те гледам как се напъваш да измислиш нещо?

Задаването на конкретни въпроси във втората част на курса също не помогна да научим нещо. Ентусиазираните дами го помолиха да им изясни работния си процес, дали се насочва към определена таргет група при писането си.

Отново увъртане.

„Ми аз в такъв случай трябва да млъкна и да започна да пиша в продължение на двайсетина минути.”

Много умно.

Дори започна жестоко да си противоречи.

В началото на лекцията ни изясни, че всяко телевизионно забавно предаване има определена таргет група. Ако един скеч можел да мине пред БТВ, нямало да мине пред БНТ. И естествено, най-важен е Светия Рейтинг.

И изведнъж се извъртя на 180 градуса, като каза, че за него аудиторията нямала никакво значение. Той въобще не си представял човека, на който разказвал визуалния виц. Телевизионните зрители не го вълнували, те нямали лице, следователно великия хуморист въобще не го било еня какво ще им се хареса.

Доста безумен подход, особено с оглед на факта, че при телевизията нищо друго няма значение, освен гореспоменатия Свети Рейтинг.

Когато възмутените „курсисти” посочиха явното противоречие в думите и изказванията на лектора, Калин Терзийски се включи с характерното си бавно, почти като от американския юг, провлачване. Видите ли, вие трябвало да пишете това, което лично на вас ви се харесвало. Останалите да си таковат таковата (че ще загубим детската аудитория).

Евентуално нататък сте щели да мислите и на коя таргет група да шитнете вашето духовно изпразване.

Добре, по дяволите, ако този принцип може да бъде приложен при художествената литература, то в телевизията е меко казано абсурден. На кого му пука за ония от другата страна на екрана, важното е да си излеем душата. Това ли е формулата на успеха?

И после се чудим защо българската телевизия е в такова плачевно, предпогребално състояние.

От този момент нататък просто отказах да слушам каквото и да е, до мозъка ми достигаше само това „бла-бла-бла, общи приказки, бла-бла-бла.”

Научих ли нещо от този курс?

Да.

Научих, че ми е писнало.

От хора, които нищо не разбират, действат на принципа на пробата и грешката, ала после имат нахалството да си въобразят, че може да ти преподават.

От лаици с претенции.

На финала какво получихме? „Сега, мили момчета и момичета, вярно, че основно си говорим за ланския сняг, ама ви обещаваме, че догодина, на работната сесия, ще бъде много интересно и полезно. Ама само за най-мотивираните, тия, които имат нервите да ни изслушат глупостите до край.”

Когато миналата есен започнах да уча кинодраматургия, един от курсовете, които записах бе дисциплината с гръмко название „Писане на сценарий на екипен принцип за ситком, ежедневен сериал и едночасов сериал”. Преподавателят ни – Георги Иванов – бе един от създателите на Забранена любов, по-късно преминал към другата перла на българския сериал – Стъклен дом. Наивна и лековерна, помислих, че ако не друго, ще науча много за занаята от въпросния сценарист. Е, да, но Съдбата си имаше други планове. Цял семестър Великият Г-н Иванов не прояви грам инициатива или желание да ни преподаде каквото и да е. „Аз не мога да ви науча как да пишете, има си книги, гледайте филми.” „Този диалог, който си написала, е много оригинален, но не си улучила формата, а в този формат няма да ти го приемат никога.”

Мислите че ни предостави списък с препоръчителна литература? Мислите, че ни показа мостри с необходимия формат? Мислите че ни показа как да оформим проекта си, за да кандидастваме с него пред съответната филмова компания?

Помислите пак.

Ако отговорът ви е „да”, по-наивни сте и от мен.

Даде ни една презентация на проекта за Стъклен дом (едва в последния момент), една таблица с деветте типични персонажа за ситком. И толкова.

Говорихме си празни приказки, а ако случайно се насочехме към него с конкретни въпроси и ясни искания, се започваше една демонстрация на тема „Как да увъртаме и да не казваме нищо съществено.” През по-голямата част от времето, наместо да се занимаваме с развитие на персонажа или структура на сериала, ние обсъждахме Стъклен дом и заплатата на Елена Петрова. Не отговаряше на и-мейлите ни, хилеше ни се нагло и упорито ни подканваше да се скараме помежду си.

Защото при всеки екип задължително се стигало до кавга.

А все пак бяхме осем жени и милият ни преподавател предчувстваше с перверзно удоволствие бъдещия catfight.

В края на курса с лицемерен ентусиазъм ни заяви, че следващия семестър щяло да е по-добре. Щели сме да правим конкретни неща, да пишем диалози и епизоди. Куп глупости. Вече бях изгубила вяра и нямах желание да губя и времето си с глупости. Отказах да запиша въпросната дисциплина през следващия семестър.

И с право.

Г-н Сценаристът така и не се появи на нито едно занятие.

Та, този семинар за творческо писане е абсолютно същата история – много обещания, много високопарни речи и нищо съществено.

Това е лична позиция и ако желаете, може да ме опровергаете (с конкретни факти и твърдения, не с безсмислен хейт). Ако мислите, че може да научите нещо от въпросните светила – вървете.

Единствено бих искала да посъветвам пишещите братя и сестри да не си губят времето и парите по подобни безсмислени инициативи. Цената на една лекция е пет лева, но дори тази нищожна сума може да бъде вложени по-разумно.

По-добре вкарайте тези средства в закупуване на книги от автори, които наистина знаят за какво говорят. Гаранция, че инвестицията ще ви се върне. Като за начало:

  • Syd Field – Screenplay: The foundations of screenwriting;
  • Robert McKee – Story;
  • Това е само увертюра, по-нататък, хм, „за да отсеем плявата от житото”, продължете да търсите автори и книги в областта, в която сте се насочили. Била тя разследваща, телевизионна журналистика, писане на скечове или забавни предавания, или пък писане на сериали.

    Голяма част от заглавията могат да се намерят и онлайн.

    Покрай предходните ми публикации за този семинар, получих и линк за един доста интересен сайт – http://scenarist-bg.com/, на който могат да бъдат разгледани примерни сценарии и да се обменят идеи.

    След като се е видяло, че няма кой да ни научи на нещо, ще се наложи сами да се образоваме.

    Тъжно, но факт.

    Нищо ново под слънцето.

