Таксиметрови дневници: Любителят на вълна


!!!Предупреждение: Четенето на по-долния текст може да доведе до трайни психични отклонения и сексуална дисфункция! Четене на собствена отговорност! Моля, не правете това у дома!

Случи се в една дъждовна нощ през самотния октомври. Или може би беше ноември? Не съм съвсем сигурна, тези детайли са поизбледнели, със същия късмет може да е било декември или по-късно. Важното е че бе студено, а улиците бяха влажни и подгизнали като стаята, в която живеех във втори курс след като оставих една девойка да се къпе там за около половин час. Минаваше десет вечерта, а аз трябваше да се придвижа от скромната си квартира в чудния квартал Красна поляна до четвъртото измерение на китните блокчета в Младост. При перспективата за смяна на три вида градски транспорт, оредяващ по тия доби сумрачни, усещах как изпадам в депресия. Така че теглих едно здраве на алчността и икономията и се отправих към близката стоянка, където дебнеха жълтите хищници от една и съща фирма. Явно бяха приватизирали района до дюнерджийницата и тракаха алчно със зъби при появата на кой да е минувач.

Пъхнах се в първата свободна кола, изпречила се пред погледа ми, за да избегна настойчивото ухажване от страна на колегите му. Машинално издиктувах адреса и се заех да свалям ръкавиците си. Чак когато чух гласа му, обърнах внимание на това как изглеждаше шофьора.

Той: Студено ли ти е?

Вдигнах глава към него. Трудно ми е да определям възрастта на хората, но този по всяка вероятност отдавна бе минал петдесетака, че дори бе доста отгоре. Личеше, че и на младини не е бил красавец, но сега лицето му изглеждаше направо гротескно. А може би полумрака го правеше да изглежда такъв. Торбичките под очите и ироничната полуусмивка, сякаш запазена марка за професията му, дълбоките бръчки и сивата коса не намаляваха впечатлението за дърт коцкар.

Аз: А, не, всичко е наред. Просто навън е много студено, много бързо дойде тая есен.

По принцип никак не съм добра в така наречения small talk, винаги се чувствам под напрежение, когато пътувам с такси или се подлагам на фризьорски/козметични процедури. В такива случаи времето, трафика и светофарите са спасителни теми за убиване на двайсетина минути. В случая дори не подозирах към какви тъмни, дълбоки води ще ме поведе това невинно начало.

Той: Ако искаш, ще увелича парното.

Аз: Не, не се притеснявайте.

Той: Е, не може така, трябва да пътуваме комфортно.

Пресегна се към парното, като мимоходом почти докосна коляното ми през дебелия чорапогащник. Въпреки горното му уверение, започвах да изпитвам лекото пропълзяване на дискомфорта.

Той: Е как очакваш да не ти е студено като си тръгнала гола.

Преглътнах. Полата ми беше порядъчно къса, ала прикриваше по-голямата част от краката ми до коляното. Сакото бе достатъчно плътно, за да ме предпази от кофти климатични условия на първо четене. Пък и в крайна сметка за това се бях решила да се възползвам от услугите му, за да не зъзна по спирките. Обикновено отхвърлям такива коментари с пълно безразличие. Ала в случая коментарът бе съпроводен от разсъбличащ, любопитен поглед, от който се почувствах все едно съм в действително по магистрално облекло.

Аз: Няма страшно, аз много издържам на студ.

Естествено, щерка съм на неустрашимите северни ледове. Поговорихме още малко по неангажиращите теми, свързани с климатичните условия. Щом стигнахме Медицинска академия, красавецът реши да поеме инициативата в разговора и да ме хвърли в оркестрината.

Той: (с тъжна въздишка) Днес нямам късмет.

Аз: (небрежно) Що така?

Той: Цял ден возя само дами.

Аз: Че какво лошо има?

Той: Ми, с никоя не ми излезе късмета.

Ако пиех нещо в същия момент сто процента щях да се задавя. Огледах го още веднъж, за да проверя дали не съм пропуснала някой детайл в тъмното. Не открих липсващия елемент, така че заблъсках мозъка в стената на черепната си кутия с въпроса: „На какво по дяволите се надяваш?”

Не издадох с нишо смущението си, като му пуснах порция съучастнически смях. Част от мен изпитваше диво отвращение при мисълта за това как този старец се отдава на полови страсти. Другата част изпита парещо, дращещо професионално любопитство за това какво можеше да разкаже… или да си измисли. Без съмнение интересен типаж.

Аз: Е, ти нямаш ли си твоя дама?

Той: Е пък имам си.

Аз: Ами тогава?

Той не каза нищо, само се разсмя, сякаш му бях задала най-глупавия въпрос на света. Отговорих със същия овладян, съучастнически, почти приканящ смях. Като се замисля, при това ми поведение можех ли да се оплаквам, че той реши, че съм идеалния слушател за перверзните му историйки?

Аз: Викаш за разнообразие, малко?

Той: Много ясно. Абе, всъщност имаше една днес…

Аз: И какво за нея?

Той: Направо се беше навила да ми пусне. Така, хубаво си поприказвахме. Ама по едно време съвсем откровено се заговорихме за ебане.

Зачудих се що за индивид би искал да обсъжда нещо подобно точно с този шофьор. От друга страна що се отнася до секс, повечето хора са учудващо лицемерни и много рядко биха изкарали порнографските образи, дремещи из подсъзнанието му. Така че когато срещнат някой, готов да назове нещата с истинските им имена, може и да пропуснат симпатичната подробност, че не бе най-големия красавец.

Аз: Аха, и?

Той: Ама много откровено се разговорихме – както си трябва. Тя много се изкефи, даже май се подмокри. То няма лошо. Накрая я оставих на Окръжна болница и тя ми рече „Хайде да се качиш горе да пием кафе.” Ама аз нещо нямах желание.

Значи, не стига, че бе намерил някоя достатъчно сляпа и заблудена, за да се възбуди от мръсотийките му, че и да реши, че не му е по вкуса? Детското в мен не можеше да го преодолее.

Аз: Е защо я отряза жената?

Той: Бе да ти кажа… то всеки си има различен вкус… ама тя ми призна, че е бръсната. Пък аз така обичам жената да си има козинка долу… да можеш да си я погалиш, да има какво да пипнеш…

Гаранция, че ако бях и яла нещо щях да го върна върху пода на прекрасното му такси. Част от мен искаше да го помоли да спре. Явно перверзията ми е надделяла, щом очаквах да чуя всички детайли.

Той: И аз я питах, ти бръсната ли си? И тя ми призна, че е. И на мене ми мина мерака. К`во да ти кажа, жената трябва да е вълнеста, иначе не ми става.

Аз: Ами… щом те влече.

И малкото словоохотливост се беше оттекла от мен. Наистина не знаех какво следва да кажа или направя в такава ситуация. А той вече се беше развихрил в описанията си.

Той: А, чакай, чакай, просто трябва да чуеш това… няма такъв куриоз… хайде, ако искаш, ще отбия тук и ще спра брояча, че да не ти се навъртат пари.

Иха, че и бонус към това невероятно пътуване? Не бях много сигурна, че искам да слушам, обаче не мислех, че може да каже нещо, което да ме шокира повече.

Уви, грешах.

Той: Значи, качва се при мене едно момиче твоя възраст, на около двайсет и две-три. И аз знаеш ли какво й казах директно? Че искам да я целуна по путката.

Не, не, не! Не ми го причинявай, моля те! Това беше плача на инстинкта ми за самосъхранение, който се опитваше да запази психичното ми здраве. Любопитството се оказа по-здраво.

