Баба Симона



От близо месец Нора се бе преместила в нова квартира – една от многото предстоящи. Поради ред обстоятелства се наложи да я търси по бързата процедура – без време за подробни огледи и без да си остави време да помисли коя е най-добрата оферта. Ако не намереше нов подслон възможно най-скоро, щеше да й се наложи да се пробва какъв е вкуса на живота край кофите за боклук. Когато човек е притиснат към стената става особено небрежен към редица детайли, които в последствие скъсяват нервите и младостта му.

На пръв поглед положението не бе никак лошо. Както се изрази брокерката от агенцията, нямаше да намери такава добра оферта за топ-центъра на София. Апартаментчето бе кацнало на третия етаж в малка кооперация, намираща се на тиха уличка в близост до Витошка. На десет минути от университета, на петнайсет с трамвай до новото й работно място.

Като локация наистина не можеше да желае нещо по-добро.

Наемът бе малко завишен като за една стая, но определено не бе извън финансовите й възможности.

И ето ти я тук уловката.

Най-страшната, за някои и най-блага дума: хазяйка.

Баба Симона гонеше деветдесетака, подпираше се на два бастуна, за да лъкатуши напред-назад из апартамента си. Косата й бе все още по-скоро сива, отколкото бяла, а зад привидно кротките, сиви очи се криеше лисича лукавост. Благата и непретенциозна старица овдовяла преди няколко години, внуците й отдавна пораснали и решила да припечелва допълнително от наематели.

Обичайната история.

Атмосферата на инак просторното жилище силно напомняше на тази от Мъртви души. Стари мебели, червени, вълнени покривки от Втората световна насам, чернобели снимки на отдавна починали по секцията. Същата, освен с книги бе покрита с един куп кичозни сувенири. Дървеният под скърцаше съмнително при всяка стъпка. До момента в който щеше да се изнесе, Нора изпитваше ужас от античната готварска печка, както и от боботещия хладилник. Отказа дори да си свари яйца върху това чудовище, чието място определено бе в музея. Банята бе разположена в близост до стаята, където спеше баба Симона. Тя разясни на бъдещата си наемателка, че не обича някой да се къпе след десет часа, защото тогава си лягала.

По-късно Нора щеше да разбере, че да се изкъпеш във въпросното помещение бе истинско предизвикателство за ума и тялото, тъй като водата от чудния душ капеше едвам-едвам.

Е, имаше и положителни страни.

От кухнята се излизаше на малка тераса от ковано желязо, откриваща гледка към уютния, макар и неподдържан вътрешен двор на кооперацията.

Още докато разписваха договора баба Симона даде негласно обещание, че ще бъде рядка досадница. Ще я занимава със сантименталните си спомени, ще държи да й говори подробно за децата и внуците си, ще я кара да се чувства съпричастна към самотата й и да гледа сериали с нея на вехтия телевизор.

Нора остана сляпа и глуха за всички предупредителни знаци.

Първата й работа когато, по-късно, се раздели с елитната квартира, бе да отбележи с огромни червени букви в тефтера, който носеше със себе си. „Отчаянието е лош съветник, не му се поддавай.”

Тогава обаче просто си търсеше място, където да спи.

Така или иначе през повечето време щеше да е някъде навън, на лекции, работа или из града.

Не планираше да се задържа твърде дълго.

В началото старицата се топеше от любезност.

Гощаваше я на обяд, викаше я да пият кафе, разпитваше я за всичко, с което се занимаваше, казваше й, че ако желае може да учи в кухнята.

Част от диалозите помежду им граничеха с абсурда.

–       Ти не пушиш, нали?

–       Ами, не.

–       А, ма значи и не пиеш? – усмихна се хитро бабата.

–       От къде на къде пък? – нацупи се Нора.

–       А, ми така си мисля. А по мъже ходиш ли?

–       Естествено. – Квартирантката едва се сдържаше да не се разсмее. Не знаеше дали раздразнението или смеха са по-силни.

–       Ма си нямаш гадже?

–       Не.

–       И никога не си имала?

–       Това пък как ви хрумна?!

Не спираше да хвали красотата й до степен в която Нора започваше да се чувства като на тръни. А щом старата жена й предложи да й изтърка гърба в банята пребледня, прежълтя и се зачуди що й се случва.

–       Ъъъ… не!

–       Сигурна ли си? А после ти може да ми изтъркаш гърба, като вляза да се къпя.

–       Не, моля ви, не искам.

–       Ама ти не търкаш ли гърба на баба си?

–       За Бога, не ме молете за такива неща! – извика поаленялата Нора и затръшна вратата на банята. Хвана се за мивката, за да преодолее пристъпа на повръщане, надигнал се от червата към гърлото й.

Естествено, не можеше да избегне момента с интимната история. Родена някъде в Северозападна България, тя се бе преместила да живее в столицата със съпруга си, инжинер. Въобще, при самото споменаване на въпросната професия все едно получаваше оргазъм и изпадаше в транс. Другото обожавано от нея занятие бе това на икономиста. Когато споменеше, че някой има икономическо образование, от устата й все едно потичаше мед, а очите й придобиваха блаженото изражение на надрусано с шоколад малко дете-олигофрен.

