Вечно млад – II-ра част


 

Няколко думи от автора: Пускам този разказ без да съм го редактирала, без да съм променяла каквото и да е. Писала съм го като съм била на 16 и сега за пръв път вижда бял свят.  Не го казвам от фалшива скромност, но наистина тийнейджърската патетика въобще не ме е пощадила. Да не споменаваме, че сюжета силно наподобява този на кака Стефка Майер, за мой най-голям ужас. Само че без романтиката, държа да отбележа, преди да съм изгонила и последния читател. А защо го пускам ли? И аз не знам. Може би за да усетя потупване по рамото, че от тогава до сега стилът ми е еволюирал. Пускам го на две части, защото е ужасно дълъг и не искам да убия някой от скука. Ха, и в духа на добрата стара носталгия открих любимата ми корица от Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта от любимия Боби Блонд.

P.S. Предизвиквам и окуражавам пародирането на долупосочения текст от блогърите с чувство за хумор.😉 Няма да се обидя.

В гимназията на малкото градче цареше невъобразим ужас. От няколко седмици из стаите върлуваше жесток сериен убиец. Предишния ред бе изцяло нарушен, тъй като всеки ден изникваха нови жертви – учители, ученици, обслужващ персонал. Всичко бе започнало на един училищен излет, когато бе намерен мъртъв учителя по химия Уилям Х. Тайнствения екзекутор посещаваше едни в къщите им и източваше кръвта им до капка. Други намираха трагичната си участ в местните клубове, трети, докато пътуваха. Но тези жертвоприношения се извършваха винаги през нощта. А извършителят не оставаше нито една улика, сякаш бе невидим призрак, който се плъзгаше като черна сянка, свършваше зловещата си функция и после изчезваше като лятна мъгла.

Дори полицията бе на мнение, че наоколо броди същество със свръхестествени сили. Макар да работеха денонощно по тези случаи, усилията им не се увенчаваха с резултат. Отчаянието бе напълно.
Никой дори не се сещаше да включи в списъка със заподозрените мрачния и странен ученик в последен клас Джеймс Блъдфийлд. А той само ги наблюдаваше отстрани с ирония и се наслаждаваше на кошмара, който всички изживяваха. 

Алиша почти не забелязваше кръвта около себе си, тъй като бе погълната от това да се възстановява след унищожителния удар в гората. От известно време бе станала все по-бледа, отслабна драстично, чертите на лицето й започнаха да се губят, а под хубавите й очи, някога пълни с блясък, сега имаше дълбоки сенки. Ежедневието й минаваше само в учене, с което искаше да престане да мисли за основния си проблем. Всички забелязваха това, но не можеха да си обяснят причината. Само Джеймс знаеше, но откровено, изобщо не го интересуваше, нали се бе отървал от нея. Вече никога нямаше да го кара да се чувства слаб. Дразнителят бе премахнат… Или така поне си мислеше.

Притесняваше го единствено това, че често не издържаше на цялото това напрежение и имаше нужда от някакъв отдушник. Сигурно остатък от това, че е бил човек. Започна да си записва убийствата в дневник, нещо, което му се струваше абсурдно, но по този начин се освобождаваше от всичко натрупано вътре. Криеше внимателно тетрадката. Като се свършеше, възнамеряваше да я изгори.  

Веднъж Алиша седеше на чина си, докато останалите бяха излезли в междучасие. Главата й бе отпусната безжизнено върху малката дървена маса. Чувстваше се останала без сили. Не усети как в стаята влезе някой, разбра го чак когато усети една ръка върху рамото си. Филип, най-добрият й приятел, бе седнал близо до нея.

–       О! – промълви глухо момичето.

–       Добре ли си? – попита загрижено той. – От известно време не приличаш на себе си. Много се тревожим за теб. Бихме искали да знаем причината.

Алиша се извърна към него с плувнали от болка очи и стисна зъби. Трябваше да издържи… но не можеше. Имаше нужда да сподели… Силите я напуснаха и тя избухна в сълзи. Филип я прегърна и притисна към себе си, заклевайки се че ще убие негодника, докарал я до там.

–       Хайде… – каза той с възможно най-успокояващия тон. – Разкажи ми.

