Фрагменти: I wanna be your dog


Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

Или на съня.

Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

Но не можех.

Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

Зачаках смъртта с отворени очи.

И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

Мечтаех само за малко почивка.

И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

„Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

По-точно силуета й.

Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

Така близо и така далече.

Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

Нищо друго нямаше значение.

Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

Че не полудявам.

Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

Щрак!

И светът отново се измени.

Отново се озоваха в старата мансарда.

Но не в сегашния й, реставриран вариант.

Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

„Тя не трябва да разбере!”

А аз нищо не можех да направя за него.

Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

Той изстена и затвори очи.

–       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

–       Какво е това?

Не знае какво да отговори.

Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

И като острие на кинжал.

–       Попитах какво е това?

–       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

–       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

–       Съжалявам, Мадам.

–       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

Поне видима причина.

–       Всичко ще направя.

–       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

– Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

– Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

А тя пое един от бичовете от стената.

***

Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

Потърках мястото.

Нямаше причина да ме боли.

Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.

 

Ах, тези кино клишета! – ІІ-ра част


 III. Ах-драма-излезе-ми-пъпка-как-да-отида-на-бала, a.k.a тийнейджърски филми


 –       Тук разполагаме с пълен набор от добре разработени стереотипи, които всеки сценарист изважда от калъфите, променя някой и друг детайл, за да не го обвинят в плагиатство и забърква нужните му химични елементи по формулата на бозата.

–       Защо винаги когато някой ученик/ученичка има проблеми със зрението опциите са две: очила като лупи, разширяващи ирисите до неузнаваемост, или контактни лещи, които на героя/героинята кой знае защо никога не му е хрумнало да използва? Доказано е че здравеопазването в Щатите не е особено на ниво, явно и оптиката им е с ограничени възможности. Очилата задължително са обвързани с висок интелект, който се явява напълно безполезен в ежедневни ситуации. Стереотипът „зубрач/зубрачка” въпреки високите си оценки никога не взема адекватно решение, изправен пред реална ситуация мънка и се черви като невеста на сватба, непрекъснато се спъва, дори на равно, речниковият му/й състав е силно ограничен. Другият вариант е да проявява силно презрение към всички около него/нея и надутото мнение, че раздърпаните дрехи, невчесаната грива тип ела-с-мен-в-пещерата, веждите на орангутан и други екстри го/я отличават от гадните материалистични и популярни люде в местното школо. Същият персонаж живее само с мисълта да влезе в колежа, където съдбата му/й ще се промени. Тайно завижда на тези, които се предполага, че мрази. Ако е ученичка, къде тайно, къде явно въздиша по русия капитан на футболния отбор, пише стихове в тетрадката си и си мисли за него, докато си избира някой по-едър зеленчук. Ако е ученик, лъска усилено и си представя как ще изчука главната мажоретка. В случай, че е момче, честно отнася солиден gangbang от целия футболен отбор.

–       Футболистът/мажоретката. Задължително родителското им тяло може да купи и продаде целия град. Те пък от своя страна задължително не мелят брашно с него, защото има много високи очаквания за тях. Ходят един с друг за престиж пред клетите зубрачи и останалите отрепки от училищната маса. Раздават го голямата работа, в действителност той тайно си мечтае да учи хореография/да стане актьор/да рисува (пък баща му/й настоява да влезе в най-престижния бизнес колеж). Тя пък, въпреки че е мократа мечта на всеки пъпчасал пубер е много самотна и неразбрана, защото всичките й приятелки са лицемерки, искащи да й откраднат гаджето и социалния статус. Понякога незадоволена девственица. Успехът им е слаб поради което се налага зубрачът/зубрачката да им предава частни уроци. Докато се опитва да им набие в главата елементарна граматика на родния им английски, да вземат, че да се влюбят и после видиш ли, нарушават канона на даскалото като се вясват един с друг на бала. Е, преди това има малко драма, сълзи и сополи плюс гневни речи от страна на мажоретката към зубрачката как не е на тяхното ниво.

–       Готичката/бунтарката/феминистката – Тя е много алтърнатив, увлича се по някоя от субкултурите, често сменя имиджа по няколко пъти на ден. Основна цел: да я отличават от тълпата. Задължителни атрибути: огромни обици на носа, кубинки, ботуши в най-голямата жега, военни панталони, тежък грим. Не мели брашно с никой, всички ги е страх от нея, носят се слухове, че е вещица. Коронният й номер е да гледа злобно и да цитира автори, които дори уж-ентелегентите в училището не са чували. Понякога може да е приятелка със зубрачите. Най-често се занимава с артЪ и мечтае да замине за Ню Йорк.

–       Аутсайдерът/Бунтовникът без кауза – Мъжки вариант на горепосочената стереотипка. Идол му е Джеймс Дийн, чете Джак Керуак, свири некадърно на китара, обявил се е за самотник, носещ кожени якета и мотаещ се с местните рокери. Дългокос и имитиращ недостъпност, често завърта романс с мажоретката. Чудя се как така все разни дълбоки мислители и различаващи се от тълпата се озовават, разменящи слюнки с повърхностните кифли? Сценаристите никога няма да се уморят да експлоатират сюжета за противоположностите, които се привличали.

–       Треньорът на училищния отбор – Бивш атлет, издънил кариерата си в най-сюблимния й момент. Задължително врещи като побесняла кучка по подчинените му келеши. Най-вероятно с хомосексуални наклонности, обича да е заобиколен от млади, свежи, стегнати тела. Винаги съм ги подозирала, особено като нахлуят в общата баня, докато момченцата са под душа, както ги е майка родила.

–       Тълпата училищни побойници – най-често от футболния отбор, ръководени от най-върлия враг на тайно чувствителния първи защитник (или каквато им е там системата в измислените спортове). Основната цел е да се правят на мъже, да тормозят малките, да им вземат парите, да им топят главите в училищната тоалетна или да ги надвесват от покрива, основно от садизъм. Може да се стигне до бой с Бунтаря и неговите изпаднали приятели с мръсни коси и кожени якета.

–       Кретените – скарани с понятието лична хигиена, по-грозни, пъпчасали и отвратителни дори от най-смотания зубрач. Занимават се с експерименти, от рода на това да опитат да взривяват училищната лаборатория, или да саботират абитуриентския бал. Разкарват се насам-натам със списание Плейбой и точат лиги по всяко момиче, с изключение на зубрачката/готичката.

–       Балът – те това е пиковия момент на всяка средностатистическа тийн драма, един вид deus ex machina, решаващ драмите, конфликтите и любовните триъгълници. Следват танци и псевдо-мюзикъл изпълнения, и всички си стават едни добри приятелчета за цял живот. Гаднярите остават с пръст в устата и препикан панталон.

 IV. Мали-тоя-психопат-с-ножа-що-ли-ще-я-да-ида-да-го-питам, a.ka. филм на ужасите

 –       Всеки знае, че хорърът е един от най-наситените с клишета жанрове. Първото, което му хрумва на всеки е класическата сцена: героинята чува шум от мазето, отива да провери що се случва в един след полунощ и бива жестоко наръгана от неизвестния убиец.

–       Тук също има съответния списък стереотипи на образи, наместо пълнокръвни персонажи. Нали е хорър, важното е да се лее кръв и да има разкъсани черва и обезобразени трупове, както и зли психопати, братовчеди на хлебарките. Колкото и да ги трепеш, колкото и да ги колиш, бесиш, давиш, биеш с мухобойката, ако ще и да си ги насякъл на парчета намират начин да си съберат съставните части, за да ти се изхилят подигравателно в поредното продължение. Колкото и титанични усилия да вложат героите в това да се отърват от животното, то е зло и упорито, не мре и и ги преследва с настървението на питбул, подушил прясна кръв.

–       Персонажите, освен стереотипни, оставят зрителя с подозрението, че са завършили местното училище за бавноразвиващи се. Държат се по най-неадекватния начин, действат хаотично, измират един подир друг според ролята си.

–       Задължително ни трябва една истерична лигла, чиято функция се изчерпва до това да пищи като заклана, да вдига шаш и паника, да се сопа на главните герои като малко дете, да тропа с краче. В края на участието си се фръцва като ощипана госпожица и заявява на останалите „Няма пък да си играя повече с вас, отивам да се прибирам самичка през гората, пък някой добър чичко ще ме вземе на автостоп.” Зрителят си отдъхва с облекчение, когато психопатът милостиво го лишава от присъствието й и фалцетните й писъчета.

–       Имаме един типаж за комичния елемент, пускащ жалки опити за остроумие в най-напрегнатите моменти. Най-често негър с голяма и мръсна уста (да ме прощава комисията за политическа коректност), от време на време е вмъкнат по някой азиатец.

–       Няма начин как да минем и без някоя бясна нимфоманка, която да осигури поне една секс сцена във филма, че иначе интересът ще спадне катастрофално. Обикновено е руса кучка, която след като е изпълнила смисъла на живота си /или ролята в сценария/ – да развее волни цици пред камерата, пада покосена от нож/брадва/други средства за осакатяване.

–       Обикновено персонажите са така създадени, че на зрителя да не му трепне много сърцето при чирпанското/тексаско клане.

–       Главните се явяват изключително травмирана девойка, стряскаща се от най-малкия шум и готиния пич, който я опипва по тялото, докато я прегръща и й обяснява как ще я измъкне от там.

–       Място на действието – вдън горите тилилейски, където нашите идиоти са решили да се съберат и да купонясват, на някой остров, в тъмна и потайна къща с капещи водоливници и злокобни готически символи, зловещо местенце на фона на сови, гръмотевици и проливен дъжд, уловил героите, докато са се лутали като мухи без глави.

–       Щом падне първия труп, групичката бива осенена от идеалната мисъл, събрала в себе си логиката на цели поколения: да се разделят на отбори, та да си играят на криеница с лошия чичко, дето ги трепе. Който го намери пръв, получава бонус – запазва си едното ухо.

–       Ако в историята има замесени полицаи, то те навярно са клоуните на местния участък, защото действията им са по-неадекватни и от тези на изпозакланите тийнейджъри/колежани/туристи. Обикновено обикалят все едно са на пазара из мрачната къща, светят си с фенерчето, накланят настрани нелепо огромната си шапка и подвикват „Ехо, има ли някой тук?”. Докато на злия психопат не му писне, та накрая изниква рязко зад тях и им кръцва гръкляна.

–       В голяма част от по-ранните хорър филми и в по-нискобюджетните продукции кръвта поразително прилича на размити акварелни боички от час по трудово.

–       Обикновено основният персонаж е женски, на горепосочената свръхтравматизирана девойка. Същата, въпреки че през повечето време гледа като подплашена сърна, лута се напред-назад из гробищата на някакъв случаен принцип и реве в пристъп на паника от поредното анонимно обаждане от страна на психопата, е именно тази, на която й се налага да му види сметката.

–       Накрая задължително става здраво меле, при което мадамата бива бита, драна, ръгана, мушкана, а накрая пряко пилешките си сили, вижда сметката на инак свръхинтелигентния дзвер. Или поне така си мисли, докато пълзи към финала, където вече никому нужните сили на реда ще завият крехките й раменца с одеало и ще я разпитват какво се е случило. Тя съответно ще гледа като хипнотизирана, докато нейде нечия ръка се измъква от гроба. Сикуъл, моля!

–       Чудя се едно: тези серийни убийци как не са умрели от хронична скука при всички лесни мишени, буквално навиращи се в ръцете им?

–       След като изгледа малко повече филми от този жанр зрителят със средна и по-висока степен на наблюдателност ще може да познава с точността на баба Ванга в какъв порядък ще измрат героите. Същото важи и за някои от по-долнопробните фантастики.

 

V. Ред-сълзи-ред-сополи-ред-разбити-сърца, a.k.a. романтична/семейна драма

 –       Драмата трябва да е пълна. Героите трябва да са колкото се може по-депресирани и в по-обтегнати отношения помежду си, като да им личи възможно най-ясно как ей-толкова им трябва да се избият помежду си.

–       Момче среща момиче. След нужните реплики, жестове и леки комични ситуации (че да не вземе някой да умре от дехидратация и плач), те се влюбват и тъкмо щом си признаят чувствата, нещо се обърка. Я тя е неизлечимо болна, я него го пращат войник, я неговото/нейното семейство се мразят люто и коварно, я тя е бедна, пък той – богат. Или обратното. Или пък някой изневерява на другия по непростим начин. Накрая следва бурна, грязна и драматична раздяла, а зрителките наводняват салона.

–       Ако има баща и син трябва да се мразят люто, да вадят всякакви скелети от гардероба и да си нанасят подли удари под пояса. Бащата обикновено не разбира чувствителната природа на сина си, бил е прекалено зает в работата си, прекалено властен, прекалено безкомпромисен. Редовно е изпускал мачовете на отрочето си, поетичните му рецитали, рождените му дни, първия път, като е правил секс, и т.н. Таткото от своя страна обяснява как пикльото имало нужда от желязна дисциплина и че се е разпасал. Ако пък случайно синът се окаже гей… настъпва семеен Апокалипсис. В подобни ситуации майката е образец на страдание – с вечно зачервени от рев очи, покорна и отдадена на алкохола за утеха. Накрая, след много излияния и кънтящи от патетика обвинения, двамата се прегръщат и си прощават, защото все пак са семейство.