Не знаеше до колко е опечалена в действителност, ала демонстрираше мирова скръб по покойника.

–       Цял живот бяхме заедно, един път лоша дума не ми е казвал.

–       Аха… – Нора се опитваше да не се поддаде на сантиментализма, ала бе някак трогателно. – Първа любов ли ви беше?

–       Ооо, не, естествено. Аз си бях флиртаджийка.

Квартирантката й сериозно се запита какъв смисъл влага една жена, родена в началото на двайсти век, в понятието „флиртаджийка.” Почти същия въпрос си задаваше, когато нейна уж девствена колежка от университета заяви, че „и тя се била забивала с момчета.” Каквото и да имаше предвид под „забивка”.

Та, с мъжа й се взели, когато тя била още ученичка, пък той студент. Дълги години живели в Бургас преди да бъде назначен на работа в София. Сподели колко й било тежко да се премести след толкова години живот край морето. Ала явно бе свикнала, на моменти чудовищното й его по отношение на нейния „авторитет” на софиянка, беше… меко казано не на място. Особено когато веднъж Нора се прибра изтощена от работа и й вдигна един мини скандал.

–       Ама ти защо не си изчистила хола? Аз нали ти казах, че трябва да го чистиш! Ако нямаш с какво, ще ти дам препарати. Ама може ли такова нещо, младо момиче си, пък виж какъв хаос правиш… и стаята не си чистиш, неудобно ми е да я покажа.

–       Че ваша работа ли е да ми показвате стаята на който и да е?

–       Ама, мойто момиче, онзи ден дойде братовчедка ми, искаше да види дограмата в стаята ти. Как да я пусна в тоя бардак?

Чудеше се от кога алуминиевата дограма се явява като музеен експонат.

Тогава се разрази и първия им сериозен конфликт.

След този момент крехките им отношения тръгнаха надолу. Ситуаците като долуописаната не спомагаха за укрепването им.

–       Мойто момиче, къде отиваш?

–       Излизам, имам работа.

–       А, случайно да минаваш покрай Лъвов мост?

Нора се втрещи от въпроса и й се прищя да отговори „Че как, там ми е работното място”, но махна с ръка.

–       Не, нямам.

–       Ами, айде да минеш от там, да ми купиш тор за цветята?

–       Казах ви вече, че не мога! Пък и няма ли цветарски магазини наблизо?

–       Ами, има, моето момиче, ама те са много скъпи, пък на Лъвов мост е по-евтинко.

Култов беше контакта на баба Симона с печката-духалка на Нора. Когато веднъж й се натрапи в стаята се облещи на дребния електроуред и попита с тона на човек, забелязал огромно насекомо да пълзи по стената му.

–       Ама това радио ли е?

По-късно.

–       О, ама, недей го пуска това нещо, че хаби много ток, после няма да можем да си платим тока. Ми че знаеш ли, че една комшийка тука по-долу въобще не си готви, кара на суха храна.

–       Е, да мръзнем ли?

–       Ма ти ходиш гола, бе, мила. И я вземи поподреди малко тук, ще вземе да влезе някой кандидат за женитба. И какво ще си рече?

Но момента, в който Нора се озова на ръба на лудостта дойде, когато баба Симона я помоли да я заведе на лекар. Внуците били заети, нямала към кого да се обърне, нека й правела компания.

Нора най-сетне се пречупи, имаше баба на нейните години, така че реши, че една сутрин от ежедневието й няма да е чак такава саможертва.

Старицата й обясни, че трябвало да идат при личната й лекарка, като хванат трамвай номер 7.

На другата сутрин двете се събудиха с кокошките и въпреки че Нора ненавиждаше ранното ставане се насили да се облече и да излезе под ръка с баба Симона. А хазяйката, въпреки крехкото си на вид телосложение се вкопчи силно в ръката й както пираня се впива в беззащитната си жертва.

Още на края на стълбите девойката вече съжаляваше за решението си и излишната филантропия.

Когато стигнаха до магазинчето, чийто прозорец бе на нивото на тротоара, й хрумна, че й се пие кафе и предложи на любезната си квартирантка да вземе и на нея. Пластмасовите чаши пареха и отне на Нора цялата й концентрация, за да не разлее горещата течност върху дрехите и ръцете си.

А повярвайте, това никак не е лесна задачка, когато върху ръката ти е увиснала мила старица, зяпаща те със злокобно просветващи в сутрешния полумрак очи.

– Измъчвам ли те, Норче?

Би й отговорила, че ако живееха в друга епоха и на друго място, навярно щеше да бъде основен консултант на Светата Инквизиция.

Добре че при качването на превозното средство имаше достатъчно добри души, които да помогнат на Нора да качи по стълбите дребното, сбръчкано създание. Иначе щеше да рискува да види доста грозна картинка: срутилата се на паважа пенсионерка.

