Вечно млад – I-ва част


Няколко думи от автора: Пускам този разказ без да съм го редактирала, без да съм променяла каквото и да е. Писала съм го като съм била на 16 и сега за пръв път вижда бял свят.  Не го казвам от фалшива скромност, но наистина тийнейджърската патетика въобще не ме е пощадила. Да не споменаваме, че сюжета силно наподобява този на кака Стефка Майер, за мой най-голям ужас. Само че без романтиката, държа да отбележа, преди да съм изгонила и последния читател. А защо го пускам ли? И аз не знам. Може би за да усетя потупване по рамото, че от тогава до сега стилът ми е еволюирал. Пускам го на две части, защото е ужасно дълъг и не искам да убия някой от скука. Ха, и в духа на добрата стара носталгия открих любимата ми корица от Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта от любимия Боби Блонд.

Той седеше на най-задния чин, вперил студените си очи в дъската. Не правеше и най-малко движение, само се взираше и разучаваше без да знае защо. Огненото слънце плискаше противната си светлина, разбиваща се в стъклата на прозорците, които го предпазваха. Никога не бе я понасял, затова искрено се наслаждаваше на плътните пердета, обвивка между света и него. Повечето от съучениците му го приемаха просто като нещо, което ще попречи на светилото да им блести, но те не знаеха и половината от истината…

Винаги бе изпитвал необясним ужас и раздираща физическа болка дори при най-малкия допир с подобен източник на сияние. Никой не подозираше какво всъщност му ставаше. Още от най-ранна възраст имаше такива оплаквания, които предполагаха че страда от слънчева алергия. Но когато му правеха изследвания, се оказваше че е в блестящо здраве. Затова винаги ходеше с тъмни очила, покриваше се максимално с плат, а в мрачната му стая, единственото място, където се чувстваше добре през деня, климатикът работеше непрекъснато. Кожата му бе станала по-бледа от восък, сивите му жестоки очи рязко изпъкваха в изпитите скули и му придаваха зловещ, поразяващ вид. Именно заради това повечето хора предпочитаха да го отбягват, пък и нямаше особена нужда от тях. Приятели? Какво ли означава това? Те не бяха като него и никога нямаше да бъдат. Тайно ги презираше. Знаеше се по физиономия с тях, но никога не бе опитал да задълбочи взаимоотношенията си.

Всички го мислеха за ненормален, но никой не смееше да му го каже, вероятно се боеше да не избухне. Пък и нямаше повод за притеснения – младежът бе перфектен във всяко отношение. Имаше чудесен успех, разностранни таланти, никога не бе нарушавал правилата, където и да е, не се биеше, не пушеше и не взимаше наркотици. Ако не беше странния му начин на живот, едва ли който и да е би имал нещо против него. Исторически факт бе че различните стояха настрани, където се чувстваха добре. В собствения си свят…

Но неговото истинско блаженство настъпваше единствено през нощта. Усети как приятна възбуда обзема всичките му окончания при тази мисъл. Мислено отчиташе всяка мъничка секунда, която го делеше от неговото време, часът на Тъмния. Изведнъж сякаш отново се пренесе в онзи омайно екстазен свят, който му предлагаше единствено Тя, Царицата, Повелителката на обратната половина на нещата – тази от която всички бягат и се страхуват. Само че той я обожаваше!  Вятърът отново засвири през него, облекчавайки порите му от натрупаната през деня умора и болка. Дъхът Й го облива като пролетен дъжд, прониква в него, обгръща го с меката мрежа от лунна светлина. Изстъргва от порите му в дълбочина и най-дребното парченце скука, ежедневие и страх. Обзема го напълно и го праща в своите тайнствени дебри. Чувства как вълните го заливат, възнасяйки го на върха на блаженството, където беше неуязвим и силен. Всичко това му го даваше неговата майка, тази без която представляваше нищо… Мускулите на стегнатото му лице се отпуснаха при тази мисъл и въобще не забеляза как церберът впи в него змийските си очи.

–         Джеймс, би ли изравнил тази формула? – усмихна се злобно химикът. Мазното му лице светеше от задоволство че го бе хванал в засечка. Учителят го мразеше още от началото на учебната година. Просто защото обичаше да смазва самочувствието на всеки, като го товари с най-сложните неща по трудния предмет. Обичаше да се прави на велик. Само че този нов ученик не му даде тази възможност. Винаги знаеше всичко, макар да не влагаше особени усилия в това. Повечето неща му се отдаваха от само себе си. Именно затова непрекъснато го дебнеше да сгреши. Младежът предчувстваше че този момент е дошъл. Наистина се бе увлякъл във внезапните вълнения от предстоящото му нощно пътуване.

