Баба Симона



От близо месец Нора се бе преместила в нова квартира – една от многото предстоящи. Поради ред обстоятелства се наложи да я търси по бързата процедура – без време за подробни огледи и без да си остави време да помисли коя е най-добрата оферта. Ако не намереше нов подслон възможно най-скоро, щеше да й се наложи да се пробва какъв е вкуса на живота край кофите за боклук. Когато човек е притиснат към стената става особено небрежен към редица детайли, които в последствие скъсяват нервите и младостта му.

На пръв поглед положението не бе никак лошо. Както се изрази брокерката от агенцията, нямаше да намери такава добра оферта за топ-центъра на София. Апартаментчето бе кацнало на третия етаж в малка кооперация, намираща се на тиха уличка в близост до Витошка. На десет минути от университета, на петнайсет с трамвай до новото й работно място.

Като локация наистина не можеше да желае нещо по-добро.

Наемът бе малко завишен като за една стая, но определено не бе извън финансовите й възможности.

И ето ти я тук уловката.

Най-страшната, за някои и най-блага дума: хазяйка.

Баба Симона гонеше деветдесетака, подпираше се на два бастуна, за да лъкатуши напред-назад из апартамента си. Косата й бе все още по-скоро сива, отколкото бяла, а зад привидно кротките, сиви очи се криеше лисича лукавост. Благата и непретенциозна старица овдовяла преди няколко години, внуците й отдавна пораснали и решила да припечелва допълнително от наематели.

Обичайната история.

Атмосферата на инак просторното жилище силно напомняше на тази от Мъртви души. Стари мебели, червени, вълнени покривки от Втората световна насам, чернобели снимки на отдавна починали по секцията. Същата, освен с книги бе покрита с един куп кичозни сувенири. Дървеният под скърцаше съмнително при всяка стъпка. До момента в който щеше да се изнесе, Нора изпитваше ужас от античната готварска печка, както и от боботещия хладилник. Отказа дори да си свари яйца върху това чудовище, чието място определено бе в музея. Банята бе разположена в близост до стаята, където спеше баба Симона. Тя разясни на бъдещата си наемателка, че не обича някой да се къпе след десет часа, защото тогава си лягала.

По-късно Нора щеше да разбере, че да се изкъпеш във въпросното помещение бе истинско предизвикателство за ума и тялото, тъй като водата от чудния душ капеше едвам-едвам.

Е, имаше и положителни страни.

От кухнята се излизаше на малка тераса от ковано желязо, откриваща гледка към уютния, макар и неподдържан вътрешен двор на кооперацията.

Още докато разписваха договора баба Симона даде негласно обещание, че ще бъде рядка досадница. Ще я занимава със сантименталните си спомени, ще държи да й говори подробно за децата и внуците си, ще я кара да се чувства съпричастна към самотата й и да гледа сериали с нея на вехтия телевизор.

Нора остана сляпа и глуха за всички предупредителни знаци.

Първата й работа когато, по-късно, се раздели с елитната квартира, бе да отбележи с огромни червени букви в тефтера, който носеше със себе си. „Отчаянието е лош съветник, не му се поддавай.”

Тогава обаче просто си търсеше място, където да спи.

Така или иначе през повечето време щеше да е някъде навън, на лекции, работа или из града.

Не планираше да се задържа твърде дълго.

В началото старицата се топеше от любезност.

Гощаваше я на обяд, викаше я да пият кафе, разпитваше я за всичко, с което се занимаваше, казваше й, че ако желае може да учи в кухнята.

Част от диалозите помежду им граничеха с абсурда.

–       Ти не пушиш, нали?

–       Ами, не.

–       А, ма значи и не пиеш? – усмихна се хитро бабата.

–       От къде на къде пък? – нацупи се Нора.

–       А, ми така си мисля. А по мъже ходиш ли?

–       Естествено. – Квартирантката едва се сдържаше да не се разсмее. Не знаеше дали раздразнението или смеха са по-силни.

–       Ма си нямаш гадже?

–       Не.

–       И никога не си имала?

–       Това пък как ви хрумна?!

Не спираше да хвали красотата й до степен в която Нора започваше да се чувства като на тръни. А щом старата жена й предложи да й изтърка гърба в банята пребледня, прежълтя и се зачуди що й се случва.

–       Ъъъ… не!

–       Сигурна ли си? А после ти може да ми изтъркаш гърба, като вляза да се къпя.

–       Не, моля ви, не искам.

–       Ама ти не търкаш ли гърба на баба си?

