Остави ме!


Захвърлих цигарата върху асфалта и я смачках с дебелата подметка на кожения си ботуш. Знам, уважаеми, изключително грозен навик, издаващ липса на възпитание и ниско ниво на култура. Ала това е един от онези гадни, вредни привички от които не мога, и най-вероятно нямам желание, да се откажа. Също като навика ми да се тъпча с мазни бургери, оставяйки кетчупа да се стича по брадичката ми. Или като двете кутии дневно синьо Виктори с които обичам да изтезавам белите си дробове. Всички онези дребни неща, които те убиват.

Предполагам последното ми е остатъчен ефект от уестърните. А точно сега се чувствах като мрачен каубой, натоварен с тежка и опасна мисия. Предчувствах блудкавия вкус на загубата и въпреки това си слагах главата в торбата с настойчивия хъс на начинаещ самоубиец.

Тук е време някой от вас да се обади и да ме тресне обратно на земята. Бива ли чак такъв драматизъм при положение, че си говорим за един най-обикновен разговор?

Принципно сте прави.

Ама нали сме хора на изкуството… Трябва да пораздуем малко нещата, иначе няма да е интересно.

Дръпнах ръкавите на кожения си шлифер, свих рамене и се отправих към входната врата на сивия, панелен блок.

Пазех си тази дреха за специални случаи… а защо бях решила, че това е такъв, не мога да ви кажа. Просто трябваше да налея малко акъл в главата на едно объркано хлапе.

„Все едно пък ти си много зряла!”, щеше да процеди през зъби Яна… ако сега не лежеше свита върху леглото ми, надрусана от успокоителни и с подпухнали от плач очи.

За миг се зачудих от каква позиция да се заема с Алекс… ала не го бях виждала от онази нощ в дискотеката и нямах представа как стоят нещата. А на превъзбудената и болезнена гледна точка на Яна, през слюнки отровна ярост и токсични сълзи, трудно можеше да се има доверие. Така че успокоих мислите и съмненията си, вързах ги на въженце в ъгъла да кротуват и бутнах надрасканата, метална врата с разклатени панти. Щях да импровизирам със стратегията, щом се изправех лице в лице с него.

Още от входа ме лъхна парфюма на разложението. Уханния облак от кучешка пикня и човешки екскременти удари носа ми. Ако бях една идея по-чувствителна щеше да ми се завие свят от толкова много аромати. Но и в това ми състояние положението бе достатъчно неприятно. Край вратите на живущите бяха струпани на не особено спретнати купчини промишлени количества найлонови пликчета, чието съдържание варираше от гниещи остатъци храна до употребявани дамски превръзки и памперси. Някои от тях собствениците дори не си бяха направили труда да приберат при останалия боклук, а се въргаляха покрай тях. Сладко и естествено, за какво да се напрягат?

Прескочих една локва урина от неизвестен произход, за да се кача до асансьора. Докато чаках античното приспособление да се размърда и да се дотътри до партера огледах още веднъж, почти с професионално любопитство, аранжимента на общите части. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, та да се досетя, че обитателите на тази чаровна кооперация не са особени фенове на разделното събиране на отпадъците.

Свих рамене и с известен процент предпазливост дръпнах лекьосаната дръжка на асансьорната врата, чудейки се дали ще изляза жива от там. Всеки имаше право да мизерства колкото си пожелае, стига да не пречи на околните. А явно тукашните бяха постигнали перфектна симбиоза по отношение на деградацията си. Само едно не можех да разбера: как се вписваше чистника Алекс в тази обстановка – комбинация между изпаднало студентско общежитие и конюшня.

Какво ли ме очакваше?

Гарсониерата, която бе наел преди седмица се помещаваше на четиринайстия етаж. Още нещо, върху което умувах, докато стисках носа си, та да не се задуша от отровните газове, витаещи из асансьорната кабинка. Откакто го помнех хлапето изпитваше натрапчива фобия от височини. Явно беше решил да се разбунтува на всички нива. Логиката ми подсказа, че ще бъда силно шокирана… до колкото нещо изобщо можеше да ме шокира. Ритнах една празно кенче кока-кола, от което още стичаха капки черна течност, докато излизах от асансьора на желания етаж. Тук вече имаше приятно разнообразие – в дъното на коридора се мъдреше огромен прозорец, който разпръскваше сумрачната светлина на стълбищното осветление… доколкото изобщо успяваше. Сигурно последния път, когато някой си е правил труда да го измие е било в чест на абитуриентския бал на Тодор Живков. Иначе картинката беше същата. А, прощавайте, пропуснах да спомена, че си присъстваха задължителните елементи към всяка уважаваща се мизерна кооперация – грозните опити за графити по стените, драсканиците с всякакви художнически средства, задължителните надписи като М + Н ВНЛ (Тази абревиатура няма да е зле да се ъпгрейдне на Вечно Нещастни в Лайната) или ЦСКА/Левски/добавете името на някой футболен отбор по желание са боклуци. Някои от апартаментите бяха подсигурени с допълнителна, желязна врата.

