Заразно зло: Сватба на 11.11.11



– Ще се ожениш ли за мен?

Въпросът изплющя като камшик през лицето му. Дребничкият мъж с кръгли очилца и резедаво сакенце едва не се задави с млечния си шейк. Вдигна глава към извисяващата се над него сянка и премига няколко пъти. Ако беше жена можеха да го обвиняват в предумишлен опит за съблазняване. Почеса се по оплешивяващото теме, ощипа пребледняващата си кожа.

Не, не сънуваше.

Точно до масата, където винаги се хранеше в любимата си закусвалня в близост до университета, бе застанала двуметрова брюнетка, нарамила пушка-двуцевка и потропваща с петнайсетсантиметровия тънък като скалпел ток на латексовия си ботуш. Не носеше нищо друго освен дълъг до прасците, кожен шлифер, на който първите три копчета бяха разкопчани. При нормални обстоятелства, воден от вродената си учтивост, щеше да предложи на това бедното дете да се загърне, че да не изстине. Все пак бе ноември, имаше грипове… Трябва да се пази човек, че после следват едни усложнения… ларингити, фарингити, ами и пневмониите… Но уви, в случая медицинските съвети му излязоха от главата, защото момата бе насочила пушката право срещу кръглата му глава.

Дългите й сребърни обици, изваяни като змии, потракваха заплашително.

– Питах „Ще се ожениш ли за мен!” – натърти тя със злокобен тон, в който се долавяха ледените нотки на раздразнението. – Всъщност не, не питам, ами ти го заявявам! `Айде ставай, ще те водя в съвета!

– Ама… как така? – Бе толкова стреснат, че разля част от млечния шейк върху сакото и бялата си риза. – Ама чакайте бе, госпожице, имате грешка.

– Ник`ва грешка няма! – озъби му се в нещо, което трябваше да е усмивка. – Ще се женим и толкова! Ставай и по-чевръсто, нямаме цял ден! Знаеш ли колко кандидат-булки трябваше да избия, за да се добера до тук, а?

– Хехе… Това някакъв майтап ли е? Колегите да не са ми направили скрита камера? – Човечецът показа острите си зъбки в опит да овладее положението.

– Бе я недей да ми остроумничиш! – Бясната бъдеща „булка” тропна с тока си, измъкна един малък кинжал от жартиера на бедрото си и го забоде в ръкава му. Той изпищя като прясно заклана невестулка. Реакциите на останалите посетители на заведението се простираше в границите от умереното безразличие до сеирджийско любопитство. – Ти знаеш коя дата сме днес?

– Ъ, прощавайте, забравих си календара и списъка със задачи в кабинета, ако искате да идем до там да го взема и да ви кажа? – предложи най-любезно той като не спираше да мига невинно.

– Ох, триста змии! – Чак сега забеляза триглавата змия, татуирана върху ръката й. – Ми че днес е 11-ти ноември 2011-та, ти на коя планета живееш?

– Е, сега, астрономия не сте ли учила в училище? – усмихна й се благо, като учител, откриващ трогателна правописна грешка.

– Да върви по дяволите тая астрология! Кой идиот вярва в зодии в днешно време?  – Изпъчи гърди мацката и потропа с маникюра си по темето му. – Не, днес е специален ден! Нумероложката ми каза, че такъв ден се случва веднъж на сто години! Сега е най-подходящия момент да се омъжа. И точно това ще направя!

– Е, добре де, няма лошо, малко да се опознаем, да видим ще се харесаме ли… – започна да блъфира, оглеждайки се за помощ от всички страни.

– Няма нужда. – отсече тя отривисто и го сграбчи за яката. Помъкна го без проблем през цялото заведение, все едно бе парцалена кукла. – Щом се вземем на тази дата, всичко ще ни тръгне по мед и масло, каквото ще да става! – Пусна го само за да опре двуцевката в гърбо му. – Нумероложката така рече. Пък аз вече минавам трийсетака, няма къде да ходя. Хубав, лош – ти ще си! Бегом пред мен!

Човекът с резедавото сако тръгна послушно пред нея с вдигнати ръце. Не посмя да изтрие дори избилата по челото му пот. Двамата излязоха от закусвалнята, съпроводени от тихи подхилквания и въздишки на облекчение.

Щом се озоваха на улицата бяха посрещнати от покъртителна гледка. Млади жени в булчински рокли бяха напъплили улицата и търчаха с развети фусти след бягащи като от дявола мъже. Израженията на последните изразяваха такава трагична обреченост, все едно ги преследваше стадо побеснели зомбита. Тук-таме имаше и по някоя девойка, бореща се опитваща да хапе по прасците влачещия я за косата мъж.

Брюнетката с пушката се оглеждаше на всички посоки и току преместеше мерника си от бъдещия съпруг към някоя евентуална съперница.

– Мой си е, първа си го заплюх! Хайде да те няма! – зъбеше се тя на други тежко въоръжени дами.