Вече в трамвая баба Симона прояви още една своя чудесна черта на характера – да употребява сложни думи без да е наясно със значението ми.

–       Ама тоя моя братовчед се разболя много тежко, от някакво психологическо заболяване – ксенофобия.

Нора едва сподави вопъла си на отчаяние.

Бе сигурна вече, че ще й останат синки от стискане.

Но това не бе нищо в сравнение с беса, който я обхвана, щом внезапно вещицата се сепна и установи, че са сбъркали трамвая.

–       Ама, миличка, ние отиваме във Военна болница, пък до нея се стига с единицата. Аз понеже все си мисля за твоята работа и че ти ходиш със седмицата.

Крясъкът заседна в гърдите й. Ако имаше една идея по-нисък праг на търпимост, навярно щеше да удуши.

Или да я бутне под релсите.

Овладя тези си унищожителни инстинкти, събра малко останало спокойствие, за да закърпи нервите си и поведе старата през мрачния подлез.

Симона се бе усетила кой е правилния път в живота, или поне кой трамвай трябва да хванат, на спирката на бул. Славейков. Последва изключително забавната процедура по пресичането. Докато те двете напредваха през шосето със скоростта на костенурки една кола полетя към тях злобно и застрашително. За миг Нора се пренесе в света на Кристин от Стивън Кинг, ала преди да е видяла живота си на филмова лента, сграбчи по-силното бабето и го помъкна с всички сили към тротоара.

Жален писък.

–       Ще паднааааа…

–       А какво, да ни сгази колата ли искате?

–       Ох, ама тоя кара като луд, как не го е срам.

През тези минути Нора бе остаряла минимум с година или две. Сърцето й се разтуптя тежко, започна да халюцинира за летящи през шосето еднорози и да й се вие свят.

Баба Симона бързо я върна в реалността, забивайки жестоко нокти в сгъвката на лакътя й. Даже коженото яке не можеше да я предпази.

Най-сетне се дотътриха до ВМА и Нора предаде хазяйката си на грижите на любезната лична лекарка – млада жена на не повече от 30, с вързана черна коса.

Най-сетне останала сама, тя се отпусна на едно от свободните места в коридора, включи Jazz FM на телефона си и се отдаде на бавно самолечение и терапия с музика.

По някое време същата любезна госпожица в бяла престилка я доближи. Нора свали слушалките и се усмихна пресилено.

–       Трябва да отидете до Пирогов, за да й вземете стола, който й предписаха.

–       Моля?!

–       Ами някой трябва да отиде да го вземе, или вие, или майка ви.

–       Но защо точно аз? Аз съм й само квартирантка, не трябва ли някой от роднините…

–       Ама вие значи не сте й племенница?

–       Никога не съм била.

–       Извинете. Тя така ми каза.

Това вече окончателно уби всичко детско в нея.

Не помнеше как са стигнали обратно до дома на баба Симона, но едвам се побираше в кожата си от яд. Каза й ясно и категорично, че не оценява подобни прояви и че не й е приятно да я вкарват в такива филми. Бабата сви рамене.

–       Емчи кво толкова?

Към зимата взаимоотношенията им достигнаха до точка, в която не можеха да се разминат по коридора без Нора да й хвърли кръвнишки поглед, а старата да направи някоя безумна забележка.

–       Категорично ти забранявам да ми ползваш хола! Той е олтар! Моята приятелка вчера като ми беше на гости на кафе ми каза, че ми ползваш хола! Не смей да ходиш там.

„Твоят хол ли? Смърдящия ти на мухъл хол в псевдо-ретро стил, приличаш на гробница?”

Или.

–       Ама моето момиче, обаждай ми се като излизаш, може ли такова нещо. Ми че ти си хубава, някой ще вземе да те грабне, да те изнасили, да те отвлече.

През януари Нора окончателно развя белия флаг. Намери стая в която можеше да отседне временно за няколко месеца и заяви, че се изнася, като остави депозита на баба Симона.

Когато изкара и последния си багаж от старата квартира на топ центъра се почувства така все едно излиза от затвора.

Върна се само за да й остави ключовете.

Бе изпратена от сълзливите хлипове за това как бабата всъщност адски много я обичала, като своя дъщеря я имала. Само че воплите й не срещнаха отклик.

Малко по-късно Нора получи на домашния адрес в родния си град писмо, с което старицата я обвиняваше, че й е откраднала някаква калъфка в цвят старо злато.

Окачи си я на стената като обица на ухото.