–       При майка и дъщеря нещата са безкрайно патологични и извратени. Или майката има куп изисквания на които дъщерята не отговаря, или е провалила живота си като я е родила и сега я обвинява. Майката е властна кучка, дъщерята е безотговорна егоистка, жените са зли змии. Щерката поема задължението да изпълни майчините си мечти, като жертва своите. Или пък я обвинява, че не я е обичала достатъчно, че е обичала примерно сестра й или някоя друга роднина, или най-добрата й приятелка. В един момент става толкова драматично и (особено ако актрисите са слаби) се води до такова преиграване, че започвам да изпитвам носталгия по котешкия бой между Добрата и Лошата от екшъните.

–       Когато някой прави опит за самоубийство (от любов, от липса на любов или откровена глупост), никога не довежда нещата докрай. Все пак трябва да се озове в болница, където всички да кършат ръце около стаята му/й и да се обвиняват взаимно за нещастния инцидент.

–       Ако синът/дъщерята тръгне по лош път, разболее се от булимия/анорексия, започне да употребява наркотици, да се снима в нискобюджетни порнографски продукции и други актове на падение и морално разлагане, родителите се скъсват да се обвиняват един друг, особено ако са пред развод.

–       Ако има лошо момче в конфликт с баща си задължително трябва да му придадат антипод – някоя слънчева мома, която да го научи колко всъщност бил прекрасен живота.

–       Винаги когато се разделят вали дъжд, под който героинята гледа как любимия й се отдалечава и получава пристъп на хълцане. Как пък едни не си казаха сбогом при нормално, хубаво и цъфтящо време? Единствено ако мацката е решила да зареже единия от героите в полза на другия. Прегръщат се приятелски и тя изтичва, за да настигне избраника си. При такава ситуация атмосферата следва да е достатъчно романтично-розова, да се целунат на финала под дивите ръкопляскания на някоя тълпа. Е, това последното като го видя и всичко ми се обръща отвътре. Не от вълнение, от по-долно чувство.

–       Ако героят изневери на героинята то трябва да е с възможно най-гадната и перверзна кучка, тип мокра мечта. Пък той клетият никога не е виновен, тя нищо не означавала за него, сипала му наркотик в пиенето, паднала върху него и така два часа. Започват се едни обяснения и диалог, който преспокойно може да бъде заменен от някой от похватите в нямото кино.

–       Ако единият от двамата умре без половинката да му е простила се пригответе за цял хор оплаквачки. След като се излее една кофа сълзи, можем да бъдем възнаградени с изпълнен с надежда финал и да си отдъхнем с облекчение, че сме изтърпели филма докрай.

–       Задължителен елемент от саундтрака – сърцераздирателна балада на Селин Дион/Уитни Хюстън/ЛиАн Раймс или някоя друга неосъзната поп певачка.

 

За днес – толкова. На хората, доживели до края на поста – честито, следващия етап ще е да шлифовате диаманти с поглед. Утре ще се разровя из клишираните ситуации в трилъра, историческия епос и филмите за супер герои.

Ах, тези кино клишета! – I-ва част



Като всеки сравнително бездарен блогър, въобразяващ си, че е писател (по елитната оценка на литературните критици от един определен форум, чието име няма да споменавам, с цел да не избухне масов бунт), за мен е най-важно редовно да замърсявам мрежата. В случай, че не сте се досетили Графинята не е титла, обвързваща ме с благороден произход, а умалително производно от Графоманка.

И какво е най-важното за един графоман?

Точно така, малкото му блогче, личната площадка за игра да бъде фрашкана едно хубаво с content. А какъв е най-лесния начин за това? Следиш редовно какво правят колегите блогъри и копираш съответната тема, като добавяш по нещо от себе си.

И тъй като киното ми е отколешна слабост, реших да се включа във верижката, подхваната от Нели, продължена от Ностромо и Ламот. А именно за кино клишетата и последствията от тях.

Избрала съм да го направя по категории, според жанра, за да има разнообразно меню, по вкуса на всеки.

I.              Бум-прас-тряс-бой-на-негри-в-тъмна-нощ, а.к.а. екшън

– Главният положителен герой е шокиращо глупав, но надарен с мускули, бързострелящ, с точен пистолет, изкован от джуджетата в някоя древна мина, надарен с могъщата дарба да улучва врага си право в лявата сърдечна камера с първия изстрел. Също така има склонност към принципа „Първо бий, после питай”. Социални умения – нулеви.

– Героинята често е нещо, което трябва да мине за фатална жена и коронният й номер е уж случайно да се разходи гола под жадния, закопнял поглед на горепосочения дървар. Последният до този момент е бил изпълнен с подозрения към нея от дъното на душата си. В момента, в който му се покаже както я е майка родила категорично я освобождава от всички обвинения. Общо взето с това се изчерпва функцията й на разкрасително. Важи не само за този род филми.

– Злодеят е свръхинтелигентен социопат, мислещ двайсет хода напред и предвиждащ всяко действие на противника си. Знае перфектно десет езика, играе шах по-добре от Карпов и Каспаров взети заедно, владее фехтовка или някой друг изтънчен спорт и прави планове да завладее света. Накрая задължително бива прецакан от простодушния добряк с някой елементарен трик.

– Тези коли просто ги нямат за нищо! Всеки път когато гледам подобен филм с ужас и болка проследявам тоталната щета на поне 20-30 автомобила при всяка средностатистическа автогонка. Да не споменаваме за всички невинни минувачи, ставащи косвена жертва, сергиите с плодове, кафенетата, магазините, в които „наште” нахлуват с гръм и трясък, разбивайки витрината. Дано имат солидна имуществена застраховка. Сега като се замисля сигурно това е сбъднатия кошмар на всеки зъл застраховател.

– Ако героят е бил бит, ръган, мушкан, изнасилван по всички отверстия, в момента, в който по някакво чудо – хлабаво въже, разтегнати белезници или други дребнички и поставени на място недоглеждания на „лошите” – само след минута отново е на крака и си го връща тъпкано за всите мъки и страдания. При хипотермия малко прегръдки от страна на героинята го връщат към живота по-добре от каквито и да е медицински интервенции. При кома в продължение на седем години – две седмици след събуждането на диета от китайски билки е по-силен от всякога.

– Детективите са впиянчени работохолици или отрепки, жените им задължително не ги разбират и ги напускат с гръм и трясък, не мелят брашно с никой от екипа си, ала някак си винаги са първи на терена, когато става въпрос за бойни действия и разправия с лошите. Никой не им вярва, докато не стане твърде късно.

– Често гореспоменатия злодей може да бъде придружаван от съперничеща му по садизъм интелектуалка със завидни форми, облечена от глава до пети в латекс, понякога и размахваща камшик. Бонус: котешки бой между Кучката и Доброто момиче.

– Любимото ми е с отмъщението над злодеите, убили партньора на полицая/негов най-добър приятел/ментор/семейството му и безкрайните псевдоразсъждения над това струва ли си, дявол да го вземе, да си цапа ръцете с кръв.

– Нелепи каскади, напълно противоречащи на законите на гравитацията. Забавно е до един момент, но след десетия подобен филм вдигам вежда и си казвам, че става прекалено много. Да не забравяме задължителното промишлено количество експлозии, осигурящо прехраната на специалистите по пироефектите в Холивуд.

II. Срещнали-се-двама-млади-разменили-си-две-три-безумно-тъпи-реплики-и-опа-влюбили-се, a.k.a романтична комедия;

– Героинята е юбер секси мацка, която кой знае защо е все сама в живота, прецаквана и лъгана от гадните мъже и никога нямаща късмет в любовта.

– В началото двамата не могат да се траят, хвърлят си такива стръвни погледи на омраза, че зрителят се потриса от страх. Накрая по ред обстоятелства се оказва, че са всъщност лудо влюбени и не могат да живеят един без друг. Напили се, трябва да гледат детето на обща приятелка, събрали са ги откачените им приятели без личен живот.

– Така и никога не ми става ясно какво точно откриват един в друг флюбената двойка, при положение, че всичко показано на екрана е лишен от смисъл и съдържание флирт с реплики, които сме чували тоооолкова много пъти, повече отколкото можем да преброим.

– Любовният триъгълник – задължителен, за да се добави подправка в като цяло безсолната манджа. В деветдесет процента от случаите е съставен от двама мъже и една жена. Често единият е много по-добрия избор, ала героинята по не знам какви принципи на логиката (или липсата й), избира пълния непрокопсаник. Понякога „губещият” е поставен в състояние на гротеска до такава степен, че сериозно се чудим дали не сме се объркали към жанра пародия.

– Хората, занимаващи се с наука (независимо дали са мъже или жени) са задължително до такава степен вкарани в клишето „очилат изрод с нулеви умения за комуникация, стил и нормално поведение”, че зрителят започва да се чуди дали това не е бил приемния им изпит в университета. При „преобразяването” се оказва, че всичко, което е трябвало да сторят е да започнат да се обличат по-нормално, да променят прическата, да махнат нелепите очила с абсурдно дебели рамки и евентуално да започнат да се къпят редовно. Голямо развитие на образа, впечатляващо.

– Героят и Героинята задължително са заобиколени от антураж от най-добри приятели, раздаващи мъдри съвети и подкрепящи ги при всички житейски бури. Много актуален стана най-добрия приятел гей и дивата барманка-купонджийка, задължителният загубеняк. Вариант са и отегчената омъжена приятелка, или такава със сериозна връзка от години, която не върви, защото (ах, човешка трагедия!) половинката още не се е решила да й предложи брак.

– В продължение на горепосочената точка, тези жени нямат ли си друга грижа, освен по цял ден да си гризат току-що оформените нокти от нерви и притеснение дали някой, с който са вечеряли веднъж ще им звънне и дали ще успеят да се омъжат, ако са минали трийсет? Почти никой от персонажите няма елементарни битови проблеми, поради което ми е трудно да се идентифицирам с тях. От друга страна, жанрът е създаден основно за забавление и разтоварване.

– Той/тя е принуден да излъже обекта на противоположния пол по някаква причина (всъщност не е богат/богата наследник/ца и други подобни), през целия филм, докато се терзае да каже или да не каже. И тъкмо се реши да се разкрие, някой друг вземе, че го изпревари. Драма, драма!

 

И тъй като никой не чете прекалено дълги постове, ще пускам впечатленията си на порции, тъкмо да изровя от филмовата си памет повече типизирани до безумие ситуации. Като се замисля, като бях малка и седях по цели нощи пред телевизионния екран, за да гледам до състояние на неадекватност. А повечето от нещата, които гледах бяха типични за Диема кабеларки и до голяма степен отговарящи на гореоплютите от мен клишета.

Което ме кара да се чувствам леко гузно. Също като човек, който до вчера е обожавал някоя персона, а на следващия ден я плюе и затрива в калта. От друга страна всичко, с което се прекалява става безвкусно в даден миг. И както е казал един доста по-гениален от мен писател:

„Вкусът не се ли мени? Човек, когато е млад, обича една гозба, а на старост не може да я понася.”

Следва продължение

За майките и хората


Photo: Jason Regan


На девет съм. В болница за първи път. Първоначално ме настаниха в стая според заболяването ми. След известни проблеми със симпатичен батко от породата „скинхед” (какво ли правеше 19-годишен в детското отделение и до ден днешен си остава една от вселенските мистерии за мен), ме преместиха в стая с бъбречноболни. Предимно малки деца, някои на по две-три години. Майките им трябваше да останат с тях като лежащоболни, за да ги гледат. Флуидите на злоба, скука и невроза от най-висша степен рискуваха да удавят всичко наоколо. По цял ден „клетите” женици нямаха какво да правят и в крайна сметка само си търсеха на кого да си го изкарат. Всичко им пречеше – вдигало им се шум, говорело се твърде високо, шушкало се със страниците на книгите. Сещам се, че една от въпросните дами веднъж ми вдигна зверски скандал (вече не помня причината, беше преди повече от шестнайсет години), така както вероятно би крещяла на свой набор.

Плачеха за специално отношение.

Били Майки.

Няколко години по-късно. Жарък летен следобед в родния ми град. Със сестра ми се редим на опашката за сладолед и чакаме някакво хлапе най-сетне да направи избора си. Накря ми писна, изпуснах въздишка на отегчение и потропах с пръсти по витрината. Майката – жена на средна възраст – ме изгледа с цялата си приходяща злоба и ми изсъсква като змия по която е хвърлен камък.

– Нямате търпение, нали? Е, някой ден като имате деца ще имате.