    Свещи


    Играеше си със запалката, когато излязох на терасата.
    Беше странно същество, както го определяха повечето от познатите ни. Откакто го познавах носеше един и същ черен костюм, който му бе твърде голям. В сравнение с чорлавата му коса кое да е свраче гнездо изглеждаше като дизайнерски апартамент за птици.
    Имаше невероятни пронизващи очи, силно наподобяващи лазери. Щяха да привличат вниманието и да съблазняват, ако не бе безумния му поглед и почти постоянно залепената клоунска усмивка на лицето.
    Не ме бе страх от него… все още.
    Никой не изпитваше какъвто и да е ужас при вида му, само леко презрение.
    Безобидният палячо, който да ги забавлява със своята ексцентричност и маниашкия си смях по време на купони.
    Държеше се прекалено приветливо, почти до точка на сервилност, и бе измислил прякор за всеки около себе си. Мен наричаше Луничка. В началото мислех, че е заради дребните, досадни петънца, изпъстрили бледата ми кожа.
    В последствие ми каза, че ме възприема като сребристо новолуние – едвам загатнат сърп в кадифения мрак на небето.
    Изсмях му се.
    – Човече, престани. Излагаш се. Кой, по дяволите, говори по този начин? Защо толкова държиш да станеш за посмешище?
    Той премига с ококорените си очи и ми се усмихна както винаги: наполовина дете, наполовина шут и една есенция лудост.
    – А как трябва да говоря? Научи ме.
    В такива моменти обикновено му пусках по една снизходителна усмивка и се отдалечавах, за да си взема питие.
    От друга страна, никой не бе по-добър от него в областта на пироефектите. Вероятно защото целият му съзнателен живот се въртеше около огъня.
    Възвеличаваше огъня във всичките му форми и проявления. Изпадаше в екстаз при вида на фойерверки. Ръцете му бяха покрити с белези от леките изгаряния, които си причиняваше, докато си играеше с кибрит или запалка.
    Вероятно за това бяха постоянно покрити от черните ръкави на сакото му.
    Докато го наблюдавах как подрежда дребните, кръгли, ароматни свещи на балкона, внезапно ми хрумна, че в него има повече отколкото показва.
    И кой знае защо това ми донесе лека тревога.
    Не обичам да изпадам в състояние на параноя, ала за пръв път се запитах до колко е естествен и до колко цялото това поведение на симпатичен луд не прикрива нещо друго.
    Нещо друго, но какво?
    Чак когато запалих цигара той ме забеляза и размаха отривисто дясната си ръка.
    – Луничке, добър вечер!
    Усмихнах се насила и го доближих. Той вдиша дима от цигарата ми – обичайният черешов тютюн.
    – Никога няма да спреш да ме възхищаваш с добрия си вкус. – Отпра една класическа усмивка и разкри кривите си, бели зъби. Беше такава карикатура, че чак ми стана мило за него. Не достатъчно, за да изпитам желание да го опозная.
    По-скоро онова усещане за топлота както когато внезапно някое непознато дете в парка ти поднесе цвете.
    Само дето в случая не беше цвете, а малка свещичка в стъклена, синя поставка.
    Поднесе ми я на колене.
    Усещането за параноя отново се надигна от дълбините на стомаха ми.
    – Вземи я, специално за тебе е. Виж, мирише на черешка.
    – О… вярно… благодаря, че си се сетил. – присвих вежди. Лятната нощ беше адска, горещината мачкаше като див звяр, ала въпреки това усетих как ме полазиха ледени мравки.
    – Това е нищо, Луничке. Няма нищо, което не бих подпалил заради тебе.
    – Хайде да не се увличаме. – Притеснението се впи като игла във вената ми.
    – Ама ти не разбираш ли? – Лудостта лумна като син пламък в огромните му очи. – Само ми кажи и ще подпаля целия град в твоя чест. Ако някой те притеснява, само кажи и ще му спретна такова шоу, че няма да се осъзнае от къде му е дошло. Ако пък желаеш, ще се самозапаля.
    Ръката ми трепна и едвам не изпуснах свещта – така старателно подбирания от него подарък.
    Усмихнах се още веднъж, кимнах учтиво и побързах да се прибера, с още димящата цигара в ръката си.
    Иначе нямаше да мога да овладея паниката си. Огледах празнуващите и смеещи се около мен.
    Колкото и да бях притеснена, съзнавах, че никой от тях няма да възприеме думите ми насериозно.
    Дори да ги бе чул от него.
    Та той бе клоуна на вечерта.
    Клоуните убиват единствено във филмите на ужасите и в романите на Кинг.
    Не може комичния елемент да е извора на злото.
    ***
    Междувременно никой не забеляза как Пироманиакът се притаи в най-тъмния ъгъл на балкона. Не беше сам.
    Един мъж, чието лице не се виждаше ясно, му правеше компания. В сенките контрастираше единствено вратовръзката му на огнени лисици.
    – Захапа ли?
    – Захапа? – ухили се Пироманиака. – Започнаха да я тресат нервите. Какво ще кажеш, не съм ли добър?
    – Продължавай все в същия дух. В момента дописвам сценария и естествените й реакции ще са ми много ценни.

    Щатен психолог в бар Noir



    Photo: This Distracted Globe

    Най-веселият от шумната компания побойници, които изхвърлиха навлека през въртящата се врата, удари по масата и поръча по още едно за всички. Този му жест бе посрещнат с бурни възгласи от редовните посетители и пет минути по-късно надигаха чаши за наздравица. Мъжът от другата страна на вратата се изправи с мъка, изтри стеклата се по брадичката му кръв и подпря ръце на стъклото. Опитите му да прогори дупка с гневен поглед не се увенчаха с успех и след като няколко пъти присви и отпусна юмруци се отказа. Отдалечи се в мъгливата нощ с подчертано накуцване.

    Забравена от всички, дребната блондинка, която до този момент бе лежала свита на пода и прикрила лицето си с ръце, най-сетне спря да трепери и се изправи колебливо. Изтри сълзите си и със светкавична скорост си сложи слънчевите очила. Все още излъчваше специфичната миризма и паниката на преследвано животно, но бе успяла да посъбере каквото бе останало от достойнството й.

    Понечи да се измъкне през тълпата към изхода, ала в последния момент промени решението си и се насочи към бара. Качи се на един от високите столчета и се подпря на плота. Тънките й пръсти още се тресяха в конвулсии. Вплете ги като за молитва и си пое дълбоко дъх. В ъгълчето на устните й имаше малка раничка. Непознатата облиза стеклата се червена течност и прокара ръце през косата си, за да я пооправи.

    Все още бе с черното кожено палто и се свиваше в него, сякаш й бе студено. А барът бе претъпкан почти до пръсване с потни, пияни мъже, жегата смучеше кислород директно от дробовете ни, подобно на зъл, кокалест вампир. Миришеше на спарени крака, а климатичната инсталация едвам креташе и изживяваше последните си дни в неистови мъки.

    Явно шокът бе дошъл една идея в повече на нетипичната за това заведение дама.

    Noir бе замислен като шикозен и леко снобски пиано бар, предназначен за интелигентни и културни млади хора в залеза на двайсетте си години, с ретро уклон. По стените висяха черно-бели фотографии от класически филми. Музиката бе разнообразна, но ненатрапваща се, и действаше с ефекта на нежно мъркане в ухото, докато се отдаваш на питието си под приглушената светлина. Няколко пъти в месеца организираха премиера на нов автор, концерт на изгряваща рок група, пианист или джаз певица с меланхоличен, мъркащ глас.

    Трябваше да се превърне в институция.

    И предлагаше нечуваната никъде опция, облекчаваща барманите от неприятното задължение да слушат едни и същи тъжни истории отново и отново всяка вечер до края на смяната си. В това заведение питието вървеше с консултация при обучен психолог, който да изслуша всичките проблеми на по-депресираните от посетителите и евентуално да им изфабрикува решение. Бях силно изненадан от това колко доброволци се възползваха от предлаганата им специализирана услуга.

    Обикновено странната порода Хомо Сапиенс предпочита да дави драмите си на дъното на чаша твърд алкохол. Всеки таи надеждата, че като се събуди, травмите му ще са се изпарили автоматично, заместени от тежкия махмурлук и вкуса на градска тоалетна в устата.

    Ако ставаше така лесно, всички щяхме да сме постоянно пияни, а горките психолози – да останат без работа.

    Пристигнах в Града на Греха преди повече от пет години в търсене на нова самоличност, а този бар бе първото място край което минах. Обявата бе поднесена нестандартно и почти веднага привлече с пипалата си струите на въображението ми.

    Една набързо изфабрикувана диплома по психология, придружена със съответните сертификати и измислени препоръки. Едно умело интервю, по време на което успях да накарам уж-елитни преподаватели в уж-още-по-елитен-университет да изглеждат смешни и да си противоречат. А те дори не усетиха, че ги иронизирам, убедени до болка във висотата на интелекта си. Гледаха малко с презрение на тази новооткрита област в психологията, явно считаха, че е доста под нивото на тяхното величие.

    Винаги съм изпитвал перверзно удоволствие да стрелям с прашка по издигнатите в облаци глави.

    И знаете ли какво?

    Никой, абсолютно никой не се досети през всичкото това време, докато изпълнявах функцията на емоционално кошче за душевни отпадъци, че съм абсолютен самозванец.

    Че в повечето случаи, когато някоя самотна госпожица с разбито сърце или отчаян от живота млад мъж си изливат сърцето пред мен (въпреки тежкия белег на дясната ми вежда и леко криминалния ми вид някак си винаги съм успявал да предразположа хората), аз говоря общи приказки и им давам съвети, почерпани от опит.

    Такива, които може да ти даде всеки клошар, преминал през редица житейски бури.

    Но никой не го схваща.

    Оставят се да бъдат заблудени. Всичко е само театър.

    И знаете ли защо е това?

    Банално е, но е факт.

    Може би само около десет процента от хората, ако не и още по-малко, наистина имат желание да си помогнат и да разрешат проблемите си. Останалите са безнадеждно опиянени от личните си драми, влюбени във вътрешните си конфликти, сраснали се с пороците си като със сиамски близнаци. Дори и някой добронамерен тип, бършещ барплота, да им изясни как евентуално биха могли да срежат главичките на змийчетата, които ги измъчват, тровят съня им и им отнемат вкуса към живота, те няма да го чуят.

    Защото са отишли там просто да се оплачат, да си излеят цялата помия, която клокочи до ръба на претъпканите им с клишета мозъци и рискува да ги подлуди.

