Свещи


Играеше си със запалката, когато излязох на терасата.
Беше странно същество, както го определяха повечето от познатите ни. Откакто го познавах носеше един и същ черен костюм, който му бе твърде голям. В сравнение с чорлавата му коса кое да е свраче гнездо изглеждаше като дизайнерски апартамент за птици.
Имаше невероятни пронизващи очи, силно наподобяващи лазери. Щяха да привличат вниманието и да съблазняват, ако не бе безумния му поглед и почти постоянно залепената клоунска усмивка на лицето.
Не ме бе страх от него… все още.
Никой не изпитваше какъвто и да е ужас при вида му, само леко презрение.
Безобидният палячо, който да ги забавлява със своята ексцентричност и маниашкия си смях по време на купони.
Държеше се прекалено приветливо, почти до точка на сервилност, и бе измислил прякор за всеки около себе си. Мен наричаше Луничка. В началото мислех, че е заради дребните, досадни петънца, изпъстрили бледата ми кожа.
В последствие ми каза, че ме възприема като сребристо новолуние – едвам загатнат сърп в кадифения мрак на небето.
Изсмях му се.
– Човече, престани. Излагаш се. Кой, по дяволите, говори по този начин? Защо толкова държиш да станеш за посмешище?
Той премига с ококорените си очи и ми се усмихна както винаги: наполовина дете, наполовина шут и една есенция лудост.
– А как трябва да говоря? Научи ме.
В такива моменти обикновено му пусках по една снизходителна усмивка и се отдалечавах, за да си взема питие.
От друга страна, никой не бе по-добър от него в областта на пироефектите. Вероятно защото целият му съзнателен живот се въртеше около огъня.
Възвеличаваше огъня във всичките му форми и проявления. Изпадаше в екстаз при вида на фойерверки. Ръцете му бяха покрити с белези от леките изгаряния, които си причиняваше, докато си играеше с кибрит или запалка.
Вероятно за това бяха постоянно покрити от черните ръкави на сакото му.
Докато го наблюдавах как подрежда дребните, кръгли, ароматни свещи на балкона, внезапно ми хрумна, че в него има повече отколкото показва.
И кой знае защо това ми донесе лека тревога.
Не обичам да изпадам в състояние на параноя, ала за пръв път се запитах до колко е естествен и до колко цялото това поведение на симпатичен луд не прикрива нещо друго.
Нещо друго, но какво?
Чак когато запалих цигара той ме забеляза и размаха отривисто дясната си ръка.
– Луничке, добър вечер!
Усмихнах се насила и го доближих. Той вдиша дима от цигарата ми – обичайният черешов тютюн.
– Никога няма да спреш да ме възхищаваш с добрия си вкус. – Отпра една класическа усмивка и разкри кривите си, бели зъби. Беше такава карикатура, че чак ми стана мило за него. Не достатъчно, за да изпитам желание да го опозная.
По-скоро онова усещане за топлота както когато внезапно някое непознато дете в парка ти поднесе цвете.
Само дето в случая не беше цвете, а малка свещичка в стъклена, синя поставка.
Поднесе ми я на колене.
Усещането за параноя отново се надигна от дълбините на стомаха ми.
– Вземи я, специално за тебе е. Виж, мирише на черешка.
– О… вярно… благодаря, че си се сетил. – присвих вежди. Лятната нощ беше адска, горещината мачкаше като див звяр, ала въпреки това усетих как ме полазиха ледени мравки.
– Това е нищо, Луничке. Няма нищо, което не бих подпалил заради тебе.
– Хайде да не се увличаме. – Притеснението се впи като игла във вената ми.
– Ама ти не разбираш ли? – Лудостта лумна като син пламък в огромните му очи. – Само ми кажи и ще подпаля целия град в твоя чест. Ако някой те притеснява, само кажи и ще му спретна такова шоу, че няма да се осъзнае от къде му е дошло. Ако пък желаеш, ще се самозапаля.
Ръката ми трепна и едвам не изпуснах свещта – така старателно подбирания от него подарък.
Усмихнах се още веднъж, кимнах учтиво и побързах да се прибера, с още димящата цигара в ръката си.
Иначе нямаше да мога да овладея паниката си. Огледах празнуващите и смеещи се около мен.
Колкото и да бях притеснена, съзнавах, че никой от тях няма да възприеме думите ми насериозно.
Дори да ги бе чул от него.
Та той бе клоуна на вечерта.
Клоуните убиват единствено във филмите на ужасите и в романите на Кинг.
Не може комичния елемент да е извора на злото.
***
Междувременно никой не забеляза как Пироманиакът се притаи в най-тъмния ъгъл на балкона. Не беше сам.
Един мъж, чието лице не се виждаше ясно, му правеше компания. В сенките контрастираше единствено вратовръзката му на огнени лисици.
– Захапа ли?
– Захапа? – ухили се Пироманиака. – Започнаха да я тресат нервите. Какво ще кажеш, не съм ли добър?
– Продължавай все в същия дух. В момента дописвам сценария и естествените й реакции ще са ми много ценни.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s