Вечно млад – II-ра част


 

Няколко думи от автора: Пускам този разказ без да съм го редактирала, без да съм променяла каквото и да е. Писала съм го като съм била на 16 и сега за пръв път вижда бял свят.  Не го казвам от фалшива скромност, но наистина тийнейджърската патетика въобще не ме е пощадила. Да не споменаваме, че сюжета силно наподобява този на кака Стефка Майер, за мой най-голям ужас. Само че без романтиката, държа да отбележа, преди да съм изгонила и последния читател. А защо го пускам ли? И аз не знам. Може би за да усетя потупване по рамото, че от тогава до сега стилът ми е еволюирал. Пускам го на две части, защото е ужасно дълъг и не искам да убия някой от скука. Ха, и в духа на добрата стара носталгия открих любимата ми корица от Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта от любимия Боби Блонд.

P.S. Предизвиквам и окуражавам пародирането на долупосочения текст от блогърите с чувство за хумор. 😉 Няма да се обидя.

В гимназията на малкото градче цареше невъобразим ужас. От няколко седмици из стаите върлуваше жесток сериен убиец. Предишния ред бе изцяло нарушен, тъй като всеки ден изникваха нови жертви – учители, ученици, обслужващ персонал. Всичко бе започнало на един училищен излет, когато бе намерен мъртъв учителя по химия Уилям Х. Тайнствения екзекутор посещаваше едни в къщите им и източваше кръвта им до капка. Други намираха трагичната си участ в местните клубове, трети, докато пътуваха. Но тези жертвоприношения се извършваха винаги през нощта. А извършителят не оставаше нито една улика, сякаш бе невидим призрак, който се плъзгаше като черна сянка, свършваше зловещата си функция и после изчезваше като лятна мъгла.

Дори полицията бе на мнение, че наоколо броди същество със свръхестествени сили. Макар да работеха денонощно по тези случаи, усилията им не се увенчаваха с резултат. Отчаянието бе напълно.
Никой дори не се сещаше да включи в списъка със заподозрените мрачния и странен ученик в последен клас Джеймс Блъдфийлд. А той само ги наблюдаваше отстрани с ирония и се наслаждаваше на кошмара, който всички изживяваха. 

Алиша почти не забелязваше кръвта около себе си, тъй като бе погълната от това да се възстановява след унищожителния удар в гората. От известно време бе станала все по-бледа, отслабна драстично, чертите на лицето й започнаха да се губят, а под хубавите й очи, някога пълни с блясък, сега имаше дълбоки сенки. Ежедневието й минаваше само в учене, с което искаше да престане да мисли за основния си проблем. Всички забелязваха това, но не можеха да си обяснят причината. Само Джеймс знаеше, но откровено, изобщо не го интересуваше, нали се бе отървал от нея. Вече никога нямаше да го кара да се чувства слаб. Дразнителят бе премахнат… Или така поне си мислеше.

Притесняваше го единствено това, че често не издържаше на цялото това напрежение и имаше нужда от някакъв отдушник. Сигурно остатък от това, че е бил човек. Започна да си записва убийствата в дневник, нещо, което му се струваше абсурдно, но по този начин се освобождаваше от всичко натрупано вътре. Криеше внимателно тетрадката. Като се свършеше, възнамеряваше да я изгори.  

Веднъж Алиша седеше на чина си, докато останалите бяха излезли в междучасие. Главата й бе отпусната безжизнено върху малката дървена маса. Чувстваше се останала без сили. Не усети как в стаята влезе някой, разбра го чак когато усети една ръка върху рамото си. Филип, най-добрият й приятел, бе седнал близо до нея.

–       О! – промълви глухо момичето.

–       Добре ли си? – попита загрижено той. – От известно време не приличаш на себе си. Много се тревожим за теб. Бихме искали да знаем причината.

Алиша се извърна към него с плувнали от болка очи и стисна зъби. Трябваше да издържи… но не можеше. Имаше нужда да сподели… Силите я напуснаха и тя избухна в сълзи. Филип я прегърна и притисна към себе си, заклевайки се че ще убие негодника, докарал я до там.

–       Хайде… – каза той с възможно най-успокояващия тон. – Разкажи ми.

Накъсано момичето му описа цялата история: за увлечението си по Джеймс, за нещастните опити да го сближи със себе си и за суровото му държане в гората.

–       Тази проклета откачалка ще си го получи! – процеди през зъби Филип. – Никога не съм го харесвал, но да стигне до там… Ще си поговоря сериозно с него.

Младежът излезе от стаята побеснял. Джеймс бе прелял чашата на търпението му. Винаги го побиваха тръпки от този зловещ тип, явно това бе предназначението му, и той бе стигнал до извода, че този е класически случай на психопат. Но нямаше никакви доказателства.

Намери го в мрачната от зелени растения беседка. Пишеше нещо в голяма черна тетрадка. При редките им разговори, Джеймс бе споменавал че страда от лека форма на слънчева алергия.

–       Доста добро местенце за такъв като теб, нали? – процеди през зъби Филип. – Какво си въобразяваш, че правиш?

–       Не те разбирам. Бъди по-ясен.

–       А, значи ще си играем! Как си могъл да наприказваш такива отвратителни неща на горката Алиша?

–       Разбирам! – Джеймс се усмихна зловещо. – Тази малка досадница пак се разжужа. Тя те изпрати, нали?