–         Коя по-точно? – попита той спокойно, без следа от всякаква неувереност. Миг по-късно съжали за думите. Те даваха психологическо предимство на противния тип. Едва сдържаше отвращението си.

–         О, значи ще се отнасяме, а?! Още като те видях знаех че ще имаме проблеми. Аз се опитвам да ви науча на нещо, а вие дори не ме слушате! Имайте поне малко уважение! Карам го да направи нещо съвсем просто, някаква незначителна формула… – повечето от учениците за която това не бе никак лесно го изгледаха скептично. – А той смее да ме пита коя! На кой свят живееш! Слушай, какво, момченце, оправяй се, защото не ми се разправя със слаби ученици! Най-добре ще направиш ако…

–         Вие ще направите най-добре, ако престанете с вашите вечни превземки! – изрече хладнокръвно ученика, като се изправи и се подпря на дланите си. Мнозина се обърнаха ужасено към него. – Щом ще си говорим за неспособност, аз също имам зъби. Не сте никакъв учител, а се пишете Върховния Бог на Природните Науки. Може би нямаше да ме вбесявате така, ако грандоманията ви имаше някакво покритие. Само че за мен сте едно нищо, жалка отрепка. Сгрешил съм само веднъж и веднага се нахвърляте срещу мен просто защото ви нервирам, а? Не играя по свирката ви и това ви подлудява. А аз не съм просто поредния глупак, който да ви целува прахта под обувките. Заявявам ви съвсем открито: Аз не ви уважавам! Това е всичко което имах да кажа.

Малката реч на Джеймс определено имаше страхотен успех. Плешивото теме и лицето на господин Х. почервеняха от яд и злоба. Треперещите му костеливи пръсти се впиха в бюрото, той се придвижи напред, зина и забълва отрова. Представляваше наистина страховита гледка.

–         Ти, малък посредствен глупако, на мен ли ще държиш такъв тон! О, ти просто си сбъркал адреса, моето момче. Скъпо ще си платиш. Утре ще се явиш пред директора! Не ти мърда изключването. Още сега ще им се обадя.

Младежът го изгледа с такава ледена и жива омраза, че учителят се извърна настрани. Сивите очи на ученика го пробождаха като електрически ток. Виждаше как стрелите се забождаха в него…

–         Свободни сте.

Джеймс се облегна и прикри зловещата си усмивка. Не го интересуваха последствията, ако жалкият плъх си въобразяваше че ще може да го сплаши.  Наслаждаваше се на мига.

Но моментът в който господин Х. си бе спечелил неговото пълно презрение бе една забележка. Той каза че не трябва да пропиляваме младостта си, защото човек започва да остарява на осемнадесет години и после ще бъде твърде късно. Точно на толкова бяха учениците му. Изпълни го такова напиращо отвращение че едва го сдържа. Просто бе стиснал едната си ръка в юмрук, а ноктите на другата болезнено се впиха в чина. Нима този си въобразяваше че по този начин, чрез жалки лъжи ще отнеме най-прекрасния сезон в живота? Младостта бе истински дар, енергия, тогава наистина се живееше. По-нататък личността започва да се обезличава бавно, бавно, и накрая всеки губи по една важна частица от себе си. И този се опитваше да ги убеди че именно в разцвета на силите си, те започват да остаряват? Не, този номер няма да мине, поне не при него, останалите да мислят каквото искат.

Едно знаеше, че ще направи всичко възможно да забави старостта – единственото нещо от което той се страхуваше, защото тя отнемаше жизнеността, онова влудяващо чувство което взривява кръвта и я превръща в течен огън. Тя щеше да почака. Думите на Плъха нямаха значение. “Тогава защо се вбеси толкова?,попита го интуицията му.”

Стана и започна да прибира учебниците си. Това бе последният час и бързаше да се махне час по-скоро от тук.

На въпросите на своите изплашени съученици отговаряше съвсем лаконично. Напусна стаята преди другите да се усетят. Нямаше настроение за любопитковци.

