Ах, тези кино клишета! – III-та част


 


VI. Тъмни-улички-и-зли-конспирации-плюс-беззащитни-мацки, a.k.a трилър

 – Подобно на филмите на ужасите, често в класическия трилър действието се върти около един женски персонаж. Разликата е че при трилъра се набляга предимно на психологическия ужас и фобиите на героинята, отколкото на кръвта, червата и сипещите се по пода вътрешности на изпозакланите й приятели.

– Героинята и тук често е глуповата и неориентирана, основно мига на парцали и демонстрира това колко много я е шубе от гадината, оставяща й кофти телефонни съобщения и пращаща гадни подаръчета, чрез широко отворени очи и учестено дишане.

– Полицаите задължително не й вярват. Всъщност в повечето други филм полицаите на никого не вярват, отнасят се със скептицизъм и цинизъм спрямо проблемите на нещастните граждани. Е как иначе, защо да се морят да вършат работа, като могат преспокойно да нагъват кафе с понички, докато имитират писане на доклади? Казват с добродушна (а понякога не чак толкова) усмивка на нашето момиче, че си внушава, че е параноичка, че има нужда от почивка.

– Единствено най-умният и най-подценявания детектив решава, че в историята на уплашената до смърт мома има нещо повече от нерационални страхове. Колегите му го смятат за загубеняк, ала той всъщност е Шерлок Холмс под прикритие. Започва да обикаля навсякъде с госпожицата, придружава я по време на разпити на свидетели, даже предлага да спи на пост пред вратата й/на дивана. Тя, естествено, бидейки мило и възпитано момиче, не може да остави верния рицар да се мъчи, и му предлага да сподели постелята й.

– Готиният пич стои плътно и неотлъчно до героинята, има време даже да й разправи цялата си лична драма и за това как някоя си там го е зарязала. В момента, в който се отдели за повече от половин час от момичето, дебнещата я гад решава да атакува. Все пак трябва да има една сцена с меле, в която полицаят се завръща (ходил е я да си вземе четка за зъби, я за да представи хипер-гига-улта веществените доказателства на шефа на участъка) и отървава кървясалата от борба героиня.

– В случаите когато героинята е умна, надарена с логична мисъл и не се предава автоматично на паниката, тя прави грешки от емоционален характер. Влюбва се в някой детектив-закрилник, който се оказва в последствие, че е именно гадния й преследвач. Ако е полицайка/таен агент, прикрива веществени доказателства, за да оневини главен заподозрян, по който е хлътнала. Най-често любовникът й си има скрита самоличност/тъмна страна, за която тя не подозира.

– Серийният убиец се оказва този, който най-малко очакваме. Симпатичният комичен елемент, детективът-рицар (за разочарование на типичната фенка на ром-кома), най-добрият му приятел, който през цялото време е бил в течение на случая. Редовно показва истинското си лице на мадамата, когато тя вече си е отдъхнала с облекчение, че кошмарът е свършил. Двамата се оттеглят на щастлива почивка в някоя отдалечена от цивилизацията зона, та да не може никой да чуе писъците й, докато се отдава на удоволствието да я изтезава. Докато я преследва из някоя къща най-подробно й обяснява какви подли машинации е извършил, за да се добере до нея и да спечели доверието й.

– Класика е преследването из затъмнена къща. Тя се крие по ъглите и бяга като подплашена котка, той си ходи с нормала крачка и й се обяснява като на свещеник, арогантно уверен, че няма да му се изплъзне.

– В края на филма или мацката по някакво чудо успява да се справи с изрода, или е спасена от този, който най-малко очаква – скептичния тип от полицейския участък, който в началото й се е присмял, най-големия й враг и опонент и т.н.

