Cinemadamare: Дългото пътуване към Roma Eur


Посрещала съм първото юлско утро през годините по всякакви начини: на плажа, прегърнала бутилка ром или от терасата на стаята ми в Студентски град. Веднъж дори забравих за този прословут празник, в плен на мръсните чинии в Тампа, Флорида. Но никога не съм осъзнавала, че ми е мечта да срещна слънцето във въздуха… докато не ми се случи. Със сигурност не мога да кажа, че се чувствах като волна птица по време на краткия си полет до Рим. Нито пък като свръхентусиазирано, леко дрогирано момче с криле от восък. И въпреки това беше рядко хубаво изживяване. Винаги съм обичала самолетите… а конкретно при този полет усетих как се откъсвам от всичко и всички. Като изстрел право в тунела на неизвестното.

Не започна особено обещаващо.

В три и половина сутринта валеше дъжд, а таксито ми закъсняваше. Паниката драскаше с острите си, закривени нокти по прозореца на мирогледа ми. Нервите ми потрепваха леко в нестроен ритъм. Скръцнах им със зъби и решително хлопнах стъклото помежду ни. Бях твърдо решена да не бъда изнервена туристка, напук на всички нелицеприятни фактори.

Най-накрая се открихме с моя рицар на жълт, железен кон. Дребно недоразумение бе забавило срещата ни с около десетина минути. И това бе инжектирало допълнителна доза оцет и в без това киселото настроение на милия, сънен темерут. Е, не бе учудващо, пък и с годините си бях изградила естествен имунитет срещу шофьори на такси от всякакъв характер. Освен това, рок станцията, която бе избрал, за да запълни неудобната тишина, бавно, но сигурно пробуждаше доброто ми настроение и желанието ми за пътешествия.

Близо два часа и една торба майчини, разтревожени съвети по-късно вече чаках със затаен дъх и разтуптяно сърце отлепянето ни от земята. Срещата на Икария със слънцето за малко да бъде опропастена от някои особено хищно настроени облаци. Вече се бях примирила, че ще си остана само със сива пара и гъста мъгла, когато старият Хелиос размърда уморените си лъчи и разпръсна всички натрапници. Крилете ми, защитени от раздрънкания самолет на WizzAir, останаха непокътнати. А за мен остана насладата от полета и оптимизма, че започва едно добро пътуване.
Същото това настроение бе подложено на сериозно изпитание още при първите ми стъпки на римска територия. Предстоеше ми нова среща, съвсем не толкова приятна, а именно: с италианския обществен транспорт.
Тъй като съм бухал по природа в седем сутринта ми е една идея по-трудно да мисля, камо ли да се ориентирам. Така че първия половин час изкарах в опознаване на територията. Искрено се надявах да няма грешка в инструкциите, които бях получила, за да се добера до първата точка от пътешествието си: държавно училище Democrito, намиращо се на улица Prasilla номер 79.
Първата стъпка към целта бе градската железница, която трябваше да ме отведе от летище Fiumicino (разположено на близо 28 км. от града) към станция Roma Ostiense. Билетът на стойност от осем евро ми бе продаден от малката сестра на Моника Белучи. Съжалявам само, че не я снимах, ала ръцете ми бяха свръхзаети с промишлени количества багаж. А толкова приказки чух за това какви свръхгрозни изроди са италианките.
Малко по-късно, с известни затруднения поради куфара и другата чанта, вече се бях качила на влака. Сега, само да не почнете с обичайните коментари за жените и многото багаж, а? Все пак ми предстоеше да съм там повече от два месеца. Не можех да тръгна с една малка раничка.
Железницата профуча покрай кварталите в предградията – сравнително читави сгради, които с нещо ми напомниха на изкуствения американски пейзаж – докато събирах сили за следващия етап от приключението. Влакът, в който пътувах беше добре поддържан, макар да ми се стори леко клаустрофобично тесен. До този момент нещата се подреждаха подозрително лесно, това трябваше да ми послужи като предупреждение.
На територията на двете линии от метрото все още имаше персонал, говорещ английски, така че не срещнах особени затруднения. А за човек с моята фатална липса на ориентация, това говори много.
Винаги съм се чувствала най-много българка, когато съм в чужбина. А щом пристъпих в метрото от станция Roma-Lido усетих силен прилив на патриотизъм. Определено нашето го превъзхождаше. Като цяло повечето обществени услуги в братска Италия (особено тоалетните) ми направиха впечатление като силно неподдържани. Но толкова по въпроса, в тези материали възнамерявам хейтът да бъде ограничен до доброжелателна ирония… ако изобщо съм способна на подобно нещо.
Нещата вървяха относително добре, докато метрото не ме остави в Acilia. Последното се предполагаше, че е нещо като квартал на Рим. Е, в моите представи един квартал не трябва да е чак толкова отдалечен от същинския град. Когато се дотътрих с куфара си до изхода на метрото за момент почти се уплаших, че не съм там където трябва. Картинката почти ми напомняше за България.

