Sugar-free



Повечето двойки тук сядат съвсем близко един до друг. Сгушили се в ъгъла на дългата пейка, с ръце през гърба и сплетени пръсти. Или са кацнали на ръба на кокетните столове от ковано желязо, като коленете им се трият гальовно едни в други, а очите им плетат невидими нишки един към друг. Паяжини. Или корабни въжета. А в техните представи вероятно коват стълба към звездите. Сигурно за тях звездите се крият в погледа на другия.

Въпрос на гледна точка е дали са щастливи. Или просто друсани.

Моето момиче и аз не се докосваме. Вече не допира крака си до моя дори „уж случайно”, докато се настанява на стола, а румените й бузи се опъват от слънчевата й, наполовина детска, наполовина хитра усмивка. Не се протяга през масата, за да улови уморените ми, почернели и изцапани с тютюн пръсти. Седнали сме един срещу друг. Връзките, които останалите плетат се късат. На тяхно място остава нещо друго. Напрежение.

Дори не онази химия, която прониква през дрехите ти, разкопчава панталоните ти, подмокря бельото ти и те кара да се държиш като полудял от любов глупак. Любов? Може би хормонално щастие. Не е ли едно също?

Химията е като нетраен женски парфюм, впил се в дрехите ти след дълга любовна нощ. Изпарява се след първото пране. А това дяволско напрежение, тази злокобна електрическа енергия, която струи от двама ни и се забива в отсрещната страна, не ни е напускала през последната година. Дори в уж спокойните ни нощи, когато сме заключили кавгите в килера и се наслаждаваме от допира на кожите си.

Поръчваме. Без да обръщам внимание на упрека в изражението й си поискам двойно шварц кафе с блокче натурален шоколад до него. И до ден днешен възприема избора ми на напитка като лично предателство. Тя мрази кафе без захар. Не спира да ме гледа като наранено дете дори когато приятелски й подавам ненужните ми пакетчета. Разтваря опаковката с кахърно изражение и изсипва кристалчетата в пищната си напитка, озаглавена с цели облаци бита сметана и шоколадов топинг. Веднъж я запитах със зле прикрита насмешка кафе ли се предполага, че е това или пудел? Тя ме изгледа така обидено, че за миг почти ми стана неудобно. Почти. Едва не се разплака. Вечерта отказа да се чукаме и заспа, обърнала ми гръб. Още малко оставаше да ме изгони да спя на канапето.

Толкова не ми се беше сърдила дори когато ме хвана в изневяра.

Понякога наистина не мога да я разбера. Понякога ли? През повечето време. Като малко момиченце е – грее, смее се и докато се усетиш вече се сърди. Стъпил си в стъкларския магазин на нежната й душа с грубите си, кални ботуши и си осквернил девственочистия й, закътан свят. И дори не си го разбрал. А тя седи на колене в ъгъла на своето магазинче на мечтите, държи наполовина строшената стъклена статуетка и се взира в теб с плувнали в солена влага очни ябълки.

„Защо?”, пита те без думи.

И понятие си нямаш.

Знаех си, че не бива да се хващам с нея. Твърде е чувствителна за мен, а аз не съм достатъчно търпелив, за да съобразявам всеки свой жест с крехките й нерви. Не мога да пазя илюзиите й от счупване, нито да се преструвам на принца на бял кон, за да задържа усмивката й. Това е живота, кукло, стягай се и спри да цивриш за най-малкото нещо. Не съм ти баща, разбери го!

И в същото време нямам сили да й го кажа и да отстраня калните си обувки от белия, пухкав килим.

Нищо, че това ще е правилното решение.

Знам, че ще ми липсва, въпреки, че през повечето време ме полудява и почти изпитвам желание да я ударя.

Почти.

Не бих я определил като класическата „кифла.” Интелигентна е (иначе какво ли щях да правя с нея? Отдавна щеше да е минала в разряда за употребявани бройки), чела е една идея повече от обичайните й връстнички, през които бях преминал по време на дългия си житейски път. Когато я предразположиш проявява симпатично чувство за хумор. И смехът й… е някак сладък. Капризен съм по отношение на женския смях. Момиче, което се смее като слугиня, клюкарка или кокошка няма шанс за нещо повече от една нощ. Допирът до памуковите й коси и кремава кожа сякаш наистина ме връщат в едни по-невинни години. Като в онази песен на Гънс. Обожавам да я докосвам, дори когато помежду ни пълзи коварното електричество.