***

Два дни по-късно се разхождаше из мрачната хладна благодат на зелената гора в която бяха отишли на излет с класа. Вдъхваше свежия въздух с пълни гърди и се наслаждаваше максимално на мига, защото след малко сигурно щяха да ги изкарат на някоя противна слънчева полянка, където лъчите да изгарят болезнено кожата му.

Усамотеният ъгъл на леса не можеше да се сравнява с някоя хубава тъмна нощ, но при липсата на друго и това бе добре.

Отпусна се на стъблото на един кипарис, затвори очи и си припомни събитията, протекли през времето, което бе минало от спречкването му с господин Х.

Когато се върна вкъщи, родителите му вече го чакаха наежени като оси, готови да го разкъсат. Повикаха го щом влезе през вратата и му казаха да седне. После го попитаха има ли нещо да им казва. Ясно. Плъхът наистина бе си свършил работата, както заплаши. Но Джеймс го очакваше така че не ме направи някакво особено впечатление.

Обясни им какво се е случило и тогава последва гневна тирада за това как трябва да се държи. Нямали да го накажат, защото това бе първото му провинение. Само че ако директорът вземе някакви мерки, те ще последват примера му. След половин час конско го изпратиха в стаята му да си пише домашните. Той само това й чакаше.

Срещата с директора протече горе-долу по същия начин. С едва сдържана злоба му бе разяснил ситуацията, като непрекъснато го фиксираше. Тази тактика не се увенча с кой знае какъв успех, защото очите на ученикът изразяваха само безразличие и скука. Изобщо не се бе уплашил, пък и за него училището нямаше кой знае какво значение. Приемаше го просто като едно препятствие по житейския му път. В известен смисъл беше и като предизвикателство, в което не влагаше някакви особени усилия, нито се стреми към върхове. Тези неща му се струваха така преходни и ненужни…

Сега седеше на това място, обладан от странно желание, което никога по-рано не го бе спохождало. И той не можеше да го обясни. Изпитваше силна нужда да накаже противния учител, жаждата за отмъщение, чувство, което си мислеше че никога не би усетил, се роди в главата му. Мозъкът му автоматично почваше да крои зловещи планове, в които господин Х. умираше по хиляди, зверски и садистични начини. Най-странното бе че тези сцени му доставяха удоволствие.

Вдъхна дълбоко от свежия въздух, и с изненада установи, че мирисът се е променил. Почти долавяше острия мирис на кръв и разлагаща се плът. Но не това бе толкова фрапиращо. И преди му се бе случвало. По-интересното бе насладата, която го изпълни.

Мислите му се редуваха една след друга. “Аз съм едно чудовище!”, “Но какво от това? Такъв съм създаден и няма да се променя, дори и да го искам. Само че аз не искам! Може би най-добрата ми приятелка ще бъде Смъртта.”

–         Джеймс? Тук ли си?

Звънливия глас го изтръгна от унеса. Кой ли беше? Изпълни го непонятна враждебност към притежателя. Започваше да се досеща. Огледа се и видя приближаващото момиче с дълбоки зелени очи и фини черти. Алиша! Какво, за Бога, искаше тази малка досадница! Тя очевидно бе сляпа, щом не прозираше желанието му да го остави на спокойствие. Не изпитваше капчица нужда от нея.

Още от самото начало бе започнала да се върти около него, без да го остави за минута. Очевидно го харесваше. Тя всъщност бе единственото момиче, което бе проявявало  интерес към момче като него. “Какво ли толкова намира в мен? Няма ли най-после да се откаже! Само тя ми липсва. Вече е време да й изтъкна фактите. Може би ще спре да ме следва така неотлъчно!” Не бе толкова лоша, всъщност представляваше мечтата на всеки мъж, но все пак той не бе като другите. Имаше нужда да бъде самотен. Пък и за нея бе добре да стои далеч от него, никой не би могъл да предвиди реакциите му.

–         Алиша! – изрече Джеймс леко раздразнен, докато се изправяше. – Какво правиш тук?

–         Аз ли? – попита изненадано тя и стисна ръце, сякаш за да преодолее някаква дълбока болка. – Ти защо си тук? Би трябвало да си при другите.

–         Да не би да са тръгнали да ме търсят! – каза той с жестока подигравателна усмивка, от което Алиша още повече се сви. Толкова по-добре. – Странно!

–         Не, но ако не побързаш… – спря и погледна настрани, без да знае как да продължи.