Аз: (изтръпнала от ужас) И тя?

Той: Ма тя си беше баш такава каквато обичам: с козинката, вълничката. Носеше такива чорапогащи и пола като тебе. Каза ми, че не била бръсната и аз й рекох, че искам да проверя. Даде да й пъхна под чорапогащника през бикините – имаше си вълничка дебела като пачка.

Хм, дали не е била французойка?

Ощипах се, за да се уверя, че не се намирам в някой безумен Линчовски сън. Уви, това бе суровата реалност. А шофьорът до мен бе в стихията си, потънал във влажния си спомен. Всеки момент очаквах да ми демонстрира радостта си като ми покаже пирятелчето си. За мой късмет, беше ми избрал само роля на слушател.

Той: И тука смъкнах седалките назад, че да може да легне удобно. Предупредих я като тръгне да се празни да ми каже.

Чакайте бе, това не е ли женска реплика?!

Той: Ама друго си е да лижеш вълнеста жена. Пипнах си я там, по козината, по клитора, и тя като взе: „Ох, ах.” И тя си се изпразни, и аз се изпразних покрай нея.

Да, детето в мен окончателно получи инфаркт. В последствие продължи с не толкова интересния разказ за някаква жена, която поел от Семинарията и която му обещала да му се обади, ала се оказала несериозна. Преди да се е увлякъл в още невероятни истории, овладях любопитството си чрез нокаут в мутрата, извадих нужната сума от портмонето, мисля, че дори не си поисках рестото. Измъкнах се в студената, есенна нощ и се постарах да се отдалеча максимално бързо.

Нощта те среща с всякакви странни персонажи. И до ден днешен за мен е загадка каква част от приказките му бе фикция и каква – реалност. Вероятно дори няма значение.

Саката годишнина


Сетих се да отбележа онова особено събитие за всеки млад (и не толкова млад) графоман, списващ блога си със старанието, с което някой хипохондрик лъска плочките на чисто новата си баня. Сетих се, че така и не съм го уважила и че няма да е лошо да драсна някой ред по повод изминалата една година откакто поддържам Хрониките. И в тази връзка, самопоздравлението ми е толкова на патерица, че надали има шанс някога да се възстанови. От друга страна ако аз не обръщам внимание на такива симпатични подробности, няма кой друг. Както гласи любимата ми поговорка „На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам.” Или „Ако сам не си направиш веселото, няма кой друг да ти го направи.” Хм. Последните звучат подозрително като философията на професионалния мастурбатор – самотен вълк. Неприятно. Предпочитам да мисля за виртуалното си аз като за умела стриптизьорка, разпиляваща около себе си воали от думи и оголваща без свян интимната си мисъл.

Все пак през последната година и горница направо надминах себе си по духовно (и не толкова духовно) разсъбличане. Оставих еротичните си фантазии и всички глупости, въртящи се денонощно из тиквата ми, да лъснат. Дори не се изчервявам при мисълта, че най-често срещаните ключови думи, отвеждаща обикновения потребител до Хрониките са „порно, секс” и други подобни. Е, то се предполага, че трябва да се считам за хиииипер напредничава – ма моля ви се, пиша за секс, ползвам мръсни думички, вижте ме какъв модерен творец съм. Напълно в правото си ще бъдете да ме обвините в позьорство. Или да се изнесете от тази страница. Или може би да останете.

Сигурно ще прозвучи като ужасно клише, но пиша за каквото ми се пише… и ако нещо от словоизлиянията ми изглежда така, сякаш съм се опитвала да шокирам някого… е, станало е напълно неволно.

За Хрониките… чувствам се все едно съм имала забивка за една нощ. Същата някак постепенно и несъзнателно премина в неангажираща връзка за чисто удоволствие. И докато се усетя, вече бях хваната в капана на сериозното обвързване.

Само че не мога да кажа, че това ме притесни.

Много неща дължа на това мое пространство. На първо място, научих се на дисциплина. Спрях да се оправдавам с творческия мързел и писателското блокиране. Ангажирах се сериозно към това да създавам по една история на ден. Мисля, че също така овладях до известна степен изкуството да не пиша твърде дълги разкази. Научих се как да изразя идеята си – ударно, като куршум – без да използвам океан от думи и безкрайни, точещи се описания. Върнах си апетита към разказването на историята – навика да пиша редовно и да се треса от удоволствие, докато го правя.

И да, звуча и като онзи ексхибиционист с шлифера в парка. После трудно ще излъжа някой за моминския си свян. Все едно. Личната ми философия е че каквото и да правиш трябва да си искрен, поне пред себе си. И все още вярвам в това. Въпреки всичко. Именно заради всичко.

И сигурно изглежда смешно човек да се радва на блога си така все едно му се е родило бебе. Какво да се прави, всеки има нужда да си отглежда постижения. Някои колекционират марки, употребявани презервативи, гаджета, брой на сменени квартири, кредитни карти. Аз колекционирам истории.

Тук уважаваният от мене Калоян най-вероятно ще възкликне: So fucking what? А аз ще му отвърна с разсеяна усмивка: Why not?

Никаква логика. Мисъл на протеза.

Най-същественото е че дори след тази изминала година имам още планове. Но за тях – по-късно.

До тогава – честит рожден ден на Хрониките и нека още дълги години имам здрави и непокосени от Паркинсон пръсти и неосакатен от Алцхаймер ум, за да ги поддържам.

Тук трябва да кажа нещо заключително, мъдро и жизнеутвърждаващо като „Обичайте се!” или „Не спирайте да бъдете креативни!”, а може би „Вярвайте в своята аура.” Тези реплики обаче ги оставям на гурутата. Или тези с претенции да са гурута.

Аз… ами аз съм си шматка без надежда за оправяне.

Фрагменти: Since I’ve been loving you


I think I’ve just lost my faith at this moment, so I no longer believe in God or hell. As I don’t believe in hell, I’m not afraid. And without fear I’m capable of anything.

Bad Education

Отново е нощ. Гърбът ме изгаря от отвратителна мускулна треска. Очите по едно време ме пареха от безсънието. Вече не ги усещам. За поредна нощ съм прикован към проклетата стена. Белезниците са образували татуировки по китките ми. Не мога да се отпусна. Не мога да заспя.

Не помня от кога не съм спал.

Вече обитавам напълно отделна часова зона.

Халюцинирам.

Виждам силуета й в ъгъла и яростта ме задавя като катран, изстрелян в гърлото ми.

А онази кучка Лена се е излегнала на двойното си легло. Спи настрани, със свити колене, точно както когато бяхме малки. Нито едно мускулче не трепва по бледото й лице. Дишането й е толкова шумно, сякаш увеличено на максимум.

Мразя я.

Каза ми, че ако се държа добре ще ми махне белезниците.

А аз знам, че в момента, в който ги махне ще я удуша.

След което ще взема пистолета, който Лена прибра в заключеното си чекмедже.

Ще отида при оная курва.

Най-вероятно ще я заваря с разчекнати бедра – любимата й поза. Или пък на колене – като животно – докато поредния нерез я е хванал за косата и я тъпче.

Да… така би било съвършено.

Ще повдигне глава, така както е на четири крака, ще ме изгледа с изненада. Аз няма да кажа нищо. Тя ще се усмихне арогантно. Всеки път когато ме нарани за нея е като лична победа. После ще съзре ютията в ръката ми. Инстинктивно ще се хване за циците и ще се опита да се изправи. После оная отвратителна усмивка ще отстъпи място на нервно ухилване. Ще й прошепна нещо тихо… и бавно ще натисна спусъка, за да се насладя на зараждащия се ужас в очите й.