Апартамент номер четиридесет, където се помещаваше Блудния син, определено не бе един от тях. Зачудих се колко ли може да плаща за тая дупка. Стоварих цялата тежест на пръста си върху звънеца, ала той издаде само нещастен, писклив звук. Затова се наложи да използвам цялата тежест на юмрука си, та току-виж съм се справила с високите честоти на гърмящата музика от другата страна на вратата.

След пет минути упорито чукане от моя страна, бях удостоена с внимание. Паянтовата врата се отвори от непозната мен девойка на около двайсет и пет. Дългата й черна коса се виеше около стройното й тяло като водопад от лъскави змийчета. Очите, които издаваха някаква азиатска връзка в родословното й дърво, бяха напълно безизразни. Очи на човек, който трудно се впечатлява. Мой тип момиче. Носеше перверзна униформа на медсестра с изрязано деколте, огромен червен кръст под напиращите й цици и касинка, кацнала върху гарвановата й глава. Бе се подпряла собственически на касата на вратата, зяпаше ме в очакване и не казваше нищо. Само от време на време всмукваше по-малко от цигарата си и издишваше право в лицето ми.

Да, определено нямаше да мога да позная Алекс.

Откакто го помня е изпитвал титаничен ужас от всякакви жени… особено от толкова фатални госпожици.

Дали пък не бях сбъркала апартамента?

Накрая, щом приключих клиничното изследване се изкашлях, хвърли й една привидно глуповата усмивка и се облегнах също така собственически на вратата, запалвайки си нова цигара.

– Здрасти. Алекс вкъщи ли си е?

Девойката извъртя презрително очи, обърна се назад и се провикна към вътрешността на гарсониерата. Гласът й бе гърлен, с неопределен акцент. Говореше сравнително добре български, но на моменти се усещаше накуцване.

– Не сме се разбирали за тройка. Трябва плащаш двойно, ако тя участва.

Отдавна не се бях смяла толкова. Хванах се за корема и се отдадох на неколкоминутен идиотски кикот. Младата медицинска работничка явно ме разбра криво и ме изгледа с неприязън. Почукваше с дългите си, червени нокти по проядената от дървеници рамка и се опитваше да пробие дупка в главата ми. От дъното на апартамента се обади сънен глас.

– А?

Минута по-късно чорлавият и бос Алекс се появи зад новата си приятелка. Носеше само дънки, които закопчаваше движение. Осъзнах, че за пръв път го виждам без горна дреха. Всъщност и за пръв път го виждах в женска компания, ако не броя себе си и Яна. Като ме видя очите му просветнаха и той извика с нетипично висок и дрезгав глас. Сякаш бе дъвкал пирони или бе изпушил цял стек кофти цигари.

– Карла! В какви филми ме вкарваш, а?

По дяволите! Къде изчезна болезнено срамежливото дете, което никога не гледаше хората в очите. С него и преди си бяхме близки, но никога не е бил толкова ентусиазиран. Даже доста пъти му бях изнасяла лекция, че ако си мънка под носа, не може да се сърди, че никой не го разбира.

– Няма страшно, маце. Карла е пич, обаче е консервативна. Прави го само с мъже.

Хайде бе, вярно? От къде пък си толкова сигурен?

За това пиленце тук може и да направя изключение.

Хора са предавали убежденията си и за по-малко.

На проститутката явно й беше все тая, така че се прозя демонстративно и протегна ръка към Алекс с демонстративен жест.

– Ми хубаво, ако сме приключили да ми даваш парите и да си ходя?

Алекс протегна ръка към задния джоб на дънките си, измъкна две-три по-дребни, смачкани банкноти и ги връчи на пищната мацка.

– Страшна беше, бейби. – лепна й една влажна, кучешка целувка. – Хайде пак следващата седмица, а? – погали я по деколтето, докато й подаваше някакво кожено яке.

– Ми, имаш ми номера. Ако искаш друга униформа, трябва се обадиш първо.

– Окей, маце.

