Лятно вино II: Телефон


 

Photo: Suffice the desire


Мъжът от автобусната спирка изруга на висок глас щом го изпръскаха първите капки дъжд. Няколко момичета в подрастваща възраст с видимо мургави кожи и златисти маратонки се изхилиха, все едно бяха прекалили с халюциногенните гъби, и се втурнаха напред с разперени ръце. Възрастна жена разтревожено разпери чадъра над къдравата си сива коса. Вероятно бе притеснена да не би капещата от небето вода да съдържа висок процент киселинност и да повреди безценните чушки и домати, сгушили се в платнените й торби. Бизнесдама с дипломатическо куфарче махаше раздразнено към жълтите таксита.

Дъждът бе от онези кратки, летни епизоди, прииждащи бързоструйно и оттеглящи се със същата скорост. Ала винаги всички засегнати тичаха като плъхове, изнизващи се на талази от потъващия кораб.

На фона на блъската се тълпа Дивна се разхождаше безсрамно лениво, с полюшваща се, грациозна походка. Винаги се държеше така все едно дори сивата, прашна улица бе официален подиум. Всяка крачка бе премерена, нямаше и едно излишно движение. По-извисените й приятелки й подмятаха, че подобно поведение на моделка-сексуална хищница е по-скоро смешно. Тя им се усмихваше по детски и изчуруликваше така невинно, че никой не можеше да се усъмни в това колко бе искрена.

–       Ами аз така си ходя.

Дългата й, вълниста коса прогизна от небесната влага и се залепи за тялото й. В ръка полюшваше голям плик налети, черни череши, допиращи се до бедрото й. Цялата бе мокра до кости, не носеше чадър или дъждобран, но това не я стимулира да се размърда.

Дивна не бързаше за никъде.

Огледа се и се усмихна саркастично към всеки от бързащите персонажи около нея. Обичаше да наблюдава хората и да си измисля истории за тях. Не всички от тях бяха за разказване, така че тя ги колекционираше внимателно в ума си. Може би трябваше да ги опише някой ден, ала винаги бе била по-добър оратор отколкото писател.

Обичаше да говори. Не както някои жени, които никога не спираха да бъбрят за всичко, преминало през ума им. Умееше да подбира точно това, което събеседникът би искал да чуе. Да извае речта си така че да грабне вниманието и да го задържи дълго след като гласът й заглъхнеше.

Ораторството й бе същото като походката: бавно, лежерно и елегантно. И все пак никой не я бе упреквал във флегматичност. Извисените дружки биха казали, че това се дължи на другите й физически данни. На което тя щеше отново да се усмихне, престорено глуповато, да се засмее с перлените си зъби и да пророни:

–       Сигурно е така.

Ефектът беше стопроцентов.

Изкачи се по стълбите по същия начин, без да се притеснява от това, че кожата й вече е настръхнала от студ. Никога не ползваше асансьор. Ежедневието й бе превърнато в серия от стараталено извършвани ритуали, от които не желаеше да се лишава. Макар и първата асоциация на повечето хора да бе „хаотична, неорганизирана и артистична”, Дивна силно държеше на подредбата в личната си вселена.

Не бе вманиачена на тема домакинска работа, но вършеше нещата по определен начин и не бе очарована от идеята за промени в него.

Остави чантата си на закачалката в коридора, накисна пращящите от тъмен сок череши в купа студена вода и се отправи към банята като бавно сваляше всяка дреха от оформеното си тяло. Обичаше да се разхожда гола из апартамента си, като не винаги съобразяваше да спусне пердетата. Мисълта, че някой може да наблюдава действията й от другата страна я забавляваше.

Тайно се надяваше наистина да има такъв човек.

Пъхна кремавата си кожа под горещите струи на душа. Докато си нанасяше от шоколадовия душ-гел не пропусна традиционния си интимен масаж. Тънките й пръсти се заровиха между бедрата й и се заиграха със сатенените гънки на влагалището. Подпря гърба и раменете си на теракотените плочки на стената, като остави душа да гали гърдите и корема й с изгарящите си капки.

Засили ритъма, впи зъби в меките си устни и изръмжа тихо като дива котка.

