Белези върху егото



Пушеше със затворени очи и изражение на лицето, което повечето хора биха нарекли блажено. Сгъна лявата си ръка и я подпря под главата си като възглавница върху твърдата дъска на леглото. Светлините бяха изгасени, ала върху ниската масичка бях оставила една свещ, според етикета с аромат на греяно вино, да догаря слабичката си светлинка. За по-романтично. При тази мисъл една от самоличностите ми, скрита в тайната стаичка на болния ми мозък, се разтресе със смеха на побъркан клоун. Другата бе кръстосала крака и сви рамене, докато късата й пола се набираше нагоре, за да разкрие, че не носи нищо, което да прикрие белотата на бедрата й.

„Какво пък толкова, хората искат да ги лъжат. Една дребна лъжа…”

„… води до още една дребна, после още една и още една, докато не събереш достатъчно точки и не преминеш към второ ниво – големите, дебели лъжи с аромат на канализация.” Това беше гласът на третата от персоните, обитаващи килера на подсъзнанието ми без да плащат наем. Никога не се разделяше с почти мъжкия, прояден от молци костюм. Кошмарната й коса и винаги пълната бутилка водка трепереха от конвулсиите на тялото й. Тресеше се като болна от Паркинсон, а очите й изскачаха от орбитите си като че ли бяха на пружина. Фъфлеше пиянските си философии точно като клошарите, крещящи сред случайните минувачи и свиващи се по входовете с бутилка евтино вино. На нейните пиянски слова лудата отвърна с поредната порция смях и така колелото се завърташе отново.

Честно, понякога имам желание да ги изгоня под претекст, че сметките трябва да се плащат. Или да ги натикам в най-дълбокото ниво на съзнанието си, където слънце не огрява и могат да изкарат остатъка от вечността в спорове и вътрешни конфликти. Там където гласовете им не могат да достигнат нишката на мисълта ми.

Засега се въздържам да го направя. Не знам… предполагам, че колкото и да ме дразнят, съм се привързала прекалено много към тях и по някакъв мазохистичен начин ще ми липсват.

Сенките ни се плъзгаха по тъмната стена.

Аз се бях подпряла на лакът и изучавах чертите на лицето му – волевата брадичка и широката, издадена напред челюст. Мързеливо разсъждавах върху възможността да му направя портрет, ала интересът бе прекалено слаб, за да се разпали от искрата на любопитството. От време на време му задавах въпроси колкото да не заспя.

А той помисли, че съм влюбена.

Търсещите ми очи с нюанс на напрежение са подвеждали не един или двама заблудени моряци към бездната.

Но какво да направя?

Виновна ли съм, че хората не различават котешкото любопитство от искрения интерес или комфорта от любовта?

– Това ли е жена ти? – попитах небрежно, играейки си с къдравите косъмчета по гърдите му. С другата си ръка посочих към снимката на нощното му шкафче.

Той кимна и изгаси цигарата си в пепелника помежду ни. После отвори очи и протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето ми.

– Чисто технически още не ми е станала жена, ала сме заедно от толкова отдавна, че няма мърдане. Не за друго… ами… – замълча сякаш търсеше подходящите думи. – Нямам нито енергията, нито времето, нито желанието да й търся заместничка.

– И защо трябва да търсиш каквото и да е? – повдигнах вежда, без да обръщам внимание на галещите ме пръсти. – Защото се предполага, че докъм трийсет и пет-шест трябва да си свил семейното гнездо? Дори и ако не ти се иска кой знае колко? Мислех, че не робуваш на очакванията.

Той се засмя горчиво.

– Всеки робува на очакванията. Дори аз. Въпреки всичко което казвам.

Огледах момичето от снимката. Не виждах от какво има да се оплаква. Беше толкова красива, че ако ме вълнуваше женската плът бих я скъсала от… любов, ако трябва да сме по-прилични. Естествена червена коса, бледа кожа и едва забележими лунички. Сините й очи светеха високомерно, като на човек, който осъзнава красотата си и е готов да се възползва от нея. В едната си ръка държеше черни слънчеви очила. Смееше се почти искрено, а със свободната си ръка прикриваше нежните белите хълмчета, подаващи се под лятната й рокля.

