Самодиви


Photo: Photo Forum

 Лековитата нощна тишина не я успокояваше. Прохладата на планината, на фона на прорязания като от нажежен до червено нож град там долу, не приспиваше тревогите й. Шепотът на тревите от поляните й се струваше ироничен. Луната се бе свила в саркастичното намигване на първата си фаза – тънкият й сърп изглеждаше като сълза на фона на неестествено светлото небе. Огромните звезди – така близки и ярки – я плашеха. Всеки миг сякаш щяха да се откъснат от арката на нощта и да я атакуват с назъбените си ръбове.

Единствено любимата й ленена риза й вдъхваше усещане за сигурност. Цяло чудо бе как баща й не бе разбрал, че я пази. Ако само я зърнеше обичайно мрачното му лице щеше да измени цвета си към аленото, да я разкъса още както бе върху тялото й, и да изгори останките.

Ритуално.

Имаше нещо сатанинско в начина по който изличаваше всичко, което една жена в бяла премяна и сърмен пояс бе изоставила зад себе си.

Яна направи още една обиколка на балкона с фантастична гледка към най-високия връх на планината. Подръпна нервно ластика, с който се бе опитала да укроти гъстата си руса коса. Не бе много дълга, ала за сметка на това тежка и гъста, и всяко лято редовно натежаваше от пот. Като беше по-малка околните редовно се питаха как такова русо и бяло дете се е пръкнало от типичния балкански субект, за когото се предполагаше, че й е баща. Един от тежките му погледи под надвисналите, космати вежди завинаги ги отказваше от по-нататъшни размисли по въпроса.

Тя се изтегна на един от столовете, вперила премрежените си очи към небето. Подпря дългите и тънки, „пилешки” крачета върху перилата. Ленената риза се плъзна по влажната й, изпотена кожа, разкривайки на коварния нощен вятър и всяка прелетяла на нисък полет птица, че не носи бельо.

Не се чувстваше никак секси заради това.

Не го правеше и от внезапно пробудила се в жегите чувственост.

Всяка друга дреха й бе противна в нощи като тази. Дори най-нежната материя я дразнеше до болка, усещаше я като окови и белезници.

Шантаво.

Всъщност тази лудост я хващаше веднъж годишно.

Винаги през юни, в навечерието на Еньовден.

Още когато бе съвсем малка.

Въртеше се като полудяла в леглото си, тънката й, почти прозрачна кожа се обриваше до болка. Лежеше с широко разтворени очи и учестен дъх и се молеше час по-скоро да умре, за да й мине.

По-странното бе че никой друг не виждаше белезите освен тя самата.

Лекарят заяви безцеремонно, че детето страда от треска и й предписа камара лекарства, с които я тровиха в продължение на няколко дни.

Положението й се влоши, а температурата й се покачи до степен на постоянен делириум.

Спомняше си дивите крясъци на баща й, оправданията на лекаря… и нежната ръка на една жена.

Кой знае как се бе появила в стаята й. Беше по-бяла и от снега през зимата, а русата й коса бе същата като тази на Яна. Красива като принцеса от приказките, тя държеше в ръце огромната ленена риза и галеше челото на поболято се момиче.

Допря до треперещите й устни мех с вода. Капките опръскаха изприщената й от треската кожа и в същия миг облекчиха болките й. Щом пое първата глътка помътнелите й зеници светнаха и червената мъгла пред очите й се разсея.

Протегна дребната си ръка към къдриците на приседналата край леглото й самодива. Погали ги леко, а очите й се разшириха, когато потънаха в тези на неизвестната й лечителка.

Същите като нейните.

Яна виждаше отражението в огледалото на времето.

–       И ти… имаш същата коса…

–       Да, чедо мое. Спи сега. И пази ризата като зеницата на окото си. Догодина пак ще мина да те видя.

Клепачите на Яна паднаха покосени от тежко биле.

Събуди се като нова по изгрев слънце и откри ленената риза, преметната през стола до леглото й.

От тогава всяко лято, когато юни преполовеше дните си, изваждаше дрехата от лен с шарени шевици по ръкавиците и я нахлузваше. Тайно от взора на вечно сърдития си баща, който мразеше народните носии, песни, танци, обичаи и каквото и да е свързано с фолклора.

