За майките и хората


Photo: Jason Regan


На девет съм. В болница за първи път. Първоначално ме настаниха в стая според заболяването ми. След известни проблеми със симпатичен батко от породата „скинхед” (какво ли правеше 19-годишен в детското отделение и до ден днешен си остава една от вселенските мистерии за мен), ме преместиха в стая с бъбречноболни. Предимно малки деца, някои на по две-три години. Майките им трябваше да останат с тях като лежащоболни, за да ги гледат. Флуидите на злоба, скука и невроза от най-висша степен рискуваха да удавят всичко наоколо. По цял ден „клетите” женици нямаха какво да правят и в крайна сметка само си търсеха на кого да си го изкарат. Всичко им пречеше – вдигало им се шум, говорело се твърде високо, шушкало се със страниците на книгите. Сещам се, че една от въпросните дами веднъж ми вдигна зверски скандал (вече не помня причината, беше преди повече от шестнайсет години), така както вероятно би крещяла на свой набор.

Плачеха за специално отношение.

Били Майки.

Няколко години по-късно. Жарък летен следобед в родния ми град. Със сестра ми се редим на опашката за сладолед и чакаме някакво хлапе най-сетне да направи избора си. Накря ми писна, изпуснах въздишка на отегчение и потропах с пръсти по витрината. Майката – жена на средна възраст – ме изгледа с цялата си приходяща злоба и ми изсъсква като змия по която е хвърлен камък.

– Нямате търпение, нали? Е, някой ден като имате деца ще имате.

Усетих как жегата се отдръпва от мен, а през тялото ми преминаха ледени тръпки, като от китайско проклятие. Вещицата си взе детето, взеха си и сладоледа и се оттеглиха, а аз продължавах да мигам на парцали. Свръхдозата злоба е по-успешно лекарство за жегите от което и да е охлаждащо средство.

Години по-късно, малко след като бях навършила двайсет, стоях на една автобусна спирка във Варна. Внезапно някаква майка с малко дете (може и с количка да е била), мина през мен и приятелите ми като товарен влак, защото сме й пречили на пътя. Дори ни се скара, че имаме наглостта да стоим на тротоара. Е тогава вече ми дойде една идея в повече и добре, че бяха хората около мен, иначе госпожа Майката щеше да се окаже с минимум избит зъб и отскубнат кичур коса.

Мога да продължавам до безкрай, както и да изровя от паметта си хиляди подобни дребни на пръв поглед събития.

Но мисля, че основната идея е ясна.

Всички около мен ми обясняват колко благородно, чисто и свято нещо е майчинството. Веднъж баба ми съвсем отговорно заяви, че никоя жена не е изпълнила предназначението си, ако не е родила дете. Следователно всяка дама с репродуктивни проблеми, решила се на осиновяване, (това как го е отгледала и възпитала въобще не стои под въпрос), следва да се гръмне? А всяка ученичка, родила на шестнайсет в час по химия, следва да бъде издигната в култ? Логиката е желязна.

Та, да си дойдем на думата. Да си майка е свято, чисто, висше преживяване, раждането на едно (или повече) деца осмисля живота ти, променя хормоните ти и като цяло те прави по-добър човек. Разказвали са ми крайно невероятни истории за връзки, които са били спасени, благодарение на чудото – раждане, смекчило острите ръбове по характерите и на двамата, замесени в него.

Или поне тази пропаганда чувам около себе си.

Добре. Нека да е така.

Тогава ще ми даде ли някой разумно и логично обяснение на това защо съм заобиколена от майки-психопатки, майки-невротизирани пачи и майки-изроди? Защо тези жени вместо да излъчват благородство и достойноство, вместо да сияят като оживял образ на Богородицата, или най-малкото да се радват на децата си (докато още ги имат), те се държат по най-неадекватния и нелеп начин?

Защо виждам жени, изпадащи в жестока истерия от елементарното желание на потомците им да опознават света, да играят и от така типичната за възрастта им склонност към бели?

Защо виждам жени, бутащи отегчено количките пред себе с израз на осъден на смърт, влачещ камъни?

Защо озверелите създания само търсят на кой да си изкарат фрустрациите? Защо само ти натякват и навират в лицето: „Аз съм майка и ти си длъжен/длъжна да се съобразяваш с мен, колкото и малоумно да се държа.”

Вероятно нямам право да се изказвам и позицията ми на нераждала жена не може да обхване проблема и цялостната картина.

Но мога да наблюдавам света около себе си и това, което виждам меко казано ме плаши.