Накъсано момичето му описа цялата история: за увлечението си по Джеймс, за нещастните опити да го сближи със себе си и за суровото му държане в гората.

–       Тази проклета откачалка ще си го получи! – процеди през зъби Филип. – Никога не съм го харесвал, но да стигне до там… Ще си поговоря сериозно с него.

Младежът излезе от стаята побеснял. Джеймс бе прелял чашата на търпението му. Винаги го побиваха тръпки от този зловещ тип, явно това бе предназначението му, и той бе стигнал до извода, че този е класически случай на психопат. Но нямаше никакви доказателства.

Намери го в мрачната от зелени растения беседка. Пишеше нещо в голяма черна тетрадка. При редките им разговори, Джеймс бе споменавал че страда от лека форма на слънчева алергия.

–       Доста добро местенце за такъв като теб, нали? – процеди през зъби Филип. – Какво си въобразяваш, че правиш?

–       Не те разбирам. Бъди по-ясен.

–       А, значи ще си играем! Как си могъл да наприказваш такива отвратителни неща на горката Алиша?

–       Разбирам! – Джеймс се усмихна зловещо. – Тази малка досадница пак се разжужа. Тя те изпрати, нали?

–       Тя няма нищо общо с това. Дойдох просто да те попитам как може да си така противен! Защо си бил толкова груб с нея? Вече трета седмица е като болна!

–       Изобщо не ме интересува тази жалка романтичка! Недвусмислено й намекнах да не се занимава с мен. Не мога да я понасям и ти го знаеш! И не започвай да ми разправяш какво прекрасно момиче е…

–       Тя е точно това! И ти нямаш никакво право да я обиждаш и нараняваш по такъв начин. Не го заслужава!

Младежът затвори кориците на тетрадката и загледа събеседника си мрачно право в очите. Прониза го хладно с жестокия си поглед, и след като Филип започна да примигва, на изпитото му лице изгря усмивка, която не предвеща нищо добро.

–       Започваш да ми досаждаш и ти, Филип! Знам че я харесваш, но това не е мой проблем. Грижата ми е единствено тя да ме остави на мира. Какво искаш да направя? Ако й го бях казал по друг начин, нямаше да иска да ме послуша. А сега само от време на време ми хвърля някой протяжен поглед. Но това е поносимо.

–       А замисли ли се какво ще й струва това на нея! Погледни я, вече не е предишната Алиша, и то само защото един извратен тип като теб, е решил да се прави на недостижим. Чудя се какво ли намира в теб! Ти си едно егоистично изчадие, което не е направило нищо, с което да заслужи…

–       И аз те обичам! – рече подигравателно другия. – Но сега нямам нужда от това. Имам си по-важна работа. Твоята безценна приятелка не ме интересува. Ще й мине, хич не я мисли, знам че само се преструва.  Но й предай още нещо. Да внимава с мен, защото все някога моето търпение ще се изчерпи.  А сега те моля да ме извиниш.

Филип остана в беседката, почервенял от ярост. Как можеше този да намеква подобни неща… Трябваше да направи нещо за да може веднъж завинаги да се отърве от Джеймс Блъдфийлд. И най-важното да помогне на Алиша. След сцената в гората едва ли щяха да й останат много чувства към този енергиен вампир…

Той скочи от пейката и удари с юмрук по масата. Разбира се! Всичко през цялото време е било пред очите му, а не го е забелязвал. Цялата кървава мистерия…

Припомни си много ясно онази фатална сутрин, когато химикът бе намерил смъртта си. Джеймс се бе отделил от групата, естествено. А после е разговарял с Алиша навътре в гората! Сигурно бе близо до мястото, където намериха тялото… А той се появи малко преди зловещото откритие. Да не забравя и факта за спречкването му с господин Х. Ако го е срещнал…

Ясно. Освен всичко друго, този странен ученик бе вампир в буквалния смисъл на думата. Единственият свидетел бе Алиша. И ако Джеймс си бе направил същия извод, знаеше че тя би го разобличила.

Сърцето му заби лудо като осъзна каква грешка направи че дойде при Джеймс. Сега той също осъзнаваше за опасността. И може би дебнеше Алиша! Трябваше да го проследи и спре преди да е станало много късно.

