Фрагменти: I wanna be your dog


Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

Или на съня.

Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

Но не можех.

Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

Зачаках смъртта с отворени очи.

И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

Мечтаех само за малко почивка.

И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

„Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

По-точно силуета й.

Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

Така близо и така далече.

Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

Нищо друго нямаше значение.

Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

Че не полудявам.

Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

Щрак!

И светът отново се измени.

Отново се озоваха в старата мансарда.

Но не в сегашния й, реставриран вариант.

Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

„Тя не трябва да разбере!”

А аз нищо не можех да направя за него.

Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

Той изстена и затвори очи.

–       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

–       Какво е това?

Не знае какво да отговори.

Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

И като острие на кинжал.

–       Попитах какво е това?

–       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

–       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

–       Съжалявам, Мадам.

–       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

Поне видима причина.

–       Всичко ще направя.

–       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

– Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

– Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

А тя пое един от бичовете от стената.

***

Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

Потърках мястото.

Нямаше причина да ме боли.

Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.

 

Ах, тези кино клишета! – ІІ-ра част


 III. Ах-драма-излезе-ми-пъпка-как-да-отида-на-бала, a.k.a тийнейджърски филми


 –       Тук разполагаме с пълен набор от добре разработени стереотипи, които всеки сценарист изважда от калъфите, променя някой и друг детайл, за да не го обвинят в плагиатство и забърква нужните му химични елементи по формулата на бозата.

–       Защо винаги когато някой ученик/ученичка има проблеми със зрението опциите са две: очила като лупи, разширяващи ирисите до неузнаваемост, или контактни лещи, които на героя/героинята кой знае защо никога не му е хрумнало да използва? Доказано е че здравеопазването в Щатите не е особено на ниво, явно и оптиката им е с ограничени възможности. Очилата задължително са обвързани с висок интелект, който се явява напълно безполезен в ежедневни ситуации. Стереотипът „зубрач/зубрачка” въпреки високите си оценки никога не взема адекватно решение, изправен пред реална ситуация мънка и се черви като невеста на сватба, непрекъснато се спъва, дори на равно, речниковият му/й състав е силно ограничен. Другият вариант е да проявява силно презрение към всички около него/нея и надутото мнение, че раздърпаните дрехи, невчесаната грива тип ела-с-мен-в-пещерата, веждите на орангутан и други екстри го/я отличават от гадните материалистични и популярни люде в местното школо. Същият персонаж живее само с мисълта да влезе в колежа, където съдбата му/й ще се промени. Тайно завижда на тези, които се предполага, че мрази. Ако е ученичка, къде тайно, къде явно въздиша по русия капитан на футболния отбор, пише стихове в тетрадката си и си мисли за него, докато си избира някой по-едър зеленчук. Ако е ученик, лъска усилено и си представя как ще изчука главната мажоретка. В случай, че е момче, честно отнася солиден gangbang от целия футболен отбор.

–       Футболистът/мажоретката. Задължително родителското им тяло може да купи и продаде целия град. Те пък от своя страна задължително не мелят брашно с него, защото има много високи очаквания за тях. Ходят един с друг за престиж пред клетите зубрачи и останалите отрепки от училищната маса. Раздават го голямата работа, в действителност той тайно си мечтае да учи хореография/да стане актьор/да рисува (пък баща му/й настоява да влезе в най-престижния бизнес колеж). Тя пък, въпреки че е мократа мечта на всеки пъпчасал пубер е много самотна и неразбрана, защото всичките й приятелки са лицемерки, искащи да й откраднат гаджето и социалния статус. Понякога незадоволена девственица. Успехът им е слаб поради което се налага зубрачът/зубрачката да им предава частни уроци. Докато се опитва да им набие в главата елементарна граматика на родния им английски, да вземат, че да се влюбят и после видиш ли, нарушават канона на даскалото като се вясват един с друг на бала. Е, преди това има малко драма, сълзи и сополи плюс гневни речи от страна на мажоретката към зубрачката как не е на тяхното ниво.

