Късмет ли?!


Около всеки от нас има подобни хора, в чиито мозъци сякаш от родилното отделение е гравирана фразата „На всеки каквото му е писано.” Обясняват нещастията около себе си, неправдите и катастрофите със спасителната дума „късмет.” Какво да се прави, такъв му/й бил късмета. Той/тя никога не е виновен за случилото му се, единствено съдбата е решила да се изгаври с него/нея, като му прати лоша карма. Сигурно защото й е скучно и по цял ден си няма друга работа, освен да измисля какви нови злини да причини на клетите земляни. Или аурата му/й не била достатъчно защитена от зли очи и енергийни вампири. Или друга подобна дивотия.

Хората са странна порода. От една страна не спираме да се бием в гърдите за нашия разум, интелигентност и свободна воля. Това ни отличавало от животните. А в същото време щом изпаднат в неудобна ситуация, в която откровено са се издънили, взели са погрешно решение, сменят рязко посоката и се забиват в насрещното движение. Внезапно от „висши, разумни същества” преминават към марионетки, помръдвани насам-натам от анонимен кукловод, познат под артистичните псевдоними „Късмет” и „Съдба”. Логично. Позицията на жертвата на обстоятелствата е много по-изгодна. По-лесно е да кършиш ръце и да се пуснеш по топлите тръби на самосъжалението, надолу по които е разтворила алчните си, лигави челюсти депресията.

Думите „Аз сгреших” засядат на гърлото и задавят речта ни. Да си признаеш вината и зле направения избор изисква сила. За да се погледнеш в огледалото и да видиш грозните последствия от решението си ти е необходима смелост. Трудно е, също както е трудно да изпълзиш от меките, хлъзгави стени на мъката си. Тежка задача. Защо да се хабим, ако можем да се оправдаем с това, че ни е било писано и няма как да направим каквото и да е, за да променим „съдбата” си. Каквото и да е това последното.

Това не означава, че следва да отричаме ролята на шанса. Да, понякога смешните ни планове се разпадат като картонена кула, полята с киселина от едно незначително хвърляне на зарчетата. Едно-единствено обстоятелство, малко побутване с пръст и граденото рухва на принца на доминото. Не всичко зависи от прехвалената ни свободна воля и при определени ситуации нямаме право на глас.

Само че това не ви е оправдание, ако собственоръчно сте съсипали живота си чрез поредица от грешни решения.

Ситуация А. Момиче среща момче. Момчето се проявява като простак още при първите им контакти. Момичето си затваря очите и решава, че ще успее да го промени. Обича го. Женят се, ражда им се дете. Момчето систематично трови живота на момичето. Тя не се решава да направи нещо, за да се освободи от камъка на шията си. На детето му трябва баща, пък и какво ще кажат съседите. Въздъхва и присвива рамене с робско примириение. „На всеки каквото му е писано.”, тупа я по рамото някой. „Такъв ми бил късмета”, примирява се момичето.

Ситуация Б. Момче си търси работа. Напуснало е предходната по собствено желание, защото счита, че не са го оценили достатъчно. Подава документи, където може. Не получава отговор. Изпада в отчаяние. Погребва се в дома си, където се отдава на безцелен живот в интернет – фейсбук, сайтове за запознанства, уебкамери, игрички. Не прави нищо, не предприема следващия си ход. Въздъхва и гледа драматично към камерата. „Аз съм прокълнат, нямам никакъв късмет.”

Късмет ли? Съдба? Карма? До кога ще оправдавате грешките си с измислени, абстрактни понятия? За какво ви е тази интелигентност, ако не я ползвате? Замислете се за пропаданията в живота си и проследете назад линията на събитията. Колко от тях са започнати от грешни решения? От колко от тези грешки сте извлекли съответния извод, който да ви предпазва от подобни решения в бъдеще? Бъдете честни и си признайте за всеки път, когато животът ви е бил във ваши ръце, могли сте да постъпите другояче, а вместо това сте стъпили накриво и сте полетели право към калта.