–       Тя няма нищо общо с това. Дойдох просто да те попитам как може да си така противен! Защо си бил толкова груб с нея? Вече трета седмица е като болна!

–       Изобщо не ме интересува тази жалка романтичка! Недвусмислено й намекнах да не се занимава с мен. Не мога да я понасям и ти го знаеш! И не започвай да ми разправяш какво прекрасно момиче е…

–       Тя е точно това! И ти нямаш никакво право да я обиждаш и нараняваш по такъв начин. Не го заслужава!

Младежът затвори кориците на тетрадката и загледа събеседника си мрачно право в очите. Прониза го хладно с жестокия си поглед, и след като Филип започна да примигва, на изпитото му лице изгря усмивка, която не предвеща нищо добро.

–       Започваш да ми досаждаш и ти, Филип! Знам че я харесваш, но това не е мой проблем. Грижата ми е единствено тя да ме остави на мира. Какво искаш да направя? Ако й го бях казал по друг начин, нямаше да иска да ме послуша. А сега само от време на време ми хвърля някой протяжен поглед. Но това е поносимо.

–       А замисли ли се какво ще й струва това на нея! Погледни я, вече не е предишната Алиша, и то само защото един извратен тип като теб, е решил да се прави на недостижим. Чудя се какво ли намира в теб! Ти си едно егоистично изчадие, което не е направило нищо, с което да заслужи…

–       И аз те обичам! – рече подигравателно другия. – Но сега нямам нужда от това. Имам си по-важна работа. Твоята безценна приятелка не ме интересува. Ще й мине, хич не я мисли, знам че само се преструва.  Но й предай още нещо. Да внимава с мен, защото все някога моето търпение ще се изчерпи.  А сега те моля да ме извиниш.

Филип остана в беседката, почервенял от ярост. Как можеше този да намеква подобни неща… Трябваше да направи нещо за да може веднъж завинаги да се отърве от Джеймс Блъдфийлд. И най-важното да помогне на Алиша. След сцената в гората едва ли щяха да й останат много чувства към този енергиен вампир…

Той скочи от пейката и удари с юмрук по масата. Разбира се! Всичко през цялото време е било пред очите му, а не го е забелязвал. Цялата кървава мистерия…

Припомни си много ясно онази фатална сутрин, когато химикът бе намерил смъртта си. Джеймс се бе отделил от групата, естествено. А после е разговарял с Алиша навътре в гората! Сигурно бе близо до мястото, където намериха тялото… А той се появи малко преди зловещото откритие. Да не забравя и факта за спречкването му с господин Х. Ако го е срещнал…

Ясно. Освен всичко друго, този странен ученик бе вампир в буквалния смисъл на думата. Единственият свидетел бе Алиша. И ако Джеймс си бе направил същия извод, знаеше че тя би го разобличила.

Сърцето му заби лудо като осъзна каква грешка направи че дойде при Джеймс. Сега той също осъзнаваше за опасността. И може би дебнеше Алиша! Трябваше да го проследи и спре преди да е станало много късно.

 ***

Тънките й пръсти стискаха плика с учебниците, докато вървеше по глухата улица. Очите й още бяха зачервени. Чувстваше абсолютно изтощение: физически и психически. Последните дни наистина бяха тежки, и нямаше представа как ги бе изживяла. Въпреки това болката още я имаше, изгаряща и тежка. Искаше й се целия този кошмар най-после да свърши. “Може би ако получа амнезия, няма да е толкова зле”, усмихна се горчиво. Ако можех да замина далеч оттук… Защо съм толкова чувствителна? Винаги приемам нещата навътре.”

Защо ли въобще го последва онзи път навътре в гората? Нима се бе надявала на някакво чудо, което да стопи леда между тях! Сега, от позицията на малко по-опитна, се удивляваше на детинската си наивност. Дали въобще някога това ще се случи?

Също така не можеше да си обясни какво ли точно я накара да го хареса. Може би външното му излъчване и неустоима притегателна сила, мракът в характера му и неговата затвореност. Той ги имаше в преувеличено количество, а Алиша се бе оказала просто една жертва в капана му. Но чувствата й бяха налице и не можеше да ги премахне. Искаше й се никога да не го бе познавала.

Опита се да си даде сили, че остават няколко седмици до края на годината и после ще напусне това място…

–       Алиша!

Тя се извърна рязко и на лицето й се изписа израз на недоумение и изумление. Джеймс се приближаваше към нея. Усмихваше се, но в това нямаше й следа от онази добре прикрита ледена злоба и безразличие. Долавяше почти топлина в нея. Примигна няколко пъти да се увери, че не сънува. Но не беше сън.

–       Какво? – попита го малко сухо тя. – Ако искаш да ме заплашваш, не е необходимо. Повече няма да се доближавам и да ти говоря. Спирам с жуженето. Мислех че си доволен.