    Веднъж постигнали това състояние на перфектно душевно изпразване, човекът срещу тях най-спокойно би могъл да им разказва изтъркан, стар виц или да им цитира съдържанието на вчерашния вестник.

    Те няма да го чуят.

    Те не искат да си помагат.

    Прекалено много са привързани към симпатичните, малки змийчета и добре си ги хранят.

    Излизат от бара с уж прояснено съзнание и изчистен светоглед. Докато отново не се потопят в сътворената от тях мизерия и не се натъпчат с още отровни емоционални състояния.

    От които ще дойдат да се освободят – отново при мен.

    Типична затворена система.

    Не знам какво точно се случи с Noir, но нещо дяволски се обърка в цялата му идея. Постепенно заведението пропадна, финансовите затруднения не закъсняха. В един момент собственикът бе принуден да промени политиката си и фейс-контрола. Започнаха да идват всякакви хора, носещи своите различия със себе си. Така че към настоящата вечер Noir приличаше по-скоро на хибрид между изпаднала ирландска кръчма и тайландски публичен дом.

    Не съм сигурен дали сърцето ми е разбито от тази коренна промяна.

    Единственото, което остана от стария облик на заведението бе тази глупост с психоаналитика. А както се досещате повечето класически пияници рядко прибягват до този род услуги.

    Така че в онази нощ бях порядъчно отегчен.

    Платинената мацка постепенно овладя обзелата я криза и си поръча уиски. Смигнах на Елза, изтощената сексапилна барманка и й предложих да поема тази поръчка вместо нея. Тя прие с нарастваща благодарност, от която смятах в най-скоро време да се възползвам.

    Налях двойно питие на разстроената млада жена, тя го прие без да се противи и отпи огромна глътка.

    –       Нещо ми подсказва, че имаш нужда от една идея повече твърдо гориво.

    Устните й се усмихнаха криво. Не можех да видя изражението й от тези нелепи, черни очила. Повечето хора се изнервят, когато не могат да видят очите на събеседника си.

    Не и аз.

    Забавлявам се да отгатвам какво се крие зад тъмните стъкла.

    –       „Винаги съм разчитала на любезността на непознати господа.” – проточи иронично момичето. Надали вярваше, че съм разпознал цитата от Тенеси Уилиямс, а и аз не се издадох. – Особено ако са бармани.

    –       Всъщност не съм точно барман. – плъзнах визитката си по плота към нея.

    Тя я пое нерешително и я стисна малко по-силно.

    –       Дяволите да го вземат. Мислех, че такива като вас вече са изчезнали като динозаврите.

    Не знаех дали е красива, или дори сексапилна, никога не съм си падал по студената хубост на Грейс Кели или Ингрид Бергман. Не обичам и блондинки. Слънчевите очила закриваха по-голямата част от лицето й и не можех да я оценя подобаващо. Обаче какъв глас… такива дрезгави и резливи гласове са слабото ми място. Докарват слуха ми до оргазъм.

    Такова гласче в ухото ми и я вземам дори да е двестиклограмова кобила с бурен храст между краката и стрии.

    Добре де, преувеличих.

    Но със сигурност заради една такава подробност, мога да пренебрегна известни физически несъвършенства. Или случаи на разминаване на представите за красота.

    –       Все още се намираме тук-там. – пуснах й най-добрата от серията ми усмивки на лошо момче. – В случай, че имаш желание да добавиш по още нещо към горивото.

    –       Аха, надяваш се да ме напиеш и да ме накараш да си излея душата, а? – Пушеше точно такива цигари, каквито си мислех – тънки, с едва доловим аромат на канела.

    –       Най-кратко казано – да. Страдам от остра и нелечима форма на любопитство.

    –       Не прекалявай с любопитството. Ако не бях толкова любопитна и упорита в преследването на това, което ми убягва, щях да съм доста по-добре.

    –       И все пак искам да чуя това, което имаш да кажеш.

    –       Всичките ти колеги ли са толкова агресивни?

    –       Нямам представа, не членувам в гилдията им. А и ти сама го каза – на изчезване сме. Та, нямам наблюдения.

    –       Значи налагаш монопол в областта.

    –       И така можеш да се каже. А сега много те моля, разкажи ми всичко. Ако искаш, дори не ми давай комисионната. – Посочих към беснеещата тълпа пенявещи се пияници. – Разбираш ли, отегчен съм до смърт.

    –       Ха… мислех, че ти си този, който трябва да ми свърши услуга, а не обратното.

    –       Тук всичко е с обратен знак, хубавице.

    –       Не съм хубавица. Само недей да ме атакуваш с идиотски комплименти, защото ще стана и ще си замина. И ще си останеш с пръст в устата, без история, без комисионна, за бакшиш да не говорим. – Говореше съвършено спокойно, нищо общо с нервната развалина отпреди половин час.

    Без да обръщам внимание на заплахата й, подхвърлих небрежно, докато й наливах още уиски.

    –       Каква е хавата с оня тип отвън?

    –       Бивше гадже. – Тя отново потрепери, сгушена в коженото си палто. – Иска ме обратно.

    –       А ти вече чукаш някой друг? Къде е тоя герой и защо не те пази?

    –       Ако ще и да се чукам с цял футболен отбор, това не засяга никого. Особено някакъв тип, с който сме били заедно преди повече от три години и който внезапно взел, че се сетил, че още съм жива. Същият, зарязал ме по телефона. – Опита се да прозвучи така сякаш вече не й пука, но долових лека контузия в тона й. Раните по егото не заздравят и наполовина толкова лесно, колкото си мислим.

    –       Мадам, това си е класическа ситуация от където и да я погледнеш. Нека позная, а? Внезапно от нищото получаваш обаждане от непознат номер. После те атакува по всички социални мрежи и заигравки, за които се сети. Накрая те причаква пред дома ти, започва първо с увещания, после с цветя и подаръци, докато накрая не стигне фазата със заплахите?

    Тя кимна беззвучно и отпи от чашата си.

    –       Започва да те преследва навсякъде? В службата ти, в заведенията, където обичаш да ходиш?

    Устните й отново оформиха онази крива усмивка. Докосна раничката в ъгълчето на устата си.

    –       Доста класическо. Внезапно се е сетил, че с теб хич не му е било зле, разчитал е на няколко разработени, вонящи, романтични номера. Гледал е малко повече филми, в които ако героят падне на колене пред многобройна тълпа, мацката ще го приеме обратно между краката си. Да ме прощаваш, но най-вероятно си е казал, че си тъпа блондинка, на която само трябва да каже няколко изтъркани реплики, че да го приеме отново и да му търпи простотиите. Връзката ви беше кофти, нали?

    –       Трябва да се преквалифицираш на врачка.

    –       Само недей да се цупиш.

    –       Не ми е и хрумвало да се обиждам на неоспорими факти. Пък и е приятно да се говори с освежаващо откровен типаж. Мислех, че баровите плъхове сте една идея по-полирани.

    –       Ха… скъпа, я се огледай около себе си? Да виждаш някъде лак? Лустрото отдавна се е смъкнало от тази дупка. Говорих прекалено много, а и мога да ти вадя зайци от цилиндъра цяла вечер. Не ми е интересно това. – Реших да се направя кавалер и й запалих още една цигара. Разхлабих нелепата вратовръзка, която шефът настояваше да носим. – Любопитен съм да чуя теб. Отдавна в бара не съм имал толкова нетипичен клиент.

    –       Стереотиптна блондинка като мен считаш за нетипична?

    –       Нали не си пияница с торбички под очите и шкембе като на дядо Коледа? Е, значи си нетипична. Напоследък клиентелата ми се ограничава до такива персонажи. Кажи ми сега каква беше драмата.

    –       Глупаво е.

    –       Обещавам, че няма да се смея… много.

    –       Уточнението е жизнено важно. – Тя се умълча няколко минути, взирайки се в кехлибара на чашата си. Дадох й време да си събере мислите. Междувременно се опитах да надзърна отвъд бариерата на очилата й.

    Най-накрая жената се осмели да проговори.

    –       Исках да го направя щастлив.

    –       О, Боже. Жените никога няма да се научите.

    –       Беше брутално разбит от живота. Нямаше нищо и никого.

    –       И на теб ти стана жал?

    –       Бинго. Исках да го спася. Сега ми иде да се сритам, но тогава бях идеалистично настроена. Вярвах, че мога да му дам щастие, като му осигуря цялата си любов, подкрепа и доверие, като се оставя да бъда инструмент в ръцете му. Груба грешка.