Съответно тук започна голямото изпитание за нервите ми. В голяма степен вече енергията ми бе изчерпана, куфарът ми се струваше все по-тежък, ръцете не ме слушаха… определено си мечтаех за душ и кафе. Като добавим, че англоговорящите италианци изчезнаха като мираж в тежката пустиня на предградията. Как да е, ориентирах се някак си до спирката от където трябваше да хвана автобус 065. Един симпатичен момък с елегантната фигура на кит и изражението на хищен, похотлив хипопотам не откъсваше очи от мен. Мисля, че това бяха най-дългите десет минути в живота ми. Най-накрая сравнително чистият автобус пристигна, за да ме отведе до желаната от мен цел. Но както казваше асистентката по езикознание в университета „Животът не е толкова хубав.” Трябваше да сляза шест спирки по-късно… за да установя, че никой не знаеше къде е прословутата Via Prasilla.
На ръба на отчаянието, плувнала в пот и със зачервени от усилие ръце… представям си каква картинка съм била. Докато се оглеждах на спирката с поглед на пребозало теле, една мила възрастна жена предложи да ми помогне, независимо, че нито тя знаеше английски, а моят италиански се ограничаваше до няколко реплики. Сериозно, мразя да съм в чужда страна, а да не знам съответния език. Но да се върнем на темата, въпреки явните затруднения в комуникацията тя не се отказа… а това някак си ме трогна. Представям си кога някоя злобна българска бабичка ще си даде толкова труд да помогне на непознат. Освен може би ако не й кихне нещо допълнително към пенсията.
След известна консултация с пътната карта на друг услужлив човек, вече имах що-годе приблизителна представа къде трябва да отида. Но с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно, наблизо нямаше никакви магазини та да си взема поне една бутилка вода – само къщи, градини и дръвчета с екзотични, лилави и бели цветчета.
Най-сетне се добрах до сравнително населена област – площад с магазини, кафенета, фонтан, мисля, че даже мернах и лекарски кабинет. Тъй като усещах как всеки момент ще припадна от жажда, зарязах багажа си с надеждата, че е достатъчно тежък, за да не го свият под носа ми. В най-близкото кафене се опитах да обясня, че искам минерална вода. Ала уви – пусти езикови бариери! – накрая трябваше да се задоволя с газирана.
И по всички правила на закона за всемирната гадост училището, което търсех бе точно на пет минути от площада, на който капитулирах. Когато зърнах постера на CinemaDaMare, както и автобуса за малко да се разплача от радост.

Последните минути, точно когато бях близо до спасението, се оказаха най-тежки. Имах чувството, че аха-аха и ще се разпадна на съставните си части. Добре, че природата ме е надарила с една идея повече инат, така че стегнах восъка на крилете си, мускулите на ръцете си и се приземих близо до целта… почти невредима.
Кацнах на летището в седем сутринта. Пристигнах в училището, където щях да прекарам следващите шест дни почти в дванайсет на обяд.
Мисля, че и сами можете да си направите сметката.

To be continued

2 thoughts on “Cinemadamare: Дългото пътуване към Roma Eur

  1. О, прословути български инате, да се свети името ти и да пребъдат силите ти в Икария!🙂
    Браво на теб, здрави нерви имаш. Била в такава ситуация и знам как само косъм те крепи да не се разпаднеш на съставни части. А в момента, в който си в ‘безопасност’ имаш желанието точно това да се случи.
    Ще чакаме останалите очерци.🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s