–       За Бога, не ме молете за такива неща! – извика поаленялата Нора и затръшна вратата на банята. Хвана се за мивката, за да преодолее пристъпа на повръщане, надигнал се от червата към гърлото й.

Естествено, не можеше да избегне момента с интимната история. Родена някъде в Северозападна България, тя се бе преместила да живее в столицата със съпруга си, инжинер. Въобще, при самото споменаване на въпросната професия все едно получаваше оргазъм и изпадаше в транс. Другото обожавано от нея занятие бе това на икономиста. Когато споменеше, че някой има икономическо образование, от устата й все едно потичаше мед, а очите й придобиваха блаженото изражение на надрусано с шоколад малко дете-олигофрен.

Не знаеше до колко е опечалена в действителност, ала демонстрираше мирова скръб по покойника.

–       Цял живот бяхме заедно, един път лоша дума не ми е казвал.

–       Аха… – Нора се опитваше да не се поддаде на сантиментализма, ала бе някак трогателно. – Първа любов ли ви беше?

–       Ооо, не, естествено. Аз си бях флиртаджийка.

Квартирантката й сериозно се запита какъв смисъл влага една жена, родена в началото на двайсти век, в понятието „флиртаджийка.” Почти същия въпрос си задаваше, когато нейна уж девствена колежка от университета заяви, че „и тя се била забивала с момчета.” Каквото и да имаше предвид под „забивка”.

Та, с мъжа й се взели, когато тя била още ученичка, пък той студент. Дълги години живели в Бургас преди да бъде назначен на работа в София. Сподели колко й било тежко да се премести след толкова години живот край морето. Ала явно бе свикнала, на моменти чудовищното й его по отношение на нейния „авторитет” на софиянка, беше… меко казано не на място. Особено когато веднъж Нора се прибра изтощена от работа и й вдигна един мини скандал.

–       Ама ти защо не си изчистила хола? Аз нали ти казах, че трябва да го чистиш! Ако нямаш с какво, ще ти дам препарати. Ама може ли такова нещо, младо момиче си, пък виж какъв хаос правиш… и стаята не си чистиш, неудобно ми е да я покажа.

–       Че ваша работа ли е да ми показвате стаята на който и да е?

–       Ама, мойто момиче, онзи ден дойде братовчедка ми, искаше да види дограмата в стаята ти. Как да я пусна в тоя бардак?

Чудеше се от кога алуминиевата дограма се явява като музеен експонат.

Тогава се разрази и първия им сериозен конфликт.

След този момент крехките им отношения тръгнаха надолу. Ситуаците като долуописаната не спомагаха за укрепването им.

–       Мойто момиче, къде отиваш?

–       Излизам, имам работа.

–       А, случайно да минаваш покрай Лъвов мост?

Нора се втрещи от въпроса и й се прищя да отговори „Че как, там ми е работното място”, но махна с ръка.

–       Не, нямам.

–       Ами, айде да минеш от там, да ми купиш тор за цветята?

–       Казах ви вече, че не мога! Пък и няма ли цветарски магазини наблизо?

–       Ами, има, моето момиче, ама те са много скъпи, пък на Лъвов мост е по-евтинко.

Култов беше контакта на баба Симона с печката-духалка на Нора. Когато веднъж й се натрапи в стаята се облещи на дребния електроуред и попита с тона на човек, забелязал огромно насекомо да пълзи по стената му.

–       Ама това радио ли е?

По-късно.

–       О, ама, недей го пуска това нещо, че хаби много ток, после няма да можем да си платим тока. Ми че знаеш ли, че една комшийка тука по-долу въобще не си готви, кара на суха храна.

–       Е, да мръзнем ли?

–       Ма ти ходиш гола, бе, мила. И я вземи поподреди малко тук, ще вземе да влезе някой кандидат за женитба. И какво ще си рече?

Но момента, в който Нора се озова на ръба на лудостта дойде, когато баба Симона я помоли да я заведе на лекар. Внуците били заети, нямала към кого да се обърне, нека й правела компания.

Нора най-сетне се пречупи, имаше баба на нейните години, така че реши, че една сутрин от ежедневието й няма да е чак такава саможертва.

Старицата й обясни, че трябвало да идат при личната й лекарка, като хванат трамвай номер 7.

На другата сутрин двете се събудиха с кокошките и въпреки че Нора ненавиждаше ранното ставане се насили да се облече и да излезе под ръка с баба Симона. А хазяйката, въпреки крехкото си на вид телосложение се вкопчи силно в ръката й както пираня се впива в беззащитната си жертва.

Още на края на стълбите девойката вече съжаляваше за решението си и излишната филантропия.

