Щатен психолог в бар Noir



Photo: This Distracted Globe

Най-веселият от шумната компания побойници, които изхвърлиха навлека през въртящата се врата, удари по масата и поръча по още едно за всички. Този му жест бе посрещнат с бурни възгласи от редовните посетители и пет минути по-късно надигаха чаши за наздравица. Мъжът от другата страна на вратата се изправи с мъка, изтри стеклата се по брадичката му кръв и подпря ръце на стъклото. Опитите му да прогори дупка с гневен поглед не се увенчаха с успех и след като няколко пъти присви и отпусна юмруци се отказа. Отдалечи се в мъгливата нощ с подчертано накуцване.

Забравена от всички, дребната блондинка, която до този момент бе лежала свита на пода и прикрила лицето си с ръце, най-сетне спря да трепери и се изправи колебливо. Изтри сълзите си и със светкавична скорост си сложи слънчевите очила. Все още излъчваше специфичната миризма и паниката на преследвано животно, но бе успяла да посъбере каквото бе останало от достойнството й.

Понечи да се измъкне през тълпата към изхода, ала в последния момент промени решението си и се насочи към бара. Качи се на един от високите столчета и се подпря на плота. Тънките й пръсти още се тресяха в конвулсии. Вплете ги като за молитва и си пое дълбоко дъх. В ъгълчето на устните й имаше малка раничка. Непознатата облиза стеклата се червена течност и прокара ръце през косата си, за да я пооправи.

Все още бе с черното кожено палто и се свиваше в него, сякаш й бе студено. А барът бе претъпкан почти до пръсване с потни, пияни мъже, жегата смучеше кислород директно от дробовете ни, подобно на зъл, кокалест вампир. Миришеше на спарени крака, а климатичната инсталация едвам креташе и изживяваше последните си дни в неистови мъки.

Явно шокът бе дошъл една идея в повече на нетипичната за това заведение дама.

Noir бе замислен като шикозен и леко снобски пиано бар, предназначен за интелигентни и културни млади хора в залеза на двайсетте си години, с ретро уклон. По стените висяха черно-бели фотографии от класически филми. Музиката бе разнообразна, но ненатрапваща се, и действаше с ефекта на нежно мъркане в ухото, докато се отдаваш на питието си под приглушената светлина. Няколко пъти в месеца организираха премиера на нов автор, концерт на изгряваща рок група, пианист или джаз певица с меланхоличен, мъркащ глас.

Трябваше да се превърне в институция.

И предлагаше нечуваната никъде опция, облекчаваща барманите от неприятното задължение да слушат едни и същи тъжни истории отново и отново всяка вечер до края на смяната си. В това заведение питието вървеше с консултация при обучен психолог, който да изслуша всичките проблеми на по-депресираните от посетителите и евентуално да им изфабрикува решение. Бях силно изненадан от това колко доброволци се възползваха от предлаганата им специализирана услуга.

Обикновено странната порода Хомо Сапиенс предпочита да дави драмите си на дъното на чаша твърд алкохол. Всеки таи надеждата, че като се събуди, травмите му ще са се изпарили автоматично, заместени от тежкия махмурлук и вкуса на градска тоалетна в устата.

Ако ставаше така лесно, всички щяхме да сме постоянно пияни, а горките психолози – да останат без работа.

Пристигнах в Града на Греха преди повече от пет години в търсене на нова самоличност, а този бар бе първото място край което минах. Обявата бе поднесена нестандартно и почти веднага привлече с пипалата си струите на въображението ми.

Една набързо изфабрикувана диплома по психология, придружена със съответните сертификати и измислени препоръки. Едно умело интервю, по време на което успях да накарам уж-елитни преподаватели в уж-още-по-елитен-университет да изглеждат смешни и да си противоречат. А те дори не усетиха, че ги иронизирам, убедени до болка във висотата на интелекта си. Гледаха малко с презрение на тази новооткрита област в психологията, явно считаха, че е доста под нивото на тяхното величие.

Винаги съм изпитвал перверзно удоволствие да стрелям с прашка по издигнатите в облаци глави.

И знаете ли какво?

Никой, абсолютно никой не се досети през всичкото това време, докато изпълнявах функцията на емоционално кошче за душевни отпадъци, че съм абсолютен самозванец.