–       Алиша, недей – каза той и я улови за ръката. Това още повече я озадачи, макар да я обзе приятен прилив. – Искам да поговорим. Извинявай, че се държах с теб по този начин в гората. Изобщо не мисля така. Ти си едно прекрасно момиче, а аз бях толкова глупав, че не осъзнавах колко те харесвам. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Тя го погледна с широко отворени очи, и усети как всичко в нея полита от радост. Дано това да е истина. Твърде е хубаво…

–       О… – промълви накъсано момичето. – Разбира се че ти прощавам! Просто никога повече не ми причинявай това. Обичам те!

–       Няма, обещавам.

Алиша се впусна към него и го прегърна с всичките си сили. Джеймс й отвърна, така че тя не можа да види триумфалната му усмивка, докато забиваше малката спринцовка във врата й. Не успя да издаде дори звук, когато се строполи безжизнена на асфалта. Той я сложи на тротоара и изхвърли приспивателното в един контейнер. После се върна и пое тялото й.

–       Колко са лековерни някои хора! – помисли си саркастично, но не го изрече на глас.

***

Филип тичаше като бесен към улицата, където живееше Алиша. Господи, дано не съм закъснял. Ако следвам точно схемата му, той би трябвало да влезе в къщата, където живее момичето. Най-лошото бе че точно днес тя щеше да остане сама, защото родителите й бяха в командировка. Не би могло да има по-идеален ден за убийството.

След малко вече бе пристигнал. Но къщата тънеше в мрак и всички врати бяха заключени. Огледа постройката внимателно от всички страни, търсейки някой отворен прозорец, където евентуално вампирът се бе вмъкнал. Не намери такъв.

Дали бе възможно Алиша още да не се е прибрала? Или Джеймс да няма намерение да я посещава?

Напълно отчаян, той се върна на улицата, и от гняв и безпомощност блъсна едно кошче за боклук. Малката метална кутия се преобърна и съдържанието се разсипа. Филип изруга, но миг по-късно два предмета привлякоха вниманието му. Той повдигна малката спринцовка и големия бял плик, пълен с учебници, нещата на Алиша. Постепенно си съставя теория. Ако Джеймс я бе упоил с нещо, хвърлил е остатъците тук и после я е отнесъл някъде…

Къде ли? Започна да трескаво да търси възможности. Би могъл да го направи навсякъде. Или…

Да! Той щеше да отнеме живота на своята неволна свидетелка там, на мястото на първото си убийство. В гората!

***

Малко преди момичето да се събуди от тежкия си сън, Джеймс я постави на земята, покрита със зелени борови иглички, загледан в бледото й лице. Ръцете и краката й бяха завързани здраво, и нямаше да може лесно да избяга. Заслуша се в учестеното й дишане, за да се увери, че няма да умре, преди всичко да е започнало.

Преди няколко дни бе имал видение. Докато пиеше кръвта на поредната си жертва, зареждайки се с нейната сила, изпадна в някакъв странен транс. Чувстваше се замръзнал от сковаващата сила на усещането. Около него се насъбра червена мъгла, която бавно се уголемяваше – гъста и плътна. Чувстваше как губи съзнание и това го влудяваше. Не можеше да контролира ситуацията. Постепенно волята му отслабна и той се остави на ритъма. Не знаеше колко време бе изминало, когато се озова в един храм, направен от черен мрамор. Стените бяха изписани с множество странни рисунки, повечето изобразяващи вампиризъм. Но главна част от мястото заемаше огромен олтар от сив камък, изпъстрен с множество руни. С огромно усилие се изправи на крака и пое към него, сякаш привлечен от неудържима сила.

Облегна се с ръце и впери поглед в тайнствените знаци. И тогава разбра поразяващата истина. Досега Джеймс Блъдфийлд не бе истински вампир, който черпи младостта и силата си от кръвта на другите. Всичко това е било кратка подготовка за истинското му причастие. Тогава, чрез свещен ритуал, ще изпие кръвта на една млада девица. Но не която и да е, а специална. Няма признак по който да я познае, просто трябва да го почувства.

Тогава ще бъде наистина непобедим, и никога няма да бъде застрашаван от най-големия си враг – старостта!

Не бе и подозирал, че тази млада жена може да бъде Алиша – едно от най-досадните същества, които познаваше. Не разбираше как интуицията му не я бе засякла по-рано. Тогава още не бе опитал кръв, но след това… Може би вътрешното чувство се бе активирало от едно събитие – разговора му с Филип в беседката. Малката се бе оказала права: ако премахнеше някои от преградите, щеше да я види с други очи. И той наистина го направи: осъзна че именно тя е девицата, която ще му помогне да стане такъв, какъвто иска.

“А ти сама падна в капана ми, лековерна глупачко!”, помисли си злорадо той. Ако беше стояла далеч, можеше и никога да не те открия. Но сега се радвам, че се влюби в мен. Много ме улесни. В противен случай щях да те търся с години, без да подозирам, че си съвсем наблизо.”