Усетих как жегата се отдръпва от мен, а през тялото ми преминаха ледени тръпки, като от китайско проклятие. Вещицата си взе детето, взеха си и сладоледа и се оттеглиха, а аз продължавах да мигам на парцали. Свръхдозата злоба е по-успешно лекарство за жегите от което и да е охлаждащо средство.

Години по-късно, малко след като бях навършила двайсет, стоях на една автобусна спирка във Варна. Внезапно някаква майка с малко дете (може и с количка да е била), мина през мен и приятелите ми като товарен влак, защото сме й пречили на пътя. Дори ни се скара, че имаме наглостта да стоим на тротоара. Е тогава вече ми дойде една идея в повече и добре, че бяха хората около мен, иначе госпожа Майката щеше да се окаже с минимум избит зъб и отскубнат кичур коса.

Мога да продължавам до безкрай, както и да изровя от паметта си хиляди подобни дребни на пръв поглед събития.

Но мисля, че основната идея е ясна.

Всички около мен ми обясняват колко благородно, чисто и свято нещо е майчинството. Веднъж баба ми съвсем отговорно заяви, че никоя жена не е изпълнила предназначението си, ако не е родила дете. Следователно всяка дама с репродуктивни проблеми, решила се на осиновяване, (това как го е отгледала и възпитала въобще не стои под въпрос), следва да се гръмне? А всяка ученичка, родила на шестнайсет в час по химия, следва да бъде издигната в култ? Логиката е желязна.

Та, да си дойдем на думата. Да си майка е свято, чисто, висше преживяване, раждането на едно (или повече) деца осмисля живота ти, променя хормоните ти и като цяло те прави по-добър човек. Разказвали са ми крайно невероятни истории за връзки, които са били спасени, благодарение на чудото – раждане, смекчило острите ръбове по характерите и на двамата, замесени в него.

Или поне тази пропаганда чувам около себе си.

Добре. Нека да е така.

Тогава ще ми даде ли някой разумно и логично обяснение на това защо съм заобиколена от майки-психопатки, майки-невротизирани пачи и майки-изроди? Защо тези жени вместо да излъчват благородство и достойноство, вместо да сияят като оживял образ на Богородицата, или най-малкото да се радват на децата си (докато още ги имат), те се държат по най-неадекватния и нелеп начин?

Защо виждам жени, изпадащи в жестока истерия от елементарното желание на потомците им да опознават света, да играят и от така типичната за възрастта им склонност към бели?

Защо виждам жени, бутащи отегчено количките пред себе с израз на осъден на смърт, влачещ камъни?

Защо озверелите създания само търсят на кой да си изкарат фрустрациите? Защо само ти натякват и навират в лицето: „Аз съм майка и ти си длъжен/длъжна да се съобразяваш с мен, колкото и малоумно да се държа.”

Вероятно нямам право да се изказвам и позицията ми на нераждала жена не може да обхване проблема и цялостната картина.

Но мога да наблюдавам света около себе си и това, което виждам меко казано ме плаши.

„Стани майка и тогава критикувай.” Е, мили дами, ако по някакъв начин надникна в бъдещето и се видя като някой от гореописаните изроди, по-скоро бих се гръмнала. Предпочитам въобще да остана бездетна, отколкото да дам на света емоционало потрошен и треперещ от хиляди придобити неврози индивид, имащ нужда да разказва постоянно на психиатъра за майка си.

Разбира се, това не е сериозен довод и имам желание да рискувам.

Но мисълта, че може да се превърна в някой от тъй омразните ми модели на поведение… сериозно ме плаши.

Един елемент ми се губи.

По точка а) майчинството е свято задължение и едва ли не е нещо толкова напълно естествено, че не би трябвало да стои под въпрос.

И в същото време по точка б) се третира като подвиг. Нечовешки подвиг и събитие, изискващо невероятна смелост. Без съмнение не знам какво е да носиш дребно, растящо същество в продължение на девет месеца в себе си. Не знам какво е да се будиш нощем от плача му, да трепериш над него, когато е болно или да тръпнеш от радост при първите му стъпки.

Тези неща може би ще науча… някой ден.

Но междувременно… по дяволите, това са събития от живота на всяка втора майка. Трябва ли да се радват на специално отношение във всеки един аспект? Без съмнение – що се отнася до елементарните жестове на учтивост в ежедневието – да се държим с тях с нужното уважение и помощ – ако е необходима. Или на възхищение, към тези, преодолели инстинкта за оцеляване, рискували живота си при раждане или други обстоятелства.

Обаче следва ли да търпя ужасното отношение на някоя си там, защото видите ли, тя е родила? А животът й е толкова тежък и труден.

Извинете, нещо не разбирам. Майчинството не беше ли радост и светлина? Смисъл? Е как така изведнъж стана Сизифово бреме? Било им зле? Съжалявам, но нима някой ги е карал на сила да забременеят? Какво са си мислели? Че това да родиш дете е просто да си играеш с него като с кукла, да го кичиш и обличаш?

Преди една такава важна стъпка не е зле да помислиш готов ли си за всички неприятни последствия.

Тези жени явно са мислели… с оная си работа.

И сега страдат и кършат реца.

Имам колежка от университета, която стана майка преди една-две години. Като се виждаме на по бира (с бебето), тя ми сподели, че е голяма драма понякога. То плаче, а когато все още нямаш опит, не можеш да разбереш защо. Малко или много социалният ти живот се свива, нямаш толкова време да развиваш интелектуалния си потенциал, трябва да си по-отговорен. Ала… въпреки това ми се видя щастлива. И нито веднъж, докато се разхождахме в парка не я видях да изпада в истерия, да посегне на рожбата си или да се разкрещи без причина на непознат човек.

Всеки път като видя някоя нормална, слънчева и усмихната жена с деца се успокоявам вътрешно, че има надежда.

Че не всички са зли оси.

Поставянето под общ знаменател ми е противна и гадна дейност, както и всичко, свързано с математика. Но при толкова примери, не мога да не си направя изводи.

Явно святата нишка майка-дете е особено изтъняла при определени индивиди. Дори е изчезнала като цяло.

Ако не беше така, щеше ли да има уроди в човешки образ, посягащи на въпросното носено от тях самите в продължение девет месеца създание? Щеше ли да има жени, изплюващи плода на сексуалните си постижения, които след раждането се отървават от него – я в пералня, я в някой шкаф, я в кофа за боклук? Понякога директо захвърлени в двора. Без право на каквото и да е, дори нормално погребение. Щеше ли да има амбициозни кучки, избиващи комплексите си върху дъщерите си, натоварвайки крехките им плещи със задължението да изпълняват техните мечти? Или пропаднали, безхарактерни скотове, инжектиращи им ботокс от осемгодишна възраст? Малтретиращи майки, майки с психични отклонения, майки, играещи Farmville, майки, хвърлящи децата на някоя по-милостива роднина? Такива – вечно говорещи по телефона, бързащи за поредната козметична процедура и забелязващи „питомците” си, ако им се прище да си поиграят с жива кукла.

Те… имат ли право на специално отношение?

Вечни и свети ли са?

По-скоро ми приличат на далечни потомки на Медея и Филомела.

Създаваш живот, а после го захвърляш на бунището Или пък нехаеш за него, на принципа, че и бурените са цветя.

Може и да нямам право да ги съдя, защото не съм на тяхно място.

Но и не желая да съм на тяхно място, нито да гледам през техните очи. Камо ли да слушам шитите с бели конци оправдания. Хленчене и мрънкане, претенции без покритие.

Не, благодаря, моля, говорете на ръката ми.

Ако не знаеш защо правиш нещо, то тогава най-вероятно въобще не трябва да го правиш.

Ако изобщо някоя от тези е взела решение.

Често „то просто се е случило.”

„Е, как се случи, мари?”

„Ми, той обеща да ме пази.”

„И ти му се върза?”

„Ми, таковата, аз му вярвам.”

„За предпазни средства не си ли чувала?”

„Ми, не ми харесва с презерватив.”

Да, решение е дума, неподходяща за всички, засегнати от въпроса.

Бих посъветвала такива да се научат да мислят… ала как да го направят, като в повечето случаи дори не им е показано? Те от своя страна нямат и желание да развият какъвто и да е потенциал. По-лесно е да се носиш по течението и да обвиняваш околните – мъжът ти бил боклук, децата ти били чудовища.

За финал – послание към всички невротизирани кучки, страдащи от майчинството – радвайте му се. Защото колкото и тежки да са първите години от живота на детето ви, минават бързо и скорострелно като препускащи лястовици.

Преди да се усетите птичката ще е излетяла от гнездото и вие ще си останете само с носталгията и стискането на бебешки терлъчки.

Това не съм го казала аз, а една доста по-мъдра жена от мен.

Истинска Майка.

Баба Симона



От близо месец Нора се бе преместила в нова квартира – една от многото предстоящи. Поради ред обстоятелства се наложи да я търси по бързата процедура – без време за подробни огледи и без да си остави време да помисли коя е най-добрата оферта. Ако не намереше нов подслон възможно най-скоро, щеше да й се наложи да се пробва какъв е вкуса на живота край кофите за боклук. Когато човек е притиснат към стената става особено небрежен към редица детайли, които в последствие скъсяват нервите и младостта му.

На пръв поглед положението не бе никак лошо. Както се изрази брокерката от агенцията, нямаше да намери такава добра оферта за топ-центъра на София. Апартаментчето бе кацнало на третия етаж в малка кооперация, намираща се на тиха уличка в близост до Витошка. На десет минути от университета, на петнайсет с трамвай до новото й работно място.

Като локация наистина не можеше да желае нещо по-добро.

Наемът бе малко завишен като за една стая, но определено не бе извън финансовите й възможности.

И ето ти я тук уловката.

Най-страшната, за някои и най-блага дума: хазяйка.

Баба Симона гонеше деветдесетака, подпираше се на два бастуна, за да лъкатуши напред-назад из апартамента си. Косата й бе все още по-скоро сива, отколкото бяла, а зад привидно кротките, сиви очи се криеше лисича лукавост. Благата и непретенциозна старица овдовяла преди няколко години, внуците й отдавна пораснали и решила да припечелва допълнително от наематели.

Обичайната история.

Атмосферата на инак просторното жилище силно напомняше на тази от Мъртви души. Стари мебели, червени, вълнени покривки от Втората световна насам, чернобели снимки на отдавна починали по секцията. Същата, освен с книги бе покрита с един куп кичозни сувенири. Дървеният под скърцаше съмнително при всяка стъпка. До момента в който щеше да се изнесе, Нора изпитваше ужас от античната готварска печка, както и от боботещия хладилник. Отказа дори да си свари яйца върху това чудовище, чието място определено бе в музея. Банята бе разположена в близост до стаята, където спеше баба Симона. Тя разясни на бъдещата си наемателка, че не обича някой да се къпе след десет часа, защото тогава си лягала.

По-късно Нора щеше да разбере, че да се изкъпеш във въпросното помещение бе истинско предизвикателство за ума и тялото, тъй като водата от чудния душ капеше едвам-едвам.

Е, имаше и положителни страни.

От кухнята се излизаше на малка тераса от ковано желязо, откриваща гледка към уютния, макар и неподдържан вътрешен двор на кооперацията.

Още докато разписваха договора баба Симона даде негласно обещание, че ще бъде рядка досадница. Ще я занимава със сантименталните си спомени, ще държи да й говори подробно за децата и внуците си, ще я кара да се чувства съпричастна към самотата й и да гледа сериали с нея на вехтия телевизор.

Нора остана сляпа и глуха за всички предупредителни знаци.

Първата й работа когато, по-късно, се раздели с елитната квартира, бе да отбележи с огромни червени букви в тефтера, който носеше със себе си. „Отчаянието е лош съветник, не му се поддавай.”

Тогава обаче просто си търсеше място, където да спи.

Така или иначе през повечето време щеше да е някъде навън, на лекции, работа или из града.

Не планираше да се задържа твърде дълго.

В началото старицата се топеше от любезност.

Гощаваше я на обяд, викаше я да пият кафе, разпитваше я за всичко, с което се занимаваше, казваше й, че ако желае може да учи в кухнята.

Част от диалозите помежду им граничеха с абсурда.

–       Ти не пушиш, нали?

–       Ами, не.

–       А, ма значи и не пиеш? – усмихна се хитро бабата.

–       От къде на къде пък? – нацупи се Нора.

–       А, ми така си мисля. А по мъже ходиш ли?

–       Естествено. – Квартирантката едва се сдържаше да не се разсмее. Не знаеше дали раздразнението или смеха са по-силни.

–       Ма си нямаш гадже?

–       Не.

–       И никога не си имала?

–       Това пък как ви хрумна?!

Не спираше да хвали красотата й до степен в която Нора започваше да се чувства като на тръни. А щом старата жена й предложи да й изтърка гърба в банята пребледня, прежълтя и се зачуди що й се случва.

–       Ъъъ… не!