Откакто се помнеше, мълчаливият тип се грижеше за нея, но също така я пазеше в задушлива прегръдка. Понякога наистина не й достигаше въздух, а той бе обсебил изцяло света й и всичко отвъд него. Ала и тя бе хитра.

Щом порасна достатъчно, за да чете и да се интересува от случващото се около себе си, легендите и билкарството заплениха все още детския й ум. Знаеше как да го приспи така че да не я усети как се измъква късно вечерта на Еньовден за ритуала на мълчаната вода.

И тайните срещи с майка й.

Сядаше в края на полянката, разперила ризата около себе си и я наблюдаваше как танцува заедно с дружките си, с посребрени от лунната светлина коси и издути като платна бели рокли. Всеки път щом си тръгваше плачеше, а самодивските танци се връщаха в сънищата й.

Надигна се от стола и когато забеляза сянка на елен да преминава през полето подскочи от радост и се спусна надолу по дървените колони на вилата, пъргава и чевръста като котка.

Премина през двора, безшумна и съсредоточена, и догони тъмното петно насред високите, жужащи треви. Огромното животно се обърна към нея и изпръхтя нетърпеливо.

Грейнала от щастие и забравила напълно страховете си, Яна се метна на гърба на елена и уви ръце около шията му. Последният тропна леко недоволно с копито и разрови черната пръст, след което понесе момичето в бяла риза към дълбините на леса.

***

Дружината на Сирма самодива вече се бе събрала на Кошутина поляна. Те виеха цели арки от горски цветя. Радка танцуваше под стария дъб, а неколцина мъже с дълги коси и зомбирани погледи й свиреха на китарите си. Бяха си стъкмили огън наблизо и ревяха юнашки в следствие на ледената бира, натопена в близкото поточе. Ала щом дочуха сребристия момински смях мигом се укротиха и се доближиха с внимателни стъпки към източника на упойващия звук.

Минути по-късно горските царици вече бяха отприщили чародейството си и самоуките музиканти ги забавляваха с нестройните си мелодии. По устите им се спускаше тънка лигичка, а в очите им се четеше неестествена веселост.

Радка пусна порция смях като звук от поточе и се отпусна на обляната в лунна светлина трева, за да помогне на останалите с китките.

–       Е, не е като свирнята на кавала, ала бива…

–       Няма вече добри свирачи по тукашните земи. – Въздъхна Дена, освободи се от ризата си, захвърли я на брега и се гмурна в поточето.

–       Хей! – вдигна русата си глава Магда самодива от пъстрите цветя и размаха пръст към къпещата й се другарка. – Пазете си поясите, чувате ли ме? Да не вземе някоя от нас пак да пристане кат преди шестнайсет лета. – С тези думи стрелна Сирма самодива с поглед. Змийски език имаше тази Магда, както й ледени очи. Сирма сведе поглед.

В този миг Яна спря елена си на полянката, запъхтяна и засмяна, скочи от гърба му и се хвърли право в прегръдките на майка си. Обичайно бледата й кожа се бе зачервила от вълнение.

–       Сирма мари – Магда хвърли венеца си на земята и сложи ръце на кръста си с присвити устни. Китаристите продължаваха със свирнята си, в блажено неведение за женския конфликт, който зрееше на зелената полянка като буря в чаша вода. – Аз нали ти рекох повече да не идва тук.

–       Магдо пепелянке, дръж си раздвоения език. – Сирма отдели Яна от себе си и я огледа с блеснали очи. – Празник е, а тя всяко лято ни гледа.

–       Ами ако не дохожда сама? Пак ли искаш да ти краднат пояса, Сирмо?

–       Мамо… – прошепна неуверено Яна, като мачкаше краищата на ризата си. – Тази година може ли и аз да танцувам с вас? Много съм добра, няма равна на мен в ръченицата.

–       Я я вижте ти нея. – присмя й се Магда самодива и я замери със стрък еньовче. – Със самодиви ще се мери, мешаното му с мешано. Върви си танцувай смешните человешки танци и не се лови на нашето хоро, че горко ще пострадаш.