Че в повечето случаи, когато някоя самотна госпожица с разбито сърце или отчаян от живота млад мъж си изливат сърцето пред мен (въпреки тежкия белег на дясната ми вежда и леко криминалния ми вид някак си винаги съм успявал да предразположа хората), аз говоря общи приказки и им давам съвети, почерпани от опит.

Такива, които може да ти даде всеки клошар, преминал през редица житейски бури.

Но никой не го схваща.

Оставят се да бъдат заблудени. Всичко е само театър.

И знаете ли защо е това?

Банално е, но е факт.

Може би само около десет процента от хората, ако не и още по-малко, наистина имат желание да си помогнат и да разрешат проблемите си. Останалите са безнадеждно опиянени от личните си драми, влюбени във вътрешните си конфликти, сраснали се с пороците си като със сиамски близнаци. Дори и някой добронамерен тип, бършещ барплота, да им изясни как евентуално биха могли да срежат главичките на змийчетата, които ги измъчват, тровят съня им и им отнемат вкуса към живота, те няма да го чуят.

Защото са отишли там просто да се оплачат, да си излеят цялата помия, която клокочи до ръба на претъпканите им с клишета мозъци и рискува да ги подлуди.

Веднъж постигнали това състояние на перфектно душевно изпразване, човекът срещу тях най-спокойно би могъл да им разказва изтъркан, стар виц или да им цитира съдържанието на вчерашния вестник.

Те няма да го чуят.

Те не искат да си помагат.

Прекалено много са привързани към симпатичните, малки змийчета и добре си ги хранят.

Излизат от бара с уж прояснено съзнание и изчистен светоглед. Докато отново не се потопят в сътворената от тях мизерия и не се натъпчат с още отровни емоционални състояния.

От които ще дойдат да се освободят – отново при мен.

Типична затворена система.

Не знам какво точно се случи с Noir, но нещо дяволски се обърка в цялата му идея. Постепенно заведението пропадна, финансовите затруднения не закъсняха. В един момент собственикът бе принуден да промени политиката си и фейс-контрола. Започнаха да идват всякакви хора, носещи своите различия със себе си. Така че към настоящата вечер Noir приличаше по-скоро на хибрид между изпаднала ирландска кръчма и тайландски публичен дом.

Не съм сигурен дали сърцето ми е разбито от тази коренна промяна.

Единственото, което остана от стария облик на заведението бе тази глупост с психоаналитика. А както се досещате повечето класически пияници рядко прибягват до този род услуги.

Така че в онази нощ бях порядъчно отегчен.

Платинената мацка постепенно овладя обзелата я криза и си поръча уиски. Смигнах на Елза, изтощената сексапилна барманка и й предложих да поема тази поръчка вместо нея. Тя прие с нарастваща благодарност, от която смятах в най-скоро време да се възползвам.

Налях двойно питие на разстроената млада жена, тя го прие без да се противи и отпи огромна глътка.

–       Нещо ми подсказва, че имаш нужда от една идея повече твърдо гориво.

Устните й се усмихнаха криво. Не можех да видя изражението й от тези нелепи, черни очила. Повечето хора се изнервят, когато не могат да видят очите на събеседника си.

Не и аз.

Забавлявам се да отгатвам какво се крие зад тъмните стъкла.

–       „Винаги съм разчитала на любезността на непознати господа.” – проточи иронично момичето. Надали вярваше, че съм разпознал цитата от Тенеси Уилиямс, а и аз не се издадох. – Особено ако са бармани.

–       Всъщност не съм точно барман. – плъзнах визитката си по плота към нея.

Тя я пое нерешително и я стисна малко по-силно.

–       Дяволите да го вземат. Мислех, че такива като вас вече са изчезнали като динозаврите.

Не знаех дали е красива, или дори сексапилна, никога не съм си падал по студената хубост на Грейс Кели или Ингрид Бергман. Не обичам и блондинки. Слънчевите очила закриваха по-голямата част от лицето й и не можех да я оценя подобаващо. Обаче какъв глас… такива дрезгави и резливи гласове са слабото ми място. Докарват слуха ми до оргазъм.

Такова гласче в ухото ми и я вземам дори да е двестиклограмова кобила с бурен храст между краката и стрии.

Добре де, преувеличих.