Погрешният избор е нещо нормално. Не сме съвършени, по-слаби и уязвими сме отколкото си мислим. Податливи сме на ужасно много неща – манипулация, похот, емоции, липса на опит. Заслепяваме се един друг, лъжем се, използваме се, поставяме си кофти капани. На този свят няма светци. Ако някой е успял да ни заблуди в своята безупречност, можем да сме сигурни, че дълбоко в себе си е изпъстрен от хиляди пробойни и напоен с изискан аромат на гнилоч. Всеки е правил грешки през живота си.

Но ако до един етап можем да се оправдаем с това, че сме били малки, че не сме знаели, че не сме можели да предвидим изхода, с натрупването на житейски опит, подобни изказвания звучат смешно. Каква е била ползата от тази грешка, ако не сте се научили да си отваряте очите? И защо при осъзнаването, че сте направили крачка в страни не предприемате действия, които да ви върнат на правилната пътека?

Кофти тръпка е, но наистина никой не си взема поука от историята. Дори от личната си история. Предпочитаме да се задълбаваме в поредица от грешни решения, водени от железния принцип, че така ни било писано. На дъното на блатото е удобно, топличко е. Също като да си седиш край камина с горящи дръвца, да плачеш и да се вайкаш. „Ай, ай, все на нас ли, Господи, все на нас ли?”

Ти вземаш решението. Не бягай от отговорност. Гледай какво правят хората, а не се води по думите им. Думите са сила, която ако овладееш, владееш ума и сърцата на околните. Внимавай на кои думи се поддаваш, подир чий лицемер и фалшив отблясък тичаш. Мисли! И ако въпреки всичко сгрешиш, имай достойнството да си го признаеш, наместо да сочиш с пръст към Късмета без лице и име.

Късметът е за слабите. Постарай се ти да изградиш своя късмет.

Advertisements

Заразно зло: Сватба на 11.11.11



– Ще се ожениш ли за мен?

Въпросът изплющя като камшик през лицето му. Дребничкият мъж с кръгли очилца и резедаво сакенце едва не се задави с млечния си шейк. Вдигна глава към извисяващата се над него сянка и премига няколко пъти. Ако беше жена можеха да го обвиняват в предумишлен опит за съблазняване. Почеса се по оплешивяващото теме, ощипа пребледняващата си кожа.

Не, не сънуваше.

Точно до масата, където винаги се хранеше в любимата си закусвалня в близост до университета, бе застанала двуметрова брюнетка, нарамила пушка-двуцевка и потропваща с петнайсетсантиметровия тънък като скалпел ток на латексовия си ботуш. Не носеше нищо друго освен дълъг до прасците, кожен шлифер, на който първите три копчета бяха разкопчани. При нормални обстоятелства, воден от вродената си учтивост, щеше да предложи на това бедното дете да се загърне, че да не изстине. Все пак бе ноември, имаше грипове… Трябва да се пази човек, че после следват едни усложнения… ларингити, фарингити, ами и пневмониите… Но уви, в случая медицинските съвети му излязоха от главата, защото момата бе насочила пушката право срещу кръглата му глава.

Дългите й сребърни обици, изваяни като змии, потракваха заплашително.

– Питах „Ще се ожениш ли за мен!” – натърти тя със злокобен тон, в който се долавяха ледените нотки на раздразнението. – Всъщност не, не питам, ами ти го заявявам! `Айде ставай, ще те водя в съвета!

– Ама… как така? – Бе толкова стреснат, че разля част от млечния шейк върху сакото и бялата си риза. – Ама чакайте бе, госпожице, имате грешка.

– Ник`ва грешка няма! – озъби му се в нещо, което трябваше да е усмивка. – Ще се женим и толкова! Ставай и по-чевръсто, нямаме цял ден! Знаеш ли колко кандидат-булки трябваше да избия, за да се добера до тук, а?

– Хехе… Това някакъв майтап ли е? Колегите да не са ми направили скрита камера? – Човечецът показа острите си зъбки в опит да овладее положението.