    –       Много. Вкарала си си автогол и таралеж в гащите.

    –       Ще ми се някой да ми го беше казал тогава. Както и да бях имала акъл да го послушам. Но аз си въобразявах, че съм влюбена. Той от своя страна не беше честен дори и пред себе си. Истината бе, че не желаеше да бъде щастлив. Предпочиташе страданието. Самоналоженото страдание.

    –       Най-безсмислената битка.

    –       Ако само ми беше казал как в действителност стоя нещата…

    –       … и щеше да го оставиш?

    –       Не знам. Най-вероятно не. Твърде съм упорита понякога, с което само си вредя.

    –       И така, ти реши, че освен, че си руса, трябва да си и ангел и ще го спасяваш. Той обаче не те считаше за жива? Познах ли.

    –       Първите два месеца не беше толкова лошо. Още бяхме прясно влюбени, четях в очите му екстаз, който ме окуражаваше. Запълвах всички празнини, до които се докопвах, прощавах му грешките. После всичко се сгромоляса.

    –       Като домино?

    –       Точно. Стана непоносим. Не мога да си обясня как съм търпяла всички унижения, на които ме подложи. Повечето хора, които ме познават, така и не повярваха, когато им разказвах. „Как така, Лиз, горда и надменна кучка като тебе?”, бас държа, че това са си мислели. Просто… хикс ми е.

    –       Не е толкова трудно да се обясни. Извинявай, че ти говоря под общ знаменател, ала в повечето случаи съм виждал точно това. Жените полудявате по изгубени каузи. Колкото повече изглежда, че всичко е свършило, толкова повече се настървявате да победите. С цената на всичко. И тогава такива понятия като достойнство изчезват в далечината.

    –       Всяко мъничко момиче трябва да се научи на това още когато тръгне в детската градина. Никога не се опитвай да издърпаш от бездната човек, който сам не иска да си помогне. Човек, изпитващ перверзно удоволствие от собственото си страдание, от болката, която изживява, от вечните си депресии. Ако пожелаеш да помогнеш на такъв човек и му предложиш нещо хубаво, той ще те гледа на кръв, все едно си му подал отровна гъба.

    –       Нормално. Накрая просто политаш заедно с него в бездната. Няма лошо, ако си деструктивен тип. Но ако искаш нещо повече, трудно можеш да ме убедиш, че си струва.

    –       В един момент не знаех защо продължавам, всичко беше по инерция. Трябваше да победя.

    –       И горкият човек се е почувствал приклещен в ъгъла от обсебващата психопатка.

    –       Винаги е изпитвал любов единствено, към жени, които са далеч, които не може да има. Самият факт, че го исках и бях готова да направя всичко за него ме правеше безинтересна. И знаеш ли какво? Побъркваше се от факта, че не заглеждах други мъже освен него.

    –       Че не му даваш повод за ревност? Вероятно е трябвало да се възползваш.

    –       Гаден женски трик. Той самият постоянно ми плачеше за това колко обича бившата си. Идвах му на гости, а той зяпаше снимката й като обсебен. Ей толкова ми оставаше да разкъсам тая шибана снимка и да му изкрещя в лицето. „Тъпо копеле, аз съм тук, защо по дяволите не ме виждаш, защо не ме забелязваш?”Добре, че не го направих, щях да лежа в болница след подобна изцепка.

    –       А той някога…? – Посочих недвусмислено към черните й очила.

    –       Не… не посмя, макар че е посягал и още малко е оставало да ме удари. При един от последните ни скандали ми заяви, че ако съм дойдела в квартирата му, щял да ми шибне един и да ми каже да се махам.

    –       Чаровник. Дамите никога няма да престанете да ме изумявате с перфектния си вкус за мъже.

    –       Давай, сипвай сол в раните, обаче леко си закъснял. Отдавна са вече мазоли.

    –       Я ми кажи за ревността?

    –       Какво за нея? О, проявяваше я… по един особен начин. Имаше навика да ми казва кофти неща, злобни. Подбрани така, че да те наранят възможно най-жестоко. По-зле е и от това да ти ударят шамар.

    –       И какво от това? Нима е нещо, което вече не си чувала?

    –       Едно от изказванията беше по повод майка му. Много я уважава. Мислех, че е така защото жената е свястна. Той обаче разби тази представа като с чук. „Баща може да ми е всеки, пък майка ми е само една. Ей на сега, и ти можеш да отидеш някъде, да се наебеш с първия срещнат и после да ме излъжеш, че детето е от мен.”

    –       Искало му се е да е така.

    –       … Точно. – Тя се облегна назад в стола си и разпери пръсти на плота, сякаш разчиташе хронологията на събитията по тях. – Отчаяно му се искаше да се окажа като всички останали, да му изневерявам, да се чукам с всеки срещнат. За да може да има още една причина да се самосъжалява. – Дрезгавият й глас се измени гротескно. – „Копеле, как може да е толкова лош живота. Аз съм прокълнат, гаджето ми е ебаси курвата.” Да има повод да е депресиран.

    –       Много си лоша. Натрапваш на човека своята представа за щастие, а му отказваш едничкото удовлетворение, което си има: да се отнасяш с него като с парцал. Лоша жена.

    –       Бях лоша до последно. Накрая видя, че няма да излезе на глава с мен и приключи всичко дистанционно. Безопасно. По телефона.

    –       И сега внезапно от обсебваща психопатка ти се превърна в лелеяна химера.

    –       Да, вече съм идеално недостъпна. Той си поиска свободата и аз му я дадох. Не мога да го приема обратно. Физически ще ми е противно.

    –       … и то точно, когато въобще не ти пука. Само че този път той е решен, нали?

    Тя кимна и изпи остатъка от уискито си.

    –       Май в случая ще ти трябва по-скоро охранител, отколкото психоаналитик, скъпа.

    –       Ха… на мен ли го казваш. Сто процента ще ме обвини, че спя с него. – Русата смачка цигарата в пепелника си, изправи се полека и се усмихна. – Можеш ли да ми поръчаш такси от тук?

    –       Както желаете, мадам.

    Няколко минути по-късно сърдитата диспечерка ме уведоми, че колата ще пристигне до десет минути.

    Новата ми позната си играеше с картичката.

    –       Кога си пак на смяна?

    –       Защо?

    –       Нездраво любопитство?

    –       По-скоро си търсиш белята.

    –       А тебе те е страх да не се нараниш покрай мен.

    –       Страхът отдавна е умъртвена част от зоната на емоциите, кукло. Няма нищо, което ти или онзи грозен психопат може да ми причините и което вече да не ми се е случвало.

    –       Колко сме уверени. – Тя извади едра банкнота от портмонето си и ми я плъзна, както аз бях постъпил с картичката по-рано. – За питието и услугата. Надявам се да са достатъчно. Ще се навъртам наоколо.

    –       Както желаеш. Само че, бейби… – хванах я за ръката и я накарах да се извърне. – Избий си от главата всякакви мисли, че ще ме спасяваш или ще ме правиш щастлив. Не ми трябва ангелче. Аз съм приятел единствено с курвите.

    –       Знаех това още щом те видях.

    –       Дано си си научила урока.

    За пръв път свали очилата си. Изненадах се от мекото черно на очите й, което ме посрещна. Очаквах синьо или зелено, класическа Грета Гарбо. Десният й клепач бе разцъфнал в ярко лилаво от удара на „любовта”.

    –       Да се обзаложим?

    Дамата и гарванът


    Залезът току-що бе прибрал и последното парцалче зарево от надгробните камъни. Нощта се спускаше със скоростта на граблива птица към плячката си и безжалостно посичаше цветовете на деня. Въздухът захладняваше, вятърът се оглеждаше за оголена кожа, която да захапе. Всичко това обаче не правеше никакво впечатление на младата дама, разхождаща се между гробовете. Бе толкова елегантна и зловеща, колкото може да бъде една дама с черна „много готик” рокля, дълги сатенени ръкавици без пръсти и колие от бели перли. Гримът й бе съвършен, прическата – почти толкова, ако изключим няколко немирни кичура, визията й – почти безупречна.

    Почти е ключовата дума.

    Белегът от нож, спускащ се от шията до пъпа, старателно разкрит от дълбокото й деколте, определено разваляше картинката.