 ***

Тънките й пръсти стискаха плика с учебниците, докато вървеше по глухата улица. Очите й още бяха зачервени. Чувстваше абсолютно изтощение: физически и психически. Последните дни наистина бяха тежки, и нямаше представа как ги бе изживяла. Въпреки това болката още я имаше, изгаряща и тежка. Искаше й се целия този кошмар най-после да свърши. “Може би ако получа амнезия, няма да е толкова зле”, усмихна се горчиво. Ако можех да замина далеч оттук… Защо съм толкова чувствителна? Винаги приемам нещата навътре.”

Защо ли въобще го последва онзи път навътре в гората? Нима се бе надявала на някакво чудо, което да стопи леда между тях! Сега, от позицията на малко по-опитна, се удивляваше на детинската си наивност. Дали въобще някога това ще се случи?

Също така не можеше да си обясни какво ли точно я накара да го хареса. Може би външното му излъчване и неустоима притегателна сила, мракът в характера му и неговата затвореност. Той ги имаше в преувеличено количество, а Алиша се бе оказала просто една жертва в капана му. Но чувствата й бяха налице и не можеше да ги премахне. Искаше й се никога да не го бе познавала.

Опита се да си даде сили, че остават няколко седмици до края на годината и после ще напусне това място…

–       Алиша!

Тя се извърна рязко и на лицето й се изписа израз на недоумение и изумление. Джеймс се приближаваше към нея. Усмихваше се, но в това нямаше й следа от онази добре прикрита ледена злоба и безразличие. Долавяше почти топлина в нея. Примигна няколко пъти да се увери, че не сънува. Но не беше сън.

–       Какво? – попита го малко сухо тя. – Ако искаш да ме заплашваш, не е необходимо. Повече няма да се доближавам и да ти говоря. Спирам с жуженето. Мислех че си доволен.

–       Алиша, недей – каза той и я улови за ръката. Това още повече я озадачи, макар да я обзе приятен прилив. – Искам да поговорим. Извинявай, че се държах с теб по този начин в гората. Изобщо не мисля така. Ти си едно прекрасно момиче, а аз бях толкова глупав, че не осъзнавах колко те харесвам. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Тя го погледна с широко отворени очи, и усети как всичко в нея полита от радост. Дано това да е истина. Твърде е хубаво…

–       О… – промълви накъсано момичето. – Разбира се че ти прощавам! Просто никога повече не ми причинявай това. Обичам те!

–       Няма, обещавам.

Алиша се впусна към него и го прегърна с всичките си сили. Джеймс й отвърна, така че тя не можа да види триумфалната му усмивка, докато забиваше малката спринцовка във врата й. Не успя да издаде дори звук, когато се строполи безжизнена на асфалта. Той я сложи на тротоара и изхвърли приспивателното в един контейнер. После се върна и пое тялото й.

–       Колко са лековерни някои хора! – помисли си саркастично, но не го изрече на глас.

***

Филип тичаше като бесен към улицата, където живееше Алиша. Господи, дано не съм закъснял. Ако следвам точно схемата му, той би трябвало да влезе в къщата, където живее момичето. Най-лошото бе че точно днес тя щеше да остане сама, защото родителите й бяха в командировка. Не би могло да има по-идеален ден за убийството.

След малко вече бе пристигнал. Но къщата тънеше в мрак и всички врати бяха заключени. Огледа постройката внимателно от всички страни, търсейки някой отворен прозорец, където евентуално вампирът се бе вмъкнал. Не намери такъв.

Дали бе възможно Алиша още да не се е прибрала? Или Джеймс да няма намерение да я посещава?

Напълно отчаян, той се върна на улицата, и от гняв и безпомощност блъсна едно кошче за боклук. Малката метална кутия се преобърна и съдържанието се разсипа. Филип изруга, но миг по-късно два предмета привлякоха вниманието му. Той повдигна малката спринцовка и големия бял плик, пълен с учебници, нещата на Алиша. Постепенно си съставя теория. Ако Джеймс я бе упоил с нещо, хвърлил е остатъците тук и после я е отнесъл някъде…

Къде ли? Започна да трескаво да търси възможности. Би могъл да го направи навсякъде. Или…

Да! Той щеше да отнеме живота на своята неволна свидетелка там, на мястото на първото си убийство. В гората!