– Бе я недей да ми остроумничиш! – Бясната бъдеща „булка” тропна с тока си, измъкна един малък кинжал от жартиера на бедрото си и го забоде в ръкава му. Той изпищя като прясно заклана невестулка. Реакциите на останалите посетители на заведението се простираше в границите от умереното безразличие до сеирджийско любопитство. – Ти знаеш коя дата сме днес?

– Ъ, прощавайте, забравих си календара и списъка със задачи в кабинета, ако искате да идем до там да го взема и да ви кажа? – предложи най-любезно той като не спираше да мига невинно.

– Ох, триста змии! – Чак сега забеляза триглавата змия, татуирана върху ръката й. – Ми че днес е 11-ти ноември 2011-та, ти на коя планета живееш?

– Е, сега, астрономия не сте ли учила в училище? – усмихна й се благо, като учител, откриващ трогателна правописна грешка.

– Да върви по дяволите тая астрология! Кой идиот вярва в зодии в днешно време?  – Изпъчи гърди мацката и потропа с маникюра си по темето му. – Не, днес е специален ден! Нумероложката ми каза, че такъв ден се случва веднъж на сто години! Сега е най-подходящия момент да се омъжа. И точно това ще направя!

– Е, добре де, няма лошо, малко да се опознаем, да видим ще се харесаме ли… – започна да блъфира, оглеждайки се за помощ от всички страни.

– Няма нужда. – отсече тя отривисто и го сграбчи за яката. Помъкна го без проблем през цялото заведение, все едно бе парцалена кукла. – Щом се вземем на тази дата, всичко ще ни тръгне по мед и масло, каквото ще да става! – Пусна го само за да опре двуцевката в гърбо му. – Нумероложката така рече. Пък аз вече минавам трийсетака, няма къде да ходя. Хубав, лош – ти ще си! Бегом пред мен!

Човекът с резедавото сако тръгна послушно пред нея с вдигнати ръце. Не посмя да изтрие дори избилата по челото му пот. Двамата излязоха от закусвалнята, съпроводени от тихи подхилквания и въздишки на облекчение.

Щом се озоваха на улицата бяха посрещнати от покъртителна гледка. Млади жени в булчински рокли бяха напъплили улицата и търчаха с развети фусти след бягащи като от дявола мъже. Израженията на последните изразяваха такава трагична обреченост, все едно ги преследваше стадо побеснели зомбита. Тук-таме имаше и по някоя девойка, бореща се опитваща да хапе по прасците влачещия я за косата мъж.

Брюнетката с пушката се оглеждаше на всички посоки и току преместеше мерника си от бъдещия съпруг към някоя евентуална съперница.

– Мой си е, първа си го заплюх! Хайде да те няма! – зъбеше се тя на други тежко въоръжени дами.

– Ама дайте да си сменя ризата поне? – Човечецът прибягна до последния си коз. – Бива ли така, с това леке на ризата да се женя?

– Супер си! – сряза го брюнетката. – В предния ресторант, където се пробвах, на един цялата му риза беше в кръв след като жена му му разби главата в масата.

Озовали се пред градския съвет бъдещата „щастлива” двойка бе посрещната от отчаяни писъци и още по-яростни викове. На влизане в ритуалната зала върху тях връхлетя Бюрократична лелка с очила и разчорлена сива коса. Гърдите й се издигаха и спускаха под плувналата в пот бяла риза. Лицето й бе разкривено и почервеняло от ярост, като на бабичка, която току-що са прередили на опашката за хляб.

– Къш! Да ви няма! И на тези преди вас обясних, и на вас ви казвам същото! Тука си има процедура! – Тя удари с пръст по една дебела купчина хартия.

– Дреме ми за процедурите! – изрева злокобно чернокосата. – Аз искам да се женя!

Тя трясна вратата зад себе си, за да спре потока от бесни младоженки и погледна към лелката със злокобно изражение.