Ех, де да можеше да контролирам скоростта на куршума и да се насладя за дълго, на забавен кадър, как разкъсва кожата й, пробива жалкия й череп, за да потъне в размазания й на каша мозък.

Усетих как се надървям при тази мисъл.

Не ми се бе случвало от много време.

След което ще стрелна набързо и тъпкача.

Ще сритам тялото му настрани.

Няма да си губя времето с него.

Ще надигна главата й и ще я гледам дълго в очите.

Най-сетне ще е моя, изцяло покорна и притихнала. Без оня подлудяващ смях и кокетен шепот в ухото ми. Без презрението в усмивката й.

Само ужас – последното изражение, което някога щеше да носи.

Печатът ми, с който белязах последните й мигове.

Самата мисъл за контрола, който щях да имам ме удари като наркотик.

А тревогите щяха да паднат една след друга, също като птици, покосени от пушката на опитен ловец.

След което – още един бърз изстрел към подутата ми от безпокойство тиква – и край!

Най-сетне щях да мога да си почина.

Най-сетне щях да отдъхна… и не ми пукаше дали след това щях да бъда ръчкан от дяволите в казана… не че вярвам в тоя идиотски образ, насаждан като бурен в невежите умове.

Страхът от каквото и да е отдавна не ме трови.

Лена знае, че не може да ме излекува… и за това ме държи като кученце на верига.

Сериозно, мразя я… може би именно заради добрите й намерения.

Ако й бях скъп, както твърдеше, щеше да ме пусне да си отида.

А тя… въпреки привидния й непукизъм бе уплашена до смърт.

Загубата и промяната са нейните лични демони. Сигурен съм, че копаят невидими тунелчета в мозъка й, за да могат да инжектират там среднощните кошмари.

Това си е нейна битка.

Страховете й са ми чужди.

Както и моята болест на нея.

Не може да ми помогне.

Лена, най-сетне го набий в русата си глава, това, че сме свързани не означава нищо. Тези белезници са просто парче метал. Все някой ден ще се умориш да ми бъдеш куче пазач и ще отпуснеш хватката.

Аз ще бъда готов за този ден.

Разбери го, безсилни сме.

Никой не може да помогне никому.

Направи услуга на себе си и се концентрирай върху твоите конфликти. Сантименталните ти спомени са безсилни. Те са също като онези избелели чернобели снимки, които колекционираш.

Като тази рушаща се сграда.

Моето лекарство се крие на върха на куршума и мирише на барут.

Затварям очи и си мисля за кръвта, обляла лицето на курвата, докато я ритах в корема последния път.

И тя изгуби своята власт над мен.

Също както страха от смъртта, ада и въображаемите богове, населили човешкото съзнание.

В момента, в който осъзнах, че е изгубила силата си, че смехът и сладките й устни не могат да спрат юмрука ми, че мога да я нараня, да я деформира… отново усетих вкуса на свободата.

Но това не бе достатъчно.

Самият факт, че трови въздуха с гадния си, сладникав парфюм и ухаещия на сперма дъх ме подлудяваше.

Онова усещане се стопяваше всеки път щом си помислех за това как се чука с друг.

Опитах се.

Пробвах да я излича с всякакви жени: най-долните грешници и най-чистите ангели. Без успех.

Така че си спести опитите да ме спасиш, Лена.

Въпрос на време е.

А аз умея да чакам.

В главата ми отекна писък.

***

В мансардата до нас съседчето отново слуша старите си плочи.

Чух го няколко пъти да разговаря с нея.

Веднага го оцених като добре култивирано и образовано цветенце в саксия. Хроничен нервак. Никакъв опит с жените.

Не е нужно дори да го гледам в очите, за да разбера, че си пада по Лена.

Но е твърде голям пъзльо, за да направи нещо по въпроса.

Едно време, като бях млад и глупав, обичах да бия такива като него. Обяснявах им с тона на благ пастор, че го правя за тяхно добро.

Един вид инвестиция в бъдещето им и житейския им опит.

Превръщам ги в мъже в пъти повече в сравнение с някоя проститутка, на която ще платят, когато хормоните и девствеността ги докарат до ръба.

После реших, че хомоеротиката на подобно изживяване не ми е по вкуса и спрях. Пък и по това време бях по-улегнал.

Сигурен бях, че Лена изпитва… любопитство.

В главата ми бавно се зараждаше една идея.

Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs

Остави ме!


Захвърлих цигарата върху асфалта и я смачках с дебелата подметка на кожения си ботуш. Знам, уважаеми, изключително грозен навик, издаващ липса на възпитание и ниско ниво на култура. Ала това е един от онези гадни, вредни привички от които не мога, и най-вероятно нямам желание, да се откажа. Също като навика ми да се тъпча с мазни бургери, оставяйки кетчупа да се стича по брадичката ми. Или като двете кутии дневно синьо Виктори с които обичам да изтезавам белите си дробове. Всички онези дребни неща, които те убиват.

Предполагам последното ми е остатъчен ефект от уестърните. А точно сега се чувствах като мрачен каубой, натоварен с тежка и опасна мисия. Предчувствах блудкавия вкус на загубата и въпреки това си слагах главата в торбата с настойчивия хъс на начинаещ самоубиец.

Тук е време някой от вас да се обади и да ме тресне обратно на земята. Бива ли чак такъв драматизъм при положение, че си говорим за един най-обикновен разговор?

Принципно сте прави.

Ама нали сме хора на изкуството… Трябва да пораздуем малко нещата, иначе няма да е интересно.

Дръпнах ръкавите на кожения си шлифер, свих рамене и се отправих към входната врата на сивия, панелен блок.

Пазех си тази дреха за специални случаи… а защо бях решила, че това е такъв, не мога да ви кажа. Просто трябваше да налея малко акъл в главата на едно объркано хлапе.

„Все едно пък ти си много зряла!”, щеше да процеди през зъби Яна… ако сега не лежеше свита върху леглото ми, надрусана от успокоителни и с подпухнали от плач очи.

За миг се зачудих от каква позиция да се заема с Алекс… ала не го бях виждала от онази нощ в дискотеката и нямах представа как стоят нещата. А на превъзбудената и болезнена гледна точка на Яна, през слюнки отровна ярост и токсични сълзи, трудно можеше да се има доверие. Така че успокоих мислите и съмненията си, вързах ги на въженце в ъгъла да кротуват и бутнах надрасканата, метална врата с разклатени панти. Щях да импровизирам със стратегията, щом се изправех лице в лице с него.

Още от входа ме лъхна парфюма на разложението. Уханния облак от кучешка пикня и човешки екскременти удари носа ми. Ако бях една идея по-чувствителна щеше да ми се завие свят от толкова много аромати. Но и в това ми състояние положението бе достатъчно неприятно. Край вратите на живущите бяха струпани на не особено спретнати купчини промишлени количества найлонови пликчета, чието съдържание варираше от гниещи остатъци храна до употребявани дамски превръзки и памперси. Някои от тях собствениците дори не си бяха направили труда да приберат при останалия боклук, а се въргаляха покрай тях. Сладко и естествено, за какво да се напрягат?

Прескочих една локва урина от неизвестен произход, за да се кача до асансьора. Докато чаках античното приспособление да се размърда и да се дотътри до партера огледах още веднъж, почти с професионално любопитство, аранжимента на общите части. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, та да се досетя, че обитателите на тази чаровна кооперация не са особени фенове на разделното събиране на отпадъците.