– Често срещан персонаж в трилърите е и този на фаталната жена, която никой не подозира и всички смятат за ангелче, докато тя крои зловещи машинации и преследва целите си, загърбила всичко човешко. Тя манипулира околните с чар, невинност и секс сцени. Такъв персонаж задължително трябва да се разголи и да изчука минимум един от мъжете във филми. Коронният й номер е докато язди някоя от жертвите си с насочени към камерата цици да извади от някъде касапски нож, с който да го направи на салата. Често е приятелка на главната, нищо неподозираща героиня, която й споделя и майчиното си мляко. Винаги има един персонаж, който я подозира и иска да докаже каква зла кучка е, но доказателствата винаги липсват.

– Стана често срещан похвата, в който самият главен герой страда от шизофрения. В края на филма се събужда ужасен, за да установи, че всички отвратителни убийства са всъщност негово дело, извършено от тъмната му страна.

– В политическите/военни трилъри много често цялото правителство, заедно с ФБР, ЦРУ и всичките им подзвена се опитват особено старателно да прикрият някоя гнусна привичка на президента, или друго висшестоящо лице. Най-често нещо свързано със секс, насилие, или и двете взети заедно. Главният герой – смел, честен и доблестен, понякога циничен и разочарован – стига до дъното на цялата конспирация. Накрая разбира, че всички около него го лъжат и манипулират, включително и бившия му ментор и най-добър приятел. Той се оказва сам срещу системата, като всички го убеждават да си мълчи, защото много го ценят. Обаче като не разбира от дума, посягат на живота му.

– Убийствата най-често се извършват с хладно оръжие или друга екзотика, докато огнестрелните оръжия и пуцаницата са запазена марка за екшъна и военните филми (не броим азиатските такива, те са съвсем друга бира).

 VII. Батални-сцени-горди-фигури-и-развети-от-вятъра-коси, a.k.a исторически епос

 – Учудващо е как в бюджетите на подобни филми се наливат пари, стигнали за прехраната на малка африканска държава, а в същото време създателите им не са си направили елементарния труд да отидат до местната библиотека и да попрочетата малко материали по въпроса. Или да пуснат един прост research в Google, та да не правят нелепи грешки. Но тъй като считат, че правят филм с таргет група – масовия зрител, отишъл да погледа кръв и специални ефекти и зрителката, отишла да оплакне морно око в голите кълки на Брад Пит или който там си харесва – не е нужно да стигат до буквализми и да се престарават със спазването на исторически факти. Вярно, разните му там маниаци на тема история, митология и архитектура ще се разбучат като пчели в кошер. Но нали бокс офисът е разбит и приходите течат в касичката, какво значение има останалото? Твърде е възможно продуцентите/режисьорите/сценаристите да са достатъчно умни и да са наясно с фактите зад филма, но да са решили, че историята в натуралния й вид няма да бъде достатъчно съблазнителна. Така че няма да е лошо да бъдат поизменени, от артистични съображения.

– В повечето случаи имаме класическа фабула. Ярък конфликт, силен, обветрен от много битки герой, с тежък поглед и още по-тежка дума, държащ на чест, достойнство, родина. Или просто достатъчно амбициозен и надминал времето си. Или млад сополанко, мислещ, че морето му е до колене и че всичко, което хвърчи се яде.

– Конфликтът задължително е с някоя подла и коварна твар – хитър и лукав антагонист, непритежаващ и наполовина от физическата сила и достойнствата на протагониста. За сметка на това природата му е дарила остър ум, съобразителност, афинитет към добрата интрига, както и нужната жестокост и безскрупулност.

– Женски персонажи, ако има такива, са основно с разкрасителна функция и предназначението им е да разсейват нашият от заветната му цел. Или пък е подла интригантка в съюз със злодея. И как така всичките мадами от всичките исторически епоси, независимо от периода, в който се намират, изглеждат така все едно току-що са излезли от козметичния салон? Най ми е любимо когато правят филм за Средновековието и изтипосат някоя принцеса с идеално бели и равни зъби, по-бели от усмивката на нег… ъъъ, афро-американец в тъмна нощ.

– Ако имаме някаква проява на характер у жена то тя задължително се бунтува срещу баща си, който я ограничава. Най-големият й проблем е носенето на корсета и тайно си мечтае за приключения. В момента в който мечтата й се сбъдне изпада до положението на дама в беда. Нашичкият съответо трябва да я отървава непрекъснато, когато сама се вкара в някоя беля.