– Да си се сетила по-рано, моме Калино! – Държавната служителка я опръска с яростните си слюнки. Цяло чудо бе как не съдържаха киселина. – Вие елементарна културна нямате ли бе? Брак не може да се сключи по-рано от трийсет дни! Заявление се подава, медицинско трябва да си издадете, че не сте болни от други болести, освен от глупост, декларация се попълва! То така ако ставаше… – Хайде, да ви няма!

Брюнетката остави младоженеца и тикна пушката под брадичката на лелката.

– Аз нещо казах ли?

Цевта бе подпряна плътно в челюстта й и дори да искаше, не можеше да отговори. Половинката й трепереше като лист.

– Ще се женя! Днес! `Айде, че нямам време за губене, трябва да се вземем точно в 11 часа и единайсет минути. Нумероложката така каза!

В този момент вратата се откърти от пантите си и тупна тежко върху червения мокет на ритуалната зала. Вдигна се облаче прах и на негово място застана дребничка блондинка с не по-малко свирепо изражение. Бе облечена в бял костюм за фехтовка и в ръцете си стискаше японски меч, сякаш изваден от аниме. Мечът бе висок колкото притежателката си и бе цяло чудо как още не бе получила херния.

– Назад, мръснице! – Тя насочи меча си към огнестрелната си съперница. – Мой е! Набелязала съм си го преди теб! Цяла седмица го следя! Астроложката ми направи любовен хороскоп! Той е моята половинка! Айде, да те няма!

– Да върви по дяволите астроложката ти, да вървиш по дяволите и ти! Мой си е! Кой превари той завари! Хайде да решим въпроса като мъже!

– Когато пожелаеш! – озъби се русата и нададе боен вик.

По някаква немислима логика и двете захвърлиха оръжията и се нахвърлиха една срещу друга както биха направили две котки. Заеха се да се дерат по лицата и телата и да хапят съперницата по слабите места.

На набедения младоженец цялата ситуация явно взе да му омръзва, защото пет минути след началото на хватката изкара от дълбокия си вътрешен джоб един старателно навит камшик и изплющя във въздуха. Двете се сепнаха и го погледнаха с неочаквано омекнали изражения. А той бе махнал маската на съседска добронамереност. Замахна още веднъж, камшикът изсвистя във въздуха и уцели двете побойнички по дупетата. Те изпищяха в унисон и го удариха на молба.

– Ах, вие, калпазанки с калпазанки! – изсъска той с усмивката на убиец психопат, току-що пуснат от затвора. – Ще ви дам аз една нумерология и астрология! Бягайте да се образовате, че като ви почна само на булки ще ми станете! – Камшикът отново погали любовно зачервената им кожа и разкъса дрехите им. По бузите им рукнаха сълзи от болка и двете се затътриха по корем към изхода на ритуалната зала.

Той се подсмихна, оправи гънките по дрехите си, прибра с едно движение камшика, намигна на Бюрократичната леля и се отправи към изхода.

– Прощавайте, госпожа. Ще се постарая момичетата да си вземат бележка.

На улицата, сред целия хаос, пишящи мъже и настървени булки, го чакаше черна кола. На мястото на шофьора пушеше зашеметяваща червенокоска.

– Всичко шест ли е, шефе? – попита го тя, когато мъжът с резедавото сако се настани на задната седалка с тежка въздишка.

– Невежество, Гилда, абсолютно невежество. – Каза той с трагизма на човек, който носи тежестта на света на раменете си. Или поне е изкарал достатъчно дълго време в напъни в тоалетната. – Хайде, мила, карай към следващата дестинация. Чака ни тежък ден. Как ги мразя, не е истина.

Гилда смачка цигарата си и я метна в пепелника на колата. Погледна го в огледалото за обратно виждане и му се усмихна приветливо.

– Гответе се за декември другата година, ще е двойно по-голяма лудница.

– Дано междувременно не измислят и тринайсти месец.

Sugar-free



Повечето двойки тук сядат съвсем близко един до друг. Сгушили се в ъгъла на дългата пейка, с ръце през гърба и сплетени пръсти. Или са кацнали на ръба на кокетните столове от ковано желязо, като коленете им се трият гальовно едни в други, а очите им плетат невидими нишки един към друг. Паяжини. Или корабни въжета. А в техните представи вероятно коват стълба към звездите. Сигурно за тях звездите се крият в погледа на другия.