–       Сигурна ли си? А после ти може да ми изтъркаш гърба, като вляза да се къпя.

–       Не, моля ви, не искам.

–       Ама ти не търкаш ли гърба на баба си?

–       За Бога, не ме молете за такива неща! – извика поаленялата Нора и затръшна вратата на банята. Хвана се за мивката, за да преодолее пристъпа на повръщане, надигнал се от червата към гърлото й.

Естествено, не можеше да избегне момента с интимната история. Родена някъде в Северозападна България, тя се бе преместила да живее в столицата със съпруга си, инжинер. Въобще, при самото споменаване на въпросната професия все едно получаваше оргазъм и изпадаше в транс. Другото обожавано от нея занятие бе това на икономиста. Когато споменеше, че някой има икономическо образование, от устата й все едно потичаше мед, а очите й придобиваха блаженото изражение на надрусано с шоколад малко дете-олигофрен.

Не знаеше до колко е опечалена в действителност, ала демонстрираше мирова скръб по покойника.

–       Цял живот бяхме заедно, един път лоша дума не ми е казвал.

–       Аха… – Нора се опитваше да не се поддаде на сантиментализма, ала бе някак трогателно. – Първа любов ли ви беше?

–       Ооо, не, естествено. Аз си бях флиртаджийка.

Квартирантката й сериозно се запита какъв смисъл влага една жена, родена в началото на двайсти век, в понятието „флиртаджийка.” Почти същия въпрос си задаваше, когато нейна уж девствена колежка от университета заяви, че „и тя се била забивала с момчета.” Каквото и да имаше предвид под „забивка”.

Та, с мъжа й се взели, когато тя била още ученичка, пък той студент. Дълги години живели в Бургас преди да бъде назначен на работа в София. Сподели колко й било тежко да се премести след толкова години живот край морето. Ала явно бе свикнала, на моменти чудовищното й его по отношение на нейния „авторитет” на софиянка, беше… меко казано не на място. Особено когато веднъж Нора се прибра изтощена от работа и й вдигна един мини скандал.

–       Ама ти защо не си изчистила хола? Аз нали ти казах, че трябва да го чистиш! Ако нямаш с какво, ще ти дам препарати. Ама може ли такова нещо, младо момиче си, пък виж какъв хаос правиш… и стаята не си чистиш, неудобно ми е да я покажа.

–       Че ваша работа ли е да ми показвате стаята на който и да е?

–       Ама, мойто момиче, онзи ден дойде братовчедка ми, искаше да види дограмата в стаята ти. Как да я пусна в тоя бардак?

Чудеше се от кога алуминиевата дограма се явява като музеен експонат.

Тогава се разрази и първия им сериозен конфликт.

След този момент крехките им отношения тръгнаха надолу. Ситуаците като долуописаната не спомагаха за укрепването им.

–       Мойто момиче, къде отиваш?

–       Излизам, имам работа.

–       А, случайно да минаваш покрай Лъвов мост?

Нора се втрещи от въпроса и й се прищя да отговори „Че как, там ми е работното място”, но махна с ръка.

–       Не, нямам.

–       Ами, айде да минеш от там, да ми купиш тор за цветята?

–       Казах ви вече, че не мога! Пък и няма ли цветарски магазини наблизо?

–       Ами, има, моето момиче, ама те са много скъпи, пък на Лъвов мост е по-евтинко.

Култов беше контакта на баба Симона с печката-духалка на Нора. Когато веднъж й се натрапи в стаята се облещи на дребния електроуред и попита с тона на човек, забелязал огромно насекомо да пълзи по стената му.

–       Ама това радио ли е?

По-късно.

–       О, ама, недей го пуска това нещо, че хаби много ток, после няма да можем да си платим тока. Ми че знаеш ли, че една комшийка тука по-долу въобще не си готви, кара на суха храна.

–       Е, да мръзнем ли?

–       Ма ти ходиш гола, бе, мила. И я вземи поподреди малко тук, ще вземе да влезе някой кандидат за женитба. И какво ще си рече?

Но момента, в който Нора се озова на ръба на лудостта дойде, когато баба Симона я помоли да я заведе на лекар. Внуците били заети, нямала към кого да се обърне, нека й правела компания.

Нора най-сетне се пречупи, имаше баба на нейните години, така че реши, че една сутрин от ежедневието й няма да е чак такава саможертва.

Старицата й обясни, че трябвало да идат при личната й лекарка, като хванат трамвай номер 7.

На другата сутрин двете се събудиха с кокошките и въпреки че Нора ненавиждаше ранното ставане се насили да се облече и да излезе под ръка с баба Симона. А хазяйката, въпреки крехкото си на вид телосложение се вкопчи силно в ръката й както пираня се впива в беззащитната си жертва.

Още на края на стълбите девойката вече съжаляваше за решението си и излишната филантропия.

Когато стигнаха до магазинчето, чийто прозорец бе на нивото на тротоара, й хрумна, че й се пие кафе и предложи на любезната си квартирантка да вземе и на нея. Пластмасовите чаши пареха и отне на Нора цялата й концентрация, за да не разлее горещата течност върху дрехите и ръцете си.

А повярвайте, това никак не е лесна задачка, когато върху ръката ти е увиснала мила старица, зяпаща те със злокобно просветващи в сутрешния полумрак очи.

– Измъчвам ли те, Норче?

Би й отговорила, че ако живееха в друга епоха и на друго място, навярно щеше да бъде основен консултант на Светата Инквизиция.

Добре че при качването на превозното средство имаше достатъчно добри души, които да помогнат на Нора да качи по стълбите дребното, сбръчкано създание. Иначе щеше да рискува да види доста грозна картинка: срутилата се на паважа пенсионерка.

Вече в трамвая баба Симона прояви още една своя чудесна черта на характера – да употребява сложни думи без да е наясно със значението ми.

–       Ама тоя моя братовчед се разболя много тежко, от някакво психологическо заболяване – ксенофобия.

Нора едва сподави вопъла си на отчаяние.

Бе сигурна вече, че ще й останат синки от стискане.

Но това не бе нищо в сравнение с беса, който я обхвана, щом внезапно вещицата се сепна и установи, че са сбъркали трамвая.

–       Ама, миличка, ние отиваме във Военна болница, пък до нея се стига с единицата. Аз понеже все си мисля за твоята работа и че ти ходиш със седмицата.

Крясъкът заседна в гърдите й. Ако имаше една идея по-нисък праг на търпимост, навярно щеше да удуши.

Или да я бутне под релсите.

Овладя тези си унищожителни инстинкти, събра малко останало спокойствие, за да закърпи нервите си и поведе старата през мрачния подлез.

Симона се бе усетила кой е правилния път в живота, или поне кой трамвай трябва да хванат, на спирката на бул. Славейков. Последва изключително забавната процедура по пресичането. Докато те двете напредваха през шосето със скоростта на костенурки една кола полетя към тях злобно и застрашително. За миг Нора се пренесе в света на Кристин от Стивън Кинг, ала преди да е видяла живота си на филмова лента, сграбчи по-силното бабето и го помъкна с всички сили към тротоара.

Жален писък.

–       Ще паднааааа…

–       А какво, да ни сгази колата ли искате?

–       Ох, ама тоя кара като луд, как не го е срам.

През тези минути Нора бе остаряла минимум с година или две. Сърцето й се разтуптя тежко, започна да халюцинира за летящи през шосето еднорози и да й се вие свят.

Баба Симона бързо я върна в реалността, забивайки жестоко нокти в сгъвката на лакътя й. Даже коженото яке не можеше да я предпази.

Най-сетне се дотътриха до ВМА и Нора предаде хазяйката си на грижите на любезната лична лекарка – млада жена на не повече от 30, с вързана черна коса.

Най-сетне останала сама, тя се отпусна на едно от свободните места в коридора, включи Jazz FM на телефона си и се отдаде на бавно самолечение и терапия с музика.

По някое време същата любезна госпожица в бяла престилка я доближи. Нора свали слушалките и се усмихна пресилено.

–       Трябва да отидете до Пирогов, за да й вземете стола, който й предписаха.

–       Моля?!

–       Ами някой трябва да отиде да го вземе, или вие, или майка ви.

–       Но защо точно аз? Аз съм й само квартирантка, не трябва ли някой от роднините…

–       Ама вие значи не сте й племенница?

–       Никога не съм била.

–       Извинете. Тя така ми каза.

Това вече окончателно уби всичко детско в нея.

Не помнеше как са стигнали обратно до дома на баба Симона, но едвам се побираше в кожата си от яд. Каза й ясно и категорично, че не оценява подобни прояви и че не й е приятно да я вкарват в такива филми. Бабата сви рамене.

–       Емчи кво толкова?

Към зимата взаимоотношенията им достигнаха до точка, в която не можеха да се разминат по коридора без Нора да й хвърли кръвнишки поглед, а старата да направи някоя безумна забележка.

–       Категорично ти забранявам да ми ползваш хола! Той е олтар! Моята приятелка вчера като ми беше на гости на кафе ми каза, че ми ползваш хола! Не смей да ходиш там.

„Твоят хол ли? Смърдящия ти на мухъл хол в псевдо-ретро стил, приличаш на гробница?”

Или.

–       Ама моето момиче, обаждай ми се като излизаш, може ли такова нещо. Ми че ти си хубава, някой ще вземе да те грабне, да те изнасили, да те отвлече.

През януари Нора окончателно развя белия флаг. Намери стая в която можеше да отседне временно за няколко месеца и заяви, че се изнася, като остави депозита на баба Симона.

Когато изкара и последния си багаж от старата квартира на топ центъра се почувства така все едно излиза от затвора.

Върна се само за да й остави ключовете.

Бе изпратена от сълзливите хлипове за това как бабата всъщност адски много я обичала, като своя дъщеря я имала. Само че воплите й не срещнаха отклик.

Малко по-късно Нора получи на домашния адрес в родния си град писмо, с което старицата я обвиняваше, че й е откраднала някаква калъфка в цвят старо злато.

Окачи си я на стената като обица на ухото.

Вечно млад – II-ра част


 

Няколко думи от автора: Пускам този разказ без да съм го редактирала, без да съм променяла каквото и да е. Писала съм го като съм била на 16 и сега за пръв път вижда бял свят.  Не го казвам от фалшива скромност, но наистина тийнейджърската патетика въобще не ме е пощадила. Да не споменаваме, че сюжета силно наподобява този на кака Стефка Майер, за мой най-голям ужас. Само че без романтиката, държа да отбележа, преди да съм изгонила и последния читател. А защо го пускам ли? И аз не знам. Може би за да усетя потупване по рамото, че от тогава до сега стилът ми е еволюирал. Пускам го на две части, защото е ужасно дълъг и не искам да убия някой от скука. Ха, и в духа на добрата стара носталгия открих любимата ми корица от Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта от любимия Боби Блонд.

P.S. Предизвиквам и окуражавам пародирането на долупосочения текст от блогърите с чувство за хумор. 😉 Няма да се обидя.

В гимназията на малкото градче цареше невъобразим ужас. От няколко седмици из стаите върлуваше жесток сериен убиец. Предишния ред бе изцяло нарушен, тъй като всеки ден изникваха нови жертви – учители, ученици, обслужващ персонал. Всичко бе започнало на един училищен излет, когато бе намерен мъртъв учителя по химия Уилям Х. Тайнствения екзекутор посещаваше едни в къщите им и източваше кръвта им до капка. Други намираха трагичната си участ в местните клубове, трети, докато пътуваха. Но тези жертвоприношения се извършваха винаги през нощта. А извършителят не оставаше нито една улика, сякаш бе невидим призрак, който се плъзгаше като черна сянка, свършваше зловещата си функция и после изчезваше като лятна мъгла.

Дори полицията бе на мнение, че наоколо броди същество със свръхестествени сили. Макар да работеха денонощно по тези случаи, усилията им не се увенчаваха с резултат. Отчаянието бе напълно.
Никой дори не се сещаше да включи в списъка със заподозрените мрачния и странен ученик в последен клас Джеймс Блъдфийлд. А той само ги наблюдаваше отстрани с ирония и се наслаждаваше на кошмара, който всички изживяваха. 

Алиша почти не забелязваше кръвта около себе си, тъй като бе погълната от това да се възстановява след унищожителния удар в гората. От известно време бе станала все по-бледа, отслабна драстично, чертите на лицето й започнаха да се губят, а под хубавите й очи, някога пълни с блясък, сега имаше дълбоки сенки. Ежедневието й минаваше само в учене, с което искаше да престане да мисли за основния си проблем. Всички забелязваха това, но не можеха да си обяснят причината. Само Джеймс знаеше, но откровено, изобщо не го интересуваше, нали се бе отървал от нея. Вече никога нямаше да го кара да се чувства слаб. Дразнителят бе премахнат… Или така поне си мислеше.