По дяволите! От кога пък стана толкова отворен? Макар че от километри му личеше, че новата му увереност е по-скоро придобита, отколкото вродена. И все още прясна-прясна.

Докато момичето с униформата излизаше той я плесна по задника. Тя се извърна и го изгледа зловещо. А той от своя страна само й се ухили с цигара между зъбите.

Веднага щом милосърдната сестра се изгуби надолу по коридора той прехвърли вниманието си към мен и ме тупна здраво по рамото. Отскочих леко назад, изненадана от жеста му.

– Хайде бе, Карла, от кога чакам да се появиш насам. Съвсем ме забрави ти.

– Аз? Ти се покри и спря да отговаряш на обажданията ми. Счупих си телефона да ти звъня. – обясних му аз назидателно, докато пристъпях през прага.

– Е, аре сега, не издребнявай. Добре дошла в скромния ми дом.

Скромен бе твърде нескромно определение.

Както стълбището, и тук съвсем не бе като в петзвезден хотел. Липсваше мокет, килим или каквото и да е друго, което да прикрие грозния паркет и дупките по него. В ъгъла една тлъста хлебарка закусваше с остатъци от трохи. Алекс сграбчи някакъв чехъл и го метна по домашния си любимец. Не направи други усилия да отърве паразита от съществуването му. Трикрилият гардероб бе единствената мебел в предверието, носеше всички белези на старостта и дебел слой прах. Паркетът сякаш активира цял оркестър некадърни музиканти, когато стъпих върху него с тежките си подметки. Скърцането звучеше мелодично в сравнение с този звук.

Алекс ме поведе към стаята, която ползваше едновременно за кухня и спалня. Леглото, което още носеше белезите на страстните му похождения, бе постлано с влажни, лепкави чаршафи. Изглеждаше порядъчно разнебитено и се зачудих дали при една по-интензивна сесия няма да се разпадне. Бе ми се случвало в една квартира. Порядъчно неприятно.

В ъгъла бяха складирани мивка, пълна до горе с неизмити чинии. Върху мръсната готварска печка до нея, качена върху някакъв мърляв шкаф, се кипреше поръждясало канче. Хладилникът от времето на баба ми издаваше жални звуци.

Алекс бе метнал остатъка от дрехите и бельото си върху един изкорубен стол. Не почувства необходимост да разтреби, задето имаше гостенка.

– Сядай де, настанявай се. Аз много не съм готов за гости, ако беше звъннала да кажеш, че идваш, щях да взема някаква водка или бира.

Отвори хладилника, където се мотаеше само някакво парче отдавна мухлясало сирене. Сви рамене и отново го затвори. Изправи се и се облегна на мивката.

– Сори, нищо няма. Мога да ти предложа вода от чешмата, нескафе…

– Спокойно, не се хаби. – казах аз, като си избрах един не толкова трагичен стол. – И без това няма да стоя много.

– Аха. Ми, както искаш, ще се радвам някой път да дойдеш за по-дълго.

Изкусителна оферта.

– Аз обаче ще си направя едно кафе, довечера съм нощна смяна в бара и трябва да съм кукуряк. – Зае се да вари вода в ръждясалото канче. Би следвало да го предупредя, че е опасно, ала в това жилище пълзяха толкова потенциални зарази, че всичко, което кажех щеше да е излишно.

– С какво изобщо се храниш?

– Е, айде сега, Карла, точно ти ли ще ми четеш лекции по здравословно хранене? – Вдигна едната си вежда. – Каквото падне, бургери, дюнери, боклуци разни. Нямам и много време за ядене. Бачкам доста, че то си трябват пари.

– Мда, ясно. Затова ли си се свил в тоя бълхарник? – заявих му без капка деликатност.

– Добре бе, принцесо, не всички живеем в петстаен апартамент на центъра. Заплатата не стига за сносно жилище.

– Обаче стига, за да я пилееш по курви. – Дори и да се беше засегнал от явното ми заяждане, не го показа с нищо.

– Ама е много яка, к`во ще кажеш? Не съм и вярвал, че някога ще си легна с такова гадже… Пък и униформата… стопи ми мозъка.

– Ами, щом й плащаш, ако ще и да си джудже с брадавици, пак ще си легне с тебе. – Плеснах се по челото.

– Да бе, Карлита…

– Не ме наричай така.

– Окей, Карла! – натърти той, показвайки първите признаци на раздразнение. – Не съм вчерашен. Просто е приятно да си сбъднеш дългогодишна секс фантазия. – Замълча малко, извади кибритена кутийка от джоба си и си запали цигара, докато чакаше водата да кипне. – Знаеш ли, първият път, когато се възбудих беше точно от една медицинска сестра.