***

Малко преди момичето да се събуди от тежкия си сън, Джеймс я постави на земята, покрита със зелени борови иглички, загледан в бледото й лице. Ръцете и краката й бяха завързани здраво, и нямаше да може лесно да избяга. Заслуша се в учестеното й дишане, за да се увери, че няма да умре, преди всичко да е започнало.

Преди няколко дни бе имал видение. Докато пиеше кръвта на поредната си жертва, зареждайки се с нейната сила, изпадна в някакъв странен транс. Чувстваше се замръзнал от сковаващата сила на усещането. Около него се насъбра червена мъгла, която бавно се уголемяваше – гъста и плътна. Чувстваше как губи съзнание и това го влудяваше. Не можеше да контролира ситуацията. Постепенно волята му отслабна и той се остави на ритъма. Не знаеше колко време бе изминало, когато се озова в един храм, направен от черен мрамор. Стените бяха изписани с множество странни рисунки, повечето изобразяващи вампиризъм. Но главна част от мястото заемаше огромен олтар от сив камък, изпъстрен с множество руни. С огромно усилие се изправи на крака и пое към него, сякаш привлечен от неудържима сила.

Облегна се с ръце и впери поглед в тайнствените знаци. И тогава разбра поразяващата истина. Досега Джеймс Блъдфийлд не бе истински вампир, който черпи младостта и силата си от кръвта на другите. Всичко това е било кратка подготовка за истинското му причастие. Тогава, чрез свещен ритуал, ще изпие кръвта на една млада девица. Но не която и да е, а специална. Няма признак по който да я познае, просто трябва да го почувства.

Тогава ще бъде наистина непобедим, и никога няма да бъде застрашаван от най-големия си враг – старостта!

Не бе и подозирал, че тази млада жена може да бъде Алиша – едно от най-досадните същества, които познаваше. Не разбираше как интуицията му не я бе засякла по-рано. Тогава още не бе опитал кръв, но след това… Може би вътрешното чувство се бе активирало от едно събитие – разговора му с Филип в беседката. Малката се бе оказала права: ако премахнеше някои от преградите, щеше да я види с други очи. И той наистина го направи: осъзна че именно тя е девицата, която ще му помогне да стане такъв, какъвто иска.

“А ти сама падна в капана ми, лековерна глупачко!”, помисли си злорадо той. Ако беше стояла далеч, можеше и никога да не те открия. Но сега се радвам, че се влюби в мен. Много ме улесни. В противен случай щях да те търся с години, без да подозирам, че си съвсем наблизо.”

Най-накрая тя се освободи от тежката верига на съня. Зелените й очи започнаха да мигат, опита се да помръдне ръце, но…

–       К…къде съм? – промълви задавено.

–       Не си ли спомняш, любима! – каза подигравателно той. – Тук сме да отпразнуваме началото на връзката си. Не ти ли харесва избора ми? Мислех че си падаш по романтиката.

–       Спомням си… – тя се опита да надигне глава. – Бяхме на улицата. Ти ме прегърна… и после всичко ми е в мъгла. Защо ме доведе тук? Какво искаш от мен?

–       О, мила, какво може да искам освен твоята любов! – продължи да я иронизира.

–       Престани, Джеймс! Ти си нямаш представа какво означава тази дума, така че защо просто не ми кажеш защо беше целия този театър и какво правим в гората?

–       Не разбираш, а? Естествено. Само че този път ще ти кажа. Първият, който намери участта си в тази гора, не бе удостоен с това!

–       Какво? – Очите й се впериха в него. Погледът й излъчваше леден ужас и съмнение. Всяка клетка в нея бе настръхнала от този кошмар. – Първият… Тук намериха тялото на господин Х. Ти… ти си го убил?! И си избил после всички онези хора!

–       Този жалък негодник си го заслужи, Алиша! Не се опитвай да го отречеш, момиче, ти също го мразеше.

–       Колкото и да съм изпитвала ненавистни чувства към него, не бих го убила. Ами другите? Те какво ти направиха?