Когато стигнаха до магазинчето, чийто прозорец бе на нивото на тротоара, й хрумна, че й се пие кафе и предложи на любезната си квартирантка да вземе и на нея. Пластмасовите чаши пареха и отне на Нора цялата й концентрация, за да не разлее горещата течност върху дрехите и ръцете си.

А повярвайте, това никак не е лесна задачка, когато върху ръката ти е увиснала мила старица, зяпаща те със злокобно просветващи в сутрешния полумрак очи.

– Измъчвам ли те, Норче?

Би й отговорила, че ако живееха в друга епоха и на друго място, навярно щеше да бъде основен консултант на Светата Инквизиция.

Добре че при качването на превозното средство имаше достатъчно добри души, които да помогнат на Нора да качи по стълбите дребното, сбръчкано създание. Иначе щеше да рискува да види доста грозна картинка: срутилата се на паважа пенсионерка.

Вече в трамвая баба Симона прояви още една своя чудесна черта на характера – да употребява сложни думи без да е наясно със значението ми.

–       Ама тоя моя братовчед се разболя много тежко, от някакво психологическо заболяване – ксенофобия.

Нора едва сподави вопъла си на отчаяние.

Бе сигурна вече, че ще й останат синки от стискане.

Но това не бе нищо в сравнение с беса, който я обхвана, щом внезапно вещицата се сепна и установи, че са сбъркали трамвая.

–       Ама, миличка, ние отиваме във Военна болница, пък до нея се стига с единицата. Аз понеже все си мисля за твоята работа и че ти ходиш със седмицата.

Крясъкът заседна в гърдите й. Ако имаше една идея по-нисък праг на търпимост, навярно щеше да удуши.

Или да я бутне под релсите.

Овладя тези си унищожителни инстинкти, събра малко останало спокойствие, за да закърпи нервите си и поведе старата през мрачния подлез.

Симона се бе усетила кой е правилния път в живота, или поне кой трамвай трябва да хванат, на спирката на бул. Славейков. Последва изключително забавната процедура по пресичането. Докато те двете напредваха през шосето със скоростта на костенурки една кола полетя към тях злобно и застрашително. За миг Нора се пренесе в света на Кристин от Стивън Кинг, ала преди да е видяла живота си на филмова лента, сграбчи по-силното бабето и го помъкна с всички сили към тротоара.

Жален писък.

–       Ще паднааааа…

–       А какво, да ни сгази колата ли искате?

–       Ох, ама тоя кара като луд, как не го е срам.

През тези минути Нора бе остаряла минимум с година или две. Сърцето й се разтуптя тежко, започна да халюцинира за летящи през шосето еднорози и да й се вие свят.

Баба Симона бързо я върна в реалността, забивайки жестоко нокти в сгъвката на лакътя й. Даже коженото яке не можеше да я предпази.

Най-сетне се дотътриха до ВМА и Нора предаде хазяйката си на грижите на любезната лична лекарка – млада жена на не повече от 30, с вързана черна коса.

Най-сетне останала сама, тя се отпусна на едно от свободните места в коридора, включи Jazz FM на телефона си и се отдаде на бавно самолечение и терапия с музика.

По някое време същата любезна госпожица в бяла престилка я доближи. Нора свали слушалките и се усмихна пресилено.

–       Трябва да отидете до Пирогов, за да й вземете стола, който й предписаха.

–       Моля?!

–       Ами някой трябва да отиде да го вземе, или вие, или майка ви.

–       Но защо точно аз? Аз съм й само квартирантка, не трябва ли някой от роднините…

–       Ама вие значи не сте й племенница?

–       Никога не съм била.

–       Извинете. Тя така ми каза.

Това вече окончателно уби всичко детско в нея.

Не помнеше как са стигнали обратно до дома на баба Симона, но едвам се побираше в кожата си от яд. Каза й ясно и категорично, че не оценява подобни прояви и че не й е приятно да я вкарват в такива филми. Бабата сви рамене.

–       Емчи кво толкова?

Към зимата взаимоотношенията им достигнаха до точка, в която не можеха да се разминат по коридора без Нора да й хвърли кръвнишки поглед, а старата да направи някоя безумна забележка.

–       Категорично ти забранявам да ми ползваш хола! Той е олтар! Моята приятелка вчера като ми беше на гости на кафе ми каза, че ми ползваш хола! Не смей да ходиш там.

„Твоят хол ли? Смърдящия ти на мухъл хол в псевдо-ретро стил, приличаш на гробница?”

Или.