За пореден път подсъзнанието й тъжно отбеляза, че не бе срещнала мъж или жена, които да я докоснат така както тя умееше да докосва себе си.

Не знаеше защо е така.

И не се чувстваше горда или недостижима от този факт.

Само леко объркана.

А това не можеше да изличи разкошното свършване.

Изми старателно зъбите си.

Не обичаше да се отдава на любимите си плодове, ако по зъбите й лепнеше остатък от каквато и да е друга храна.

Изплъзна се от банята, а лъскавите змии на току-що измитата й коса погалиха приятно кожата на гърба й. Разходи се пред огледалото, докато триеше водата от себе си с огромната пухкава хавлия.

От огледалото й намигваше по-скоро чаровна отколкото красива жена със заразителна усмивка и подчертано невинно излъчване.

Още откакто бе малка и когато за пръв път се озова пред отражението си Дивна дълго и напоително се взираше в момичето от другата страна. От тогава я мъчеше въпроса каква е връзката между това, което вижда в огледалото и човека от реалността. Дали не е просто някаква странна илюзия, подхранвана от измамното, езерно гладко стъкло. Зяпаше се учудено по снимки (а тя бе от онези хора, които изглеждат различно на всяка фотография). Те още повече подхранваха усещането й за нереалност. Затова и земните удоволствия означаваха толкова много за нея, подхранваха идеята, че е истинска и я има.

А хората мислеха, че се разучава така старателно от суета.

Какво пък.

Ако знаеха истината, щеше да е доста по-зле, последния етикет, който желаеше бе „въздухарка.”

Нахлузи къса, прозрачна нощничка върху стегнатото си тяло. Дантелата предизвика приятни тръпки по гърдите й. Отправи се към кухнята, където котката й уви пухкавата си опашка около крака й.

Пое една от измитите, сладки череши, разкъса плътта й със здравите си зъби и по обикновено розовите й, ефирни устни се разля тъмночервена кръв.

Облиза я, а върхът на езика й закачи нежно плода и костилката. Измърка от усещането, предизвикано в тялото й от изкусителния сок и остави дръжката в една чинийка.

Тъкмо щеше да се заеме да отървава малките, черни прелъстителки от опашките им, когато телефонът й звънна.

Дивна се усмихна, а тази й усмивка бе дестилирана от каквато и да е невинност.

Знаеше кой се обажда.

Затова се оттегли в просторната си всекидневна, простря мократа си черна коса върху възглавничките, настани стъклената купа до себе си и надигна леко нощничката си.

Чак тогава отговори на настойчивото обаждане.

–       Винаги се бавиш толкова много. – Гласът отсреща можеше да принадлежи както и на старец, така и на нетърпелив младеж.

–       Щеше ли да ме харесваш толкова много, ако винаги ти вдигах на първото повикване?

–       Вероятно не… и все пак понякога ми се иска да имам послушна малка робиня, която да изпълнява всичко, което й кажа.

–       Ще се отегчиш на първата седмица.

–       Не бъди толкова сигурна. – Засмя се и след кратка пауза продължи. – Кажи ми какво правиш сега?

Дивна се зае да му описва как е облечена, за най-черните череши, които копнее да прокара през клитора си преди да ги остави да проникнат в устата й.

–       Има ли сметана покрай теб?

–       Знаеш, че не обичам сметана. Смешна отживелица.

–       Нямаш вкус.

–       А ти си банален. И шампанско ще поискаш още малко.

–       А защо не?

–       В моята къща шампанско се пие само от специални гости, директно от делтата на домакинята.

–       Това покана ли е?

–       Не знам, ти как мислиш?

–       Може да го разтълкувам и така и да се възползвам от тази тъй щедра домакиня. Сега обаче искам да чуя за това как си играе със себе си.

–       Не би ли искал да гледаш вместо да слушаш?

–       Езикът ти, драга ми Дивна, е по-изкусителна змия и от най-качественото порно.

–       Тези ласкателства са по-празни и от касичката на начинаещ просяк. Щастлив си, че съм достатъчно суетна, за да ти позволя да ме залъжеш.

–       Мокра ли е?