–       Имаха лошия късмет да попаднат на пътя ми в неподходящо време. Аз имам нужда от тяхната кръв за да не остарея. Това за мен би било равносилно на смърт. Егоистично създание съм. Никога не съм се интересувал от другите. Сега виждаш ли лицето ми, любима! Обичаш ли ме вече?

–       Как може да си такъв? – Тя се давеше в яростни сълзи. – През цялото време сигурно съм била сляпа, щом не съм прозирала истинския ти характер.

–       Е, много съжалявам! Трябваше да го разбереш още от самото начало. И именно тази твоя заблуда ще доведе до смъртта ти.

–       Защо искаш да ме убиеш? Няма да те издам, кълна се.

–       Да не мислиш, че ме интересува какво ще кажеш на проклетата полиция? Нямаш никакви улики че тогава си говорила с мен. Моята дума срещу твоята. А като разкажа и за несподелената ти любов и силната ти ревност, да не мислиш че някой вече ще ти повярва? Не, не ме интересуваш като евентуален свидетел. Това което желая е вътре в теб. Ти си моята специална жертва, за това си родена. В известен смисъл аз също бях заблуден по отношение на теб. Как можех да заподозра че ще се превърнеш във венеца на колекцията ми?

–       Ти съвсем си се побъркал! – изкрещя Алиша, поемайки си дълбоко дъх като се изправи. – Напълно си откачил. Въобразяваш си. Пусни ме, аз не съм нищо повече от едно момиче, което е имало нещастието да попадне под влиянието ти.

–       Не, скъпа! Няма да ме излъжеш!

Джеймс разрови отбелязаното с борово клонче местенце в земята. Извади хубава дървена кутия, изрисувана с красиви орнаменти, подплатена с червено кадифе. В нея се намираше малък сребърен кинжал, чиято дръжка бе украсена с преливащи във всички цветове на дъгата камъни. Няколко минути се полюбува на блестящото под лунната светлина острие. После отново хвърли поглед към мятащата се в отчаяние жертва.

Вампирът я повдигна и я понесе право към мястото, където се намираше олтара. Беше много усойно. Той го откри преди няколко дни. Именно там бе намерил ритуалния нож, който му бе необходим.

Първо трябваше да изрисува знаците върху челото й, след това едновременно щеше да изпие кръвта й, докато забиваше стоманата в гърдите й. Така всичко преминаваше в него. Усмихна се зловещо и започна да я оковава върху мраморната повърхност.

***

Филип вече не знаеше накъде върви, водеше го някакво упорито желание. Макар да бе прекарвал много време тук, мястото му бе почти непознато през нощта, когато Джеймс беше в пълната си сила и можеше да го нападне отвсякъде. Младежът се съмняваше че ще успее да се пребори с вампира при внезапна защита, но може би изненадващата атака щеше да му даде някакво предимство. Надяваше се да не е закъснял. Краката му трепереха от умора, погледът му бе замъглен.

Вече мислеше че се е провалил, когато съзря нещо сред дърветата на изток. Не беше точно светлина, а по-скоро… Отправи се в тази посока и когато стигна до един от последните борове, разбра какво бе привлякло вниманието му: малък олтар от бял мрамор. А върху него лежеше окована Алиша, близо до нея Джеймс размахваше една кама върху челото й…

***

Всичко стана внезапно. Тъкмо Джеймс бе начертал руните върху лицето, когато нещо с изключителна бързина се нахвърли върху него. Не успя да го събори, но ножа се изплъзна от пръстите му и го накара да изгуби равновесие. Вампирът се обърна към Филип с разкривени от злоба челюсти. Железният му юмрук се стовари върху врага и го отхвърли настрани. Това временно го зашемети, но после с нови сили се нахвърли срещу зловещото създание. Удари го в гърдите с всичката си енергия, но това нямаше кой знае какъв ефект. Само че Джеймс го сграбчи като в менгеме и го повали на земята. Дъхът на Филип се смрази от това. Не, не можеше да свърши така. Зъбите, почти се докоснаха до него. С последни усилия ужасения му ум успя да измисли единственото, което му хрумна. Протегна ръката си, до колкото можа и сграбчи кръстчето, което носеше. Насочи го срещу звяра и той се отдръпна назад, надавайки вой. Тази тактика бе добра, но не достатъчно силна за да го унищожи.