Свих рамене и с известен процент предпазливост дръпнах лекьосаната дръжка на асансьорната врата, чудейки се дали ще изляза жива от там. Всеки имаше право да мизерства колкото си пожелае, стига да не пречи на околните. А явно тукашните бяха постигнали перфектна симбиоза по отношение на деградацията си. Само едно не можех да разбера: как се вписваше чистника Алекс в тази обстановка – комбинация между изпаднало студентско общежитие и конюшня.

Какво ли ме очакваше?

Гарсониерата, която бе наел преди седмица се помещаваше на четиринайстия етаж. Още нещо, върху което умувах, докато стисках носа си, та да не се задуша от отровните газове, витаещи из асансьорната кабинка. Откакто го помнех хлапето изпитваше натрапчива фобия от височини. Явно беше решил да се разбунтува на всички нива. Логиката ми подсказа, че ще бъда силно шокирана… до колкото нещо изобщо можеше да ме шокира. Ритнах една празно кенче кока-кола, от което още стичаха капки черна течност, докато излизах от асансьора на желания етаж. Тук вече имаше приятно разнообразие – в дъното на коридора се мъдреше огромен прозорец, който разпръскваше сумрачната светлина на стълбищното осветление… доколкото изобщо успяваше. Сигурно последния път, когато някой си е правил труда да го измие е било в чест на абитуриентския бал на Тодор Живков. Иначе картинката беше същата. А, прощавайте, пропуснах да спомена, че си присъстваха задължителните елементи към всяка уважаваща се мизерна кооперация – грозните опити за графити по стените, драсканиците с всякакви художнически средства, задължителните надписи като М + Н ВНЛ (Тази абревиатура няма да е зле да се ъпгрейдне на Вечно Нещастни в Лайната) или ЦСКА/Левски/добавете името на някой футболен отбор по желание са боклуци. Някои от апартаментите бяха подсигурени с допълнителна, желязна врата.

Апартамент номер четиридесет, където се помещаваше Блудния син, определено не бе един от тях. Зачудих се колко ли може да плаща за тая дупка. Стоварих цялата тежест на пръста си върху звънеца, ала той издаде само нещастен, писклив звук. Затова се наложи да използвам цялата тежест на юмрука си, та току-виж съм се справила с високите честоти на гърмящата музика от другата страна на вратата.

След пет минути упорито чукане от моя страна, бях удостоена с внимание. Паянтовата врата се отвори от непозната мен девойка на около двайсет и пет. Дългата й черна коса се виеше около стройното й тяло като водопад от лъскави змийчета. Очите, които издаваха някаква азиатска връзка в родословното й дърво, бяха напълно безизразни. Очи на човек, който трудно се впечатлява. Мой тип момиче. Носеше перверзна униформа на медсестра с изрязано деколте, огромен червен кръст под напиращите й цици и касинка, кацнала върху гарвановата й глава. Бе се подпряла собственически на касата на вратата, зяпаше ме в очакване и не казваше нищо. Само от време на време всмукваше по-малко от цигарата си и издишваше право в лицето ми.

Да, определено нямаше да мога да позная Алекс.

Откакто го помня е изпитвал титаничен ужас от всякакви жени… особено от толкова фатални госпожици.

Дали пък не бях сбъркала апартамента?

Накрая, щом приключих клиничното изследване се изкашлях, хвърли й една привидно глуповата усмивка и се облегнах също така собственически на вратата, запалвайки си нова цигара.

– Здрасти. Алекс вкъщи ли си е?

Девойката извъртя презрително очи, обърна се назад и се провикна към вътрешността на гарсониерата. Гласът й бе гърлен, с неопределен акцент. Говореше сравнително добре български, но на моменти се усещаше накуцване.

– Не сме се разбирали за тройка. Трябва плащаш двойно, ако тя участва.

Отдавна не се бях смяла толкова. Хванах се за корема и се отдадох на неколкоминутен идиотски кикот. Младата медицинска работничка явно ме разбра криво и ме изгледа с неприязън. Почукваше с дългите си, червени нокти по проядената от дървеници рамка и се опитваше да пробие дупка в главата ми. От дъното на апартамента се обади сънен глас.

– А?

Минута по-късно чорлавият и бос Алекс се появи зад новата си приятелка. Носеше само дънки, които закопчаваше движение. Осъзнах, че за пръв път го виждам без горна дреха. Всъщност и за пръв път го виждах в женска компания, ако не броя себе си и Яна. Като ме видя очите му просветнаха и той извика с нетипично висок и дрезгав глас. Сякаш бе дъвкал пирони или бе изпушил цял стек кофти цигари.

– Карла! В какви филми ме вкарваш, а?

По дяволите! Къде изчезна болезнено срамежливото дете, което никога не гледаше хората в очите. С него и преди си бяхме близки, но никога не е бил толкова ентусиазиран. Даже доста пъти му бях изнасяла лекция, че ако си мънка под носа, не може да се сърди, че никой не го разбира.

– Няма страшно, маце. Карла е пич, обаче е консервативна. Прави го само с мъже.

Хайде бе, вярно? От къде пък си толкова сигурен?

За това пиленце тук може и да направя изключение.

Хора са предавали убежденията си и за по-малко.

На проститутката явно й беше все тая, така че се прозя демонстративно и протегна ръка към Алекс с демонстративен жест.

– Ми хубаво, ако сме приключили да ми даваш парите и да си ходя?

Алекс протегна ръка към задния джоб на дънките си, измъкна две-три по-дребни, смачкани банкноти и ги връчи на пищната мацка.

– Страшна беше, бейби. – лепна й една влажна, кучешка целувка. – Хайде пак следващата седмица, а? – погали я по деколтето, докато й подаваше някакво кожено яке.

– Ми, имаш ми номера. Ако искаш друга униформа, трябва се обадиш първо.

– Окей, маце.

По дяволите! От кога пък стана толкова отворен? Макар че от километри му личеше, че новата му увереност е по-скоро придобита, отколкото вродена. И все още прясна-прясна.

Докато момичето с униформата излизаше той я плесна по задника. Тя се извърна и го изгледа зловещо. А той от своя страна само й се ухили с цигара между зъбите.

Веднага щом милосърдната сестра се изгуби надолу по коридора той прехвърли вниманието си към мен и ме тупна здраво по рамото. Отскочих леко назад, изненадана от жеста му.

– Хайде бе, Карла, от кога чакам да се появиш насам. Съвсем ме забрави ти.

– Аз? Ти се покри и спря да отговаряш на обажданията ми. Счупих си телефона да ти звъня. – обясних му аз назидателно, докато пристъпях през прага.

– Е, аре сега, не издребнявай. Добре дошла в скромния ми дом.

Скромен бе твърде нескромно определение.

Както стълбището, и тук съвсем не бе като в петзвезден хотел. Липсваше мокет, килим или каквото и да е друго, което да прикрие грозния паркет и дупките по него. В ъгъла една тлъста хлебарка закусваше с остатъци от трохи. Алекс сграбчи някакъв чехъл и го метна по домашния си любимец. Не направи други усилия да отърве паразита от съществуването му. Трикрилият гардероб бе единствената мебел в предверието, носеше всички белези на старостта и дебел слой прах. Паркетът сякаш активира цял оркестър некадърни музиканти, когато стъпих върху него с тежките си подметки. Скърцането звучеше мелодично в сравнение с този звук.

Алекс ме поведе към стаята, която ползваше едновременно за кухня и спалня. Леглото, което още носеше белезите на страстните му похождения, бе постлано с влажни, лепкави чаршафи. Изглеждаше порядъчно разнебитено и се зачудих дали при една по-интензивна сесия няма да се разпадне. Бе ми се случвало в една квартира. Порядъчно неприятно.