    Една черна птица с лъскави пера долетя до нея, кацна върху една от рушащите се плочи и изграка като вокалист от треторазрядна black/death/whatever метъл група.

    –       Как я карате, мадам? Все така свежа, а?

    –       Какъв късметлия си, че не мога да те пипна дори. Хубава яхиня щеше да стане от теб, пиле проклето.

    –       Нещо сме кисели, а? Да не би призракът от съседното гробище да ти слага рога с оная вампирка от Трънливия замък?

    –       Не, но ако едно много любопитно пиле не спре да си вре човката, където не й е работа, може да направя мили очички на оня канибал, мотаещ се наоколо. Вярно, че не си хомо сапиенс, ама все ще свършиш работа.

    –       Каква злоба само! – изграка птицата и изтрака с клюн. – Все съм си мислел, че женските като умрат стават по-мили. А то почти всички призрачки, с които съм говорил страдат от хроничен ПМС.

    –       Драги ми Рейви – дамата почука по камъка, на който бе кацнал гарвана с един от идеално оформените си нокти. Част от тях бяха унищожени завинаги. Бе ги изгубила, докато дереше убиеца си в предсмъртни хрипове. – Защо не се пробваш да стоиш на това гробище минимум век? А какво ще кажеш за четиристотин години? Все едни и същи призраци, едни и същи физиономии, едни и същи малоумници, които ходят по гробищата да търсят кой знае какво? А да те видим в какво настроение ще си тогава.

    –       Стига се цупи, де, хубавице. Един гарван трябва да може да се шегува с околните и със себе си. Така по-леко приемаш факта, че си абсолютно избледняващ символ.

    –       Ха, избледняващ! Я виж какви хубави лъскави пера имаш? А аз съм напълно ефирна, пръстите ми минават през всичко, че даже не мога да изляза извън рамките на това селско гробище. – Дамата присви злобно устните си.

    –       Ами толкова ме експлоатират, че не се трае. – Веднъж започнала птицата не можеше да спре с тирадата си. – Правят някой глупав филм за тийнейджърка, на която й текат лигите по някой смешен вампир – задължително включват гарван в пейзажа. Почти всеки псевдо-готически художник рисува гарвани, обикновено в компанията на гаджета като тебе. Слагат ме по уеб-сайтове, албуми и какво ли не. От това не се ли чувстваш като ходещо… пардон, летящо клише. Онзи ден някакви заблудени хлапета с неопределен пол ме хванаха. За пръв път виждали гарван на живо. Смешковци! Стискаха ме все едно съм им гумена играчка. Какво очакват? Да ми намерят копчето и като го натиснат да им изгракам Nevermore? Изобщо не трябваше да се вясвам на прозореца на По. А защо навсякъде където има трупове има и гарвани? Безочие.

    –       Хайде, хайде, не се прави на невинен. – извъртя очи готик девойката. – Само не ми обяснявай, че гарваните сте едни такива невинни птички, дето и на мравката правят път. Поклети мършояди. Ако не ми бяха открили тялото, един твой братовчед аха-аха да ми изкълве окото.

    –       Е, не се ли дразниш от това колко се изтъркахме?

    –       Не. Просто умирам от скука.

    Докато се разхождаше след един карнавал, отдаваща се на чаровен флирт със симпатичен тип, комуто половината от лицето бе закрита от стилна бяла маска, той я придърпа настрани в една от алеите. След като я разпори като шаран по Никулден, той я остави да кърви, просната на пътя, съвсем нееститечски. Следващото, което помнеше след като се събуди бе че в момента, в който се опита да мине през главната порта на гробището обратно към имението, сякаш нещо я блъсна назад.

    Като невидима преграда.

    От тогава бродеше, обикаляше и всяваше смут в околностите.

    Така и не разбра какво се случи с убиеца й.

    Нито пък който и да е й даде разумно обяснение защо по дяволите призракът й продължава да се скита на едно и също място.

    Ако имаше вени, които да пререже би се самоубила, ала бе лишена и от това удоволствие.

    Не бе сигурна колко време бе стояла на самотното гробище, по което от време на време се мяркаше някой заблуден призрак.

    Но определено й се струваше половин хилядолетие.

    –       И твоята не е лесна.

    –       Ха, благодаря за признанието. Но не ме спасява от скуката.

    –       Да ти докарам едни тийнейджъри бъдещи некрофили? От вчера се мотаят наоколо и доста ме дразнят. Добре ще ти дойдат.

    –       Банално. – изпухтя дамата. После се усмихна снизходително. – Ала благодаря за предложението. Поне да не излизам от форма.

    –       Правилно казано.

    Гарванът отлетя, а дамата се зае да сваля маската си, за да покаже истинското си лице пред заблудените туристи.

    Photo: Imagine FX

    Лятно вино II: Телефон


     

    Photo: Suffice the desire


    Мъжът от автобусната спирка изруга на висок глас щом го изпръскаха първите капки дъжд. Няколко момичета в подрастваща възраст с видимо мургави кожи и златисти маратонки се изхилиха, все едно бяха прекалили с халюциногенните гъби, и се втурнаха напред с разперени ръце. Възрастна жена разтревожено разпери чадъра над къдравата си сива коса. Вероятно бе притеснена да не би капещата от небето вода да съдържа висок процент киселинност и да повреди безценните чушки и домати, сгушили се в платнените й торби. Бизнесдама с дипломатическо куфарче махаше раздразнено към жълтите таксита.

    Дъждът бе от онези кратки, летни епизоди, прииждащи бързоструйно и оттеглящи се със същата скорост. Ала винаги всички засегнати тичаха като плъхове, изнизващи се на талази от потъващия кораб.

    На фона на блъската се тълпа Дивна се разхождаше безсрамно лениво, с полюшваща се, грациозна походка. Винаги се държеше така все едно дори сивата, прашна улица бе официален подиум. Всяка крачка бе премерена, нямаше и едно излишно движение. По-извисените й приятелки й подмятаха, че подобно поведение на моделка-сексуална хищница е по-скоро смешно. Тя им се усмихваше по детски и изчуруликваше така невинно, че никой не можеше да се усъмни в това колко бе искрена.

    –       Ами аз така си ходя.

    Дългата й, вълниста коса прогизна от небесната влага и се залепи за тялото й. В ръка полюшваше голям плик налети, черни череши, допиращи се до бедрото й. Цялата бе мокра до кости, не носеше чадър или дъждобран, но това не я стимулира да се размърда.

    Дивна не бързаше за никъде.

    Огледа се и се усмихна саркастично към всеки от бързащите персонажи около нея. Обичаше да наблюдава хората и да си измисля истории за тях. Не всички от тях бяха за разказване, така че тя ги колекционираше внимателно в ума си. Може би трябваше да ги опише някой ден, ала винаги бе била по-добър оратор отколкото писател.

    Обичаше да говори. Не както някои жени, които никога не спираха да бъбрят за всичко, преминало през ума им. Умееше да подбира точно това, което събеседникът би искал да чуе. Да извае речта си така че да грабне вниманието и да го задържи дълго след като гласът й заглъхнеше.

    Ораторството й бе същото като походката: бавно, лежерно и елегантно. И все пак никой не я бе упреквал във флегматичност. Извисените дружки биха казали, че това се дължи на другите й физически данни. На което тя щеше отново да се усмихне, престорено глуповато, да се засмее с перлените си зъби и да пророни:

    –       Сигурно е така.

    Ефектът беше стопроцентов.

    Изкачи се по стълбите по същия начин, без да се притеснява от това, че кожата й вече е настръхнала от студ. Никога не ползваше асансьор. Ежедневието й бе превърнато в серия от стараталено извършвани ритуали, от които не желаеше да се лишава. Макар и първата асоциация на повечето хора да бе „хаотична, неорганизирана и артистична”, Дивна силно държеше на подредбата в личната си вселена.

    Не бе вманиачена на тема домакинска работа, но вършеше нещата по определен начин и не бе очарована от идеята за промени в него.

    Остави чантата си на закачалката в коридора, накисна пращящите от тъмен сок череши в купа студена вода и се отправи към банята като бавно сваляше всяка дреха от оформеното си тяло. Обичаше да се разхожда гола из апартамента си, като не винаги съобразяваше да спусне пердетата. Мисълта, че някой може да наблюдава действията й от другата страна я забавляваше.

    Тайно се надяваше наистина да има такъв човек.