Въпрос на гледна точка е дали са щастливи. Или просто друсани.

Моето момиче и аз не се докосваме. Вече не допира крака си до моя дори „уж случайно”, докато се настанява на стола, а румените й бузи се опъват от слънчевата й, наполовина детска, наполовина хитра усмивка. Не се протяга през масата, за да улови уморените ми, почернели и изцапани с тютюн пръсти. Седнали сме един срещу друг. Връзките, които останалите плетат се късат. На тяхно място остава нещо друго. Напрежение.

Дори не онази химия, която прониква през дрехите ти, разкопчава панталоните ти, подмокря бельото ти и те кара да се държиш като полудял от любов глупак. Любов? Може би хормонално щастие. Не е ли едно също?

Химията е като нетраен женски парфюм, впил се в дрехите ти след дълга любовна нощ. Изпарява се след първото пране. А това дяволско напрежение, тази злокобна електрическа енергия, която струи от двама ни и се забива в отсрещната страна, не ни е напускала през последната година. Дори в уж спокойните ни нощи, когато сме заключили кавгите в килера и се наслаждаваме от допира на кожите си.

Поръчваме. Без да обръщам внимание на упрека в изражението й си поискам двойно шварц кафе с блокче натурален шоколад до него. И до ден днешен възприема избора ми на напитка като лично предателство. Тя мрази кафе без захар. Не спира да ме гледа като наранено дете дори когато приятелски й подавам ненужните ми пакетчета. Разтваря опаковката с кахърно изражение и изсипва кристалчетата в пищната си напитка, озаглавена с цели облаци бита сметана и шоколадов топинг. Веднъж я запитах със зле прикрита насмешка кафе ли се предполага, че е това или пудел? Тя ме изгледа така обидено, че за миг почти ми стана неудобно. Почти. Едва не се разплака. Вечерта отказа да се чукаме и заспа, обърнала ми гръб. Още малко оставаше да ме изгони да спя на канапето.

Толкова не ми се беше сърдила дори когато ме хвана в изневяра.

Понякога наистина не мога да я разбера. Понякога ли? През повечето време. Като малко момиченце е – грее, смее се и докато се усетиш вече се сърди. Стъпил си в стъкларския магазин на нежната й душа с грубите си, кални ботуши и си осквернил девственочистия й, закътан свят. И дори не си го разбрал. А тя седи на колене в ъгъла на своето магазинче на мечтите, държи наполовина строшената стъклена статуетка и се взира в теб с плувнали в солена влага очни ябълки.

„Защо?”, пита те без думи.

И понятие си нямаш.

Знаех си, че не бива да се хващам с нея. Твърде е чувствителна за мен, а аз не съм достатъчно търпелив, за да съобразявам всеки свой жест с крехките й нерви. Не мога да пазя илюзиите й от счупване, нито да се преструвам на принца на бял кон, за да задържа усмивката й. Това е живота, кукло, стягай се и спри да цивриш за най-малкото нещо. Не съм ти баща, разбери го!

И в същото време нямам сили да й го кажа и да отстраня калните си обувки от белия, пухкав килим.

Нищо, че това ще е правилното решение.

Знам, че ще ми липсва, въпреки, че през повечето време ме полудява и почти изпитвам желание да я ударя.

Почти.

Не бих я определил като класическата „кифла.” Интелигентна е (иначе какво ли щях да правя с нея? Отдавна щеше да е минала в разряда за употребявани бройки), чела е една идея повече от обичайните й връстнички, през които бях преминал по време на дългия си житейски път. Когато я предразположиш проявява симпатично чувство за хумор. И смехът й… е някак сладък. Капризен съм по отношение на женския смях. Момиче, което се смее като слугиня, клюкарка или кокошка няма шанс за нещо повече от една нощ. Допирът до памуковите й коси и кремава кожа сякаш наистина ме връщат в едни по-невинни години. Като в онази песен на Гънс. Обожавам да я докосвам, дори когато помежду ни пълзи коварното електричество.