В ъгъла бяха складирани мивка, пълна до горе с неизмити чинии. Върху мръсната готварска печка до нея, качена върху някакъв мърляв шкаф, се кипреше поръждясало канче. Хладилникът от времето на баба ми издаваше жални звуци.

Алекс бе метнал остатъка от дрехите и бельото си върху един изкорубен стол. Не почувства необходимост да разтреби, задето имаше гостенка.

– Сядай де, настанявай се. Аз много не съм готов за гости, ако беше звъннала да кажеш, че идваш, щях да взема някаква водка или бира.

Отвори хладилника, където се мотаеше само някакво парче отдавна мухлясало сирене. Сви рамене и отново го затвори. Изправи се и се облегна на мивката.

– Сори, нищо няма. Мога да ти предложа вода от чешмата, нескафе…

– Спокойно, не се хаби. – казах аз, като си избрах един не толкова трагичен стол. – И без това няма да стоя много.

– Аха. Ми, както искаш, ще се радвам някой път да дойдеш за по-дълго.

Изкусителна оферта.

– Аз обаче ще си направя едно кафе, довечера съм нощна смяна в бара и трябва да съм кукуряк. – Зае се да вари вода в ръждясалото канче. Би следвало да го предупредя, че е опасно, ала в това жилище пълзяха толкова потенциални зарази, че всичко, което кажех щеше да е излишно.

– С какво изобщо се храниш?

– Е, айде сега, Карла, точно ти ли ще ми четеш лекции по здравословно хранене? – Вдигна едната си вежда. – Каквото падне, бургери, дюнери, боклуци разни. Нямам и много време за ядене. Бачкам доста, че то си трябват пари.

– Мда, ясно. Затова ли си се свил в тоя бълхарник? – заявих му без капка деликатност.

– Добре бе, принцесо, не всички живеем в петстаен апартамент на центъра. Заплатата не стига за сносно жилище.

– Обаче стига, за да я пилееш по курви. – Дори и да се беше засегнал от явното ми заяждане, не го показа с нищо.

– Ама е много яка, к`во ще кажеш? Не съм и вярвал, че някога ще си легна с такова гадже… Пък и униформата… стопи ми мозъка.

– Ами, щом й плащаш, ако ще и да си джудже с брадавици, пак ще си легне с тебе. – Плеснах се по челото.

– Да бе, Карлита…

– Не ме наричай така.

– Окей, Карла! – натърти той, показвайки първите признаци на раздразнение. – Не съм вчерашен. Просто е приятно да си сбъднеш дългогодишна секс фантазия. – Замълча малко, извади кибритена кутийка от джоба си и си запали цигара, докато чакаше водата да кипне. – Знаеш ли, първият път, когато се възбудих беше точно от една медицинска сестра.

– Благодаря, че сподели.

– Не бе, сериозно ти казвам. Беше когато влязох в болница, за апендисита, в пети клас. Оная вещица, Констанца, после ме накара да си идвам сам с градския транспорт. – Махна с ръка, като да прогони неприятен спомен. – Там сестрата беше… най-милото същество от женски пол, който бях срещал. Не носеше униформа, както Киара преди малко, беше без грим и бижута. Ала то хубавото тяло си личи и през дълга престилка. Представяш ли си? – обясняваше ми това с такъв детски блясък в очите, че ми идеше да се изсмея. – Тя ми слага абоката, а аз се надървям. Не знаех какво става… и как не пролича под чаршафите. Едвам изчаках да излезе от стаята. И добре, че дядото, с който бях в една стая спеше като пън. Леле…

Леле… а мислех, че аз съм извратена.

– Трябва да се обадиш на Яна. – прекъснах мечтанитео му по добрите, стари времена, когато невинността му за пръв път е била опетнена.

– Ужасна, както винаги! – изръмжа той през зъби и духа пламъчето от кибритената клечка. – Аз тук ти споделям нещо, което не съм казвал на никого, дори на Яна… правя ти истински духовен стриптийз, а ти ме връщаш така към битовизмите.

Не обърнах внимание на циничната му забележка. Изправих се, избутах стола назад и се доближих до него с решителен израз на лицето.

– Виж какво… тя наистина е съсипана. Откакто си се изнесъл само плаче и спи… и то благодарение на успокоителните.

– Да свиква.

– Не ти отива да си толкова жесток.

– Карла, обичам те все едно си ми родна плът и кръв… обаче тука не му е мястото да се месиш. – Погледът в тъмните му очи бе непоколебим… макар да ми се стори, че нейде дълбоко видях трепване на несигурност. – И не ми казавй какво ми отива и какво не. Писна ми други хора да ми дават в тон живота. Независимо дали си ти, Яна, филанкашията, кой ще да е. Не сме вече деца.

– Адски е тежко за нея. Били сте заедно буквално през всяка минута от съществуването си, как мислиш, че й се отразява това, че буквално си я изтрил от всякъде?

– Оше една причина да не се виждаме известно време. – Той се зае да си приготвя кафето. Надяваше се да не забележа треперенето на ръцете му. О, добър актьор си, приятелче. Ала не достатъчно. – Толкова се бяхме срастнали един с друг, че… това беше някаква шибана, извратена симбиоза.

– Не е това начива…

– Абе, Карла, на тебе нормално ли ти се вижда брат и сестра над двайсет години да спят в едно легло и да се гушкат?

– Тънката ми мисъл, Алекс, е че като просто се преструваш, че Яна никога не я е имало, че не е съществувала, въобще не си помагаш.

– Да, и тя е направила толкова за мен, пък аз съм само едно тъпо леке, женчо, такъв, дето вечно го бият и тя трябва да го защитава. – Удари плота с юмрук и се зае да блъска по стената. Не му обърнах внимание. Прекалено тийнейджърско поведение. Още бе във фаза, когато имаше нужда да се бунтува на някого. – Писна ми! Мамка му, писна ми, не го искам повече.

– Алекс, знаеш, че тя просто те обича. Вероятно твърде много.

– Ти пък какво знаеш за обичта? Самата ти си ми споделяла, че вече не си способна да изпитваш каквото и да е.

– Преувеличаваш. – свих рамене аз и се протегнах към пакета с цигари. – Може да не знам що за животно е обичта. Знам обаче, че хората се сриват, като им отнемеш нещо толкова скъпо. И това виждам с нея. И не искам да я гледам как се самобичува.

– Зарежи я тогава.

– Такова хлапе си. Мислиш си, че става ей-така, някой вече не ти е необходим и го зарязваш.

– Абе ти не ме ли чуваш? Аз съм отделна личност от нея. Само защото ми е близначка и цял живот ме е пазила означава, че й дължа живота си.

– Изкривяваш всичко.

– Винаги е било така. Тя, аз и ти… сами срещу целия свят. Не осъзнаваш ли колко е патетично това? Самотниците, аутсайдерите, ние срещу тях. Винаги се е държала така все едно някой иска да ни навреди. А всъщност… тази стена между нас и останалия свят си е само в нейното въображение. И аз имах смелостта да я прескоча. – Внезапно ме сграбчи за ръката като в транс. – Не ми казвай, че не чувстваш същото. Не ми казвай, че не ти е писнало и на теб. И не са ли всички онези мъже, с които се чукаш начин да избягаш?

Оставих го да си изпразни фрустрациите и не се опитах даже да отговоря на нападките срещу личния ми живот.