–       Готичката/бунтарката/феминистката – Тя е много алтърнатив, увлича се по някоя от субкултурите, често сменя имиджа по няколко пъти на ден. Основна цел: да я отличават от тълпата. Задължителни атрибути: огромни обици на носа, кубинки, ботуши в най-голямата жега, военни панталони, тежък грим. Не мели брашно с никой, всички ги е страх от нея, носят се слухове, че е вещица. Коронният й номер е да гледа злобно и да цитира автори, които дори уж-ентелегентите в училището не са чували. Понякога може да е приятелка със зубрачите. Най-често се занимава с артЪ и мечтае да замине за Ню Йорк.

–       Аутсайдерът/Бунтовникът без кауза – Мъжки вариант на горепосочената стереотипка. Идол му е Джеймс Дийн, чете Джак Керуак, свири некадърно на китара, обявил се е за самотник, носещ кожени якета и мотаещ се с местните рокери. Дългокос и имитиращ недостъпност, често завърта романс с мажоретката. Чудя се как така все разни дълбоки мислители и различаващи се от тълпата се озовават, разменящи слюнки с повърхностните кифли? Сценаристите никога няма да се уморят да експлоатират сюжета за противоположностите, които се привличали.

–       Треньорът на училищния отбор – Бивш атлет, издънил кариерата си в най-сюблимния й момент. Задължително врещи като побесняла кучка по подчинените му келеши. Най-вероятно с хомосексуални наклонности, обича да е заобиколен от млади, свежи, стегнати тела. Винаги съм ги подозирала, особено като нахлуят в общата баня, докато момченцата са под душа, както ги е майка родила.

–       Тълпата училищни побойници – най-често от футболния отбор, ръководени от най-върлия враг на тайно чувствителния първи защитник (или каквато им е там системата в измислените спортове). Основната цел е да се правят на мъже, да тормозят малките, да им вземат парите, да им топят главите в училищната тоалетна или да ги надвесват от покрива, основно от садизъм. Може да се стигне до бой с Бунтаря и неговите изпаднали приятели с мръсни коси и кожени якета.

–       Кретените – скарани с понятието лична хигиена, по-грозни, пъпчасали и отвратителни дори от най-смотания зубрач. Занимават се с експерименти, от рода на това да опитат да взривяват училищната лаборатория, или да саботират абитуриентския бал. Разкарват се насам-натам със списание Плейбой и точат лиги по всяко момиче, с изключение на зубрачката/готичката.

–       Балът – те това е пиковия момент на всяка средностатистическа тийн драма, един вид deus ex machina, решаващ драмите, конфликтите и любовните триъгълници. Следват танци и псевдо-мюзикъл изпълнения, и всички си стават едни добри приятелчета за цял живот. Гаднярите остават с пръст в устата и препикан панталон.

 IV. Мали-тоя-психопат-с-ножа-що-ли-ще-я-да-ида-да-го-питам, a.ka. филм на ужасите

 –       Всеки знае, че хорърът е един от най-наситените с клишета жанрове. Първото, което му хрумва на всеки е класическата сцена: героинята чува шум от мазето, отива да провери що се случва в един след полунощ и бива жестоко наръгана от неизвестния убиец.

–       Тук също има съответния списък стереотипи на образи, наместо пълнокръвни персонажи. Нали е хорър, важното е да се лее кръв и да има разкъсани черва и обезобразени трупове, както и зли психопати, братовчеди на хлебарките. Колкото и да ги трепеш, колкото и да ги колиш, бесиш, давиш, биеш с мухобойката, ако ще и да си ги насякъл на парчета намират начин да си съберат съставните части, за да ти се изхилят подигравателно в поредното продължение. Колкото и титанични усилия да вложат героите в това да се отърват от животното, то е зло и упорито, не мре и и ги преследва с настървението на питбул, подушил прясна кръв.

–       Персонажите, освен стереотипни, оставят зрителя с подозрението, че са завършили местното училище за бавноразвиващи се. Държат се по най-неадекватния начин, действат хаотично, измират един подир друг според ролята си.

–       Задължително ни трябва една истерична лигла, чиято функция се изчерпва до това да пищи като заклана, да вдига шаш и паника, да се сопа на главните герои като малко дете, да тропа с краче. В края на участието си се фръцва като ощипана госпожица и заявява на останалите „Няма пък да си играя повече с вас, отивам да се прибирам самичка през гората, пък някой добър чичко ще ме вземе на автостоп.” Зрителят си отдъхва с облекчение, когато психопатът милостиво го лишава от присъствието й и фалцетните й писъчета.