Но със сигурност заради една такава подробност, мога да пренебрегна известни физически несъвършенства. Или случаи на разминаване на представите за красота.

–       Все още се намираме тук-там. – пуснах й най-добрата от серията ми усмивки на лошо момче. – В случай, че имаш желание да добавиш по още нещо към горивото.

–       Аха, надяваш се да ме напиеш и да ме накараш да си излея душата, а? – Пушеше точно такива цигари, каквито си мислех – тънки, с едва доловим аромат на канела.

–       Най-кратко казано – да. Страдам от остра и нелечима форма на любопитство.

–       Не прекалявай с любопитството. Ако не бях толкова любопитна и упорита в преследването на това, което ми убягва, щях да съм доста по-добре.

–       И все пак искам да чуя това, което имаш да кажеш.

–       Всичките ти колеги ли са толкова агресивни?

–       Нямам представа, не членувам в гилдията им. А и ти сама го каза – на изчезване сме. Та, нямам наблюдения.

–       Значи налагаш монопол в областта.

–       И така можеш да се каже. А сега много те моля, разкажи ми всичко. Ако искаш, дори не ми давай комисионната. – Посочих към беснеещата тълпа пенявещи се пияници. – Разбираш ли, отегчен съм до смърт.

–       Ха… мислех, че ти си този, който трябва да ми свърши услуга, а не обратното.

–       Тук всичко е с обратен знак, хубавице.

–       Не съм хубавица. Само недей да ме атакуваш с идиотски комплименти, защото ще стана и ще си замина. И ще си останеш с пръст в устата, без история, без комисионна, за бакшиш да не говорим. – Говореше съвършено спокойно, нищо общо с нервната развалина отпреди половин час.

Без да обръщам внимание на заплахата й, подхвърлих небрежно, докато й наливах още уиски.

–       Каква е хавата с оня тип отвън?

–       Бивше гадже. – Тя отново потрепери, сгушена в коженото си палто. – Иска ме обратно.

–       А ти вече чукаш някой друг? Къде е тоя герой и защо не те пази?

–       Ако ще и да се чукам с цял футболен отбор, това не засяга никого. Особено някакъв тип, с който сме били заедно преди повече от три години и който внезапно взел, че се сетил, че още съм жива. Същият, зарязал ме по телефона. – Опита се да прозвучи така сякаш вече не й пука, но долових лека контузия в тона й. Раните по егото не заздравят и наполовина толкова лесно, колкото си мислим.

–       Мадам, това си е класическа ситуация от където и да я погледнеш. Нека позная, а? Внезапно от нищото получаваш обаждане от непознат номер. После те атакува по всички социални мрежи и заигравки, за които се сети. Накрая те причаква пред дома ти, започва първо с увещания, после с цветя и подаръци, докато накрая не стигне фазата със заплахите?

Тя кимна беззвучно и отпи от чашата си.

–       Започва да те преследва навсякъде? В службата ти, в заведенията, където обичаш да ходиш?

Устните й отново оформиха онази крива усмивка. Докосна раничката в ъгълчето на устата си.

–       Доста класическо. Внезапно се е сетил, че с теб хич не му е било зле, разчитал е на няколко разработени, вонящи, романтични номера. Гледал е малко повече филми, в които ако героят падне на колене пред многобройна тълпа, мацката ще го приеме обратно между краката си. Да ме прощаваш, но най-вероятно си е казал, че си тъпа блондинка, на която само трябва да каже няколко изтъркани реплики, че да го приеме отново и да му търпи простотиите. Връзката ви беше кофти, нали?

–       Трябва да се преквалифицираш на врачка.

–       Само недей да се цупиш.

–       Не ми е и хрумвало да се обиждам на неоспорими факти. Пък и е приятно да се говори с освежаващо откровен типаж. Мислех, че баровите плъхове сте една идея по-полирани.

–       Ха… скъпа, я се огледай около себе си? Да виждаш някъде лак? Лустрото отдавна се е смъкнало от тази дупка. Говорих прекалено много, а и мога да ти вадя зайци от цилиндъра цяла вечер. Не ми е интересно това. – Реших да се направя кавалер и й запалих още една цигара. Разхлабих нелепата вратовръзка, която шефът настояваше да носим. – Любопитен съм да чуя теб. Отдавна в бара не съм имал толкова нетипичен клиент.