– Виж… разбирам те. Знам и мотивите които те движат. Понякога Яна наистина е… трън в задника. Има всички отличителни белези на обсебващата психопатка. Не иска да пострадаш, обгръща те с тази нейна обич като хищно цвете, в опит да те спаси. Разбирам, че имаш нужда от лично пространство. Но не одобрявам начина по който го правиш. Ти самия си тотално неориентиран.

– Сигурно. Обаче нямам как да се ориентирам, ако сестра ми ми диша във врата нон-стоп. Съжалявам. Сигурно изглеждам като гадняр, но ако и тя изкара малко време далеч от мен ще й помогне да се оправи. Току-виж си намерила и гадже. Вместо да ми набиваш клинци в главата, що не поговориш с нея, така да й кажеш, че сексът не е нещо мръсно. И че ако го прави това не означава, че е курва. Сещаш се.

– Ха… – изтръсках цигарата си директно върху мивката му. Там така или иначе беше достатъчно мръсно. – Мислиш, че не сме говорили за това?

– Именно. Сори, Карла. Знам, че ни мислиш доброто, но го чувствам като необходимост. Трябва да съм далеч от нея. Инак пак ще ме впримчи в нейния свят. Задушавам се.

– Окей, пич. Просто… обаждай й се от време на време, колкото да й кажеш, че си добре. Става ли?

– Може би след време… – той не ме погледна в очите.

– Добре. Бях длъжна да поговоря с теб… пък и да видя жив ли си. Липсваш ми в часовете. – Насочих се към вратата, а той тръгна да ме изпраща.

– Да, и ти ми липсваш. Идвай когато можеш. Само се обаждай предварително, че да не попаднеш на интересна сцена. – Ухили се по момчешки.

– Ох… – За пореден път се убеждавах, че колко в по-късна възраст някой се отдаде на разврат, толкова по-детинско отношение има.

– Идвай и в бара, ще ти забъркам от специалния си коктейл.

– Окей, Алекс. А между другото… – обърнах се към него на излизане. – Поне рисуваш ли още?

Той махна пренебрежително с ръка.

– За какво?

– Как за какво? Това си правил през целия си живот.

– Да, по настояване на Яна. А не ми е страст. Хич. Като ще се откъсвам от нея, ще се откъсна по всички параграфи.

– Ей, пикльо смотан! – Нервите ми не издържаха и го приковах към стена с една ръка. – Можеш да казваш каквото искаш, да не се виждаш с Яна, да не се виждаш и с мен, да изчукаш всяка проститутка, до която се докопаш. Но не ми говори, че рисуването не ти е страст, защото това са пълни лайна, ясно ли ти е? Познавам те, изрод такъв!

– Я вземи се успокой.

– Ти тъп ли си? Някой ден ще си преодолееш къснопуберските драми и кризи, и ще осъзнаеш, че си изгубил толкова много време! Не ми противоречи, чуваш ли? – За първи път в живота си усещах нещо като гняв. Макар и в силно притъпена форма. Думите ми звучаха студено и премерено. – Знам какво можеш, глупако. – Посочих осакатеното си лице. – Мислиш, че съм забравила портрета, който ми нарисува като бяхме в десети клас? Е, не, не съм! Знам колко бе вложено в него. Знам, че бе едно от най-човешките неща, които съм виждала. Знам, че си първия, който погледна отвъд белезите ми и отлюспи най-горния пласт. Направи ми истинска духовна дисекция тогава. Не ми казвай, че не го обичаш. Просто не ми минавай с тия простотии. И бъди така любезен… ако ще ме лъжеш, поне не лъжи себе си.

С тези думи го оставих да седи край вратата със зяпнала уста, и побързах да се изнеса от царството на вонята.

Пред входа си поех дълбока глътка въздух и затворих очи.

В известен смисъл… Алекс беше прав. Писнало ми бе от вечните драми. Нямах нужда от всичко това. Уморително е, особено когато си буфер в море от несигурност и комплекси.

И въпреки това… те бяха още един порок от който не можех да се откажа.

Също като мазните буреги.

И като цигарите.

И като навика да смачквам догарящия огън под обувката си.

За добро или лошо, бях обвързана с тези двамата до живот.

Хората са странни… и шокиращо глупави./

Алкохолни диалози I


Засечка в супермаркета.

Тя – в очарователната възраст далеч от двайсет, ала все още не достигнала трийсет – избира със съсредоточеното изражение на колекционер измежду бутилките бърбън. В количката й гордо се кипри издълженото и елегантно, прозрачно тяло на бутилка водка. Същата отразява със своята девствена белота класния, леко перверзен и винен цвят на червения ром в съседното стъклено тяло. Най-накрая към веселата им тройка се присъедини и един достатъчно зрял господин с кехлибарена окраска. Сводницата им беше достатъчно привлекателна, ако изключим черните кръгове от безсъние под очите й, които прикриваше с тежка очна линия. Ръцете й от време на време потреперваха конвулсивно.

Той – привидно свеж, подхвърля ключовете си във въздуха и си подсвирква някаква мелодия. Звучи ужасно фалшиво без да се притеснява от това и парира всички изнервени погледи с небрежна усмивка. Подрежда сирената в количката си по цвят и произход. Спира се в алкохолната секция колкото да избере бутилка червено вино. Погледът му се плъзга върху сияйните обитатели в количката на съседката му по пазаруване. Тя вече е добавила няколко стекчета бира – за изтрезняване. Хапе устни като малко дете, на което му е даден свободен достъп до всички лакомства от сладкарницата. Чуди се какво още да избере. Той подсквирква по същия грозен и нестроен начин, облягайки се на количката с обработено движение и й намигна.

Нейното изражение… ами, такова липсваше.

– Парти, а? Нещо мъничко ми се вижда, сигурна ли си че ще ти стигне?

Жената с черна рокля свива неопределено рамене.

– Нещо подобно.

– Любимият ми отговор.

– По-добър не мога да ти дам. – почуква с нокът върху стъклото на една бутилка текила.

– Не че си длъжна да даваш обяснения на някакъв си там досадник в супера. Но все пак се надявах да си пряма.

– И защо?

– Приличаш ми на острие.

– Оригинално, няма що. – свива устни тя. – Как да ти кажа парти ли е или не, като аз ще съм единствения гостенин? А ще играя и ролята на домакиня. Е, поканила съм и гласовете в главата ми. Ала те са въздържатели и основно поддържат секция „Махмурлук.” Така че ще ги очаквам на афтър-партито.

– Да пиеш самичка? – проточва почитателят на изисканото вино. – Колко тъжно.

– Сигурно. Връщам се от сватбата на бившия.

– И какво от това?

– Имам зверска нужда се отрежа. Не просто да обърна някоя и друга чашка, нито да си оплакна сълзите и сополите в някое женско коктейлче с дружките ми. – Очите й просветват за първи път. – Като казвам отрежа, точно това имам предвид. Окончателно да срежа лентите на всякакви връзки с реалността и да се размажа като животно.

– Е, стига с тия грозни изрази. Да си виждала някога животно да се напива?

– Тъжно, mon ami, мозъкът ми направо се плацика от грозни клишета. Още една причина да се напия. Току-виж алкохолът ги унищожи.

– И толкова ли беше хлътнала?

– Не особено.

– Тогава… за чий ще си устройваш самотни алкохолни оргии? Не е моя работа, обаче… поне го направи защото ти искаш…

– … а не заради някакъв мухльо, на когото няма да му помня името ли?

– Щях да се изразя малко по-меко.

– Майната им на ефвемизмите. И на червеното вино. – сочи презрително количката му. – Като ще е гарга нека да е рошава. Алкохолът трябва да е твърд и категоричен. И като ти влиза да го усетиш навсякъде.