    Пъхна кремавата си кожа под горещите струи на душа. Докато си нанасяше от шоколадовия душ-гел не пропусна традиционния си интимен масаж. Тънките й пръсти се заровиха между бедрата й и се заиграха със сатенените гънки на влагалището. Подпря гърба и раменете си на теракотените плочки на стената, като остави душа да гали гърдите и корема й с изгарящите си капки.

    Засили ритъма, впи зъби в меките си устни и изръмжа тихо като дива котка.

    За пореден път подсъзнанието й тъжно отбеляза, че не бе срещнала мъж или жена, които да я докоснат така както тя умееше да докосва себе си.

    Не знаеше защо е така.

    И не се чувстваше горда или недостижима от този факт.

    Само леко объркана.

    А това не можеше да изличи разкошното свършване.

    Изми старателно зъбите си.

    Не обичаше да се отдава на любимите си плодове, ако по зъбите й лепнеше остатък от каквато и да е друга храна.

    Изплъзна се от банята, а лъскавите змии на току-що измитата й коса погалиха приятно кожата на гърба й. Разходи се пред огледалото, докато триеше водата от себе си с огромната пухкава хавлия.

    От огледалото й намигваше по-скоро чаровна отколкото красива жена със заразителна усмивка и подчертано невинно излъчване.

    Още откакто бе малка и когато за пръв път се озова пред отражението си Дивна дълго и напоително се взираше в момичето от другата страна. От тогава я мъчеше въпроса каква е връзката между това, което вижда в огледалото и човека от реалността. Дали не е просто някаква странна илюзия, подхранвана от измамното, езерно гладко стъкло. Зяпаше се учудено по снимки (а тя бе от онези хора, които изглеждат различно на всяка фотография). Те още повече подхранваха усещането й за нереалност. Затова и земните удоволствия означаваха толкова много за нея, подхранваха идеята, че е истинска и я има.

    А хората мислеха, че се разучава така старателно от суета.

    Какво пък.

    Ако знаеха истината, щеше да е доста по-зле, последния етикет, който желаеше бе „въздухарка.”

    Нахлузи къса, прозрачна нощничка върху стегнатото си тяло. Дантелата предизвика приятни тръпки по гърдите й. Отправи се към кухнята, където котката й уви пухкавата си опашка около крака й.

    Пое една от измитите, сладки череши, разкъса плътта й със здравите си зъби и по обикновено розовите й, ефирни устни се разля тъмночервена кръв.

    Облиза я, а върхът на езика й закачи нежно плода и костилката. Измърка от усещането, предизвикано в тялото й от изкусителния сок и остави дръжката в една чинийка.

    Тъкмо щеше да се заеме да отървава малките, черни прелъстителки от опашките им, когато телефонът й звънна.

    Дивна се усмихна, а тази й усмивка бе дестилирана от каквато и да е невинност.

    Знаеше кой се обажда.

    Затова се оттегли в просторната си всекидневна, простря мократа си черна коса върху възглавничките, настани стъклената купа до себе си и надигна леко нощничката си.

    Чак тогава отговори на настойчивото обаждане.

    –       Винаги се бавиш толкова много. – Гласът отсреща можеше да принадлежи както и на старец, така и на нетърпелив младеж.

    –       Щеше ли да ме харесваш толкова много, ако винаги ти вдигах на първото повикване?

    –       Вероятно не… и все пак понякога ми се иска да имам послушна малка робиня, която да изпълнява всичко, което й кажа.

    –       Ще се отегчиш на първата седмица.

    –       Не бъди толкова сигурна. – Засмя се и след кратка пауза продължи. – Кажи ми какво правиш сега?

    Дивна се зае да му описва как е облечена, за най-черните череши, които копнее да прокара през клитора си преди да ги остави да проникнат в устата й.

    –       Има ли сметана покрай теб?

    –       Знаеш, че не обичам сметана. Смешна отживелица.

    –       Нямаш вкус.

    –       А ти си банален. И шампанско ще поискаш още малко.

    –       А защо не?

    –       В моята къща шампанско се пие само от специални гости, директно от делтата на домакинята.

    –       Това покана ли е?

    –       Не знам, ти как мислиш?

    –       Може да го разтълкувам и така и да се възползвам от тази тъй щедра домакиня. Сега обаче искам да чуя за това как си играе със себе си.

    –       Не би ли искал да гледаш вместо да слушаш?

    –       Езикът ти, драга ми Дивна, е по-изкусителна змия и от най-качественото порно.

    –       Тези ласкателства са по-празни и от касичката на начинаещ просяк. Щастлив си, че съм достатъчно суетна, за да ти позволя да ме залъжеш.

    –       Мокра ли е?

    –       Не, но сега ще навлажня пръстче и ще го прокарам внимателно по нежната й цепка, докато засмуквам една от черешките. – Тя сгуши телефона в сгъвката на рамото си и се зае да изпълнява това, за което говореше.

    Половин час мръсни приказки по-късно най-сетне постигна целта си и изтръгна едно стенание от него. Винаги я предизвикваше със своята сдържаност… и я караше да се чувства несигурна. Когато всичко, с което разполагаш е един глас, по който да се ориентираш, всичките сетива се активизират.

    За Дивна усещането бе почти като секс със завързани очи в тъмна стая.

    Окуражена от успеха си тя пусна фантазията си на воля и словопотокът се изля в синхрон с влагата по нежната кожа между бедрата й. Излишното вече парче плат около напрегнатото й тяло бе захвърлено на пода.

    Отхапа от една череша и размаза сока й по цялото си тяло. Търкаше месестата част на плода в гърдите си, след което разтвори долните си устни и пъхна няколко от черешите дълбоко вътре в себе си.

    Стоновете от другата страна наподобяваха на стъпки в тъмното, по които напредваше до сърцевината на общото удоволствие.

    И въпреки това, когато оргазмът й достигна връхната си точка и се отпусна изтощена я обхвана същото усещане за празнота и безпокойство.

    Същото както когато погледнеше в огледалото и потъваше в пропаст от неизвестни.

    Несъответствие между образ и звук.

    –       Ще те видя ли изобщо някога?

    –       Ще съм ти интересен ли, ако ме видиш?

    –       Да се обзаложим?

    –       Всичко е далеч по-секси именно когато е далеч от мен.

    –       Много красиви неща ще загубиш по този начин.

    –       По-добре, отколкото да загубя магията, която си причинявам с теб. Никоя друга жена не може да го направи по същия начин, дори и ти на живо.

    –       Не би могъл да го знаеш. – Дивна пусна игривия си тон, въпреки че не й беше весело.

    –       И ти си като мен. Сама си призна, че удоволствието от теб самата надвишава стократно това, причинено от някой друг. За какво ти е тогава заместител?

    –       Защото е реален.

    –       Реалността е въпрос на гледна точка.

    –       Звучиш като шизофреник.

    –       Може и да съм… аз съм просто един глас… не бъди сигурна дали искаш да познаваш човека от другата страна. Лека нощ, Дивна.

    Тя остана дълго да се взира в телефонната слушалка.

    Докосна лицето и косите си.

    Чувството за нереалност трайно се настани в костите й.

    Имаше нужда от опровержение.

    Дъга над кладата



    Summer nights are colder now
    They’ve taken down the fair
    And all the lights have died somehow
    Or were they ever there

    No sighs or mysteries
    She lay golden in the sun
    No broken harmonies
    But I’ve lost my way
    She had rainbow eyes

    Rainbow – Rainbow Eyes

    Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

    Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

    Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

    Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

    Хапех мълчаливо устни.

    Знам, че той би искал да е така.

    Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

    Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

    Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

    Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

    Знаех всичко това…

    … и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

    Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

    И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

    Готов всеки момент да избухне.

    Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

    Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

    Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

    Не плачех.

    Не можех и да заплача.

    И в това бе най-голямата трагедия.

    ***

    От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

    Психолозите биха казали, че е от шока.

    Приятелите му ме гледат с презрение.

    Да вървят по дяволите.

    Проклети хипари.

    Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

    Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

    –       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

    Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

    Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

    –       Сърцето му… просто е спряло.

    На двайсет и две години?

    Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

    Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

    Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

    Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

    А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

    Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

    Че не го разбирах.

    А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

    Че бях безразлична към вчерашния ден.

    Че бе преминал през живота ми напразно.

    ***

    Не помнех да е имало по-студено лято.

    През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

    Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

    Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

    Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

    Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

    Той никога не е искал сълзите ми.

    Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

    А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

    Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

    Не.

    А те ме смятаха за коравосърдечна.