Излязох от позицията на лицемерен външен наблюдател, възхищаващ се на идеалната двойка. Не бе кой знае какво прозрение, че под лъскавата повърхност често лъсваха безброй пробойни… и докато се усетиш личният ти Титаник вече се носи стремително към дъното, вирнал гордо задница към възмутените небеса.

Взех снимката й в ръка, погледнах я многозначително, след това и него. Той си запали нова цигара и замислено, почти филмово прокара ръка през черната си брада.

– Да, знам какво ме питаш.

– Нищо не съм казала.

– Ти никога нищо не казваш. Обаче в същото време ме бомбардираш с толкова неизказани въпроси, че се чувствам като под обсада.

– От кога са халюцинациите ти? – подсмихнах се аз. – Може би трябва да се консултираш с психолог?

– Айде стига си се правила на интересна, знаеш много добре какво искам да кажа. – Забавно е когато успееш да накараш принципно хладнокръвен човек да си изпусне нервите.

– Тогава го кажи.

– Лисица.

– Лисиците са силно ощетени от природата с дребен ръст и все с нещо е трябвало да ги компенсира. Хитрост, например…

– … за да се ровичкат из слаборазвития мозък на едрия вълк?

– Може би… – прокарах пръсти по един от белезите по тялото си. Продължавах да го гледам с разсеяна веселост.

– Питаш се защо изневерявам на съвършена богиня като нея с…

– … нещо криво и грозно като мен? – подсказах му неудобната мисъл.

– Не ми вкарвай думи в устата.

– Помагам ти да изкараш това, което ти се върти из главата. Един вид мисловна клизма.

– Тебе не са ли те учили, че ровичкането в интимните мисли на хората е углавно престъпление?

– Пет пари не давам за мислите ти. Но с мен можеш да си позволиш да бъдеш искрен.

– Е, добре, макар че като за събота вечер… Истината е че най-голямата любов в живота й ще си остане тя самата. Егото й е като огромен балон, който така и не успях да спукам. Не би могла да обича, освен ако човекът отсреща не й предложи абсолютното си обожание. – Аха, психологическата инвазия не ме бе излъгала. Думите му просто потвърждаваха мислите ми. – Тя иска мъж, който ще й предложи всичко, ще й лази в краката, ще се унижава и ще пълзи като ранено животно само от една нейна остра дума. Да ме виждаш в тази роля?

– Защо ми задаваш отговори?

Той ме придърпа властно към себе си и се зае да си играе с гърдите ми, все едно това занимание му помагаше на концентрацията.

– И всъщност знаеш ли какво? Аз съм същия като нея. Същият гаден консуматор на чувства и обожание. Всички мислят, че съм се спрял на нея заради красивото й лице и перфектно тяло. – Сбърчи с отвращение орловия си ност. – Пълни тъпотии. Избрах я точно защото бе егоцентрична кучка и вярвах, че само такава би могла наистина да ме разбере. Смятах, че няма да си пречим и че мога да съжителствам само с такъв човек.

– Доста наивно от твоя страна.

– Уви… Неприятно е когато погледнеш към партньора си в живота и видиш всичко това, което най-много мразиш у теб самия. Отношенията ни варират от злобно съскане към пълно безразличие. Ето затова не ми пука от изневерите й. Нито пък на нея. – Засмя се и отметна глава назад. – Знаеш ли, по едно време даже се състезавахме кой има повече любовници и бройки? Сетне и това ни омръзна. Затова предпочитам да не е наоколо…

– И затова й изневеряваш точно с мен. – Пресегнах се към свещта и осветих лявата половина на лицето ми – онази, която бе изкривена от гротескния белег. – Защото мислиш, че никой друг не иска да ме чука… и ще ти дам обожанието, към което така отчаяно се стремиш. Ще съм готова да изпълня и най-дребния ти каприз от ужас да не ме напуснеш. – Думите ми биха могли да са плачливо стенание от сапунена опера или иронично намигване към баналната житейска ситуация. Интонацията е хитра гадина, може да те съсипе или да те въздигне. В зависимост от ситуацията и как можеш да си служиш с нея. При мен тя напълно липсваше и от това кожата му настръхна. Не знаеш каква реакция да очаква. Почти чувах мисълта му. „Проклети жени!”