– Преди десет години вероятно щях да се смутя. Сега обаче ми е абсолютно все едно дали ме смяташ за женчо заради избора на ми питие. Вече отдавам повече значение на вкуса отколкото на ефекта. А само не ми казвай, че пиеш защото обичаш да усещаш вкуса на пирони в устата си?

– Че какъв е смисъла, ако го няма точно този вкус? – вдига вежди тя.

– Хайде да не цитирам клишенцата за кучето и задника му. Ако бях психолог, щях да вметна, че си внушаваш, че този вкус ти харесва. Колкото да си чиста пред себе си. А всъщност искаш нужния ефект.

– При което щяха да ме засърбят пръстите да те ударя с нещо.

– Майната им на психолозите, особено на самообявилите се такива. Така като те гледам… голямо момиче си. Ще ти спестя и това, че се връщам от там накъдето си се насочила. Ала само държа да вметна, че гледката на пияна жена е… грозна работа.

– Най-сетне да сме на едно мнение. – След кратко колебание добавя и текилата. – Точно затова си тръгнах от тъпата сватба. Не искам никой да ми гледа сеира. Намерила съм си идеалния разнебитен мотел, в който да изкарам четиридесет и осем часа на алкохолизъм, крясъци, повръщане и тропане по стените. После зверски махмурлук и дяволско главоболие. Само така мога да се изпразня от всички нелицеприятни емоции и да съм като нова в края на пътуването.

– Ха, като нова… Но щом те влече. Само да не вземеш да спретнеш римейк на Да напуснеш Лас Вегас.

– Хм, по-скоро си мислех за Изгубеният уикенд.

– Значи държиш на щастливия край, в който някой изтормозен типаж ще те измъкне от бездната и ще те спаси от самата себе си?

– В живота няма такова нещо като щастлив или лош край. Всички краища са отворени, защото водят към началото на нова история.

– Нова, нова, колко да е нова. Обикновено лош римейк на качествен филм.

– Уви… всяко повторение сваля по един пласт чар от предшественика си. Накрая дори тези традиции се превръщат в досаден навик.

– И пиячката ти помага да не го забелязваш?

– Не.

– Ами?

– Даже напротив, изостря сетивата ми. Е, след определено количество вече ги притъпява.

– Преди десет години щях да се самопоканя най-нагло, за да се възползвам от изострянето на сетивата ти, особено ако това означава, че си по-податлива на прелъстяване.

– Ха… ако не ме привличаш нищо не може да ме накара да те пусна между краката си. Особено алкохола. Нали знаеш – in vino veritas.

– Не вярвам в думи, особено от бойни мадами, обичащи да пият барут направо от бутилката.

– Тогава може би ще повярваш в действията? – С едно бързо движение се е озовала до него и вече притиска малък двуостър нож към слабините му. Той дори не трепна.

– Е, сега вече съм твърдо убеден, че си падаш по мене.

Тя отдръпна ножа с объркано изражение и го прибра в жартиера под тънката си рокля. Възвърна бързо самообладанието си.

– По всяко друго време може би, но…

– … сега сексът не ти е приоритет.

– Понякога ми втръсва от секса. Особено сега. Всичко омръзва, когато ти се навира в очите от всеки ъгъл и билборд.

– Права си. – свива рамене той. – Е… ако някой ден ти се играе ролева игра на прелъстяване…

– Ти сам го каза, аз съм острие, не си падам по игрички.

– Хората се променят. Като се видим някой ден, пак ще си приказваме. И може би ще мога да ти изтъкна достойнствата на доброто вино.

– Нали знаеш репликата на Ханк Муди за виното?

– Знам. И ще оценя ако зарежем частта, в която си цитираме книжки и филмчета.

– Е… в такъв случай, какво ми остава освен да ти пожелая да се наслаждаваш на игричките си?

– Може би остава аз да ти пожелая приятно изкарване в токсикологията.
***
Двамата се насочиха към касата, платиха си, след което всеки пое по своя път с едно леко помахване.

Не се срещнаха повече.

Ала – ах, каква романтика! – всеки път щом тя видеше бутилка вино се сещаше за него. И всеки път когато неговият поглед се спреше върху кехлибарените отблясъци на уискито се присещаше за нея.

Глупава сантименталност, породена от алкохолни изпарения и стремеж към това, което не си имал.

Белези върху егото



Пушеше със затворени очи и изражение на лицето, което повечето хора биха нарекли блажено. Сгъна лявата си ръка и я подпря под главата си като възглавница върху твърдата дъска на леглото. Светлините бяха изгасени, ала върху ниската масичка бях оставила една свещ, според етикета с аромат на греяно вино, да догаря слабичката си светлинка. За по-романтично. При тази мисъл една от самоличностите ми, скрита в тайната стаичка на болния ми мозък, се разтресе със смеха на побъркан клоун. Другата бе кръстосала крака и сви рамене, докато късата й пола се набираше нагоре, за да разкрие, че не носи нищо, което да прикрие белотата на бедрата й.

„Какво пък толкова, хората искат да ги лъжат. Една дребна лъжа…”

„… води до още една дребна, после още една и още една, докато не събереш достатъчно точки и не преминеш към второ ниво – големите, дебели лъжи с аромат на канализация.” Това беше гласът на третата от персоните, обитаващи килера на подсъзнанието ми без да плащат наем. Никога не се разделяше с почти мъжкия, прояден от молци костюм. Кошмарната й коса и винаги пълната бутилка водка трепереха от конвулсиите на тялото й. Тресеше се като болна от Паркинсон, а очите й изскачаха от орбитите си като че ли бяха на пружина. Фъфлеше пиянските си философии точно като клошарите, крещящи сред случайните минувачи и свиващи се по входовете с бутилка евтино вино. На нейните пиянски слова лудата отвърна с поредната порция смях и така колелото се завърташе отново.

Честно, понякога имам желание да ги изгоня под претекст, че сметките трябва да се плащат. Или да ги натикам в най-дълбокото ниво на съзнанието си, където слънце не огрява и могат да изкарат остатъка от вечността в спорове и вътрешни конфликти. Там където гласовете им не могат да достигнат нишката на мисълта ми.

Засега се въздържам да го направя. Не знам… предполагам, че колкото и да ме дразнят, съм се привързала прекалено много към тях и по някакъв мазохистичен начин ще ми липсват.

Сенките ни се плъзгаха по тъмната стена.

Аз се бях подпряла на лакът и изучавах чертите на лицето му – волевата брадичка и широката, издадена напред челюст. Мързеливо разсъждавах върху възможността да му направя портрет, ала интересът бе прекалено слаб, за да се разпали от искрата на любопитството. От време на време му задавах въпроси колкото да не заспя.

А той помисли, че съм влюбена.

Търсещите ми очи с нюанс на напрежение са подвеждали не един или двама заблудени моряци към бездната.

Но какво да направя?

Виновна ли съм, че хората не различават котешкото любопитство от искрения интерес или комфорта от любовта?

– Това ли е жена ти? – попитах небрежно, играейки си с къдравите косъмчета по гърдите му. С другата си ръка посочих към снимката на нощното му шкафче.

Той кимна и изгаси цигарата си в пепелника помежду ни. После отвори очи и протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето ми.

– Чисто технически още не ми е станала жена, ала сме заедно от толкова отдавна, че няма мърдане. Не за друго… ами… – замълча сякаш търсеше подходящите думи. – Нямам нито енергията, нито времето, нито желанието да й търся заместничка.