–       Магдо, трижди проклета да си. – Сините Сирмини очи помръкнаха и тя отдеве слабата си, запъхтяна от вълнение щерка настрани. Магда се провикна зад тях.

–       Не й е тук мястото. Да си ходи при хората, там е раждана, там да си стои.

–       Мамо… – проточи жално Яна, когато двете със самодивата приседнаха край поточето. – Сърцето ме стяга там, при хорат. Странни са ми там околните и само по Еньовден ми се разпуска душата и развеселява. Искам да танцувам с вас, в Змейково да вляза.

Сирма самодива въздъхна тежко, хвана едно камъче от реката и го хвърли в бързоструйните води, където дружките й се къпеха и се смееха.

–       Тежко ми е да ти го река, чедо… ала Магда право хортува. Пазим се ний от хората, че щом усетят где е царството самодивско лоши дни ще настъпят. А тейко ти зъл човек е, само да усети, че те няма, кой знае каква люта рана ще ни стори.

–       Аз никому няма да кажа, там нищо нямам, само тази риза ленена ми е скъпа. Вдън горите ще се скрием и той няма да ни стигне.

–       Не, Яне, сестрите ми го казаха отдавна. – Тя я погали по косите и ги закичи с набраната билкова китка. – Дохождай по празника, мила дъще, не слушай на Магда отровните думи. Ала в Змейково не мога да те пусна, ни можеш да ходиш по нашите стъпки.

Главата на Яна клюмна – истинско увяхнало жълтурче. Настроението и радостта й окончателно се изпариха и тя се оттегли край стъкмения самодивски огън да наблюдава танца им. Обви слабите си колене и подпря брадичка на тях.

Светът за който си мечтаеше от години бе недостъпен.

Светът назад й се струваше немислим.

А къде й бе мястото?

Реши да се разходи из горите и да се разтуши.

Никой, ни самодивите, ни Яна девойка забеляза змейската сянка сред дървесата.

P.S. Приемам всякакви критики от хора, които са по-наясно с фолклора от мен. Извинявам се за маса измисления говор на самодивите.

5 thoughts on “Самодиви

  1. Заяждам се само защото помоли.🙂 И двете заяждания са дребнави, така че не е задължително да им обръщаш внимание. Едното е, че когато се опитваш да представиш героинята като хубава, недей да казваш, че краката й са пилешки. Може да е самата истина, но кокошките не ми носят асоциации свързани с красота. :Д Другото е, че ако имаш да пуснеш гаден намек, не е нужно да даваш прекалено много подробности. Визирам заяждането на Магда. Това за шестнадесетте години е излишно. Ако искаш да упоменеш възрастта на момето, пробутай я по-в началото.
    Ох, ако реша, мога да се заям и за още неща, но поради факта, че аз сам не бих могъл да създам току-така подобен разказ, ще си замълча. :Д

  2. По мои спомени в изследванията на фолклора, които съм чела самодивите не са руси, а напротив – точно като оня тъмен балкански субект – чернокоси и още по-чернооки. Те рядко са в ролята на добрия герой.
    Но пък странното е, че всички (поне моето поколение) от малки сме израснали с идеята, че са именно руси и светли. Предполагам, че така ни се иска.
    Естествено, за да не бъда голословна, скоро ще проверя и ще пиша отново.
    Освен това “зомбирани погледи” ми се струва прекалено.”Отнесени” ми звучи по-добре, но не се имам за критерий.😉
    Хареса ми това как си придала нуждата на Яна от така естествената за нея ленена риза.
    И искам продължение.🙂 Много.

  3. @гост, благодаря много за заяждането, точно такива заяждания много обичам – казващи нещо конкретно. Идеята ми за героинята беше, че не е точно хубава, а на прага на съзряването, леко кльощава, но явно не е изразено хубаво. Нищо, така или иначе разказът (и всичко, писано в блога) ще бъде редактирано и ще се промени. Повечето от тях така или иначе са писани през работно време и някои детайли са ми се изплъзнали.🙂 За останалото – имаш право, и аз мислех в началото да спомена, че е на шестнайсет, съмнявам се самодивите да си правят такава точна сметка.🙂 Та, някои неща се изплъзват от вниманието на пишещия и е добре някой да се заяде с него, та да ги забележи.