Младежът се огледа отчаяно, търсейки оръжие, което да му помогне срещу невероятната мощ. Погледът му се спря върху малкия хвърлен настрани нож. Хвърли се към него, но не достатъчно бързо, защото, тъкмо когато се докосна до дръжката и Джеймс го хвана за ръцете. Бореха се на живот и смърт. “Хайде, хайде!, молеше се наум Филип. Само още малко и ще го забия в сърцето му”. Помисли си какво го очаква в противен случай и с последни сили го промуши в гърдите.

Случи се нещо невероятно. В този миг огромни светкавици затрещяха над тях двамата. Наоколо стана светло като ден. Енергията пулсираше като пеперуда в последния си полет. Върховете на околните борове се подпалиха от струпването на свръхестествена мощ. Пламъците се издигаха до небето, а лунната светлина пречупваше своите лъчи през техните жестоки отблясъци. Равновесието бе напълно нарушено. Битката между двата свята бе преминала във решителната си фаза! Бели и черни кълба дим изпълваха цялото пространство. Още миг и….

И тогава безжизненото тяло на вампира се свлече върху зелените иглички. Ножът остана в ръката на врага му. Пламъците догаряха, силата сякаш бе изчезнала. Като че ли умря заедно с онзи, който не остарява. И може би никога повече нямаше да се възроди…

Филип се откъсна от унеса си. Отиде до олтара и освободи Алиша, която конвулсивно трепереше, а очите й бяха станали черни от уголемените зеници. Тя закрещя и понечи да избяга, но той я задържа, нашепвайки й нежни, успокоителни думи. Момичето се отпусна, и заплака, раздрана от унищожителната гледка на която бе станала неволен свидетел.

–       Всичко е наред, скъпа, всичко е наред.

След това я целуна и усети как Алиша започва да излиза от шока. Усмихна се и я притисна. После устните му слязоха по-надолу към шията й. В този миг два дълги остри зъба изскочиха от челюстта му и той ги впи във нежните й артерии. Ръката му заби ножа в нея. Не й остана време дори да извика, просто гледаше отчаяно, губеща всяка капчица живот.

Накрая той отпусна трупа и се загледа в Луната. Вече бе приел силата й в своето тяло. Сега нищо не го задържаше тук. Можеше да продължи по пътя си, далеч от хората, и същевременно така близо, пиейки тяхната кръв.

Филип изобщо не бе заподозрял за тайнствените сили на кинжала, който възприе просто като оръжие, убиващо вампири. Но когато го бе ударил с него, цялата тази война из въздуха бе размяна на телата. Сега духът на Джеймс живееше в тялото на младежа, който се бе опитал да спаси света от един вампир. Вместо това му бе позволил да продължи кървавата си жажда за младост, енергия и власт.

Пое ненужната му вече плът на девойката. Постави я близо до бившата си обвивка и сложи ножа в ръката й. Идеално!

Телата на Джеймс Блъдфийлд и Алиша Стентън щяха да бъдат открити в гората след известно време, когато разтревожените родители се обадеха в полицията. Аутопсията щеше да покаже, че тя е починала от обезкървяване, а той от удар с хладно оръжие, което също ще да бъде намерено.

Тогава очевидният извод бе че Джеймс е серийния убиец, а Алиша – последната му жертва, която малко преди смъртта си, в агония го е пронизала.

А за Филип Терънс никой повече нямаше да чуе каквото и да било. Най-вероятно щяха да сметнат, че е станал жертва на вампира, но тялото му е скрито някъде.

И случаят потъваше в архивите. Доста щяха да се изненадат, когато тези убийства продължат, само че в други краища на страната. Но истината нямаше да бъде открита.

Звярът се усмихна лукаво към Луната, чу сладката музика на Нощта, своята покровителка. После й благодари горещо и обеща че завинаги ще бъде неин син. Вече не бе същия, който не знае истинската цел на своя живот, а я търси в скитания из Тъмната Страна.

Той затвори очи и почти чу гласа й, мрачен и опияняващ.

А след това се изправи и тръгна по своя дълъг път. Постепенно се изгуби между дърветата, а само острия мирис на кръв и изстиващите тела напомняха за него.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s