„Стани майка и тогава критикувай.” Е, мили дами, ако по някакъв начин надникна в бъдещето и се видя като някой от гореописаните изроди, по-скоро бих се гръмнала. Предпочитам въобще да остана бездетна, отколкото да дам на света емоционало потрошен и треперещ от хиляди придобити неврози индивид, имащ нужда да разказва постоянно на психиатъра за майка си.

Разбира се, това не е сериозен довод и имам желание да рискувам.

Но мисълта, че може да се превърна в някой от тъй омразните ми модели на поведение… сериозно ме плаши.

Един елемент ми се губи.

По точка а) майчинството е свято задължение и едва ли не е нещо толкова напълно естествено, че не би трябвало да стои под въпрос.

И в същото време по точка б) се третира като подвиг. Нечовешки подвиг и събитие, изискващо невероятна смелост. Без съмнение не знам какво е да носиш дребно, растящо същество в продължение на девет месеца в себе си. Не знам какво е да се будиш нощем от плача му, да трепериш над него, когато е болно или да тръпнеш от радост при първите му стъпки.

Тези неща може би ще науча… някой ден.

Но междувременно… по дяволите, това са събития от живота на всяка втора майка. Трябва ли да се радват на специално отношение във всеки един аспект? Без съмнение – що се отнася до елементарните жестове на учтивост в ежедневието – да се държим с тях с нужното уважение и помощ – ако е необходима. Или на възхищение, към тези, преодолели инстинкта за оцеляване, рискували живота си при раждане или други обстоятелства.

Обаче следва ли да търпя ужасното отношение на някоя си там, защото видите ли, тя е родила? А животът й е толкова тежък и труден.

Извинете, нещо не разбирам. Майчинството не беше ли радост и светлина? Смисъл? Е как така изведнъж стана Сизифово бреме? Било им зле? Съжалявам, но нима някой ги е карал на сила да забременеят? Какво са си мислели? Че това да родиш дете е просто да си играеш с него като с кукла, да го кичиш и обличаш?

Преди една такава важна стъпка не е зле да помислиш готов ли си за всички неприятни последствия.

Тези жени явно са мислели… с оная си работа.

И сега страдат и кършат реца.

Имам колежка от университета, която стана майка преди една-две години. Като се виждаме на по бира (с бебето), тя ми сподели, че е голяма драма понякога. То плаче, а когато все още нямаш опит, не можеш да разбереш защо. Малко или много социалният ти живот се свива, нямаш толкова време да развиваш интелектуалния си потенциал, трябва да си по-отговорен. Ала… въпреки това ми се видя щастлива. И нито веднъж, докато се разхождахме в парка не я видях да изпада в истерия, да посегне на рожбата си или да се разкрещи без причина на непознат човек.

Всеки път като видя някоя нормална, слънчева и усмихната жена с деца се успокоявам вътрешно, че има надежда.

Че не всички са зли оси.

Поставянето под общ знаменател ми е противна и гадна дейност, както и всичко, свързано с математика. Но при толкова примери, не мога да не си направя изводи.

Явно святата нишка майка-дете е особено изтъняла при определени индивиди. Дори е изчезнала като цяло.

Ако не беше така, щеше ли да има уроди в човешки образ, посягащи на въпросното носено от тях самите в продължение девет месеца създание? Щеше ли да има жени, изплюващи плода на сексуалните си постижения, които след раждането се отървават от него – я в пералня, я в някой шкаф, я в кофа за боклук? Понякога директо захвърлени в двора. Без право на каквото и да е, дори нормално погребение. Щеше ли да има амбициозни кучки, избиващи комплексите си върху дъщерите си, натоварвайки крехките им плещи със задължението да изпълняват техните мечти? Или пропаднали, безхарактерни скотове, инжектиращи им ботокс от осемгодишна възраст? Малтретиращи майки, майки с психични отклонения, майки, играещи Farmville, майки, хвърлящи децата на някоя по-милостива роднина? Такива – вечно говорещи по телефона, бързащи за поредната козметична процедура и забелязващи „питомците” си, ако им се прище да си поиграят с жива кукла.

Те… имат ли право на специално отношение?

Вечни и свети ли са?

По-скоро ми приличат на далечни потомки на Медея и Филомела.

Създаваш живот, а после го захвърляш на бунището Или пък нехаеш за него, на принципа, че и бурените са цветя.

Може и да нямам право да ги съдя, защото не съм на тяхно място.

Но и не желая да съм на тяхно място, нито да гледам през техните очи. Камо ли да слушам шитите с бели конци оправдания. Хленчене и мрънкане, претенции без покритие.

Не, благодаря, моля, говорете на ръката ми.

Ако не знаеш защо правиш нещо, то тогава най-вероятно въобще не трябва да го правиш.