–       Стереотиптна блондинка като мен считаш за нетипична?

–       Нали не си пияница с торбички под очите и шкембе като на дядо Коледа? Е, значи си нетипична. Напоследък клиентелата ми се ограничава до такива персонажи. Кажи ми сега каква беше драмата.

–       Глупаво е.

–       Обещавам, че няма да се смея… много.

–       Уточнението е жизнено важно. – Тя се умълча няколко минути, взирайки се в кехлибара на чашата си. Дадох й време да си събере мислите. Междувременно се опитах да надзърна отвъд бариерата на очилата й.

Най-накрая жената се осмели да проговори.

–       Исках да го направя щастлив.

–       О, Боже. Жените никога няма да се научите.

–       Беше брутално разбит от живота. Нямаше нищо и никого.

–       И на теб ти стана жал?

–       Бинго. Исках да го спася. Сега ми иде да се сритам, но тогава бях идеалистично настроена. Вярвах, че мога да му дам щастие, като му осигуря цялата си любов, подкрепа и доверие, като се оставя да бъда инструмент в ръцете му. Груба грешка.

–       Много. Вкарала си си автогол и таралеж в гащите.

–       Ще ми се някой да ми го беше казал тогава. Както и да бях имала акъл да го послушам. Но аз си въобразявах, че съм влюбена. Той от своя страна не беше честен дори и пред себе си. Истината бе, че не желаеше да бъде щастлив. Предпочиташе страданието. Самоналоженото страдание.

–       Най-безсмислената битка.

–       Ако само ми беше казал как в действителност стоя нещата…

–       … и щеше да го оставиш?

–       Не знам. Най-вероятно не. Твърде съм упорита понякога, с което само си вредя.

–       И така, ти реши, че освен, че си руса, трябва да си и ангел и ще го спасяваш. Той обаче не те считаше за жива? Познах ли.

–       Първите два месеца не беше толкова лошо. Още бяхме прясно влюбени, четях в очите му екстаз, който ме окуражаваше. Запълвах всички празнини, до които се докопвах, прощавах му грешките. После всичко се сгромоляса.

–       Като домино?

–       Точно. Стана непоносим. Не мога да си обясня как съм търпяла всички унижения, на които ме подложи. Повечето хора, които ме познават, така и не повярваха, когато им разказвах. „Как така, Лиз, горда и надменна кучка като тебе?”, бас държа, че това са си мислели. Просто… хикс ми е.

–       Не е толкова трудно да се обясни. Извинявай, че ти говоря под общ знаменател, ала в повечето случаи съм виждал точно това. Жените полудявате по изгубени каузи. Колкото повече изглежда, че всичко е свършило, толкова повече се настървявате да победите. С цената на всичко. И тогава такива понятия като достойнство изчезват в далечината.

–       Всяко мъничко момиче трябва да се научи на това още когато тръгне в детската градина. Никога не се опитвай да издърпаш от бездната човек, който сам не иска да си помогне. Човек, изпитващ перверзно удоволствие от собственото си страдание, от болката, която изживява, от вечните си депресии. Ако пожелаеш да помогнеш на такъв човек и му предложиш нещо хубаво, той ще те гледа на кръв, все едно си му подал отровна гъба.

–       Нормално. Накрая просто политаш заедно с него в бездната. Няма лошо, ако си деструктивен тип. Но ако искаш нещо повече, трудно можеш да ме убедиш, че си струва.

–       В един момент не знаех защо продължавам, всичко беше по инерция. Трябваше да победя.

–       И горкият човек се е почувствал приклещен в ъгъла от обсебващата психопатка.

–       Винаги е изпитвал любов единствено, към жени, които са далеч, които не може да има. Самият факт, че го исках и бях готова да направя всичко за него ме правеше безинтересна. И знаеш ли какво? Побъркваше се от факта, че не заглеждах други мъже освен него.

–       Че не му даваш повод за ревност? Вероятно е трябвало да се възползваш.

–       Гаден женски трик. Той самият постоянно ми плачеше за това колко обича бившата си. Идвах му на гости, а той зяпаше снимката й като обсебен. Ей толкова ми оставаше да разкъсам тая шибана снимка и да му изкрещя в лицето. „Тъпо копеле, аз съм тук, защо по дяволите не ме виждаш, защо не ме забелязваш?”Добре, че не го направих, щях да лежа в болница след подобна изцепка.