    @Змей, възможно е, аз направих съвсем бегъл research върху БГ фолклора (знам, че това, че е писан през работно време е баси и лемурското оправдание). Но във всички източници самодивите бяха руси. От друга страна, източниците ми бяха разни сайтове с легенди, възможно е да не са точни. Ако можеш да ми цитираш какво си чела, ще се радвам. За самодивите – подчертавам, само предполагам, не съм специалист нито по фолклор, нито по народопсихология и в момента си смуча от пръстите – предполагам, че най-често са в ролята на злодея, защото образът им не се вписва в патриархалното общество с тяхната свободолюбивост. Така де, в повечето народни песни и предания идеалът за жена ми се струва – да е много хубава и много шетлива, от сутрин до вечер да не подвива крак. Самодивата нещо не й приляга подобна роля. Иначе – да, често е отрицателен герой не само във фолклора, примерно в песента на Балканджи “Самодива”, или в разказа на Кира Валери “Луната спи” (макар че там фаталната дива самодива Севда си имаше своя образ – обратен знак – сестра й, ама тя бе расла сред хората). В приказките, събрани от Николай Райнов често правят доста пакости на Юнака, но пък в Самодивско царство са представени в предимно положителна краска (е, някои могат да поспорят до колко е добра самодивата Зуница и не се ли води предимно от егоистични мотиви). При всички случаи аз ги възприемам като природни сили, със своите красиви и грозни качества. Смятах просто да напиша един разказ за Еньовден, който да е наистина български. Обаче историята и героите плачат за продължение. За целта трябва да се разровя по-дълбоко в изследванията на фолклора. Та, ако можеш да ми препоръчаш някаква литература по въпроса, ще се радвам.🙂 И понеже Nadinka спомена, че си веща по въпроса… каква, аджеба е разликата между змей и ламя?🙂

  4. 🙂 Аз ще се включа малко, само защото и аз искам продължение! Саодивите са всякакви, но особеноса чернокоси и с порцеланова кожа, защото това е бил идеала на българите през средните векове, преполагам при зараждането на мита, са били различни. Ние ги правим руси преди известно време, след като се сблъскваме със западната култура, където идеала е друг. За нас английските, немските и нормандските минувачи са интерсни и по тази причина красиви. Дори сега, ако отидете в Швеция, само защото са ви непознати, хората там ще ви изглеждат невероятно красиви. По мое мнение фолклора е вече толкова размит, че можеш да си направиш самодивите КАКВИТО си ги харесаш! хах Но все пак наистина те са по-скоро лешите герои в приказките – невероятно сводолюбиви са, круговите, които образуват с хората си се наричат самодивски обръчи и, ако мъж стъпи в такъв след пълнолуние (междудругото те не танцуват само по Еньовден, а и на пълнолуние) той полудява и “залинява”. Самодивите, тъй като самите те са обречени на самота ненавиждат любовниците и влюбените и винаги се опитват да им навредят (спомни си “Изворът на белоногата”). “Всеки, който е имал нещастието да се натъкне на самодиви, трябва да танцува заедно с тях, докато умре от изтощение.” “В своята животинска форма те се явяват като лебеди, коне, соколи, змии или вълци, но са най-съблазнителни и опасни в човешка форма като красиви момичета с дълги и буйни коси, облечени във влажни одежди и танцуващи на лунната светлина.” – “Балканска митология том2”. Аз съм срещала и митове, в които се опоменавата като “изтъкани от лунна светлина”.
    А колкото до змея и ламята – змея е мъжки, ламята е женска. Халата е буреносна, ламята е лакома, змея е огнедишащ. Аз това поне знам. Според мен не можеш да търсиш абсолютна точност по отношение на фолклора, защото просто вече много малко са хората, които помнят истинския, древен устен фолклор.🙂 Успех – идеята е много добра, аз отдавна искам да почета нещо за самодивите, за мен са най-прекрасната част от митологията ни.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s