– Понякога режисьорът решава да й даде малко по-голямо участие в битката като й даде да постреля с лък. Което поне е логично, повечето от тези крехки красавици ще получат херния, само ако повдигнат меч с всички сили с двете си ръце.

– Място на развитие на действието: Древна Гърция, Рим, Египет, мрачното Средновековие, Европа по време на кръстоносните походи. Не разбирам достатъчно от архитектура, за да ги упрекна в неумение по пресъздаване на декорите на античните градове. Но още сънувам кошмари като се сетя за статуята на Аполон в Троя.

– Винаги преди решителната битка главнокомандващия дръпва една внушителна реч за нахъсване на смелите, кръвожадни войни. Произнесена със завидна, кънтяща патетика, като междувременно камерата се насочва към обветрените, мъжествени лица в крупен план. Често (както в един мой „любим” епос, удобно вдъхновен от гръцката митология) речта бъка от лицемерие и обяснява на войниците как ще постигнат безсмъртие като измрат подобно на мухи.

– Баталните сцени са представени по бляскав и красив начин, при смъртта на храбрите войни зрителят изпитва точно толкова съчувствие колкото при потрошаването на колите и косвените жертви – неодушевени предмети – при автогонките в екшъните. Реалността на една битка – с всичката й кръв, кал и тежки писъци на ранени и умиращи вероятно биха били твърде стряскащи за публиката. Ако даден режисьор прояви смелостта да покаже една идея повече реализъм бива скастрен от продуцентите, сцените се изтриват и се нанасят дребни козметични промени. В краен случай може да излязат на ДВД, в нецензурирана версия.

– Ако нашият герой се крие от врага, задължително се намира някое просто селско семейство, което да го прибере в мазето си. Хората, въпреки мишата си природа, липсата си на образование и страха от властта, успяват да различат доброто от злото и дори под страх от мъчения, не го издават.

– Филмът трябва задължително да приключи с мощна битка – кулминация на конфликта между Добрия и Лошия – в който съспенсът трябва да нарасне до връхната си точка. Най-често това е станало след Голямата Битка. Ситуацията трябва да виси на косъм, нашият аха-аха да бъде грубо заклан от врага. Обаче справедливостта възтържествува и с последни сили в изтерзания си мускулест торс нанася решителен удар върху злата гад. Насъбралата се тълпа посреща смъртта с бурни възгласи и хвърляне на шапки. Нашият придърпва мадамата (ако има такава и е оцеляла до края), за да се намляскат под бурното ръкопляскане.

– Тук-таме се явява по някой и друг комичен елемент – дебел поп, селски идиот. Понякога са по-забавни и симпатични на зрителя от мълчаливия, силен войн.

VIII. Мамо-виж-аз-летя-и-стрелям-с-поглед, a.k.a филми за супер герои

 – Меката на клишетата! Няма филми по-благодатна почва за стереотипни ситуации, герои и похвати от тях, защото повечето са правени по формула. Добре работеща формула, щом още успяват да изкарат някоя боклукчава продукция.

– Вероятно това е нещо, което човек трябва да казва със срам и с половин уста, като свое виновно удоволствие, вероятно ще си кажете, че това е пълна простотия, но… много харесвам комикси, Marvel и техните супергерои и злодеи. Визирам най-вече анимационните им сериали, Spiderman, X-Men, Hulk. Основно спомен от ученическите години, все още си ги превъртам с умиление по youtube. Наистина са готини, при все, че анимацията в тях е морално остаряла. В Spiderman абсолютно всичките му противници изглеждат зловещо и сграбчват вниманието. А Човекът паяк също не звучи тъпо, показано е и хапливото му чувство за хумор. От друга страна филмите по сериалчето и комиксите са… меко казано, боза. Как е възможно образите от една деведесетарска (може и по-ранна да е) анимация да изглеждат по-убедителни от тези във филм, ползващ се с предимствата на развитата техника? Явно е възможно. Вероятно ако изключим Жокера и Пингвина от Батман, всички останали филмови злодеи ми изглеждат като някакви карикатурни отрепки. Смешни и нелепи са и единственото, което предизвикват са… прозявки. Особено пък жалките опити на Джоел Шумахер в третата и четвърта част на филма за Човека прилеп.