В дъното на килера усетих раздвижване.

– Ама че свиня! – вирна обидено нос девойката с къса пола. Падаше си малко феминистка.

– Поне е искрен. – измърмори през два гълтока алкохоличката.

– И двамата сте фатално заблудени. – изкряска лудия клоун.

Моят любовник се размърда, отстрани ме от себе си и ме загледа разтревожено в очите.

– По-сложно е от това.

– Ох, приятелю мой. Защо хората винаги правят така? Когато не им стиска да си признаят някоя неприятна и грозна истина, се измъкват с обяснението, че е прекалено сложно. Кажи какво наистина мислиш?

Той замълча, сякаш осъзнал, че каквото и да каже ще бъде излишно. Избрах подходящия момент да се изправя грациозно над полегналата му фигура, да го прескоча и да се пресегна за дънките си. Обличах се бавно, като че изпълнявах езически ритуал, и всяко от движенията ми бе съвършено премерено. Давах му време да формулира мисълта си. За да не ме обвини, че не съм пожелала да го изслушам. Той остана потънал в мълчание и цигарен дим.

– Трябва да тръгвам.

Кимна разбиращо и стана, за да ме изпрати. Взех само скицника си и му оставих свещта. От нея така или иначе бе останало съвсем малко разтопен восък.

На вратата го оставих да ме целуне. Странна проява на интимност. Не отиваше на властната му натура. Сбогувах се с иронично козируване и повече не се обърнах.

Повече не го и видях. Обажда ми се доста пъти, ала каквото и желание да бях имала да го видя вече не бе там. Похотливата кучка с феминистки елементи ликуваше. Алкохоличката удави мъката си в още една бутилка водка. На лудата й бе все едно.

Що се отнася до мен самата, не му бях сърдита, нито ми пукаше как ме възприема – като грозница, вярна до смърт, или като хитра лисица, омайваща го с пушек и огледала. Това пак са думи и образи, помагащи на хората да се ориентират. Лепенки. Табелки около врата. Както пожелае, не съм господарка на мислите му, така че нека бъде свободен да ги плъзга както пожелае по скъпоценната ми личност… или нейната сянка.

Но веднъж възпримеш ли нещо или някого за даденост… е, нещата бавно и постепенно се сгромолясват. Дори и когато са породени единствено от желание за комфорт и леко, котешко любопитство.

Обичам да си заминавам от партитата, докато все още се забавлявам.

А вие трите там по-тихо, пречите ми да спя.

Photo source: http://zwartwitfotografie.com

5 thoughts on “Белези върху егото

  1. Неколов, разни житейски обстоятелства.🙂 На 7-ми септември се върнах от Италия, близо три седмици отмарях и се възстановявах от полевите условия там. Но от днешна дата преустановявам към режим на редовно пускане и отново ще се старая да има по нещо всеки ден, или минимум веднъж в седмицата. Както и да си довърша италианските пътеписи.

  2. Е как беше в Италия ? Успя ли да изучиш методите и стила на работа на Кармело Бене🙂

    • Вал, в най-скоро време ще си пусна всичките мемоари от братска Италия и какво научих там. За подгряване ще добавя в резюме, че основно се научих как да създавам нещо от нищо (много полезно с оглед на българското кино), как да контролирам кофти хора с кофти его и че Adobe Permiere e merda!!! И доста италиански псувни по време на монтаж.

  3. Дааа, съгласен съм за Adobe Permiere. Издържах я точно 2 седмици . Сега си работя с Ulead Video Studio 11 и нямам никакъв проблем.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s