–       Имаме един типаж за комичния елемент, пускащ жалки опити за остроумие в най-напрегнатите моменти. Най-често негър с голяма и мръсна уста (да ме прощава комисията за политическа коректност), от време на време е вмъкнат по някой азиатец.

–       Няма начин как да минем и без някоя бясна нимфоманка, която да осигури поне една секс сцена във филма, че иначе интересът ще спадне катастрофално. Обикновено е руса кучка, която след като е изпълнила смисъла на живота си /или ролята в сценария/ – да развее волни цици пред камерата, пада покосена от нож/брадва/други средства за осакатяване.

–       Обикновено персонажите са така създадени, че на зрителя да не му трепне много сърцето при чирпанското/тексаско клане.

–       Главните се явяват изключително травмирана девойка, стряскаща се от най-малкия шум и готиния пич, който я опипва по тялото, докато я прегръща и й обяснява как ще я измъкне от там.

–       Място на действието – вдън горите тилилейски, където нашите идиоти са решили да се съберат и да купонясват, на някой остров, в тъмна и потайна къща с капещи водоливници и злокобни готически символи, зловещо местенце на фона на сови, гръмотевици и проливен дъжд, уловил героите, докато са се лутали като мухи без глави.

–       Щом падне първия труп, групичката бива осенена от идеалната мисъл, събрала в себе си логиката на цели поколения: да се разделят на отбори, та да си играят на криеница с лошия чичко, дето ги трепе. Който го намери пръв, получава бонус – запазва си едното ухо.

–       Ако в историята има замесени полицаи, то те навярно са клоуните на местния участък, защото действията им са по-неадекватни и от тези на изпозакланите тийнейджъри/колежани/туристи. Обикновено обикалят все едно са на пазара из мрачната къща, светят си с фенерчето, накланят настрани нелепо огромната си шапка и подвикват „Ехо, има ли някой тук?”. Докато на злия психопат не му писне, та накрая изниква рязко зад тях и им кръцва гръкляна.

–       В голяма част от по-ранните хорър филми и в по-нискобюджетните продукции кръвта поразително прилича на размити акварелни боички от час по трудово.

–       Обикновено основният персонаж е женски, на горепосочената свръхтравматизирана девойка. Същата, въпреки че през повечето време гледа като подплашена сърна, лута се напред-назад из гробищата на някакъв случаен принцип и реве в пристъп на паника от поредното анонимно обаждане от страна на психопата, е именно тази, на която й се налага да му види сметката.

–       Накрая задължително става здраво меле, при което мадамата бива бита, драна, ръгана, мушкана, а накрая пряко пилешките си сили, вижда сметката на инак свръхинтелигентния дзвер. Или поне така си мисли, докато пълзи към финала, където вече никому нужните сили на реда ще завият крехките й раменца с одеало и ще я разпитват какво се е случило. Тя съответно ще гледа като хипнотизирана, докато нейде нечия ръка се измъква от гроба. Сикуъл, моля!

–       Чудя се едно: тези серийни убийци как не са умрели от хронична скука при всички лесни мишени, буквално навиращи се в ръцете им?

–       След като изгледа малко повече филми от този жанр зрителят със средна и по-висока степен на наблюдателност ще може да познава с точността на баба Ванга в какъв порядък ще измрат героите. Същото важи и за някои от по-долнопробните фантастики.

 

V. Ред-сълзи-ред-сополи-ред-разбити-сърца, a.k.a. романтична/семейна драма

 –       Драмата трябва да е пълна. Героите трябва да са колкото се може по-депресирани и в по-обтегнати отношения помежду си, като да им личи възможно най-ясно как ей-толкова им трябва да се избият помежду си.