– Благодаря, че сподели.

– Не бе, сериозно ти казвам. Беше когато влязох в болница, за апендисита, в пети клас. Оная вещица, Констанца, после ме накара да си идвам сам с градския транспорт. – Махна с ръка, като да прогони неприятен спомен. – Там сестрата беше… най-милото същество от женски пол, който бях срещал. Не носеше униформа, както Киара преди малко, беше без грим и бижута. Ала то хубавото тяло си личи и през дълга престилка. Представяш ли си? – обясняваше ми това с такъв детски блясък в очите, че ми идеше да се изсмея. – Тя ми слага абоката, а аз се надървям. Не знаех какво става… и как не пролича под чаршафите. Едвам изчаках да излезе от стаята. И добре, че дядото, с който бях в една стая спеше като пън. Леле…

Леле… а мислех, че аз съм извратена.

– Трябва да се обадиш на Яна. – прекъснах мечтанитео му по добрите, стари времена, когато невинността му за пръв път е била опетнена.

– Ужасна, както винаги! – изръмжа той през зъби и духа пламъчето от кибритената клечка. – Аз тук ти споделям нещо, което не съм казвал на никого, дори на Яна… правя ти истински духовен стриптийз, а ти ме връщаш така към битовизмите.

Не обърнах внимание на циничната му забележка. Изправих се, избутах стола назад и се доближих до него с решителен израз на лицето.

– Виж какво… тя наистина е съсипана. Откакто си се изнесъл само плаче и спи… и то благодарение на успокоителните.

– Да свиква.

– Не ти отива да си толкова жесток.

– Карла, обичам те все едно си ми родна плът и кръв… обаче тука не му е мястото да се месиш. – Погледът в тъмните му очи бе непоколебим… макар да ми се стори, че нейде дълбоко видях трепване на несигурност. – И не ми казавй какво ми отива и какво не. Писна ми други хора да ми дават в тон живота. Независимо дали си ти, Яна, филанкашията, кой ще да е. Не сме вече деца.

– Адски е тежко за нея. Били сте заедно буквално през всяка минута от съществуването си, как мислиш, че й се отразява това, че буквално си я изтрил от всякъде?

– Оше една причина да не се виждаме известно време. – Той се зае да си приготвя кафето. Надяваше се да не забележа треперенето на ръцете му. О, добър актьор си, приятелче. Ала не достатъчно. – Толкова се бяхме срастнали един с друг, че… това беше някаква шибана, извратена симбиоза.

– Не е това начива…

– Абе, Карла, на тебе нормално ли ти се вижда брат и сестра над двайсет години да спят в едно легло и да се гушкат?

– Тънката ми мисъл, Алекс, е че като просто се преструваш, че Яна никога не я е имало, че не е съществувала, въобще не си помагаш.

– Да, и тя е направила толкова за мен, пък аз съм само едно тъпо леке, женчо, такъв, дето вечно го бият и тя трябва да го защитава. – Удари плота с юмрук и се зае да блъска по стената. Не му обърнах внимание. Прекалено тийнейджърско поведение. Още бе във фаза, когато имаше нужда да се бунтува на някого. – Писна ми! Мамка му, писна ми, не го искам повече.

– Алекс, знаеш, че тя просто те обича. Вероятно твърде много.

– Ти пък какво знаеш за обичта? Самата ти си ми споделяла, че вече не си способна да изпитваш каквото и да е.

– Преувеличаваш. – свих рамене аз и се протегнах към пакета с цигари. – Може да не знам що за животно е обичта. Знам обаче, че хората се сриват, като им отнемеш нещо толкова скъпо. И това виждам с нея. И не искам да я гледам как се самобичува.

– Зарежи я тогава.

– Такова хлапе си. Мислиш си, че става ей-така, някой вече не ти е необходим и го зарязваш.

– Абе ти не ме ли чуваш? Аз съм отделна личност от нея. Само защото ми е близначка и цял живот ме е пазила означава, че й дължа живота си.

– Изкривяваш всичко.

– Винаги е било така. Тя, аз и ти… сами срещу целия свят. Не осъзнаваш ли колко е патетично това? Самотниците, аутсайдерите, ние срещу тях. Винаги се е държала така все едно някой иска да ни навреди. А всъщност… тази стена между нас и останалия свят си е само в нейното въображение. И аз имах смелостта да я прескоча. – Внезапно ме сграбчи за ръката като в транс. – Не ми казвай, че не чувстваш същото. Не ми казвай, че не ти е писнало и на теб. И не са ли всички онези мъже, с които се чукаш начин да избягаш?