–       Ама моето момиче, обаждай ми се като излизаш, може ли такова нещо. Ми че ти си хубава, някой ще вземе да те грабне, да те изнасили, да те отвлече.

През януари Нора окончателно развя белия флаг. Намери стая в която можеше да отседне временно за няколко месеца и заяви, че се изнася, като остави депозита на баба Симона.

Когато изкара и последния си багаж от старата квартира на топ центъра се почувства така все едно излиза от затвора.

Върна се само за да й остави ключовете.

Бе изпратена от сълзливите хлипове за това как бабата всъщност адски много я обичала, като своя дъщеря я имала. Само че воплите й не срещнаха отклик.

Малко по-късно Нора получи на домашния адрес в родния си град писмо, с което старицата я обвиняваше, че й е откраднала някаква калъфка в цвят старо злато.

Окачи си я на стената като обица на ухото.

6 thoughts on “Баба Симона

  1. Абе, малко ме обърка с трамваите, но няма да се задълбочавам, “инжинер” ще го отдам на техническа грешка, а иначе историята с хазяите ми е някак до болка позната. Още повече като си представя, че скоро май ми се очертава ново търсене и местене.😉
    Поздравления.🙂

  2. Това беше брутално. Имах гадже, дето ми каза, че е имала такива хазяи и заради тях не е могла да си води приятели, демек не е правила секс. В крайна сметка предпочиташе да пътува всеки ден два часа с автобус от родния си град, за да идва в едно от по-големите села на България, ама се хвана с мене, а аз също не бях от голямото село, демек пак нямаше къде да прави секс🙂

    И пак да кажа – разказът е жесток.

  3. ех, тези хазяи😀 Надявам се да не е писано по истински случай🙂
    Бабето обаче е много зло, напомня ми бабето от филма “Duplex” с Бен Стийлър😀
    Напомни ми, че Кристин на Кинг определено трябва да се филмира🙂

    И аз те поздравявам за разказа😀

  4. брутален е разказът, много истински. и познато звучи.
    знам за какво става въпрос, познавам точно такава луда бабичка, лека й пръст. беше скарана с всички във хода и накрая умряла, а никой не разбрал цяла седмица… тъжно е.
    но няма да живея никога повече с такива откачалки. тогава нямах избор, бях на 15. травмите остават за цял живот. можете да ми се смеете, но аз години наред сънувах кошмар, че съм пак ТАМ, при нея. баба Дочка.

  5. @ Змей, разказът беше писан в края на работния ден и в действителност има нужда от известни корекции и по-съдържателна редакция. Това “инжинер” явно се е пръкнало в следствие на офисното затъпяване. Ако нещо друго ти прави впечатление (лошо), споделяй.🙂 За местенето мога само да ти съчувствам, всяко местене е мини кошмар.

    @Трубадур, от историята ти не разбрах нищо, освен, че в крайна сметка не си правил секс.🙂 Или поне не с това гадже. Иначе конкретно при тая баба в това отношение нямаше проблеми – водила съм мъж в квартирата на два пъти, тя само мрънкаше, че било опушено от цигари после.😉

    @Ламотски, по брутално истински случай е.🙂 Не съм описвала и половината от случилото се. Но избягвах да споменавам твърде много реални факти, че да не вземе някой от роднините да се разпознае и да стане мазало. А що се отнася до Кристин – вече е филмирана, макар че аз лично въобще не харесвам филма. Та, плаче за римейк, но с оглед на факта, че повечето днешни филмови кавъри са по-зле от оригинала…

    @Надинка, това твоето наистина не е за смях, аз поне изкарах с онази гадина само няколко месеца. И аз бих сънувала кошмари, ако съм живяла дълго време с такова същество. Ама истинското име на баба Симона звучи почти като баба Дочка, явно се клонират. И при нея имаше едни истерии с родата, внучка й си тръгваше побесняла от тях. Няма да се учудя да я сполети същата злокобна участ като твоята позната.

  6. Моята викаше на дъщеря си курва, боготвореше сина си, но той не се вясваше, за 3 години не го видях нито един път, а живееше на 2 минути. Веднъж баба Дочка нахлу при мен и ми вика: Владко (внука й) е тук да ми поправи казанчето. Можеш ли да ми развалиш тия 5 лева да ми дам 2 да си купи нещо за тая услуга. Аз й викам – кви са тия два лева, той само цигари не може да си купи с тях, Викторито струва повече. А тя – ааа не, 5 лева да му дам? Много са!
    😀

    Ама аз й казах, че нямам, та се наложи да му ги даде :DD

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s