Саката годишнина


Сетих се да отбележа онова особено събитие за всеки млад (и не толкова млад) графоман, списващ блога си със старанието, с което някой хипохондрик лъска плочките на чисто новата си баня. Сетих се, че така и не съм го уважила и че няма да е лошо да драсна някой ред по повод изминалата една година откакто поддържам Хрониките. И в тази връзка, самопоздравлението ми е толкова на патерица, че надали има шанс някога да се възстанови. От друга страна ако аз не обръщам внимание на такива симпатични подробности, няма кой друг. Както гласи любимата ми поговорка „На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам.” Или „Ако сам не си направиш веселото, няма кой друг да ти го направи.” Хм. Последните звучат подозрително като философията на професионалния мастурбатор – самотен вълк. Неприятно. Предпочитам да мисля за виртуалното си аз като за умела стриптизьорка, разпиляваща около себе си воали от думи и оголваща без свян интимната си мисъл.

Все пак през последната година и горница направо надминах себе си по духовно (и не толкова духовно) разсъбличане. Оставих еротичните си фантазии и всички глупости, въртящи се денонощно из тиквата ми, да лъснат. Дори не се изчервявам при мисълта, че най-често срещаните ключови думи, отвеждаща обикновения потребител до Хрониките са „порно, секс” и други подобни. Е, то се предполага, че трябва да се считам за хиииипер напредничава – ма моля ви се, пиша за секс, ползвам мръсни думички, вижте ме какъв модерен творец съм. Напълно в правото си ще бъдете да ме обвините в позьорство. Или да се изнесете от тази страница. Или може би да останете.

Сигурно ще прозвучи като ужасно клише, но пиша за каквото ми се пише… и ако нещо от словоизлиянията ми изглежда така, сякаш съм се опитвала да шокирам някого… е, станало е напълно неволно.

За Хрониките… чувствам се все едно съм имала забивка за една нощ. Същата някак постепенно и несъзнателно премина в неангажираща връзка за чисто удоволствие. И докато се усетя, вече бях хваната в капана на сериозното обвързване.

Само че не мога да кажа, че това ме притесни.

Много неща дължа на това мое пространство. На първо място, научих се на дисциплина. Спрях да се оправдавам с творческия мързел и писателското блокиране. Ангажирах се сериозно към това да създавам по една история на ден. Мисля, че също така овладях до известна степен изкуството да не пиша твърде дълги разкази. Научих се как да изразя идеята си – ударно, като куршум – без да използвам океан от думи и безкрайни, точещи се описания. Върнах си апетита към разказването на историята – навика да пиша редовно и да се треса от удоволствие, докато го правя.

И да, звуча и като онзи ексхибиционист с шлифера в парка. После трудно ще излъжа някой за моминския си свян. Все едно. Личната ми философия е че каквото и да правиш трябва да си искрен, поне пред себе си. И все още вярвам в това. Въпреки всичко. Именно заради всичко.

И сигурно изглежда смешно човек да се радва на блога си така все едно му се е родило бебе. Какво да се прави, всеки има нужда да си отглежда постижения. Някои колекционират марки, употребявани презервативи, гаджета, брой на сменени квартири, кредитни карти. Аз колекционирам истории.

Тук уважаваният от мене Калоян най-вероятно ще възкликне: So fucking what? А аз ще му отвърна с разсеяна усмивка: Why not?

Никаква логика. Мисъл на протеза.

Най-същественото е че дори след тази изминала година имам още планове. Но за тях – по-късно.

До тогава – честит рожден ден на Хрониките и нека още дълги години имам здрави и непокосени от Паркинсон пръсти и неосакатен от Алцхаймер ум, за да ги поддържам.

Тук трябва да кажа нещо заключително, мъдро и жизнеутвърждаващо като „Обичайте се!” или „Не спирайте да бъдете креативни!”, а може би „Вярвайте в своята аура.” Тези реплики обаче ги оставям на гурутата. Или тези с претенции да са гурута.

Аз… ами аз съм си шматка без надежда за оправяне.