Но тя също не ме разбира, както и аз нея.

Не може да проумее нуждата ми от моменти на усамотение. Още едно лично предателство. Счита, че нямам нужда от нея и се чувства изоставена. Не приема любовта ми към пробождащия, остър вкус на горчивото кафе, нито към резкия, подпалващ приятно огъня зад гръдната ми кост аромат на любимото ми уиски. Не обича когато не й се обаждам или изчезна без да я предупредя. Не разбира, че това не е нищо лично спрямо нея, а аз просто съм такъв. Колкото и мили да са ми моментите с нея изпитвам необходимост да съм сам с мислите си. Тревожи се от това, че често не спя по цели нощи. Обвинява ме, че го правя нарочно, за да я дразня и да й причинявам остро безпокойство.

Не съм най-милия човек на света.

Но през нейния поглед понякога се виждам като чудовище.

Най-добрия изход от тази паяжина на илюзии и криви огледала е разреза. Един от двама ни следва да прояви мъжество и да разсече всички видими и невидими връзки помежду ни.

Така де… за какво да се лъжем?

Двамата не искаме едно и също.

Тя мечтае за уютен дом, пълен с красиви вещи. Камина, печени ябълки, сгушени в скута й деца на които да чете на глас, когато се уморят от игрите и лудориите си. Голяма градина за всички цветя, които е мечтала да посади. Да отглежда сама храната си. Копнее за пасторална идилия, меки тонове и дълги нощи на сладък ликьор край огъня, придружени от любовен шепот в дъжда.

Аз искам минималистичен апартамент в сърцето на града. Един голям и удобен матрак, маса, два стола и библиотека, която да заема цялата стена. Повече не ми трябва. Мечтая за скитнически живот от град на град, от бар на бар, да събирам историите на тъжни самотници, ронещи сълзи в чащата си и загадъчни красавици, на авантюристи и обикновени хора. Искам да пиша, може би някой ден да преодолея мързела си и да овладея изкуството на саксофона. И по дяволите, искам да чукам жени, различни от нея. Жени, които не са Тя. Други жени.

Знам, че съм задник и не заслужавам ангелче като момичето, кацнало срещу мен.

Точно за това все по-изкусителна става мисълта да стана от тази маса и да поема по нова сюжетна линия.

На нея й трябва нежен и романтичен младеж, който да й поднася рози, да пали свещи, за да се любува на чертите й в тъмното и да й шепне стихове на Пабло Неруда, докато пият заедно горещ шощолад.

На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път.

Раздялата е логична, а?

За какво да й губя времето?

За какво да губя моето собствено време?

И въпреки всички разумни доводи… не смея да направя първата крачка. Въпреки всичко, което ме дразни у нея, по свой начин я обичам. Вероятно не така както на нея й се иска.

И усещам, че ако пръв си тръгна някой ден ще съжалявам. И един ден, докато я наблюдавам от някой ъгъл как води децата си от друг мъж на училище, с горчивия вкус от кафе и уиски върху езика си, ще се псувам жестоко, задето съм се отказал доброволно от нея.

Не смея да се откъсна, искам да изчакам още малко. За още един миг да се порадвам на близостта й преди различията ни окончателно да ни тласнат по други пътища.

Подозирам, че и нея я движат подобни мотиви.

Но никога не бих могъл да съм напълно сигурен.

Точните й мисли вечно ще останат загадка за мен.

Мога единствено да ги гадая… а догадките ми произтичат изцяло от от шаблона, в който тя се е вкарала и който аз поех без дори да се замисля. Доброто момиче.

Усещам, че деня когато ще си кажем Сбогом идва.

Може би това ще е последния път, когато ще ми се разсърди толкова детски?

Събирам мига в колекцията си от пощенски марки.

Запазвам си го за по-късно, когато ще седя под нощната лампа и ще подреждам хронологично всички отлетели мигове.

Сметката, моля!

Image: Fantasy-Wallpapers

2 thoughts on “Sugar-free

  1. “На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път”

    Всички мъже харесват такива жени🙂 Точно описание🙂 Големи егоисти сме :))

  2. Радвам се, че точно улавям мъжката чувствителност.🙂
    Благодаря за оценката, г-н Ламот.
    А това трето лице, множествено число, което си използвал да не би да означава, че се разграничаваш от тези мъже?😉

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s