    Че не ми пука.

    Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

    И защо ми е така празно?

    Търся следа от емоция, но не намирам такава.

    Защо?

    Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

    Дали наистина го бях пренебрегвала?

    Беше ли нещастен с мен?

    Общували ли сме някога искрено, извън секса?

    С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

    А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

    С прости думи и без поетични алюзии.

    И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

    И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

    А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

    Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

    Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

    Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

    Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

    Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

    Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

    Най-вече аз.

    Затова и не желаех да говоря.

    Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

    Мразете ме колкото пожелаете.

    ***

    Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

    Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

    А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

    Не гледах към кладата.

    А към небето.

    „Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

    Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

    Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

    Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

    Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

    Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

    Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

    Повече не ги видях.

    Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

    Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

    Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

    Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

    Усмихнах се.

    Странно е, но не помня цвета на очите му.

    Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

    Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

    Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

    Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

    В далечината проблясваха само удавени пламъци.

    Беше ли съществувал изобщо?

    Ах, тези кино клишета! – III-та част


     


    VI. Тъмни-улички-и-зли-конспирации-плюс-беззащитни-мацки, a.k.a трилър

     – Подобно на филмите на ужасите, често в класическия трилър действието се върти около един женски персонаж. Разликата е че при трилъра се набляга предимно на психологическия ужас и фобиите на героинята, отколкото на кръвта, червата и сипещите се по пода вътрешности на изпозакланите й приятели.

    – Героинята и тук често е глуповата и неориентирана, основно мига на парцали и демонстрира това колко много я е шубе от гадината, оставяща й кофти телефонни съобщения и пращаща гадни подаръчета, чрез широко отворени очи и учестено дишане.

    – Полицаите задължително не й вярват. Всъщност в повечето други филм полицаите на никого не вярват, отнасят се със скептицизъм и цинизъм спрямо проблемите на нещастните граждани. Е как иначе, защо да се морят да вършат работа, като могат преспокойно да нагъват кафе с понички, докато имитират писане на доклади? Казват с добродушна (а понякога не чак толкова) усмивка на нашето момиче, че си внушава, че е параноичка, че има нужда от почивка.

    – Единствено най-умният и най-подценявания детектив решава, че в историята на уплашената до смърт мома има нещо повече от нерационални страхове. Колегите му го смятат за загубеняк, ала той всъщност е Шерлок Холмс под прикритие. Започва да обикаля навсякъде с госпожицата, придружава я по време на разпити на свидетели, даже предлага да спи на пост пред вратата й/на дивана. Тя, естествено, бидейки мило и възпитано момиче, не може да остави верния рицар да се мъчи, и му предлага да сподели постелята й.

    – Готиният пич стои плътно и неотлъчно до героинята, има време даже да й разправи цялата си лична драма и за това как някоя си там го е зарязала. В момента, в който се отдели за повече от половин час от момичето, дебнещата я гад решава да атакува. Все пак трябва да има една сцена с меле, в която полицаят се завръща (ходил е я да си вземе четка за зъби, я за да представи хипер-гига-улта веществените доказателства на шефа на участъка) и отървава кървясалата от борба героиня.

    – В случаите когато героинята е умна, надарена с логична мисъл и не се предава автоматично на паниката, тя прави грешки от емоционален характер. Влюбва се в някой детектив-закрилник, който се оказва в последствие, че е именно гадния й преследвач. Ако е полицайка/таен агент, прикрива веществени доказателства, за да оневини главен заподозрян, по който е хлътнала. Най-често любовникът й си има скрита самоличност/тъмна страна, за която тя не подозира.

    – Серийният убиец се оказва този, който най-малко очакваме. Симпатичният комичен елемент, детективът-рицар (за разочарование на типичната фенка на ром-кома), най-добрият му приятел, който през цялото време е бил в течение на случая. Редовно показва истинското си лице на мадамата, когато тя вече си е отдъхнала с облекчение, че кошмарът е свършил. Двамата се оттеглят на щастлива почивка в някоя отдалечена от цивилизацията зона, та да не може никой да чуе писъците й, докато се отдава на удоволствието да я изтезава. Докато я преследва из някоя къща най-подробно й обяснява какви подли машинации е извършил, за да се добере до нея и да спечели доверието й.

    – Класика е преследването из затъмнена къща. Тя се крие по ъглите и бяга като подплашена котка, той си ходи с нормала крачка и й се обяснява като на свещеник, арогантно уверен, че няма да му се изплъзне.

    – В края на филма или мацката по някакво чудо успява да се справи с изрода, или е спасена от този, който най-малко очаква – скептичния тип от полицейския участък, който в началото й се е присмял, най-големия й враг и опонент и т.н.

    – Често срещан персонаж в трилърите е и този на фаталната жена, която никой не подозира и всички смятат за ангелче, докато тя крои зловещи машинации и преследва целите си, загърбила всичко човешко. Тя манипулира околните с чар, невинност и секс сцени. Такъв персонаж задължително трябва да се разголи и да изчука минимум един от мъжете във филми. Коронният й номер е докато язди някоя от жертвите си с насочени към камерата цици да извади от някъде касапски нож, с който да го направи на салата. Често е приятелка на главната, нищо неподозираща героиня, която й споделя и майчиното си мляко. Винаги има един персонаж, който я подозира и иска да докаже каква зла кучка е, но доказателствата винаги липсват.

    – Стана често срещан похвата, в който самият главен герой страда от шизофрения. В края на филма се събужда ужасен, за да установи, че всички отвратителни убийства са всъщност негово дело, извършено от тъмната му страна.

    – В политическите/военни трилъри много често цялото правителство, заедно с ФБР, ЦРУ и всичките им подзвена се опитват особено старателно да прикрият някоя гнусна привичка на президента, или друго висшестоящо лице. Най-често нещо свързано със секс, насилие, или и двете взети заедно. Главният герой – смел, честен и доблестен, понякога циничен и разочарован – стига до дъното на цялата конспирация. Накрая разбира, че всички около него го лъжат и манипулират, включително и бившия му ментор и най-добър приятел. Той се оказва сам срещу системата, като всички го убеждават да си мълчи, защото много го ценят. Обаче като не разбира от дума, посягат на живота му.

    – Убийствата най-често се извършват с хладно оръжие или друга екзотика, докато огнестрелните оръжия и пуцаницата са запазена марка за екшъна и военните филми (не броим азиатските такива, те са съвсем друга бира).

     VII. Батални-сцени-горди-фигури-и-развети-от-вятъра-коси, a.k.a исторически епос

     – Учудващо е как в бюджетите на подобни филми се наливат пари, стигнали за прехраната на малка африканска държава, а в същото време създателите им не са си направили елементарния труд да отидат до местната библиотека и да попрочетата малко материали по въпроса. Или да пуснат един прост research в Google, та да не правят нелепи грешки. Но тъй като считат, че правят филм с таргет група – масовия зрител, отишъл да погледа кръв и специални ефекти и зрителката, отишла да оплакне морно око в голите кълки на Брад Пит или който там си харесва – не е нужно да стигат до буквализми и да се престарават със спазването на исторически факти. Вярно, разните му там маниаци на тема история, митология и архитектура ще се разбучат като пчели в кошер. Но нали бокс офисът е разбит и приходите течат в касичката, какво значение има останалото? Твърде е възможно продуцентите/режисьорите/сценаристите да са достатъчно умни и да са наясно с фактите зад филма, но да са решили, че историята в натуралния й вид няма да бъде достатъчно съблазнителна. Така че няма да е лошо да бъдат поизменени, от артистични съображения.

    – В повечето случаи имаме класическа фабула. Ярък конфликт, силен, обветрен от много битки герой, с тежък поглед и още по-тежка дума, държащ на чест, достойнство, родина. Или просто достатъчно амбициозен и надминал времето си. Или млад сополанко, мислещ, че морето му е до колене и че всичко, което хвърчи се яде.

    – Конфликтът задължително е с някоя подла и коварна твар – хитър и лукав антагонист, непритежаващ и наполовина от физическата сила и достойнствата на протагониста. За сметка на това природата му е дарила остър ум, съобразителност, афинитет към добрата интрига, както и нужната жестокост и безскрупулност.

    – Женски персонажи, ако има такива, са основно с разкрасителна функция и предназначението им е да разсейват нашият от заветната му цел. Или пък е подла интригантка в съюз със злодея. И как така всичките мадами от всичките исторически епоси, независимо от периода, в който се намират, изглеждат така все едно току-що са излезли от козметичния салон? Най ми е любимо когато правят филм за Средновековието и изтипосат някоя принцеса с идеално бели и равни зъби, по-бели от усмивката на нег… ъъъ, афро-американец в тъмна нощ.