Най-накрая тя се освободи от тежката верига на съня. Зелените й очи започнаха да мигат, опита се да помръдне ръце, но…

–       К…къде съм? – промълви задавено.

–       Не си ли спомняш, любима! – каза подигравателно той. – Тук сме да отпразнуваме началото на връзката си. Не ти ли харесва избора ми? Мислех че си падаш по романтиката.

–       Спомням си… – тя се опита да надигне глава. – Бяхме на улицата. Ти ме прегърна… и после всичко ми е в мъгла. Защо ме доведе тук? Какво искаш от мен?

–       О, мила, какво може да искам освен твоята любов! – продължи да я иронизира.

–       Престани, Джеймс! Ти си нямаш представа какво означава тази дума, така че защо просто не ми кажеш защо беше целия този театър и какво правим в гората?

–       Не разбираш, а? Естествено. Само че този път ще ти кажа. Първият, който намери участта си в тази гора, не бе удостоен с това!

–       Какво? – Очите й се впериха в него. Погледът й излъчваше леден ужас и съмнение. Всяка клетка в нея бе настръхнала от този кошмар. – Първият… Тук намериха тялото на господин Х. Ти… ти си го убил?! И си избил после всички онези хора!

–       Този жалък негодник си го заслужи, Алиша! Не се опитвай да го отречеш, момиче, ти също го мразеше.

–       Колкото и да съм изпитвала ненавистни чувства към него, не бих го убила. Ами другите? Те какво ти направиха?

–       Имаха лошия късмет да попаднат на пътя ми в неподходящо време. Аз имам нужда от тяхната кръв за да не остарея. Това за мен би било равносилно на смърт. Егоистично създание съм. Никога не съм се интересувал от другите. Сега виждаш ли лицето ми, любима! Обичаш ли ме вече?

–       Как може да си такъв? – Тя се давеше в яростни сълзи. – През цялото време сигурно съм била сляпа, щом не съм прозирала истинския ти характер.

–       Е, много съжалявам! Трябваше да го разбереш още от самото начало. И именно тази твоя заблуда ще доведе до смъртта ти.

–       Защо искаш да ме убиеш? Няма да те издам, кълна се.

–       Да не мислиш, че ме интересува какво ще кажеш на проклетата полиция? Нямаш никакви улики че тогава си говорила с мен. Моята дума срещу твоята. А като разкажа и за несподелената ти любов и силната ти ревност, да не мислиш че някой вече ще ти повярва? Не, не ме интересуваш като евентуален свидетел. Това което желая е вътре в теб. Ти си моята специална жертва, за това си родена. В известен смисъл аз също бях заблуден по отношение на теб. Как можех да заподозра че ще се превърнеш във венеца на колекцията ми?

–       Ти съвсем си се побъркал! – изкрещя Алиша, поемайки си дълбоко дъх като се изправи. – Напълно си откачил. Въобразяваш си. Пусни ме, аз не съм нищо повече от едно момиче, което е имало нещастието да попадне под влиянието ти.

–       Не, скъпа! Няма да ме излъжеш!

Джеймс разрови отбелязаното с борово клонче местенце в земята. Извади хубава дървена кутия, изрисувана с красиви орнаменти, подплатена с червено кадифе. В нея се намираше малък сребърен кинжал, чиято дръжка бе украсена с преливащи във всички цветове на дъгата камъни. Няколко минути се полюбува на блестящото под лунната светлина острие. После отново хвърли поглед към мятащата се в отчаяние жертва.

Вампирът я повдигна и я понесе право към мястото, където се намираше олтара. Беше много усойно. Той го откри преди няколко дни. Именно там бе намерил ритуалния нож, който му бе необходим.

Първо трябваше да изрисува знаците върху челото й, след това едновременно щеше да изпие кръвта й, докато забиваше стоманата в гърдите й. Така всичко преминаваше в него. Усмихна се зловещо и започна да я оковава върху мраморната повърхност.

***

Филип вече не знаеше накъде върви, водеше го някакво упорито желание. Макар да бе прекарвал много време тук, мястото му бе почти непознато през нощта, когато Джеймс беше в пълната си сила и можеше да го нападне отвсякъде. Младежът се съмняваше че ще успее да се пребори с вампира при внезапна защита, но може би изненадващата атака щеше да му даде някакво предимство. Надяваше се да не е закъснял. Краката му трепереха от умора, погледът му бе замъглен.