Притесняваше го единствено това, че често не издържаше на цялото това напрежение и имаше нужда от някакъв отдушник. Сигурно остатък от това, че е бил човек. Започна да си записва убийствата в дневник, нещо, което му се струваше абсурдно, но по този начин се освобождаваше от всичко натрупано вътре. Криеше внимателно тетрадката. Като се свършеше, възнамеряваше да я изгори.  

Веднъж Алиша седеше на чина си, докато останалите бяха излезли в междучасие. Главата й бе отпусната безжизнено върху малката дървена маса. Чувстваше се останала без сили. Не усети как в стаята влезе някой, разбра го чак когато усети една ръка върху рамото си. Филип, най-добрият й приятел, бе седнал близо до нея.

–       О! – промълви глухо момичето.

–       Добре ли си? – попита загрижено той. – От известно време не приличаш на себе си. Много се тревожим за теб. Бихме искали да знаем причината.

Алиша се извърна към него с плувнали от болка очи и стисна зъби. Трябваше да издържи… но не можеше. Имаше нужда да сподели… Силите я напуснаха и тя избухна в сълзи. Филип я прегърна и притисна към себе си, заклевайки се че ще убие негодника, докарал я до там.

–       Хайде… – каза той с възможно най-успокояващия тон. – Разкажи ми.

Накъсано момичето му описа цялата история: за увлечението си по Джеймс, за нещастните опити да го сближи със себе си и за суровото му държане в гората.

–       Тази проклета откачалка ще си го получи! – процеди през зъби Филип. – Никога не съм го харесвал, но да стигне до там… Ще си поговоря сериозно с него.

Младежът излезе от стаята побеснял. Джеймс бе прелял чашата на търпението му. Винаги го побиваха тръпки от този зловещ тип, явно това бе предназначението му, и той бе стигнал до извода, че този е класически случай на психопат. Но нямаше никакви доказателства.

Намери го в мрачната от зелени растения беседка. Пишеше нещо в голяма черна тетрадка. При редките им разговори, Джеймс бе споменавал че страда от лека форма на слънчева алергия.

–       Доста добро местенце за такъв като теб, нали? – процеди през зъби Филип. – Какво си въобразяваш, че правиш?

–       Не те разбирам. Бъди по-ясен.

–       А, значи ще си играем! Как си могъл да наприказваш такива отвратителни неща на горката Алиша?

–       Разбирам! – Джеймс се усмихна зловещо. – Тази малка досадница пак се разжужа. Тя те изпрати, нали?

–       Тя няма нищо общо с това. Дойдох просто да те попитам как може да си така противен! Защо си бил толкова груб с нея? Вече трета седмица е като болна!

–       Изобщо не ме интересува тази жалка романтичка! Недвусмислено й намекнах да не се занимава с мен. Не мога да я понасям и ти го знаеш! И не започвай да ми разправяш какво прекрасно момиче е…

–       Тя е точно това! И ти нямаш никакво право да я обиждаш и нараняваш по такъв начин. Не го заслужава!

Младежът затвори кориците на тетрадката и загледа събеседника си мрачно право в очите. Прониза го хладно с жестокия си поглед, и след като Филип започна да примигва, на изпитото му лице изгря усмивка, която не предвеща нищо добро.

–       Започваш да ми досаждаш и ти, Филип! Знам че я харесваш, но това не е мой проблем. Грижата ми е единствено тя да ме остави на мира. Какво искаш да направя? Ако й го бях казал по друг начин, нямаше да иска да ме послуша. А сега само от време на време ми хвърля някой протяжен поглед. Но това е поносимо.

–       А замисли ли се какво ще й струва това на нея! Погледни я, вече не е предишната Алиша, и то само защото един извратен тип като теб, е решил да се прави на недостижим. Чудя се какво ли намира в теб! Ти си едно егоистично изчадие, което не е направило нищо, с което да заслужи…

–       И аз те обичам! – рече подигравателно другия. – Но сега нямам нужда от това. Имам си по-важна работа. Твоята безценна приятелка не ме интересува. Ще й мине, хич не я мисли, знам че само се преструва.  Но й предай още нещо. Да внимава с мен, защото все някога моето търпение ще се изчерпи.  А сега те моля да ме извиниш.

Филип остана в беседката, почервенял от ярост. Как можеше този да намеква подобни неща… Трябваше да направи нещо за да може веднъж завинаги да се отърве от Джеймс Блъдфийлд. И най-важното да помогне на Алиша. След сцената в гората едва ли щяха да й останат много чувства към този енергиен вампир…

Той скочи от пейката и удари с юмрук по масата. Разбира се! Всичко през цялото време е било пред очите му, а не го е забелязвал. Цялата кървава мистерия…

Припомни си много ясно онази фатална сутрин, когато химикът бе намерил смъртта си. Джеймс се бе отделил от групата, естествено. А после е разговарял с Алиша навътре в гората! Сигурно бе близо до мястото, където намериха тялото… А той се появи малко преди зловещото откритие. Да не забравя и факта за спречкването му с господин Х. Ако го е срещнал…

Ясно. Освен всичко друго, този странен ученик бе вампир в буквалния смисъл на думата. Единственият свидетел бе Алиша. И ако Джеймс си бе направил същия извод, знаеше че тя би го разобличила.

Сърцето му заби лудо като осъзна каква грешка направи че дойде при Джеймс. Сега той също осъзнаваше за опасността. И може би дебнеше Алиша! Трябваше да го проследи и спре преди да е станало много късно.

 ***

Тънките й пръсти стискаха плика с учебниците, докато вървеше по глухата улица. Очите й още бяха зачервени. Чувстваше абсолютно изтощение: физически и психически. Последните дни наистина бяха тежки, и нямаше представа как ги бе изживяла. Въпреки това болката още я имаше, изгаряща и тежка. Искаше й се целия този кошмар най-после да свърши. “Може би ако получа амнезия, няма да е толкова зле”, усмихна се горчиво. Ако можех да замина далеч оттук… Защо съм толкова чувствителна? Винаги приемам нещата навътре.”

Защо ли въобще го последва онзи път навътре в гората? Нима се бе надявала на някакво чудо, което да стопи леда между тях! Сега, от позицията на малко по-опитна, се удивляваше на детинската си наивност. Дали въобще някога това ще се случи?

Също така не можеше да си обясни какво ли точно я накара да го хареса. Може би външното му излъчване и неустоима притегателна сила, мракът в характера му и неговата затвореност. Той ги имаше в преувеличено количество, а Алиша се бе оказала просто една жертва в капана му. Но чувствата й бяха налице и не можеше да ги премахне. Искаше й се никога да не го бе познавала.

Опита се да си даде сили, че остават няколко седмици до края на годината и после ще напусне това място…

–       Алиша!

Тя се извърна рязко и на лицето й се изписа израз на недоумение и изумление. Джеймс се приближаваше към нея. Усмихваше се, но в това нямаше й следа от онази добре прикрита ледена злоба и безразличие. Долавяше почти топлина в нея. Примигна няколко пъти да се увери, че не сънува. Но не беше сън.

–       Какво? – попита го малко сухо тя. – Ако искаш да ме заплашваш, не е необходимо. Повече няма да се доближавам и да ти говоря. Спирам с жуженето. Мислех че си доволен.

–       Алиша, недей – каза той и я улови за ръката. Това още повече я озадачи, макар да я обзе приятен прилив. – Искам да поговорим. Извинявай, че се държах с теб по този начин в гората. Изобщо не мисля така. Ти си едно прекрасно момиче, а аз бях толкова глупав, че не осъзнавах колко те харесвам. Ще можеш ли някога да ми простиш?

Тя го погледна с широко отворени очи, и усети как всичко в нея полита от радост. Дано това да е истина. Твърде е хубаво…

–       О… – промълви накъсано момичето. – Разбира се че ти прощавам! Просто никога повече не ми причинявай това. Обичам те!

–       Няма, обещавам.

Алиша се впусна към него и го прегърна с всичките си сили. Джеймс й отвърна, така че тя не можа да види триумфалната му усмивка, докато забиваше малката спринцовка във врата й. Не успя да издаде дори звук, когато се строполи безжизнена на асфалта. Той я сложи на тротоара и изхвърли приспивателното в един контейнер. После се върна и пое тялото й.

–       Колко са лековерни някои хора! – помисли си саркастично, но не го изрече на глас.

***

Филип тичаше като бесен към улицата, където живееше Алиша. Господи, дано не съм закъснял. Ако следвам точно схемата му, той би трябвало да влезе в къщата, където живее момичето. Най-лошото бе че точно днес тя щеше да остане сама, защото родителите й бяха в командировка. Не би могло да има по-идеален ден за убийството.

След малко вече бе пристигнал. Но къщата тънеше в мрак и всички врати бяха заключени. Огледа постройката внимателно от всички страни, търсейки някой отворен прозорец, където евентуално вампирът се бе вмъкнал. Не намери такъв.

Дали бе възможно Алиша още да не се е прибрала? Или Джеймс да няма намерение да я посещава?

Напълно отчаян, той се върна на улицата, и от гняв и безпомощност блъсна едно кошче за боклук. Малката метална кутия се преобърна и съдържанието се разсипа. Филип изруга, но миг по-късно два предмета привлякоха вниманието му. Той повдигна малката спринцовка и големия бял плик, пълен с учебници, нещата на Алиша. Постепенно си съставя теория. Ако Джеймс я бе упоил с нещо, хвърлил е остатъците тук и после я е отнесъл някъде…

Къде ли? Започна да трескаво да търси възможности. Би могъл да го направи навсякъде. Или…

Да! Той щеше да отнеме живота на своята неволна свидетелка там, на мястото на първото си убийство. В гората!

***

Малко преди момичето да се събуди от тежкия си сън, Джеймс я постави на земята, покрита със зелени борови иглички, загледан в бледото й лице. Ръцете и краката й бяха завързани здраво, и нямаше да може лесно да избяга. Заслуша се в учестеното й дишане, за да се увери, че няма да умре, преди всичко да е започнало.

Преди няколко дни бе имал видение. Докато пиеше кръвта на поредната си жертва, зареждайки се с нейната сила, изпадна в някакъв странен транс. Чувстваше се замръзнал от сковаващата сила на усещането. Около него се насъбра червена мъгла, която бавно се уголемяваше – гъста и плътна. Чувстваше как губи съзнание и това го влудяваше. Не можеше да контролира ситуацията. Постепенно волята му отслабна и той се остави на ритъма. Не знаеше колко време бе изминало, когато се озова в един храм, направен от черен мрамор. Стените бяха изписани с множество странни рисунки, повечето изобразяващи вампиризъм. Но главна част от мястото заемаше огромен олтар от сив камък, изпъстрен с множество руни. С огромно усилие се изправи на крака и пое към него, сякаш привлечен от неудържима сила.

Облегна се с ръце и впери поглед в тайнствените знаци. И тогава разбра поразяващата истина. Досега Джеймс Блъдфийлд не бе истински вампир, който черпи младостта и силата си от кръвта на другите. Всичко това е било кратка подготовка за истинското му причастие. Тогава, чрез свещен ритуал, ще изпие кръвта на една млада девица. Но не която и да е, а специална. Няма признак по който да я познае, просто трябва да го почувства.

Тогава ще бъде наистина непобедим, и никога няма да бъде застрашаван от най-големия си враг – старостта!

Не бе и подозирал, че тази млада жена може да бъде Алиша – едно от най-досадните същества, които познаваше. Не разбираше как интуицията му не я бе засякла по-рано. Тогава още не бе опитал кръв, но след това… Може би вътрешното чувство се бе активирало от едно събитие – разговора му с Филип в беседката. Малката се бе оказала права: ако премахнеше някои от преградите, щеше да я види с други очи. И той наистина го направи: осъзна че именно тя е девицата, която ще му помогне да стане такъв, какъвто иска.

“А ти сама падна в капана ми, лековерна глупачко!”, помисли си злорадо той. Ако беше стояла далеч, можеше и никога да не те открия. Но сега се радвам, че се влюби в мен. Много ме улесни. В противен случай щях да те търся с години, без да подозирам, че си съвсем наблизо.”

Най-накрая тя се освободи от тежката верига на съня. Зелените й очи започнаха да мигат, опита се да помръдне ръце, но…

–       К…къде съм? – промълви задавено.

–       Не си ли спомняш, любима! – каза подигравателно той. – Тук сме да отпразнуваме началото на връзката си. Не ти ли харесва избора ми? Мислех че си падаш по романтиката.

–       Спомням си… – тя се опита да надигне глава. – Бяхме на улицата. Ти ме прегърна… и после всичко ми е в мъгла. Защо ме доведе тук? Какво искаш от мен?

–       О, мила, какво може да искам освен твоята любов! – продължи да я иронизира.

–       Престани, Джеймс! Ти си нямаш представа какво означава тази дума, така че защо просто не ми кажеш защо беше целия този театър и какво правим в гората?

–       Не разбираш, а? Естествено. Само че този път ще ти кажа. Първият, който намери участта си в тази гора, не бе удостоен с това!