– И защо трябва да търсиш каквото и да е? – повдигнах вежда, без да обръщам внимание на галещите ме пръсти. – Защото се предполага, че докъм трийсет и пет-шест трябва да си свил семейното гнездо? Дори и ако не ти се иска кой знае колко? Мислех, че не робуваш на очакванията.

Той се засмя горчиво.

– Всеки робува на очакванията. Дори аз. Въпреки всичко което казвам.

Огледах момичето от снимката. Не виждах от какво има да се оплаква. Беше толкова красива, че ако ме вълнуваше женската плът бих я скъсала от… любов, ако трябва да сме по-прилични. Естествена червена коса, бледа кожа и едва забележими лунички. Сините й очи светеха високомерно, като на човек, който осъзнава красотата си и е готов да се възползва от нея. В едната си ръка държеше черни слънчеви очила. Смееше се почти искрено, а със свободната си ръка прикриваше нежните белите хълмчета, подаващи се под лятната й рокля.

Излязох от позицията на лицемерен външен наблюдател, възхищаващ се на идеалната двойка. Не бе кой знае какво прозрение, че под лъскавата повърхност често лъсваха безброй пробойни… и докато се усетиш личният ти Титаник вече се носи стремително към дъното, вирнал гордо задница към възмутените небеса.

Взех снимката й в ръка, погледнах я многозначително, след това и него. Той си запали нова цигара и замислено, почти филмово прокара ръка през черната си брада.

– Да, знам какво ме питаш.

– Нищо не съм казала.

– Ти никога нищо не казваш. Обаче в същото време ме бомбардираш с толкова неизказани въпроси, че се чувствам като под обсада.

– От кога са халюцинациите ти? – подсмихнах се аз. – Може би трябва да се консултираш с психолог?

– Айде стига си се правила на интересна, знаеш много добре какво искам да кажа. – Забавно е когато успееш да накараш принципно хладнокръвен човек да си изпусне нервите.

– Тогава го кажи.

– Лисица.

– Лисиците са силно ощетени от природата с дребен ръст и все с нещо е трябвало да ги компенсира. Хитрост, например…

– … за да се ровичкат из слаборазвития мозък на едрия вълк?

– Може би… – прокарах пръсти по един от белезите по тялото си. Продължавах да го гледам с разсеяна веселост.

– Питаш се защо изневерявам на съвършена богиня като нея с…

– … нещо криво и грозно като мен? – подсказах му неудобната мисъл.

– Не ми вкарвай думи в устата.

– Помагам ти да изкараш това, което ти се върти из главата. Един вид мисловна клизма.

– Тебе не са ли те учили, че ровичкането в интимните мисли на хората е углавно престъпление?

– Пет пари не давам за мислите ти. Но с мен можеш да си позволиш да бъдеш искрен.

– Е, добре, макар че като за събота вечер… Истината е че най-голямата любов в живота й ще си остане тя самата. Егото й е като огромен балон, който така и не успях да спукам. Не би могла да обича, освен ако човекът отсреща не й предложи абсолютното си обожание. – Аха, психологическата инвазия не ме бе излъгала. Думите му просто потвърждаваха мислите ми. – Тя иска мъж, който ще й предложи всичко, ще й лази в краката, ще се унижава и ще пълзи като ранено животно само от една нейна остра дума. Да ме виждаш в тази роля?

– Защо ми задаваш отговори?

Той ме придърпа властно към себе си и се зае да си играе с гърдите ми, все едно това занимание му помагаше на концентрацията.

– И всъщност знаеш ли какво? Аз съм същия като нея. Същият гаден консуматор на чувства и обожание. Всички мислят, че съм се спрял на нея заради красивото й лице и перфектно тяло. – Сбърчи с отвращение орловия си ност. – Пълни тъпотии. Избрах я точно защото бе егоцентрична кучка и вярвах, че само такава би могла наистина да ме разбере. Смятах, че няма да си пречим и че мога да съжителствам само с такъв човек.

– Доста наивно от твоя страна.

– Уви… Неприятно е когато погледнеш към партньора си в живота и видиш всичко това, което най-много мразиш у теб самия. Отношенията ни варират от злобно съскане към пълно безразличие. Ето затова не ми пука от изневерите й. Нито пък на нея. – Засмя се и отметна глава назад. – Знаеш ли, по едно време даже се състезавахме кой има повече любовници и бройки? Сетне и това ни омръзна. Затова предпочитам да не е наоколо…

– И затова й изневеряваш точно с мен. – Пресегнах се към свещта и осветих лявата половина на лицето ми – онази, която бе изкривена от гротескния белег. – Защото мислиш, че никой друг не иска да ме чука… и ще ти дам обожанието, към което така отчаяно се стремиш. Ще съм готова да изпълня и най-дребния ти каприз от ужас да не ме напуснеш. – Думите ми биха могли да са плачливо стенание от сапунена опера или иронично намигване към баналната житейска ситуация. Интонацията е хитра гадина, може да те съсипе или да те въздигне. В зависимост от ситуацията и как можеш да си служиш с нея. При мен тя напълно липсваше и от това кожата му настръхна. Не знаеш каква реакция да очаква. Почти чувах мисълта му. „Проклети жени!”

В дъното на килера усетих раздвижване.

– Ама че свиня! – вирна обидено нос девойката с къса пола. Падаше си малко феминистка.

– Поне е искрен. – измърмори през два гълтока алкохоличката.

– И двамата сте фатално заблудени. – изкряска лудия клоун.

Моят любовник се размърда, отстрани ме от себе си и ме загледа разтревожено в очите.

– По-сложно е от това.

– Ох, приятелю мой. Защо хората винаги правят така? Когато не им стиска да си признаят някоя неприятна и грозна истина, се измъкват с обяснението, че е прекалено сложно. Кажи какво наистина мислиш?

Той замълча, сякаш осъзнал, че каквото и да каже ще бъде излишно. Избрах подходящия момент да се изправя грациозно над полегналата му фигура, да го прескоча и да се пресегна за дънките си. Обличах се бавно, като че изпълнявах езически ритуал, и всяко от движенията ми бе съвършено премерено. Давах му време да формулира мисълта си. За да не ме обвини, че не съм пожелала да го изслушам. Той остана потънал в мълчание и цигарен дим.

– Трябва да тръгвам.

Кимна разбиращо и стана, за да ме изпрати. Взех само скицника си и му оставих свещта. От нея така или иначе бе останало съвсем малко разтопен восък.

На вратата го оставих да ме целуне. Странна проява на интимност. Не отиваше на властната му натура. Сбогувах се с иронично козируване и повече не се обърнах.

Повече не го и видях. Обажда ми се доста пъти, ала каквото и желание да бях имала да го видя вече не бе там. Похотливата кучка с феминистки елементи ликуваше. Алкохоличката удави мъката си в още една бутилка водка. На лудата й бе все едно.

Що се отнася до мен самата, не му бях сърдита, нито ми пукаше как ме възприема – като грозница, вярна до смърт, или като хитра лисица, омайваща го с пушек и огледала. Това пак са думи и образи, помагащи на хората да се ориентират. Лепенки. Табелки около врата. Както пожелае, не съм господарка на мислите му, така че нека бъде свободен да ги плъзга както пожелае по скъпоценната ми личност… или нейната сянка.

Но веднъж възпримеш ли нещо или някого за даденост… е, нещата бавно и постепенно се сгромолясват. Дори и когато са породени единствено от желание за комфорт и леко, котешко любопитство.

Обичам да си заминавам от партитата, докато все още се забавлявам.

А вие трите там по-тихо, пречите ми да спя.

Photo source: http://zwartwitfotografie.com