Оставих го да си изпразни фрустрациите и не се опитах даже да отговоря на нападките срещу личния ми живот.

– Виж… разбирам те. Знам и мотивите които те движат. Понякога Яна наистина е… трън в задника. Има всички отличителни белези на обсебващата психопатка. Не иска да пострадаш, обгръща те с тази нейна обич като хищно цвете, в опит да те спаси. Разбирам, че имаш нужда от лично пространство. Но не одобрявам начина по който го правиш. Ти самия си тотално неориентиран.

– Сигурно. Обаче нямам как да се ориентирам, ако сестра ми ми диша във врата нон-стоп. Съжалявам. Сигурно изглеждам като гадняр, но ако и тя изкара малко време далеч от мен ще й помогне да се оправи. Току-виж си намерила и гадже. Вместо да ми набиваш клинци в главата, що не поговориш с нея, така да й кажеш, че сексът не е нещо мръсно. И че ако го прави това не означава, че е курва. Сещаш се.

– Ха… – изтръсках цигарата си директно върху мивката му. Там така или иначе беше достатъчно мръсно. – Мислиш, че не сме говорили за това?

– Именно. Сори, Карла. Знам, че ни мислиш доброто, но го чувствам като необходимост. Трябва да съм далеч от нея. Инак пак ще ме впримчи в нейния свят. Задушавам се.

– Окей, пич. Просто… обаждай й се от време на време, колкото да й кажеш, че си добре. Става ли?

– Може би след време… – той не ме погледна в очите.

– Добре. Бях длъжна да поговоря с теб… пък и да видя жив ли си. Липсваш ми в часовете. – Насочих се към вратата, а той тръгна да ме изпраща.

– Да, и ти ми липсваш. Идвай когато можеш. Само се обаждай предварително, че да не попаднеш на интересна сцена. – Ухили се по момчешки.

– Ох… – За пореден път се убеждавах, че колко в по-късна възраст някой се отдаде на разврат, толкова по-детинско отношение има.

– Идвай и в бара, ще ти забъркам от специалния си коктейл.

– Окей, Алекс. А между другото… – обърнах се към него на излизане. – Поне рисуваш ли още?

Той махна пренебрежително с ръка.

– За какво?

– Как за какво? Това си правил през целия си живот.

– Да, по настояване на Яна. А не ми е страст. Хич. Като ще се откъсвам от нея, ще се откъсна по всички параграфи.

– Ей, пикльо смотан! – Нервите ми не издържаха и го приковах към стена с една ръка. – Можеш да казваш каквото искаш, да не се виждаш с Яна, да не се виждаш и с мен, да изчукаш всяка проститутка, до която се докопаш. Но не ми говори, че рисуването не ти е страст, защото това са пълни лайна, ясно ли ти е? Познавам те, изрод такъв!

– Я вземи се успокой.

– Ти тъп ли си? Някой ден ще си преодолееш къснопуберските драми и кризи, и ще осъзнаеш, че си изгубил толкова много време! Не ми противоречи, чуваш ли? – За първи път в живота си усещах нещо като гняв. Макар и в силно притъпена форма. Думите ми звучаха студено и премерено. – Знам какво можеш, глупако. – Посочих осакатеното си лице. – Мислиш, че съм забравила портрета, който ми нарисува като бяхме в десети клас? Е, не, не съм! Знам колко бе вложено в него. Знам, че бе едно от най-човешките неща, които съм виждала. Знам, че си първия, който погледна отвъд белезите ми и отлюспи най-горния пласт. Направи ми истинска духовна дисекция тогава. Не ми казвай, че не го обичаш. Просто не ми минавай с тия простотии. И бъди така любезен… ако ще ме лъжеш, поне не лъжи себе си.

С тези думи го оставих да седи край вратата със зяпнала уста, и побързах да се изнеса от царството на вонята.

Пред входа си поех дълбока глътка въздух и затворих очи.

В известен смисъл… Алекс беше прав. Писнало ми бе от вечните драми. Нямах нужда от всичко това. Уморително е, особено когато си буфер в море от несигурност и комплекси.

И въпреки това… те бяха още един порок от който не можех да се откажа.

Също като мазните буреги.

И като цигарите.

И като навика да смачквам догарящия огън под обувката си.

За добро или лошо, бях обвързана с тези двамата до живот.

Хората са странни… и шокиращо глупави./

One thought on “Остави ме!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s