–       Какво? – Очите й се впериха в него. Погледът й излъчваше леден ужас и съмнение. Всяка клетка в нея бе настръхнала от този кошмар. – Първият… Тук намериха тялото на господин Х. Ти… ти си го убил?! И си избил после всички онези хора!

–       Този жалък негодник си го заслужи, Алиша! Не се опитвай да го отречеш, момиче, ти също го мразеше.

–       Колкото и да съм изпитвала ненавистни чувства към него, не бих го убила. Ами другите? Те какво ти направиха?

–       Имаха лошия късмет да попаднат на пътя ми в неподходящо време. Аз имам нужда от тяхната кръв за да не остарея. Това за мен би било равносилно на смърт. Егоистично създание съм. Никога не съм се интересувал от другите. Сега виждаш ли лицето ми, любима! Обичаш ли ме вече?

–       Как може да си такъв? – Тя се давеше в яростни сълзи. – През цялото време сигурно съм била сляпа, щом не съм прозирала истинския ти характер.

–       Е, много съжалявам! Трябваше да го разбереш още от самото начало. И именно тази твоя заблуда ще доведе до смъртта ти.

–       Защо искаш да ме убиеш? Няма да те издам, кълна се.

–       Да не мислиш, че ме интересува какво ще кажеш на проклетата полиция? Нямаш никакви улики че тогава си говорила с мен. Моята дума срещу твоята. А като разкажа и за несподелената ти любов и силната ти ревност, да не мислиш че някой вече ще ти повярва? Не, не ме интересуваш като евентуален свидетел. Това което желая е вътре в теб. Ти си моята специална жертва, за това си родена. В известен смисъл аз също бях заблуден по отношение на теб. Как можех да заподозра че ще се превърнеш във венеца на колекцията ми?

–       Ти съвсем си се побъркал! – изкрещя Алиша, поемайки си дълбоко дъх като се изправи. – Напълно си откачил. Въобразяваш си. Пусни ме, аз не съм нищо повече от едно момиче, което е имало нещастието да попадне под влиянието ти.

–       Не, скъпа! Няма да ме излъжеш!

Джеймс разрови отбелязаното с борово клонче местенце в земята. Извади хубава дървена кутия, изрисувана с красиви орнаменти, подплатена с червено кадифе. В нея се намираше малък сребърен кинжал, чиято дръжка бе украсена с преливащи във всички цветове на дъгата камъни. Няколко минути се полюбува на блестящото под лунната светлина острие. После отново хвърли поглед към мятащата се в отчаяние жертва.

Вампирът я повдигна и я понесе право към мястото, където се намираше олтара. Беше много усойно. Той го откри преди няколко дни. Именно там бе намерил ритуалния нож, който му бе необходим.

Първо трябваше да изрисува знаците върху челото й, след това едновременно щеше да изпие кръвта й, докато забиваше стоманата в гърдите й. Така всичко преминаваше в него. Усмихна се зловещо и започна да я оковава върху мраморната повърхност.

***

Филип вече не знаеше накъде върви, водеше го някакво упорито желание. Макар да бе прекарвал много време тук, мястото му бе почти непознато през нощта, когато Джеймс беше в пълната си сила и можеше да го нападне отвсякъде. Младежът се съмняваше че ще успее да се пребори с вампира при внезапна защита, но може би изненадващата атака щеше да му даде някакво предимство. Надяваше се да не е закъснял. Краката му трепереха от умора, погледът му бе замъглен.

Вече мислеше че се е провалил, когато съзря нещо сред дърветата на изток. Не беше точно светлина, а по-скоро… Отправи се в тази посока и когато стигна до един от последните борове, разбра какво бе привлякло вниманието му: малък олтар от бял мрамор. А върху него лежеше окована Алиша, близо до нея Джеймс размахваше една кама върху челото й…

***

Всичко стана внезапно. Тъкмо Джеймс бе начертал руните върху лицето, когато нещо с изключителна бързина се нахвърли върху него. Не успя да го събори, но ножа се изплъзна от пръстите му и го накара да изгуби равновесие. Вампирът се обърна към Филип с разкривени от злоба челюсти. Железният му юмрук се стовари върху врага и го отхвърли настрани. Това временно го зашемети, но после с нови сили се нахвърли срещу зловещото създание. Удари го в гърдите с всичката си енергия, но това нямаше кой знае какъв ефект. Само че Джеймс го сграбчи като в менгеме и го повали на земята. Дъхът на Филип се смрази от това. Не, не можеше да свърши така. Зъбите, почти се докоснаха до него. С последни усилия ужасения му ум успя да измисли единственото, което му хрумна. Протегна ръката си, до колкото можа и сграбчи кръстчето, което носеше. Насочи го срещу звяра и той се отдръпна назад, надавайки вой. Тази тактика бе добра, но не достатъчно силна за да го унищожи.

Младежът се огледа отчаяно, търсейки оръжие, което да му помогне срещу невероятната мощ. Погледът му се спря върху малкия хвърлен настрани нож. Хвърли се към него, но не достатъчно бързо, защото, тъкмо когато се докосна до дръжката и Джеймс го хвана за ръцете. Бореха се на живот и смърт. “Хайде, хайде!, молеше се наум Филип. Само още малко и ще го забия в сърцето му”. Помисли си какво го очаква в противен случай и с последни сили го промуши в гърдите.

Случи се нещо невероятно. В този миг огромни светкавици затрещяха над тях двамата. Наоколо стана светло като ден. Енергията пулсираше като пеперуда в последния си полет. Върховете на околните борове се подпалиха от струпването на свръхестествена мощ. Пламъците се издигаха до небето, а лунната светлина пречупваше своите лъчи през техните жестоки отблясъци. Равновесието бе напълно нарушено. Битката между двата свята бе преминала във решителната си фаза! Бели и черни кълба дим изпълваха цялото пространство. Още миг и….

И тогава безжизненото тяло на вампира се свлече върху зелените иглички. Ножът остана в ръката на врага му. Пламъците догаряха, силата сякаш бе изчезнала. Като че ли умря заедно с онзи, който не остарява. И може би никога повече нямаше да се възроди…

Филип се откъсна от унеса си. Отиде до олтара и освободи Алиша, която конвулсивно трепереше, а очите й бяха станали черни от уголемените зеници. Тя закрещя и понечи да избяга, но той я задържа, нашепвайки й нежни, успокоителни думи. Момичето се отпусна, и заплака, раздрана от унищожителната гледка на която бе станала неволен свидетел.

–       Всичко е наред, скъпа, всичко е наред.

След това я целуна и усети как Алиша започва да излиза от шока. Усмихна се и я притисна. После устните му слязоха по-надолу към шията й. В този миг два дълги остри зъба изскочиха от челюстта му и той ги впи във нежните й артерии. Ръката му заби ножа в нея. Не й остана време дори да извика, просто гледаше отчаяно, губеща всяка капчица живот.

Накрая той отпусна трупа и се загледа в Луната. Вече бе приел силата й в своето тяло. Сега нищо не го задържаше тук. Можеше да продължи по пътя си, далеч от хората, и същевременно така близо, пиейки тяхната кръв.

Филип изобщо не бе заподозрял за тайнствените сили на кинжала, който възприе просто като оръжие, убиващо вампири. Но когато го бе ударил с него, цялата тази война из въздуха бе размяна на телата. Сега духът на Джеймс живееше в тялото на младежа, който се бе опитал да спаси света от един вампир. Вместо това му бе позволил да продължи кървавата си жажда за младост, енергия и власт.

Пое ненужната му вече плът на девойката. Постави я близо до бившата си обвивка и сложи ножа в ръката й. Идеално!

Телата на Джеймс Блъдфийлд и Алиша Стентън щяха да бъдат открити в гората след известно време, когато разтревожените родители се обадеха в полицията. Аутопсията щеше да покаже, че тя е починала от обезкървяване, а той от удар с хладно оръжие, което също ще да бъде намерено.

Тогава очевидният извод бе че Джеймс е серийния убиец, а Алиша – последната му жертва, която малко преди смъртта си, в агония го е пронизала.

А за Филип Терънс никой повече нямаше да чуе каквото и да било. Най-вероятно щяха да сметнат, че е станал жертва на вампира, но тялото му е скрито някъде.

И случаят потъваше в архивите. Доста щяха да се изненадат, когато тези убийства продължат, само че в други краища на страната. Но истината нямаше да бъде открита.

Звярът се усмихна лукаво към Луната, чу сладката музика на Нощта, своята покровителка. После й благодари горещо и обеща че завинаги ще бъде неин син. Вече не бе същия, който не знае истинската цел на своя живот, а я търси в скитания из Тъмната Страна.

Той затвори очи и почти чу гласа й, мрачен и опияняващ.

А след това се изправи и тръгна по своя дълъг път. Постепенно се изгуби между дърветата, а само острия мирис на кръв и изстиващите тела напомняха за него.

Вечно млад – I-ва част


Няколко думи от автора: Пускам този разказ без да съм го редактирала, без да съм променяла каквото и да е. Писала съм го като съм била на 16 и сега за пръв път вижда бял свят.  Не го казвам от фалшива скромност, но наистина тийнейджърската патетика въобще не ме е пощадила. Да не споменаваме, че сюжета силно наподобява този на кака Стефка Майер, за мой най-голям ужас. Само че без романтиката, държа да отбележа, преди да съм изгонила и последния читател. А защо го пускам ли? И аз не знам. Може би за да усетя потупване по рамото, че от тогава до сега стилът ми е еволюирал. Пускам го на две части, защото е ужасно дълъг и не искам да убия някой от скука. Ха, и в духа на добрата стара носталгия открих любимата ми корица от Вампирите на Флавия: Вкусът на кръвта от любимия Боби Блонд.

Той седеше на най-задния чин, вперил студените си очи в дъската. Не правеше и най-малко движение, само се взираше и разучаваше без да знае защо. Огненото слънце плискаше противната си светлина, разбиваща се в стъклата на прозорците, които го предпазваха. Никога не бе я понасял, затова искрено се наслаждаваше на плътните пердета, обвивка между света и него. Повечето от съучениците му го приемаха просто като нещо, което ще попречи на светилото да им блести, но те не знаеха и половината от истината…

Винаги бе изпитвал необясним ужас и раздираща физическа болка дори при най-малкия допир с подобен източник на сияние. Никой не подозираше какво всъщност му ставаше. Още от най-ранна възраст имаше такива оплаквания, които предполагаха че страда от слънчева алергия. Но когато му правеха изследвания, се оказваше че е в блестящо здраве. Затова винаги ходеше с тъмни очила, покриваше се максимално с плат, а в мрачната му стая, единственото място, където се чувстваше добре през деня, климатикът работеше непрекъснато. Кожата му бе станала по-бледа от восък, сивите му жестоки очи рязко изпъкваха в изпитите скули и му придаваха зловещ, поразяващ вид. Именно заради това повечето хора предпочитаха да го отбягват, пък и нямаше особена нужда от тях. Приятели? Какво ли означава това? Те не бяха като него и никога нямаше да бъдат. Тайно ги презираше. Знаеше се по физиономия с тях, но никога не бе опитал да задълбочи взаимоотношенията си.

Всички го мислеха за ненормален, но никой не смееше да му го каже, вероятно се боеше да не избухне. Пък и нямаше повод за притеснения – младежът бе перфектен във всяко отношение. Имаше чудесен успех, разностранни таланти, никога не бе нарушавал правилата, където и да е, не се биеше, не пушеше и не взимаше наркотици. Ако не беше странния му начин на живот, едва ли който и да е би имал нещо против него. Исторически факт бе че различните стояха настрани, където се чувстваха добре. В собствения си свят…

Но неговото истинско блаженство настъпваше единствено през нощта. Усети как приятна възбуда обзема всичките му окончания при тази мисъл. Мислено отчиташе всяка мъничка секунда, която го делеше от неговото време, часът на Тъмния. Изведнъж сякаш отново се пренесе в онзи омайно екстазен свят, който му предлагаше единствено Тя, Царицата, Повелителката на обратната половина на нещата – тази от която всички бягат и се страхуват. Само че той я обожаваше!  Вятърът отново засвири през него, облекчавайки порите му от натрупаната през деня умора и болка. Дъхът Й го облива като пролетен дъжд, прониква в него, обгръща го с меката мрежа от лунна светлина. Изстъргва от порите му в дълбочина и най-дребното парченце скука, ежедневие и страх. Обзема го напълно и го праща в своите тайнствени дебри. Чувства как вълните го заливат, възнасяйки го на върха на блаженството, където беше неуязвим и силен. Всичко това му го даваше неговата майка, тази без която представляваше нищо… Мускулите на стегнатото му лице се отпуснаха при тази мисъл и въобще не забеляза как церберът впи в него змийските си очи.

