Фрагменти: I wanna be your dog


Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

Или на съня.

Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

Но не можех.

Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

Зачаках смъртта с отворени очи.

И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

Мечтаех само за малко почивка.

И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

„Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

По-точно силуета й.

Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

Така близо и така далече.

Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

Нищо друго нямаше значение.

Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

Че не полудявам.

Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

Щрак!

И светът отново се измени.

Отново се озоваха в старата мансарда.

Но не в сегашния й, реставриран вариант.

Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

„Тя не трябва да разбере!”

А аз нищо не можех да направя за него.

Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

Той изстена и затвори очи.

–       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

–       Какво е това?

Не знае какво да отговори.

Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

И като острие на кинжал.

–       Попитах какво е това?

–       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

–       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

–       Съжалявам, Мадам.

–       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

Поне видима причина.

–       Всичко ще направя.

–       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

– Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

– Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

А тя пое един от бичовете от стената.

***

Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

Потърках мястото.

Нямаше причина да ме боли.

Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.

 

One thought on “Фрагменти: I wanna be your dog

  1. Те такива рокли най-обичам.
    Мда, щеше ми се да напиша нещо повече, ама ни’нам кво. Хареса ми, даже по моя край на подобни връзки викаме – “бой по тая сган згодна”, ама да напиша нещо градивно – не мога🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s