Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs

2 thoughts on “Лепкав махмурлук с вкус на дъжд

  1. хахахахаха искам ощееее! уникален! човек, напиши книга – щ я прочета с най-огромно удоволствие!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s