–       Не, но сега ще навлажня пръстче и ще го прокарам внимателно по нежната й цепка, докато засмуквам една от черешките. – Тя сгуши телефона в сгъвката на рамото си и се зае да изпълнява това, за което говореше.

Половин час мръсни приказки по-късно най-сетне постигна целта си и изтръгна едно стенание от него. Винаги я предизвикваше със своята сдържаност… и я караше да се чувства несигурна. Когато всичко, с което разполагаш е един глас, по който да се ориентираш, всичките сетива се активизират.

За Дивна усещането бе почти като секс със завързани очи в тъмна стая.

Окуражена от успеха си тя пусна фантазията си на воля и словопотокът се изля в синхрон с влагата по нежната кожа между бедрата й. Излишното вече парче плат около напрегнатото й тяло бе захвърлено на пода.

Отхапа от една череша и размаза сока й по цялото си тяло. Търкаше месестата част на плода в гърдите си, след което разтвори долните си устни и пъхна няколко от черешите дълбоко вътре в себе си.

Стоновете от другата страна наподобяваха на стъпки в тъмното, по които напредваше до сърцевината на общото удоволствие.

И въпреки това, когато оргазмът й достигна връхната си точка и се отпусна изтощена я обхвана същото усещане за празнота и безпокойство.

Същото както когато погледнеше в огледалото и потъваше в пропаст от неизвестни.

Несъответствие между образ и звук.

–       Ще те видя ли изобщо някога?

–       Ще съм ти интересен ли, ако ме видиш?

–       Да се обзаложим?

–       Всичко е далеч по-секси именно когато е далеч от мен.

–       Много красиви неща ще загубиш по този начин.

–       По-добре, отколкото да загубя магията, която си причинявам с теб. Никоя друга жена не може да го направи по същия начин, дори и ти на живо.

–       Не би могъл да го знаеш. – Дивна пусна игривия си тон, въпреки че не й беше весело.

–       И ти си като мен. Сама си призна, че удоволствието от теб самата надвишава стократно това, причинено от някой друг. За какво ти е тогава заместител?

–       Защото е реален.

–       Реалността е въпрос на гледна точка.

–       Звучиш като шизофреник.

–       Може и да съм… аз съм просто един глас… не бъди сигурна дали искаш да познаваш човека от другата страна. Лека нощ, Дивна.

Тя остана дълго да се взира в телефонната слушалка.

Докосна лицето и косите си.

Чувството за нереалност трайно се настани в костите й.

Имаше нужда от опровержение.

Дъга над кладата



Summer nights are colder now
They’ve taken down the fair
And all the lights have died somehow
Or were they ever there

No sighs or mysteries
She lay golden in the sun
No broken harmonies
But I’ve lost my way
She had rainbow eyes

Rainbow – Rainbow Eyes

Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

Хапех мълчаливо устни.

Знам, че той би искал да е така.

Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

Знаех всичко това…

… и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

Готов всеки момент да избухне.

Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

Не плачех.

Не можех и да заплача.

И в това бе най-голямата трагедия.

***

От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

Психолозите биха казали, че е от шока.

Приятелите му ме гледат с презрение.

Да вървят по дяволите.

Проклети хипари.

Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

–       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

–       Сърцето му… просто е спряло.

На двайсет и две години?

Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

Че не го разбирах.

А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

Че бях безразлична към вчерашния ден.

Че бе преминал през живота ми напразно.

***

Не помнех да е имало по-студено лято.

През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

Той никога не е искал сълзите ми.

Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

Не.

А те ме смятаха за коравосърдечна.

Че не ми пука.

Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

И защо ми е така празно?

Търся следа от емоция, но не намирам такава.

Защо?

Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

Дали наистина го бях пренебрегвала?

Беше ли нещастен с мен?

Общували ли сме някога искрено, извън секса?

С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

С прости думи и без поетични алюзии.

И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

Най-вече аз.

Затова и не желаех да говоря.

Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

Мразете ме колкото пожелаете.

***

Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

Не гледах към кладата.

А към небето.

„Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

Повече не ги видях.

Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

Усмихнах се.

Странно е, но не помня цвета на очите му.

Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

В далечината проблясваха само удавени пламъци.

Беше ли съществувал изобщо?