–       А той някога…? – Посочих недвусмислено към черните й очила.

–       Не… не посмя, макар че е посягал и още малко е оставало да ме удари. При един от последните ни скандали ми заяви, че ако съм дойдела в квартирата му, щял да ми шибне един и да ми каже да се махам.

–       Чаровник. Дамите никога няма да престанете да ме изумявате с перфектния си вкус за мъже.

–       Давай, сипвай сол в раните, обаче леко си закъснял. Отдавна са вече мазоли.

–       Я ми кажи за ревността?

–       Какво за нея? О, проявяваше я… по един особен начин. Имаше навика да ми казва кофти неща, злобни. Подбрани така, че да те наранят възможно най-жестоко. По-зле е и от това да ти ударят шамар.

–       И какво от това? Нима е нещо, което вече не си чувала?

–       Едно от изказванията беше по повод майка му. Много я уважава. Мислех, че е така защото жената е свястна. Той обаче разби тази представа като с чук. „Баща може да ми е всеки, пък майка ми е само една. Ей на сега, и ти можеш да отидеш някъде, да се наебеш с първия срещнат и после да ме излъжеш, че детето е от мен.”

–       Искало му се е да е така.

–       … Точно. – Тя се облегна назад в стола си и разпери пръсти на плота, сякаш разчиташе хронологията на събитията по тях. – Отчаяно му се искаше да се окажа като всички останали, да му изневерявам, да се чукам с всеки срещнат. За да може да има още една причина да се самосъжалява. – Дрезгавият й глас се измени гротескно. – „Копеле, как може да е толкова лош живота. Аз съм прокълнат, гаджето ми е ебаси курвата.” Да има повод да е депресиран.

–       Много си лоша. Натрапваш на човека своята представа за щастие, а му отказваш едничкото удовлетворение, което си има: да се отнасяш с него като с парцал. Лоша жена.

–       Бях лоша до последно. Накрая видя, че няма да излезе на глава с мен и приключи всичко дистанционно. Безопасно. По телефона.

–       И сега внезапно от обсебваща психопатка ти се превърна в лелеяна химера.

–       Да, вече съм идеално недостъпна. Той си поиска свободата и аз му я дадох. Не мога да го приема обратно. Физически ще ми е противно.

–       … и то точно, когато въобще не ти пука. Само че този път той е решен, нали?

Тя кимна и изпи остатъка от уискито си.

–       Май в случая ще ти трябва по-скоро охранител, отколкото психоаналитик, скъпа.

–       Ха… на мен ли го казваш. Сто процента ще ме обвини, че спя с него. – Русата смачка цигарата в пепелника си, изправи се полека и се усмихна. – Можеш ли да ми поръчаш такси от тук?

–       Както желаете, мадам.

Няколко минути по-късно сърдитата диспечерка ме уведоми, че колата ще пристигне до десет минути.

Новата ми позната си играеше с картичката.

–       Кога си пак на смяна?

–       Защо?

–       Нездраво любопитство?

–       По-скоро си търсиш белята.

–       А тебе те е страх да не се нараниш покрай мен.

–       Страхът отдавна е умъртвена част от зоната на емоциите, кукло. Няма нищо, което ти или онзи грозен психопат може да ми причините и което вече да не ми се е случвало.

–       Колко сме уверени. – Тя извади едра банкнота от портмонето си и ми я плъзна, както аз бях постъпил с картичката по-рано. – За питието и услугата. Надявам се да са достатъчно. Ще се навъртам наоколо.

–       Както желаеш. Само че, бейби… – хванах я за ръката и я накарах да се извърне. – Избий си от главата всякакви мисли, че ще ме спасяваш или ще ме правиш щастлив. Не ми трябва ангелче. Аз съм приятел единствено с курвите.

–       Знаех това още щом те видях.

–       Дано си си научила урока.

За пръв път свали очилата си. Изненадах се от мекото черно на очите й, което ме посрещна. Очаквах синьо или зелено, класическа Грета Гарбо. Десният й клепач бе разцъфнал в ярко лилаво от удара на „любовта”.

–       Да се обзаложим?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s