– Героят е много нещастен и много е страдал. Или е типичен зубър от тийнейджърските филми, или родителите му са го запратили на някоя непозната планета от ранна детска възраст, или трябва да се пази от избухване, да не стане на грозно, зелено чудовище.

– През целият филм никой не се досеща за тайната самоличност на героя или не таи поне слабо подозрение. Още ми е хикс колко са заблудени/бавно развиващи се/откровено слепи приятелите и обкръжените на Супермен, та не правят очеизвадната връзка с Кларк Кент. Тези пусти зубърски очила, тип лупа, какво разсейващо действие имат само.

– Героят задължително носи костюм с емблема, правен от него самия. Много талант, много нещо – бие се, лети, стреля с поглед, подпалва неща с мисъл, шие с бод зад игла.

– Нашият е бил облъчен от силите на Злото да се присъедини към тях. Обяснява му се колко по-могъщ би могъл да бъде, ако спре да се прави на герой в идиотски костюм и да се мъчи да помага на хората, срещу което не получава и едно мерси. Героят аха-аха да се поддаде, но после рязко се връща към ролята си на защитник на слабите и неоправданите.

– Заниманията в свободното му време доста често се явяват като препъникамък за личността му в ежедневието. Момичетата му се сърдят, че не ги е извел на вечеря, вместо да ходи да спасява някоя бабка или целия град от атомна експлозия. Трябва да постоянно да измисля оправдания и да лъже всички около себе си. Като повечето пъти въпросните оправдания са толкова съшити с бели конци, че чак яд те хваща колко са недосетливи.

Гаджето на героя е задължително от породата истерична пача, която трябва да бъде спасявана постоянно, основно от самата себе си. То не бе падане от високи сгради, не бе отвличане от злите мутанти, или пък шматкане точно там, където не й е работата. В същото време ако случайно е била затрупана от останките на горяща сграда, е успяла да припадне на такова място, че да може супергероят да дойде и да я измъкне.

Героинята таи увлечение по мистериозния тип с маската, ама в крайна сметка решава, че смотаният й най-добър приятел, е мъжа на живота й.

Най-честото оправдание на героя затова, че лъже като дърт циганин е че иска да предпази тези, които обича.

Има някой откровен заядливец сред персонажите, изпълнен с безкрайно подозрение към супергероя, въпреки всичките му добри дела и благородни постъпкки. Мечтае си да го разобличи и всячески се опитва да му попречи.

– Класическа сцена: героят лети, гушнал напиканата от ужас мадама на фона на залеза;

– Друга класическа сцена: Героят стои на покрива на някой небостъргач, наблюдава нощния град и размищлява мълчаливо.

– Антагонистите имат същото качество като серийните убийци от тийн хорърите – никога не си се отървал напълно от тях. Героят, въпреки цялата му сила, ум и способности, никога не изличава гадовете докрай. Задължително изпълзяват в някой от сикуълите, за да му пуснат нелепата си, карикатурна псевдо-зловеща усмивка „Помниш ли ме, бе, балък?”

– И как нито един път героят не отива на купон, светско събитие, пресконференция и други подобни, без въпросната да бъде саботирана от гадния злодей. И точно тогава нашето момче да вземе да изчезне, супергероят да изпълзи от нищото. Ежедневната му самоличност пък се завръща при приключването на цялата тупаница. Питах ли вече защо никой не се усъмнява в него?

За днес – толкова здравословен хейт. Утре или в други ден може да се насладите на брилятното ми остроумие при нищенето на филмите за екзистенциалните кризи, комедиите и темата за малкото момиче в големия град.

 Благодаря за вниманието.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s