Ако изобщо някоя от тези е взела решение.

Често „то просто се е случило.”

„Е, как се случи, мари?”

„Ми, той обеща да ме пази.”

„И ти му се върза?”

„Ми, таковата, аз му вярвам.”

„За предпазни средства не си ли чувала?”

„Ми, не ми харесва с презерватив.”

Да, решение е дума, неподходяща за всички, засегнати от въпроса.

Бих посъветвала такива да се научат да мислят… ала как да го направят, като в повечето случаи дори не им е показано? Те от своя страна нямат и желание да развият какъвто и да е потенциал. По-лесно е да се носиш по течението и да обвиняваш околните – мъжът ти бил боклук, децата ти били чудовища.

За финал – послание към всички невротизирани кучки, страдащи от майчинството – радвайте му се. Защото колкото и тежки да са първите години от живота на детето ви, минават бързо и скорострелно като препускащи лястовици.

Преди да се усетите птичката ще е излетяла от гнездото и вие ще си останете само с носталгията и стискането на бебешки терлъчки.

Това не съм го казала аз, а една доста по-мъдра жена от мен.

Истинска Майка.

7 thoughts on “За майките и хората

  1. Дам, днес си доста отровна, но ужасно права.
    Познавам великолепни майки, но съм срещала и великолепни кучки, които трябва да бъдат съдени за престъпление срещу човечеството (раждайки са го направили веднъж, възпитавайки себеподобно – втори път).
    Пълно е с хора, но човещината е друго нещо😉
    Добра статия.

  2. евала за статията, много съм съгласна. с всеки ред.
    имам такава позната, която хем постоянно разправя колко е прекрасно да си родиш дете (и даже ме поглежда с насмешка, щото явно съм заблудена стара мома), хем понякога изпада в истерии и си го изкарва на приятелите си – всичкото това от скука и липса на нормален социален живот. а последният липсва, защото е малко трудно да търпиш някой, който вече умее да говори само за памперси и сополи и за нищо нормално.

  3. беше ме страх от мама, още ме е страх де🙂, щото доста лют характер, ама ако не е тя, нищо нямаше да стане от мен🙂

    Много шокираща статия наистина. Особено линка за майката с Фармвил :Х Нямам думи

    За пореден път си засегнала важна и болезнена тема🙂

  4. Това наистина е брутално, за ботокса. Иначе за тая луда с Фармвил и аз бях написала афектиран пост😦
    Извратено.

  5. Уваженията ми, почитаема. Не бих могла да изразя по-адекватно и обосновано мислите си за този тип “майки”.
    Интересно как все ме улучваш в едни такива моменти, в които съм се замислила усърдно над някаква подобна тема.
    А аз не вярвам в случайности.😉

  6. Светът е доста шарен и за съжаление индивиди всякакви.
    Да си призная рядко чета дълги постове, но от твоя погълнах всяка дума и мислено си стискам ръка.
    Мисля, че повечето млади майки не осъзнават, че отглеждането на друго човешко същество не е игра. Нарочно казвам “отглеждане”, защото раждането като акт не прави от една жена майка.

    Говоря от позицията на майка, която едва не ритна камбаната при второто раждане, обаче оттогава е голям фън!🙂 …Ох, извинявай просто несериозното така блика от мен и не мога да го удържа.🙂

  7. @Зори, така си е – хора всякакви. Изпитвам уважение към всяка жена, решила да даде живот и после да го култивира. Но определен род поведение не може да бъде оправдан със следродилния синдром. Или да се оправдава детеубийство, защото жената била в състояние на времено умопомрачение след раждането. С което не искам да кажа, че всички майки са такива. Радвам се, че ти е харесала статията (макар че не знам доколко е статия, просто лични наблюдения).

    @Надя, някои жени си мислят, че никой не може да схване вездесъщото им страдание.🙂 Тъй де, и мои познати с деца няма как да не споделят подробности за памперси и други подобни, обаче си имаме и други теми на разговор.

    @Ламоте, значи да съм спокойна, дано някой ден и моите деца казват, че може да съм била люта по характер, но пък съм ги направила хора.🙂 Е, дано само не говорят на психиатъра си за мен.

    @Змей, ами нали знаеш какво казват, великите умове мислят еднакво. Другият вариант е да ти бърникам в мозъка по телепатичен път.🙂

    @Ел, понякога си мисля, че светът се взема отчайващо насериозно и има нужда от известна доза, подчертавам, здравословна несериозност. И е хубаво тежките състояния да се приемат с усмивка, когато това е възможно. За “отглеждането” – абсолютно си права. Радвам се, че сме на едно мнение по въпроса.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s