–         Джеймс, би ли изравнил тази формула? – усмихна се злобно химикът. Мазното му лице светеше от задоволство че го бе хванал в засечка. Учителят го мразеше още от началото на учебната година. Просто защото обичаше да смазва самочувствието на всеки, като го товари с най-сложните неща по трудния предмет. Обичаше да се прави на велик. Само че този нов ученик не му даде тази възможност. Винаги знаеше всичко, макар да не влагаше особени усилия в това. Повечето неща му се отдаваха от само себе си. Именно затова непрекъснато го дебнеше да сгреши. Младежът предчувстваше че този момент е дошъл. Наистина се бе увлякъл във внезапните вълнения от предстоящото му нощно пътуване.

–         Коя по-точно? – попита той спокойно, без следа от всякаква неувереност. Миг по-късно съжали за думите. Те даваха психологическо предимство на противния тип. Едва сдържаше отвращението си.

–         О, значи ще се отнасяме, а?! Още като те видях знаех че ще имаме проблеми. Аз се опитвам да ви науча на нещо, а вие дори не ме слушате! Имайте поне малко уважение! Карам го да направи нещо съвсем просто, някаква незначителна формула… – повечето от учениците за която това не бе никак лесно го изгледаха скептично. – А той смее да ме пита коя! На кой свят живееш! Слушай, какво, момченце, оправяй се, защото не ми се разправя със слаби ученици! Най-добре ще направиш ако…

–         Вие ще направите най-добре, ако престанете с вашите вечни превземки! – изрече хладнокръвно ученика, като се изправи и се подпря на дланите си. Мнозина се обърнаха ужасено към него. – Щом ще си говорим за неспособност, аз също имам зъби. Не сте никакъв учител, а се пишете Върховния Бог на Природните Науки. Може би нямаше да ме вбесявате така, ако грандоманията ви имаше някакво покритие. Само че за мен сте едно нищо, жалка отрепка. Сгрешил съм само веднъж и веднага се нахвърляте срещу мен просто защото ви нервирам, а? Не играя по свирката ви и това ви подлудява. А аз не съм просто поредния глупак, който да ви целува прахта под обувките. Заявявам ви съвсем открито: Аз не ви уважавам! Това е всичко което имах да кажа.

Малката реч на Джеймс определено имаше страхотен успех. Плешивото теме и лицето на господин Х. почервеняха от яд и злоба. Треперещите му костеливи пръсти се впиха в бюрото, той се придвижи напред, зина и забълва отрова. Представляваше наистина страховита гледка.

–         Ти, малък посредствен глупако, на мен ли ще държиш такъв тон! О, ти просто си сбъркал адреса, моето момче. Скъпо ще си платиш. Утре ще се явиш пред директора! Не ти мърда изключването. Още сега ще им се обадя.

Младежът го изгледа с такава ледена и жива омраза, че учителят се извърна настрани. Сивите очи на ученика го пробождаха като електрически ток. Виждаше как стрелите се забождаха в него…

–         Свободни сте.

Джеймс се облегна и прикри зловещата си усмивка. Не го интересуваха последствията, ако жалкият плъх си въобразяваше че ще може да го сплаши.  Наслаждаваше се на мига.

Но моментът в който господин Х. си бе спечелил неговото пълно презрение бе една забележка. Той каза че не трябва да пропиляваме младостта си, защото човек започва да остарява на осемнадесет години и после ще бъде твърде късно. Точно на толкова бяха учениците му. Изпълни го такова напиращо отвращение че едва го сдържа. Просто бе стиснал едната си ръка в юмрук, а ноктите на другата болезнено се впиха в чина. Нима този си въобразяваше че по този начин, чрез жалки лъжи ще отнеме най-прекрасния сезон в живота? Младостта бе истински дар, енергия, тогава наистина се живееше. По-нататък личността започва да се обезличава бавно, бавно, и накрая всеки губи по една важна частица от себе си. И този се опитваше да ги убеди че именно в разцвета на силите си, те започват да остаряват? Не, този номер няма да мине, поне не при него, останалите да мислят каквото искат.

Едно знаеше, че ще направи всичко възможно да забави старостта – единственото нещо от което той се страхуваше, защото тя отнемаше жизнеността, онова влудяващо чувство което взривява кръвта и я превръща в течен огън. Тя щеше да почака. Думите на Плъха нямаха значение. “Тогава защо се вбеси толкова?,попита го интуицията му.”

Стана и започна да прибира учебниците си. Това бе последният час и бързаше да се махне час по-скоро от тук.

На въпросите на своите изплашени съученици отговаряше съвсем лаконично. Напусна стаята преди другите да се усетят. Нямаше настроение за любопитковци.

***

Два дни по-късно се разхождаше из мрачната хладна благодат на зелената гора в която бяха отишли на излет с класа. Вдъхваше свежия въздух с пълни гърди и се наслаждаваше максимално на мига, защото след малко сигурно щяха да ги изкарат на някоя противна слънчева полянка, където лъчите да изгарят болезнено кожата му.

Усамотеният ъгъл на леса не можеше да се сравнява с някоя хубава тъмна нощ, но при липсата на друго и това бе добре.

Отпусна се на стъблото на един кипарис, затвори очи и си припомни събитията, протекли през времето, което бе минало от спречкването му с господин Х.

Когато се върна вкъщи, родителите му вече го чакаха наежени като оси, готови да го разкъсат. Повикаха го щом влезе през вратата и му казаха да седне. После го попитаха има ли нещо да им казва. Ясно. Плъхът наистина бе си свършил работата, както заплаши. Но Джеймс го очакваше така че не ме направи някакво особено впечатление.

Обясни им какво се е случило и тогава последва гневна тирада за това как трябва да се държи. Нямали да го накажат, защото това бе първото му провинение. Само че ако директорът вземе някакви мерки, те ще последват примера му. След половин час конско го изпратиха в стаята му да си пише домашните. Той само това й чакаше.

Срещата с директора протече горе-долу по същия начин. С едва сдържана злоба му бе разяснил ситуацията, като непрекъснато го фиксираше. Тази тактика не се увенча с кой знае какъв успех, защото очите на ученикът изразяваха само безразличие и скука. Изобщо не се бе уплашил, пък и за него училището нямаше кой знае какво значение. Приемаше го просто като едно препятствие по житейския му път. В известен смисъл беше и като предизвикателство, в което не влагаше някакви особени усилия, нито се стреми към върхове. Тези неща му се струваха така преходни и ненужни…

Сега седеше на това място, обладан от странно желание, което никога по-рано не го бе спохождало. И той не можеше да го обясни. Изпитваше силна нужда да накаже противния учител, жаждата за отмъщение, чувство, което си мислеше че никога не би усетил, се роди в главата му. Мозъкът му автоматично почваше да крои зловещи планове, в които господин Х. умираше по хиляди, зверски и садистични начини. Най-странното бе че тези сцени му доставяха удоволствие.

Вдъхна дълбоко от свежия въздух, и с изненада установи, че мирисът се е променил. Почти долавяше острия мирис на кръв и разлагаща се плът. Но не това бе толкова фрапиращо. И преди му се бе случвало. По-интересното бе насладата, която го изпълни.

Мислите му се редуваха една след друга. “Аз съм едно чудовище!”, “Но какво от това? Такъв съм създаден и няма да се променя, дори и да го искам. Само че аз не искам! Може би най-добрата ми приятелка ще бъде Смъртта.”

–         Джеймс? Тук ли си?

Звънливия глас го изтръгна от унеса. Кой ли беше? Изпълни го непонятна враждебност към притежателя. Започваше да се досеща. Огледа се и видя приближаващото момиче с дълбоки зелени очи и фини черти. Алиша! Какво, за Бога, искаше тази малка досадница! Тя очевидно бе сляпа, щом не прозираше желанието му да го остави на спокойствие. Не изпитваше капчица нужда от нея.

Още от самото начало бе започнала да се върти около него, без да го остави за минута. Очевидно го харесваше. Тя всъщност бе единственото момиче, което бе проявявало  интерес към момче като него. “Какво ли толкова намира в мен? Няма ли най-после да се откаже! Само тя ми липсва. Вече е време да й изтъкна фактите. Може би ще спре да ме следва така неотлъчно!” Не бе толкова лоша, всъщност представляваше мечтата на всеки мъж, но все пак той не бе като другите. Имаше нужда да бъде самотен. Пък и за нея бе добре да стои далеч от него, никой не би могъл да предвиди реакциите му.

–         Алиша! – изрече Джеймс леко раздразнен, докато се изправяше. – Какво правиш тук?

–         Аз ли? – попита изненадано тя и стисна ръце, сякаш за да преодолее някаква дълбока болка. – Ти защо си тук? Би трябвало да си при другите.

–         Да не би да са тръгнали да ме търсят! – каза той с жестока подигравателна усмивка, от което Алиша още повече се сви. Толкова по-добре. – Странно!

–         Не, но ако не побързаш… – спря и погледна настрани, без да знае как да продължи.

–         Е, тогава нека да не ги караме да чакат, а, скъпа? – последните думи той ги каза със същия глас, преливащ от ледена ирония и безразличие към нея. Това още повече ще я нарани. – Абсолютни глупаци, които винаги бързат прекалено много вместо и забравят да се насладят на момента. Животът им ще премине по-скоростно отколкото предполагат. Тогава любопитно закъде ще бягат.

–         Виж ти! – изрече го малко по-уверено, усетила че за момент малко е пробила бронята, макар самият той да не го разбра в първия момент. – Никога не бих предположила че си човек, който се бои от Смъртта.

–         Аз? – Студен смях. – Това е последното нещо от което бих се уплашил. Даже я намирам за интересна, различна и непозната. Сигурен съм че тя може да бъде по-добра от тази агония. Не, единственото нещо, което е в състояние да ме стресне, е старостта.

–         Сериозно? – Тя се усмихна леко. – Последното прозвуча като на някоя жена, прехвърлила четиридесетте, която се бои да не й видят бръчките.

–         Изобщо не става дума за това! Но не очаквам от теб да го разбереш. Когато човек остарее нещо си отива завинаги от него. Повечето лековерни малоумници си въобразяват че пазят младежкия си дух, но истината е друга. Нищо вече не е същото.

–         От къде знаеш? – Момичето се намръщи.

– Просто знам… – Внезапно се стресна, разбрал че е разкрил част от чувствата. “По дяволите! Всичко това ме прави слаб! Трябва да се отърва от нея!”. Все още ядосвайки се на себе си, скочи и тръгна. – Е, хайде да вървим, малката!

Тъкмо я подминаваше, хвърляйки й един малък поглед, пълен с презрение, когато тя го хвана за рамото. Той грубо я отхвърли настрани, сякаш се бе опарил. Не понасяше подобни изрази на привързаност.

–         Трябва да поговорим… – промълви Алиша със силно смущение от змийския поглед, вперен в нея.

–         Сега ли? – попита с досада младежът, макар да разбираше че това бе неизбежно.

–         Да, важно е. Става дума за нас…

–         За нас ли?

–         Да… Още от началото на учебната година правиш всичко възможно за да ме отбягваш при всеки опит да се доближа поне малко до теб. Това е ужасно мъчително. Не разбирам какво толкова противно има в мен, че непрекъснато се държиш по този начин… с пълно безразличие. А аз наистина те харесвам и поведението ти дълбоко ме наранява. Не можем да продължаваме така. Защо не излезеш за малко от черупката си и може би ще ме видиш с други очи. Наистина искам да…

–         Ясно ми е накъде биеш! – каза той, хващайки я за раменете, принуждавайки я да го погледне право в очите. – Още малко ще ми кажеш, че съм голямата любов на живота ти и че ще ми помогнеш да се изтръгна от собствения си затвор! Откровено казано, Алиша, чела си повече любовни романи отколкото е законно. Един съвет, скъпа, отърси се от тези глупави фантазии или ги приложи на някой друг! Аз не те харесвам, и искаш ли да ти кажа нещо напълно откровено! Ти си ми абсолютно безразлична и нямаш капка значение за мен. Всъщност си просто една от тълпата безлични хора, които виждам всеки ден и които ми досаждат със своето бръмчене. Ти си муха, която жужи и дразни слуха ми от дълго време! Така че ако не искаш да си излея гнева и да те смажа, просто стой далеч от мен! Достатъчно ясен ли бях!

Това наистина й подейства унищожително. Сълзите, които беше се опитала да скрие още от началото на разговора рукнаха с пълна сила.

–         Защо…? – изрече тя, задавена от плач. – Моля те, не постъпвай така!

Късно. Джеймс вече се бе обърнал и отдалечил. Алиша се отпусна под дървото и даде сили на мъката си. Изобщо не я интересуваше какво щяха да кажат останалите. Имаше нужда да излее цялата си тайна болка.

***

Младият ученик се опитваше да забрави неприятната сцена в гората, докато вървеше из дърветата. Сега нямаше как да не го остави на мира…

Внезапно пред него се изправи господин Х., в пълното си “величие”. Разбира се! Беше дошъл за да го дразни и да го накара отново да избухне. Само че този път нямаше да стане. Срещата със съученичката му бе дошла твърде много за да се впуска в скандали.