–         Е, тогава нека да не ги караме да чакат, а, скъпа? – последните думи той ги каза със същия глас, преливащ от ледена ирония и безразличие към нея. Това още повече ще я нарани. – Абсолютни глупаци, които винаги бързат прекалено много вместо и забравят да се насладят на момента. Животът им ще премине по-скоростно отколкото предполагат. Тогава любопитно закъде ще бягат.

–         Виж ти! – изрече го малко по-уверено, усетила че за момент малко е пробила бронята, макар самият той да не го разбра в първия момент. – Никога не бих предположила че си човек, който се бои от Смъртта.

–         Аз? – Студен смях. – Това е последното нещо от което бих се уплашил. Даже я намирам за интересна, различна и непозната. Сигурен съм че тя може да бъде по-добра от тази агония. Не, единственото нещо, което е в състояние да ме стресне, е старостта.

–         Сериозно? – Тя се усмихна леко. – Последното прозвуча като на някоя жена, прехвърлила четиридесетте, която се бои да не й видят бръчките.

–         Изобщо не става дума за това! Но не очаквам от теб да го разбереш. Когато човек остарее нещо си отива завинаги от него. Повечето лековерни малоумници си въобразяват че пазят младежкия си дух, но истината е друга. Нищо вече не е същото.

–         От къде знаеш? – Момичето се намръщи.

– Просто знам… – Внезапно се стресна, разбрал че е разкрил част от чувствата. “По дяволите! Всичко това ме прави слаб! Трябва да се отърва от нея!”. Все още ядосвайки се на себе си, скочи и тръгна. – Е, хайде да вървим, малката!

Тъкмо я подминаваше, хвърляйки й един малък поглед, пълен с презрение, когато тя го хвана за рамото. Той грубо я отхвърли настрани, сякаш се бе опарил. Не понасяше подобни изрази на привързаност.

–         Трябва да поговорим… – промълви Алиша със силно смущение от змийския поглед, вперен в нея.

–         Сега ли? – попита с досада младежът, макар да разбираше че това бе неизбежно.

–         Да, важно е. Става дума за нас…

–         За нас ли?

–         Да… Още от началото на учебната година правиш всичко възможно за да ме отбягваш при всеки опит да се доближа поне малко до теб. Това е ужасно мъчително. Не разбирам какво толкова противно има в мен, че непрекъснато се държиш по този начин… с пълно безразличие. А аз наистина те харесвам и поведението ти дълбоко ме наранява. Не можем да продължаваме така. Защо не излезеш за малко от черупката си и може би ще ме видиш с други очи. Наистина искам да…

–         Ясно ми е накъде биеш! – каза той, хващайки я за раменете, принуждавайки я да го погледне право в очите. – Още малко ще ми кажеш, че съм голямата любов на живота ти и че ще ми помогнеш да се изтръгна от собствения си затвор! Откровено казано, Алиша, чела си повече любовни романи отколкото е законно. Един съвет, скъпа, отърси се от тези глупави фантазии или ги приложи на някой друг! Аз не те харесвам, и искаш ли да ти кажа нещо напълно откровено! Ти си ми абсолютно безразлична и нямаш капка значение за мен. Всъщност си просто една от тълпата безлични хора, които виждам всеки ден и които ми досаждат със своето бръмчене. Ти си муха, която жужи и дразни слуха ми от дълго време! Така че ако не искаш да си излея гнева и да те смажа, просто стой далеч от мен! Достатъчно ясен ли бях!

Това наистина й подейства унищожително. Сълзите, които беше се опитала да скрие още от началото на разговора рукнаха с пълна сила.

–         Защо…? – изрече тя, задавена от плач. – Моля те, не постъпвай така!

Късно. Джеймс вече се бе обърнал и отдалечил. Алиша се отпусна под дървото и даде сили на мъката си. Изобщо не я интересуваше какво щяха да кажат останалите. Имаше нужда да излее цялата си тайна болка.

***

Младият ученик се опитваше да забрави неприятната сцена в гората, докато вървеше из дърветата. Сега нямаше как да не го остави на мира…

Внезапно пред него се изправи господин Х., в пълното си “величие”. Разбира се! Беше дошъл за да го дразни и да го накара отново да избухне. Само че този път нямаше да стане. Срещата със съученичката му бе дошла твърде много за да се впуска в скандали.

–         О, това ако не е Великият Повелител! – мазно се захили химикът. – Какво стана, а, моето момче! Май ти излязоха криви сметките. Убеди ли се сега, жалка твар, че не можеш да се противопоставиш на Мен! Никой не ме е побеждавал, няма й да го направи.