–       Момче среща момиче. След нужните реплики, жестове и леки комични ситуации (че да не вземе някой да умре от дехидратация и плач), те се влюбват и тъкмо щом си признаят чувствата, нещо се обърка. Я тя е неизлечимо болна, я него го пращат войник, я неговото/нейното семейство се мразят люто и коварно, я тя е бедна, пък той – богат. Или обратното. Или пък някой изневерява на другия по непростим начин. Накрая следва бурна, грязна и драматична раздяла, а зрителките наводняват салона.

–       Ако има баща и син трябва да се мразят люто, да вадят всякакви скелети от гардероба и да си нанасят подли удари под пояса. Бащата обикновено не разбира чувствителната природа на сина си, бил е прекалено зает в работата си, прекалено властен, прекалено безкомпромисен. Редовно е изпускал мачовете на отрочето си, поетичните му рецитали, рождените му дни, първия път, като е правил секс, и т.н. Таткото от своя страна обяснява как пикльото имало нужда от желязна дисциплина и че се е разпасал. Ако пък случайно синът се окаже гей… настъпва семеен Апокалипсис. В подобни ситуации майката е образец на страдание – с вечно зачервени от рев очи, покорна и отдадена на алкохола за утеха. Накрая, след много излияния и кънтящи от патетика обвинения, двамата се прегръщат и си прощават, защото все пак са семейство.

–       При майка и дъщеря нещата са безкрайно патологични и извратени. Или майката има куп изисквания на които дъщерята не отговаря, или е провалила живота си като я е родила и сега я обвинява. Майката е властна кучка, дъщерята е безотговорна егоистка, жените са зли змии. Щерката поема задължението да изпълни майчините си мечти, като жертва своите. Или пък я обвинява, че не я е обичала достатъчно, че е обичала примерно сестра й или някоя друга роднина, или най-добрата й приятелка. В един момент става толкова драматично и (особено ако актрисите са слаби) се води до такова преиграване, че започвам да изпитвам носталгия по котешкия бой между Добрата и Лошата от екшъните.

–       Когато някой прави опит за самоубийство (от любов, от липса на любов или откровена глупост), никога не довежда нещата докрай. Все пак трябва да се озове в болница, където всички да кършат ръце около стаята му/й и да се обвиняват взаимно за нещастния инцидент.

–       Ако синът/дъщерята тръгне по лош път, разболее се от булимия/анорексия, започне да употребява наркотици, да се снима в нискобюджетни порнографски продукции и други актове на падение и морално разлагане, родителите се скъсват да се обвиняват един друг, особено ако са пред развод.

–       Ако има лошо момче в конфликт с баща си задължително трябва да му придадат антипод – някоя слънчева мома, която да го научи колко всъщност бил прекрасен живота.

–       Винаги когато се разделят вали дъжд, под който героинята гледа как любимия й се отдалечава и получава пристъп на хълцане. Как пък едни не си казаха сбогом при нормално, хубаво и цъфтящо време? Единствено ако мацката е решила да зареже единия от героите в полза на другия. Прегръщат се приятелски и тя изтичва, за да настигне избраника си. При такава ситуация атмосферата следва да е достатъчно романтично-розова, да се целунат на финала под дивите ръкопляскания на някоя тълпа. Е, това последното като го видя и всичко ми се обръща отвътре. Не от вълнение, от по-долно чувство.

–       Ако героят изневери на героинята то трябва да е с възможно най-гадната и перверзна кучка, тип мокра мечта. Пък той клетият никога не е виновен, тя нищо не означавала за него, сипала му наркотик в пиенето, паднала върху него и така два часа. Започват се едни обяснения и диалог, който преспокойно може да бъде заменен от някой от похватите в нямото кино.

–       Ако единият от двамата умре без половинката да му е простила се пригответе за цял хор оплаквачки. След като се излее една кофа сълзи, можем да бъдем възнаградени с изпълнен с надежда финал и да си отдъхнем с облекчение, че сме изтърпели филма докрай.

–       Задължителен елемент от саундтрака – сърцераздирателна балада на Селин Дион/Уитни Хюстън/ЛиАн Раймс или някоя друга неосъзната поп певачка.

 

За днес – толкова. На хората, доживели до края на поста – честито, следващия етап ще е да шлифовате диаманти с поглед. Утре ще се разровя из клишираните ситуации в трилъра, историческия епос и филмите за супер герои.