–         О, това ако не е Великият Повелител! – мазно се захили химикът. – Какво стана, а, моето момче! Май ти излязоха криви сметките. Убеди ли се сега, жалка твар, че не можеш да се противопоставиш на Мен! Никой не ме е побеждавал, няма й да го направи.

–         Извинете, но в момента изобщо не съм привлечен от възможността да слушам избиването ви на комплекси. Намерете си някой друг, който има достатъчно търпение да издържи вашия монолог на самохвалства.

–         Мери си приказките, момче! – озъби се господин Х. – Или искаш пак пред директора? Явно не ти е било достатъчно един път.

Джеймс пъхна ръце в джобовете на дънките си и се усмихна зловещо. Имаше ли си представа колко жалък изглеждаше този тип в нещастните си опити да го изплаши. Погледа го втренчено няколко минути, после каза тихо:

–         Нима си въобразявате, че можете да ме стреснете с този театър? В състояние съм да изтърпя и хиляда такива мъмрения от директора и родителите си. Никой не е в състояние да ме накара да треперя пред него, още повече такъв като вас.

Химикът разбра че по този начин няма да постигне нищо и затова смени тактиката. Опита се да заеме стойка, чрез която да го гледа отвисоко, скръствайки ръце. После започна да имитира презрение, макар че, колкото и да му бе неприятно усещаше повече страхопочитание.

–         Така ми говориш, защото все още си млад. Но ако беше старец, прегърбил се след тежкия живот, нямаше да си изпълнен с такова безразличие. Вярно, ще кажеш че има време до тогава… Но знаеш ли, не си чак толкова далеч от това време! И преди съм казвал на теб и на съучениците ти, че всеки от нас, независимо какъв е, започва да остарява на осемнадесет. Ти ги навърши наскоро, нали? Е, значи процесът е започнал при теб. Не го ли усещаш, Джеймс! Не чувстваш ли разпадането на клетките ти!

Това определено наруши властното изражение на младежа. Думите на учителя сякаш го шибнаха със леден камшик. Като че ли непукизма му се изчерпваше. Но това не можеше да се каже за растящия огнен гняв.

–         Сигурен ли сте? А какво ще кажете ако тази теория на която толкова разчитате за да всявате ужас у лековерните, се окаже така невалидна, както и вашите велики умения? Вие би трябвало да чувствате как всяка частица от вас се руши! Защо аз съм млад. Имам това, което вие сте загубили и се опитвате да го отнемете и на онези, които все още го имат. Освен това съм в разцвета на силите си. А вие сте така посредствен и остаряващ, че нямам думи. Но на мен нищо не можете да вземете!

Преди мъжът да успее да каже каквото и да било, Джеймс се хвърли към него като тигър. В сивите му очи гореше огънят на живителната сила, която взривява кръвта и ни подтиква към живот. Сега можеше да освободи всички отрицателни чувства, които бе таил през целия си живот. Дойде неговото време и щеше да го изпълни максимално.

Железните му ръце се впиха в раменете на учителя, който от ужас не можа дори да изкрещи. Някаква буца бе заседнала в гърлото му. Напълно ясно усещаше суровият дъх на истинския кошмар и на Смъртта. Хищникът го бе хванал на тясно и сега нямаше измъкване. Лицето пред него бе изгубило всякаква човешка форма. Кожата му се бе впила в страните и почти се губеше. Беше като череп с пламтящи очи, истинско олицетворение на онази мощ, която отнема диханието. От разтворената му устна кухина  стърчаха два дълги остри зъби. Младият вампир с настървение ги заби в незащитената шия на господин Х. Кръвта рукна и той жадно я пое, усещайки обземащата го пулсираща сила, която навлизаше в него. Разтърси се от сладостното удоволствие на невероятното преживяване. Взимаше всичко! Сега се усещаше непобедим!

Но миг след това и последната капка бе преминала в тялото му. Откъсна се от бездиханната си жертва, облягайки се на едно дърво.

Никога по-рано не му се бе случвало подобно нещо. Дори не разбра как стана, действаше по някакъв инстинкт, който го ръководеше. Сега си обясняваше всичко – ужаса си от светлина, любовта си към нощта. В същия момент осъзна че именно това е съдбата му, и че това ще е оръжието му срещу най-големия страх – старостта. Зловещия смях го обзе, но той бързо го овладя.

Само че кръвта на този жалък плъх определено нямаше да му е достатъчна. Нуждаеше се от още.

“Но не сега!”

Следва продължение.

Юнски бряг


„Мамо, къде е виното на забравата?”

Реплика на момиче, видима възраст 6-7 години, към майка му на спирката на автобус 73

Photo: Falling Forward

Събуждал ли ви е някога концерт за детски смях и свистящ вятър? А докато се изплъзвате от дебрите на съня осъзнавате, че всичко ви е покрито с едър, каменист и влажен пясък? Главата ви се разцепва на две съвършено равни части, размазаната субстанция, наричана мозък, бавно изтича през цепнатината? В устата ви вкусът наподобява на божествен коктейл от стомашни сокове, остатъци от върната храна и други течности, чийто произход не можете (или не искате) да идентифицирате?

Вероятно ако Клер се бе събудила, обградена от цяла рота свещеници в черни раса, промъкнали се през пролуките на времето от мрачното Средновековие, готови да приложат върху беззащитното й тяло целия си арсенал от изискани мъчения, щеше да има шанс да си спомни какво бе правила предходната вечер.

Разполагаше единствено с болежките по тялото си като знаци по пътна карта.

Последното, за което се сещаше, бе как налива водка в гърлото на Марк, въпреки протестите му, че не може да погълне повече.

От този момент нататък и без това крехката й, селективна памет даваше късо и изключваше цялата система. Споменът не просто липсваше, а бе удавен във вира с най-черната вода, по-черна и от чумата от Средновековна Европа.

„Ауе к`во ти става днес с т`ва Средновековие, а?”, обади се един от разплулите се измислени герои в наводненото й съзнание.

Наоколо не се забелязваха инквизитори, ако не се броеше стържещия звук в ушите й.

Само някакво… дете?

Премига няколко пъти, за да се увери, че не халюцинира от дивия махмурлук.

Не.

Малкото момиченце си бе там.

Не повече от седемгодишна.

Кестенявата й коса се пилееше по раменете й, непривързана от опашчици, плитчици, шнолички и други подобни. Носеше къса лятна рокличка и чорапи до коленете, над сандалките.

Как не измръзваше от студ?

Вероятно от енергията, която на самата Клер бе източена през невидимо кранче.

Детето подскачаше така както момиченцата играят на ластик, танцуваше в кръг около просналата се на плажа жена. От време на време се навеждаше и я подръпваше за коженото яке.

Дори и в това си състояние не можеше да не се възхити на зелените, проблясващи очи. Точно това бе – закачливо котенце, опитващо се да те предизвика на игра.

–       Хайде, слънце, ставай, съмна се вече.

–       Де го видя т`ва слънце бе, хлапе. – Клер се изкашля мъчително, гласът, който едвам успя да изкара от гърлото звучеше като на стар моряк, страдащ от хроничен алкохолизъм.

Небето над нея бе гъста гора от облаци.

Нямаше и намек за изгрев или някаква светлина.

Дори не знаеше кое време е.

Може би пък бе залез, а малката се бъзикаше с нея?

Нямаше да я изненада.

Деца.

– Хайде, ще си проспиш живота. – Малката клекна и издърпа рязко якето на Клер, с което тя се бе опитала да покрие главата си. Оскуба я нежно, изсмя се звънко и подскочи така че косата й се разпиля около нея като мънистена завеса.

Този дяволит смях.

– Е, не, ти си по-зла и от змия. – измърмори Клер, докато се надигаше на лакти.

– Защо говориш така? Змиите са ужасно симпатични животни. – Белите зъбки на момичето пробляснаха в сутрешния сумрак. Морето сърдито изхвърляше кашата от водорасли на брега.

А бе едва началото на юни.

– Човек като е препил и змията не го закача. – изръмжа тя с изкривена от болка физиономия.

– Хахаха… вино на забравата, а? – Малката сви юмручето си и се престори, че пие.

Клер опули очи.

– Твърде много вино, а?

Е, по-точно водка, текила… и разни други, за които не се сещаше. Ала сравнението си го биваше.

– Ти пък от къде ги знаеш тия работи?

– Е, те повечето пият вино, за да забравят. – Момичето взе да чертае с пръчка по пясъка. – Някои пък предпочитат виното на веселието. На трети пък просто им е слаб ангела. – Намигна весело на полумъртвата си нова позната.

– Не думай.

– Хайде, сръдло, ставай и идвай с мен. Знам какво ти трябва.

– Ай стига бе? Аз не знам, та ти ли?

– Двойно кафе с бита сметана? – момичето с червената рокличка щракна с пръсти и я изгледа победоносно.

– Ти какво, пила си хапчета за познаване?

– Клер, Клер… – Е, не. Сто процента сънуваше. Кой знае какво бе взела в промеждутъка от време, губещ се в гънките на паметта й. – Това вино, което си пила, ще да е било силно. Нищо ли не помниш?

– Ъ?

От изненада не можа да произнесе нищо по-членоразделно.

Малката посочи с палец зад гърба си към една дървена постройка.

– Вчера с приятелите ти пихте в бара ей-там. Доста вино се изля. После даже почнахте да връщате. – Говореше така жизнерадостно все едно описваше игра с приятелките си в парка. – Вие сте ни редовни клиенти.

– Бе ти не си ли много малка да ходиш по барове? – избълва Клер. Очите й бяха уголемени като на зубър с очила тип лупи от кой да е гимназиален американски филм.

Момичето направи един пирует и поклати пръст.

– Баща ми държи бара. А аз съм му стопанка. – Тя изпъчи гордо гърди и се потупа с палец по тях. – Пък той си пие пиенето на забравата. Хайде, тук е студено, ще настинеш.

Клер бе толкова шашната, че не усети как се изправи на олюляващите се крака. Нямаше част от тялото, която да не я болеше, а всяка стъпка напред бе предизвикателство за ума и тялото.

Непознатото момиче подтичваше пред нея, правеше странните си пируети във въздуха и я подканваше с пръст да побърза.

В един момент Клер се запита кой бе детето и кой -възрастния.

Е, тя самата никога не бе имала претенции, че е пораснала. По акъл още се чувстваше в ранното тийнейджърство.

А през последната година бе била собствения си рекорд по простотия. Утешаваше се с това, че трябва да го изживее, докато е още млада.

От друга страна навиците трудно умират.

След време, което й се видя минимум половин ден, се добраха до типичното плажно заведение. Подът бе осеян с пластмасови чашки и опаковки от чипс. Една чайка (или пък гларус? Така и не се научи да ги различава тези пилета) доволно кълвеше остатъци от мезета по масите.

Посетителите липсваха.

Единствено един подпухнал мъж на средна възраст, със зачервено лице и мустаци като на морж се бе пльоснал на един от столовете и се взираше с философска концентрация в чашата уиски пред него.

Малката изтанцува пътя си до него, дръпна го за мустака и му изчурулика.

– Тате, докарах вече една клиентка.

Той я изгледа с празен поглед.

Долната му челюст бе увиснала.

Сви рамене и отпи солиден гълток.

– Ъхъ. Действай.

И отново потъна в ступора си.

Малката стопанка на морския бар се настани зад плота. Личеше й че се чувства уютно. Чукна два пъти по клавиатурата на допотопния компютър и няколко минути по-късно от колоните зазвуча Garota dе Ipanema. Клер я мразеше, ала й бе твърде лошо, за да протестира, така че просто се стовари на първия изпречил й се висок стол.

Чудно бе как не се преби,    докато се качваше. Конвулсиите на мускулите й се усилваха.

А непознатото ангелче с дяволска усмивка вече приготвяше кафето за нея с такова усърдие, с каквото други деца изрязват фигурки от гланцови блокчета и ги апликират върху хартия.

Макар че бе възможно вече никой да не прави това.

От годините на нейното собствено детство до настоящия момент поколенията се бяха сменили поне десетки пъти.

Почувства се стара.

Ала докато наблюдаваше чуруликащото създание, сипващо канела върху битата сметана…

…за момент й се прииска да бе нейна дъщеря.

Дали някой ден, ако имаше момиче, то щеше да прилича на това тук?

После се зачуди дали е редно да дава живот, при положение, че тя самата е още като дете.

Всички казваха, че човек помъдрява след като стане родител.

И как да вярва в това, след като отпусната фигура на масата в морския бар бе живото опровержение на тази крилата фраза?

– Ето – Момичето й подаде с гордост богато украсената чаша. – Специален коктейл за изтрезняване от забравата.

 Честит първи юни!

Photo: http://fallforward.files.wordpress.com