Вече мислеше че се е провалил, когато съзря нещо сред дърветата на изток. Не беше точно светлина, а по-скоро… Отправи се в тази посока и когато стигна до един от последните борове, разбра какво бе привлякло вниманието му: малък олтар от бял мрамор. А върху него лежеше окована Алиша, близо до нея Джеймс размахваше една кама върху челото й…

***

Всичко стана внезапно. Тъкмо Джеймс бе начертал руните върху лицето, когато нещо с изключителна бързина се нахвърли върху него. Не успя да го събори, но ножа се изплъзна от пръстите му и го накара да изгуби равновесие. Вампирът се обърна към Филип с разкривени от злоба челюсти. Железният му юмрук се стовари върху врага и го отхвърли настрани. Това временно го зашемети, но после с нови сили се нахвърли срещу зловещото създание. Удари го в гърдите с всичката си енергия, но това нямаше кой знае какъв ефект. Само че Джеймс го сграбчи като в менгеме и го повали на земята. Дъхът на Филип се смрази от това. Не, не можеше да свърши така. Зъбите, почти се докоснаха до него. С последни усилия ужасения му ум успя да измисли единственото, което му хрумна. Протегна ръката си, до колкото можа и сграбчи кръстчето, което носеше. Насочи го срещу звяра и той се отдръпна назад, надавайки вой. Тази тактика бе добра, но не достатъчно силна за да го унищожи.

Младежът се огледа отчаяно, търсейки оръжие, което да му помогне срещу невероятната мощ. Погледът му се спря върху малкия хвърлен настрани нож. Хвърли се към него, но не достатъчно бързо, защото, тъкмо когато се докосна до дръжката и Джеймс го хвана за ръцете. Бореха се на живот и смърт. “Хайде, хайде!, молеше се наум Филип. Само още малко и ще го забия в сърцето му”. Помисли си какво го очаква в противен случай и с последни сили го промуши в гърдите.

Случи се нещо невероятно. В този миг огромни светкавици затрещяха над тях двамата. Наоколо стана светло като ден. Енергията пулсираше като пеперуда в последния си полет. Върховете на околните борове се подпалиха от струпването на свръхестествена мощ. Пламъците се издигаха до небето, а лунната светлина пречупваше своите лъчи през техните жестоки отблясъци. Равновесието бе напълно нарушено. Битката между двата свята бе преминала във решителната си фаза! Бели и черни кълба дим изпълваха цялото пространство. Още миг и….

И тогава безжизненото тяло на вампира се свлече върху зелените иглички. Ножът остана в ръката на врага му. Пламъците догаряха, силата сякаш бе изчезнала. Като че ли умря заедно с онзи, който не остарява. И може би никога повече нямаше да се възроди…

Филип се откъсна от унеса си. Отиде до олтара и освободи Алиша, която конвулсивно трепереше, а очите й бяха станали черни от уголемените зеници. Тя закрещя и понечи да избяга, но той я задържа, нашепвайки й нежни, успокоителни думи. Момичето се отпусна, и заплака, раздрана от унищожителната гледка на която бе станала неволен свидетел.

–       Всичко е наред, скъпа, всичко е наред.

След това я целуна и усети как Алиша започва да излиза от шока. Усмихна се и я притисна. После устните му слязоха по-надолу към шията й. В този миг два дълги остри зъба изскочиха от челюстта му и той ги впи във нежните й артерии. Ръката му заби ножа в нея. Не й остана време дори да извика, просто гледаше отчаяно, губеща всяка капчица живот.

Накрая той отпусна трупа и се загледа в Луната. Вече бе приел силата й в своето тяло. Сега нищо не го задържаше тук. Можеше да продължи по пътя си, далеч от хората, и същевременно така близо, пиейки тяхната кръв.

Филип изобщо не бе заподозрял за тайнствените сили на кинжала, който възприе просто като оръжие, убиващо вампири. Но когато го бе ударил с него, цялата тази война из въздуха бе размяна на телата. Сега духът на Джеймс живееше в тялото на младежа, който се бе опитал да спаси света от един вампир. Вместо това му бе позволил да продължи кървавата си жажда за младост, енергия и власт.

Пое ненужната му вече плът на девойката. Постави я близо до бившата си обвивка и сложи ножа в ръката й. Идеално!

Телата на Джеймс Блъдфийлд и Алиша Стентън щяха да бъдат открити в гората след известно време, когато разтревожените родители се обадеха в полицията. Аутопсията щеше да покаже, че тя е починала от обезкървяване, а той от удар с хладно оръжие, което също ще да бъде намерено.

Тогава очевидният извод бе че Джеймс е серийния убиец, а Алиша – последната му жертва, която малко преди смъртта си, в агония го е пронизала.

А за Филип Терънс никой повече нямаше да чуе каквото и да било. Най-вероятно щяха да сметнат, че е станал жертва на вампира, но тялото му е скрито някъде.

И случаят потъваше в архивите. Доста щяха да се изненадат, когато тези убийства продължат, само че в други краища на страната. Но истината нямаше да бъде открита.

Звярът се усмихна лукаво към Луната, чу сладката музика на Нощта, своята покровителка. После й благодари горещо и обеща че завинаги ще бъде неин син. Вече не бе същия, който не знае истинската цел на своя живот, а я търси в скитания из Тъмната Страна.

Той затвори очи и почти чу гласа й, мрачен и опияняващ.

А след това се изправи и тръгна по своя дълъг път. Постепенно се изгуби между дърветата, а само острия мирис на кръв и изстиващите тела напомняха за него.