    – Ако имаме някаква проява на характер у жена то тя задължително се бунтува срещу баща си, който я ограничава. Най-големият й проблем е носенето на корсета и тайно си мечтае за приключения. В момента в който мечтата й се сбъдне изпада до положението на дама в беда. Нашичкият съответо трябва да я отървава непрекъснато, когато сама се вкара в някоя беля.

    – Понякога режисьорът решава да й даде малко по-голямо участие в битката като й даде да постреля с лък. Което поне е логично, повечето от тези крехки красавици ще получат херния, само ако повдигнат меч с всички сили с двете си ръце.

    – Място на развитие на действието: Древна Гърция, Рим, Египет, мрачното Средновековие, Европа по време на кръстоносните походи. Не разбирам достатъчно от архитектура, за да ги упрекна в неумение по пресъздаване на декорите на античните градове. Но още сънувам кошмари като се сетя за статуята на Аполон в Троя.

    – Винаги преди решителната битка главнокомандващия дръпва една внушителна реч за нахъсване на смелите, кръвожадни войни. Произнесена със завидна, кънтяща патетика, като междувременно камерата се насочва към обветрените, мъжествени лица в крупен план. Често (както в един мой „любим” епос, удобно вдъхновен от гръцката митология) речта бъка от лицемерие и обяснява на войниците как ще постигнат безсмъртие като измрат подобно на мухи.

    – Баталните сцени са представени по бляскав и красив начин, при смъртта на храбрите войни зрителят изпитва точно толкова съчувствие колкото при потрошаването на колите и косвените жертви – неодушевени предмети – при автогонките в екшъните. Реалността на една битка – с всичката й кръв, кал и тежки писъци на ранени и умиращи вероятно биха били твърде стряскащи за публиката. Ако даден режисьор прояви смелостта да покаже една идея повече реализъм бива скастрен от продуцентите, сцените се изтриват и се нанасят дребни козметични промени. В краен случай може да излязат на ДВД, в нецензурирана версия.

    – Ако нашият герой се крие от врага, задължително се намира някое просто селско семейство, което да го прибере в мазето си. Хората, въпреки мишата си природа, липсата си на образование и страха от властта, успяват да различат доброто от злото и дори под страх от мъчения, не го издават.

    – Филмът трябва задължително да приключи с мощна битка – кулминация на конфликта между Добрия и Лошия – в който съспенсът трябва да нарасне до връхната си точка. Най-често това е станало след Голямата Битка. Ситуацията трябва да виси на косъм, нашият аха-аха да бъде грубо заклан от врага. Обаче справедливостта възтържествува и с последни сили в изтерзания си мускулест торс нанася решителен удар върху злата гад. Насъбралата се тълпа посреща смъртта с бурни възгласи и хвърляне на шапки. Нашият придърпва мадамата (ако има такава и е оцеляла до края), за да се намляскат под бурното ръкопляскане.

    – Тук-таме се явява по някой и друг комичен елемент – дебел поп, селски идиот. Понякога са по-забавни и симпатични на зрителя от мълчаливия, силен войн.

    VIII. Мамо-виж-аз-летя-и-стрелям-с-поглед, a.k.a филми за супер герои

     – Меката на клишетата! Няма филми по-благодатна почва за стереотипни ситуации, герои и похвати от тях, защото повечето са правени по формула. Добре работеща формула, щом още успяват да изкарат някоя боклукчава продукция.

    – Вероятно това е нещо, което човек трябва да казва със срам и с половин уста, като свое виновно удоволствие, вероятно ще си кажете, че това е пълна простотия, но… много харесвам комикси, Marvel и техните супергерои и злодеи. Визирам най-вече анимационните им сериали, Spiderman, X-Men, Hulk. Основно спомен от ученическите години, все още си ги превъртам с умиление по youtube. Наистина са готини, при все, че анимацията в тях е морално остаряла. В Spiderman абсолютно всичките му противници изглеждат зловещо и сграбчват вниманието. А Човекът паяк също не звучи тъпо, показано е и хапливото му чувство за хумор. От друга страна филмите по сериалчето и комиксите са… меко казано, боза. Как е възможно образите от една деведесетарска (може и по-ранна да е) анимация да изглеждат по-убедителни от тези във филм, ползващ се с предимствата на развитата техника? Явно е възможно. Вероятно ако изключим Жокера и Пингвина от Батман, всички останали филмови злодеи ми изглеждат като някакви карикатурни отрепки. Смешни и нелепи са и единственото, което предизвикват са… прозявки. Особено пък жалките опити на Джоел Шумахер в третата и четвърта част на филма за Човека прилеп.

    – Героят е много нещастен и много е страдал. Или е типичен зубър от тийнейджърските филми, или родителите му са го запратили на някоя непозната планета от ранна детска възраст, или трябва да се пази от избухване, да не стане на грозно, зелено чудовище.

    – През целият филм никой не се досеща за тайната самоличност на героя или не таи поне слабо подозрение. Още ми е хикс колко са заблудени/бавно развиващи се/откровено слепи приятелите и обкръжените на Супермен, та не правят очеизвадната връзка с Кларк Кент. Тези пусти зубърски очила, тип лупа, какво разсейващо действие имат само.

    – Героят задължително носи костюм с емблема, правен от него самия. Много талант, много нещо – бие се, лети, стреля с поглед, подпалва неща с мисъл, шие с бод зад игла.

    – Нашият е бил облъчен от силите на Злото да се присъедини към тях. Обяснява му се колко по-могъщ би могъл да бъде, ако спре да се прави на герой в идиотски костюм и да се мъчи да помага на хората, срещу което не получава и едно мерси. Героят аха-аха да се поддаде, но после рязко се връща към ролята си на защитник на слабите и неоправданите.

    – Заниманията в свободното му време доста често се явяват като препъникамък за личността му в ежедневието. Момичетата му се сърдят, че не ги е извел на вечеря, вместо да ходи да спасява някоя бабка или целия град от атомна експлозия. Трябва да постоянно да измисля оправдания и да лъже всички около себе си. Като повечето пъти въпросните оправдания са толкова съшити с бели конци, че чак яд те хваща колко са недосетливи.

    Гаджето на героя е задължително от породата истерична пача, която трябва да бъде спасявана постоянно, основно от самата себе си. То не бе падане от високи сгради, не бе отвличане от злите мутанти, или пък шматкане точно там, където не й е работата. В същото време ако случайно е била затрупана от останките на горяща сграда, е успяла да припадне на такова място, че да може супергероят да дойде и да я измъкне.

    Героинята таи увлечение по мистериозния тип с маската, ама в крайна сметка решава, че смотаният й най-добър приятел, е мъжа на живота й.

    Най-честото оправдание на героя затова, че лъже като дърт циганин е че иска да предпази тези, които обича.

    Има някой откровен заядливец сред персонажите, изпълнен с безкрайно подозрение към супергероя, въпреки всичките му добри дела и благородни постъпкки. Мечтае си да го разобличи и всячески се опитва да му попречи.

    – Класическа сцена: героят лети, гушнал напиканата от ужас мадама на фона на залеза;

    – Друга класическа сцена: Героят стои на покрива на някой небостъргач, наблюдава нощния град и размищлява мълчаливо.

    – Антагонистите имат същото качество като серийните убийци от тийн хорърите – никога не си се отървал напълно от тях. Героят, въпреки цялата му сила, ум и способности, никога не изличава гадовете докрай. Задължително изпълзяват в някой от сикуълите, за да му пуснат нелепата си, карикатурна псевдо-зловеща усмивка „Помниш ли ме, бе, балък?”

    – И как нито един път героят не отива на купон, светско събитие, пресконференция и други подобни, без въпросната да бъде саботирана от гадния злодей. И точно тогава нашето момче да вземе да изчезне, супергероят да изпълзи от нищото. Ежедневната му самоличност пък се завръща при приключването на цялата тупаница. Питах ли вече защо никой не се усъмнява в него?

    За днес – толкова здравословен хейт. Утре или в други ден може да се насладите на брилятното ми остроумие при нищенето на филмите за екзистенциалните кризи, комедиите и темата за малкото момиче в големия град.

     Благодаря за вниманието.