Но тя също не ме разбира, както и аз нея.

Не може да проумее нуждата ми от моменти на усамотение. Още едно лично предателство. Счита, че нямам нужда от нея и се чувства изоставена. Не приема любовта ми към пробождащия, остър вкус на горчивото кафе, нито към резкия, подпалващ приятно огъня зад гръдната ми кост аромат на любимото ми уиски. Не обича когато не й се обаждам или изчезна без да я предупредя. Не разбира, че това не е нищо лично спрямо нея, а аз просто съм такъв. Колкото и мили да са ми моментите с нея изпитвам необходимост да съм сам с мислите си. Тревожи се от това, че често не спя по цели нощи. Обвинява ме, че го правя нарочно, за да я дразня и да й причинявам остро безпокойство.

Не съм най-милия човек на света.

Но през нейния поглед понякога се виждам като чудовище.

Най-добрия изход от тази паяжина на илюзии и криви огледала е разреза. Един от двама ни следва да прояви мъжество и да разсече всички видими и невидими връзки помежду ни.

Така де… за какво да се лъжем?

Двамата не искаме едно и също.

Тя мечтае за уютен дом, пълен с красиви вещи. Камина, печени ябълки, сгушени в скута й деца на които да чете на глас, когато се уморят от игрите и лудориите си. Голяма градина за всички цветя, които е мечтала да посади. Да отглежда сама храната си. Копнее за пасторална идилия, меки тонове и дълги нощи на сладък ликьор край огъня, придружени от любовен шепот в дъжда.

Аз искам минималистичен апартамент в сърцето на града. Един голям и удобен матрак, маса, два стола и библиотека, която да заема цялата стена. Повече не ми трябва. Мечтая за скитнически живот от град на град, от бар на бар, да събирам историите на тъжни самотници, ронещи сълзи в чащата си и загадъчни красавици, на авантюристи и обикновени хора. Искам да пиша, може би някой ден да преодолея мързела си и да овладея изкуството на саксофона. И по дяволите, искам да чукам жени, различни от нея. Жени, които не са Тя. Други жени.

Знам, че съм задник и не заслужавам ангелче като момичето, кацнало срещу мен.

Точно за това все по-изкусителна става мисълта да стана от тази маса и да поема по нова сюжетна линия.

На нея й трябва нежен и романтичен младеж, който да й поднася рози, да пали свещи, за да се любува на чертите й в тъмното и да й шепне стихове на Пабло Неруда, докато пият заедно горещ шощолад.

На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път.

Раздялата е логична, а?

За какво да й губя времето?

За какво да губя моето собствено време?

И въпреки всички разумни доводи… не смея да направя първата крачка. Въпреки всичко, което ме дразни у нея, по свой начин я обичам. Вероятно не така както на нея й се иска.

И усещам, че ако пръв си тръгна някой ден ще съжалявам. И един ден, докато я наблюдавам от някой ъгъл как води децата си от друг мъж на училище, с горчивия вкус от кафе и уиски върху езика си, ще се псувам жестоко, задето съм се отказал доброволно от нея.

Не смея да се откъсна, искам да изчакам още малко. За още един миг да се порадвам на близостта й преди различията ни окончателно да ни тласнат по други пътища.

Подозирам, че и нея я движат подобни мотиви.

Но никога не бих могъл да съм напълно сигурен.

Точните й мисли вечно ще останат загадка за мен.

Мога единствено да ги гадая… а догадките ми произтичат изцяло от от шаблона, в който тя се е вкарала и който аз поех без дори да се замисля. Доброто момиче.

Усещам, че деня когато ще си кажем Сбогом идва.

Може би това ще е последния път, когато ще ми се разсърди толкова детски?

Събирам мига в колекцията си от пощенски марки.

Запазвам си го за по-късно, когато ще седя под нощната лампа и ще подреждам хронологично всички отлетели мигове.

Сметката, моля!

Image: Fantasy-Wallpapers