– Ама дайте да си сменя ризата поне? – Човечецът прибягна до последния си коз. – Бива ли така, с това леке на ризата да се женя?

– Супер си! – сряза го брюнетката. – В предния ресторант, където се пробвах, на един цялата му риза беше в кръв след като жена му му разби главата в масата.

Озовали се пред градския съвет бъдещата „щастлива” двойка бе посрещната от отчаяни писъци и още по-яростни викове. На влизане в ритуалната зала върху тях връхлетя Бюрократична лелка с очила и разчорлена сива коса. Гърдите й се издигаха и спускаха под плувналата в пот бяла риза. Лицето й бе разкривено и почервеняло от ярост, като на бабичка, която току-що са прередили на опашката за хляб.

– Къш! Да ви няма! И на тези преди вас обясних, и на вас ви казвам същото! Тука си има процедура! – Тя удари с пръст по една дебела купчина хартия.

– Дреме ми за процедурите! – изрева злокобно чернокосата. – Аз искам да се женя!

Тя трясна вратата зад себе си, за да спре потока от бесни младоженки и погледна към лелката със злокобно изражение.

– Да си се сетила по-рано, моме Калино! – Държавната служителка я опръска с яростните си слюнки. Цяло чудо бе как не съдържаха киселина. – Вие елементарна културна нямате ли бе? Брак не може да се сключи по-рано от трийсет дни! Заявление се подава, медицинско трябва да си издадете, че не сте болни от други болести, освен от глупост, декларация се попълва! То така ако ставаше… – Хайде, да ви няма!

Брюнетката остави младоженеца и тикна пушката под брадичката на лелката.

– Аз нещо казах ли?

Цевта бе подпряна плътно в челюстта й и дори да искаше, не можеше да отговори. Половинката й трепереше като лист.

– Ще се женя! Днес! `Айде, че нямам време за губене, трябва да се вземем точно в 11 часа и единайсет минути. Нумероложката така каза!

В този момент вратата се откърти от пантите си и тупна тежко върху червения мокет на ритуалната зала. Вдигна се облаче прах и на негово място застана дребничка блондинка с не по-малко свирепо изражение. Бе облечена в бял костюм за фехтовка и в ръцете си стискаше японски меч, сякаш изваден от аниме. Мечът бе висок колкото притежателката си и бе цяло чудо как още не бе получила херния.

– Назад, мръснице! – Тя насочи меча си към огнестрелната си съперница. – Мой е! Набелязала съм си го преди теб! Цяла седмица го следя! Астроложката ми направи любовен хороскоп! Той е моята половинка! Айде, да те няма!

– Да върви по дяволите астроложката ти, да вървиш по дяволите и ти! Мой си е! Кой превари той завари! Хайде да решим въпроса като мъже!

– Когато пожелаеш! – озъби се русата и нададе боен вик.

По някаква немислима логика и двете захвърлиха оръжията и се нахвърлиха една срещу друга както биха направили две котки. Заеха се да се дерат по лицата и телата и да хапят съперницата по слабите места.

На набедения младоженец цялата ситуация явно взе да му омръзва, защото пет минути след началото на хватката изкара от дълбокия си вътрешен джоб един старателно навит камшик и изплющя във въздуха. Двете се сепнаха и го погледнаха с неочаквано омекнали изражения. А той бе махнал маската на съседска добронамереност. Замахна още веднъж, камшикът изсвистя във въздуха и уцели двете побойнички по дупетата. Те изпищяха в унисон и го удариха на молба.

– Ах, вие, калпазанки с калпазанки! – изсъска той с усмивката на убиец психопат, току-що пуснат от затвора. – Ще ви дам аз една нумерология и астрология! Бягайте да се образовате, че като ви почна само на булки ще ми станете! – Камшикът отново погали любовно зачервената им кожа и разкъса дрехите им. По бузите им рукнаха сълзи от болка и двете се затътриха по корем към изхода на ритуалната зала.

Той се подсмихна, оправи гънките по дрехите си, прибра с едно движение камшика, намигна на Бюрократичната леля и се отправи към изхода.

– Прощавайте, госпожа. Ще се постарая момичетата да си вземат бележка.

На улицата, сред целия хаос, пишящи мъже и настървени булки, го чакаше черна кола. На мястото на шофьора пушеше зашеметяваща червенокоска.

– Всичко шест ли е, шефе? – попита го тя, когато мъжът с резедавото сако се настани на задната седалка с тежка въздишка.

– Невежество, Гилда, абсолютно невежество. – Каза той с трагизма на човек, който носи тежестта на света на раменете си. Или поне е изкарал достатъчно дълго време в напъни в тоалетната. – Хайде, мила, карай към следващата дестинация. Чака ни тежък ден. Как ги мразя, не е истина.

Гилда смачка цигарата си и я метна в пепелника на колата. Погледна го в огледалото за обратно виждане и му се усмихна приветливо.

– Гответе се за декември другата година, ще е двойно по-голяма лудница.

– Дано междувременно не измислят и тринайсти месец.