–         Извинете, но в момента изобщо не съм привлечен от възможността да слушам избиването ви на комплекси. Намерете си някой друг, който има достатъчно търпение да издържи вашия монолог на самохвалства.

–         Мери си приказките, момче! – озъби се господин Х. – Или искаш пак пред директора? Явно не ти е било достатъчно един път.

Джеймс пъхна ръце в джобовете на дънките си и се усмихна зловещо. Имаше ли си представа колко жалък изглеждаше този тип в нещастните си опити да го изплаши. Погледа го втренчено няколко минути, после каза тихо:

–         Нима си въобразявате, че можете да ме стреснете с този театър? В състояние съм да изтърпя и хиляда такива мъмрения от директора и родителите си. Никой не е в състояние да ме накара да треперя пред него, още повече такъв като вас.

Химикът разбра че по този начин няма да постигне нищо и затова смени тактиката. Опита се да заеме стойка, чрез която да го гледа отвисоко, скръствайки ръце. После започна да имитира презрение, макар че, колкото и да му бе неприятно усещаше повече страхопочитание.

–         Така ми говориш, защото все още си млад. Но ако беше старец, прегърбил се след тежкия живот, нямаше да си изпълнен с такова безразличие. Вярно, ще кажеш че има време до тогава… Но знаеш ли, не си чак толкова далеч от това време! И преди съм казвал на теб и на съучениците ти, че всеки от нас, независимо какъв е, започва да остарява на осемнадесет. Ти ги навърши наскоро, нали? Е, значи процесът е започнал при теб. Не го ли усещаш, Джеймс! Не чувстваш ли разпадането на клетките ти!

Това определено наруши властното изражение на младежа. Думите на учителя сякаш го шибнаха със леден камшик. Като че ли непукизма му се изчерпваше. Но това не можеше да се каже за растящия огнен гняв.

–         Сигурен ли сте? А какво ще кажете ако тази теория на която толкова разчитате за да всявате ужас у лековерните, се окаже така невалидна, както и вашите велики умения? Вие би трябвало да чувствате как всяка частица от вас се руши! Защо аз съм млад. Имам това, което вие сте загубили и се опитвате да го отнемете и на онези, които все още го имат. Освен това съм в разцвета на силите си. А вие сте така посредствен и остаряващ, че нямам думи. Но на мен нищо не можете да вземете!

Преди мъжът да успее да каже каквото и да било, Джеймс се хвърли към него като тигър. В сивите му очи гореше огънят на живителната сила, която взривява кръвта и ни подтиква към живот. Сега можеше да освободи всички отрицателни чувства, които бе таил през целия си живот. Дойде неговото време и щеше да го изпълни максимално.

Железните му ръце се впиха в раменете на учителя, който от ужас не можа дори да изкрещи. Някаква буца бе заседнала в гърлото му. Напълно ясно усещаше суровият дъх на истинския кошмар и на Смъртта. Хищникът го бе хванал на тясно и сега нямаше измъкване. Лицето пред него бе изгубило всякаква човешка форма. Кожата му се бе впила в страните и почти се губеше. Беше като череп с пламтящи очи, истинско олицетворение на онази мощ, която отнема диханието. От разтворената му устна кухина  стърчаха два дълги остри зъби. Младият вампир с настървение ги заби в незащитената шия на господин Х. Кръвта рукна и той жадно я пое, усещайки обземащата го пулсираща сила, която навлизаше в него. Разтърси се от сладостното удоволствие на невероятното преживяване. Взимаше всичко! Сега се усещаше непобедим!

Но миг след това и последната капка бе преминала в тялото му. Откъсна се от бездиханната си жертва, облягайки се на едно дърво.

Никога по-рано не му се бе случвало подобно нещо. Дори не разбра как стана, действаше по някакъв инстинкт, който го ръководеше. Сега си обясняваше всичко – ужаса си от светлина, любовта си към нощта. В същия момент осъзна че именно това е съдбата му, и че това ще е оръжието му срещу най-големия страх – старостта. Зловещия смях го обзе, но той бързо го овладя.

Само че кръвта на този жалък плъх определено нямаше да му е достатъчна. Нуждаеше се от още.

“Но не сега!”

Следва продължение.

2 thoughts on “Вечно млад – I-ва част

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s