Една нощ през самотния ноември


– Ей-сега отивам да се изпикая и после ще дойда да ти кажа „чао”! – Очилатият се ухили като малко дете, натъпкано с весели хапчета от някой садистичен доктор, който го счита за твърде „енергично”. Олюля се леко, хвана се за барплота, а острият му дъх парна лицето ми. В първия момент не успях да реагирам подобаващо и му хвърлих най-умното си изражение на току-що изплувал от тежък махмурлук пияница. Когато постфактум момента мина се превих на две, улових се за корема и побързах да избухна в маниакален смях, преди да съм породила в околните съмнението, че страдам от менструални болки. Наведох глава към пода, неспособна да се изправя, а около очите ми изби влага от кикот. Конвулсиите бяха по-ужасни и от тежка, грипозна кашлица. Най-сетне се окопитих, преди да премина в областта на истерията. Плъзнах лакти по бара, изтрих очите си от неприятните изпарения и гаврътнах последните две глътки от водката си на екс.
Около мен вечерта постепенно се сгромолясваше към дъното на вездесъщата скука. Почти нямаше хора, а до приятно опиянения ми слух достигаха остатъчни парчета разговори от другото помещение. Фокусът ми се премести към най-близкото до мене кожено кресло. Там, в не особено елегантна поза, се бе проснал представител на мъжкия пол, който някога може и да е бил млад. Понастоящем доводите в полза на това твърдение бяха по-малко и от космите без въшки по брадата на клошар. От полуотворената му уста се спускаше тънка лигичка, кичури прошарена коса покриваха лицето му, ако не беше музиката сигурно щях да чуя тихото му похъркване. А лявата му ръка се бе впила в бутилката бира, която държеше с такава сурова решителност, с която удавникът се лови за протегнатото му от полуразкапали се зомбита-пирати въже.
„Маце, стига с метафорите!” Един от гласовете в главата ми се размърда, замахвайки заплашително с презрял домат.
– Окей, пичове и дами, аз ще си ходя. – Излишно се сбогувах с малкото останали трезви (или поне в адекватно опиянено състояние), отклоних поканите на един-двама да ме изпратят до най-близката стоянка за таксита и се заех с нелеката задача да изкачвам стълбите към горното ниво на барчето. Малко преди окончателно да отплувам, се провикнах надолу. – И много поздрави на пикаещия.
Някой се изхили.
Май от това пияният тип с бирената бутилка се пробуди, защото ми метна един кървясал поглед през джунглата по лицето си. Макар и в онази нощ първичните ми инстинкти да спяха кротко ранния си зимен сън, пък и не го намирах за особено привлекателен, за миг се изкуших да се върна. След което щях да го хвана за косата, да изнасиля устната му кухина с езика си и тъкмо, когато се намира в състояние на тръпнещо очакване, да забия юмрука си в окото му.
„Секс и насилие… нищо ново.”
„Нищо ново няма под слънцето, нали знаеш?”
Реших да се въздържа.
Отправих се с тихи, котешки стъпки към изхода, за да ме лъхнат градските миазми и бялата мъгла навън. Докато вървях към най-близкото такси осъзнах, че все още не ми се прибира. Нямах особено желание да се връщам в бара, ала и идеята за домашния уют и топлото легло още не ме блазнеше достатъчно. Отдавна не си бях правила класическата нощна разходка. Някога, когато живеех на пет минути от бара, го правех всяка вечер, със слушалки в ушите и очи, вперени в заобикалящия пейзаж и луната.
Нощта не беше романтична.
Вероятно най-умното бе да се пъхна в някое топло такси с включено парно. Тъмнеещите стъкла на колите вече се покриваха със скреж, а на пет стъпки пред мен не се виждаше почти нищо от дъха на мъглата – сивобелезникава стена, разтваряща се под напора на тялото ми.
Не беше най-подходящото време за разходки.
Само че краката ми не действаха в съгласие с разума и вече ме водеха далеч от Съдебната палата и спрелите наблизо таксита, неоново жълти насред тъмната нощ.
Студът охлади страните ми, докато вървях бавно насред трамвайната линия по Граф Игнатиев. Сложих си кожените ръкавици, тъй като миг по-късно щях да имам две ледени кубчета наместо ръце. Дяволски странно – едновременно изтрезнявах от ледения вятър, играещ си с косите ми и в същото време обстановката нокаутираше усещането ми за реалност. Като че ли бях пропълзяла в ухото на някой от баровите обитатели и сега се разхождах по улиците на наркоманските им съновидения.
Група клошари изплуваха като островче сред блатото. Бяха седнали един до друг пред някакъв магазин за бельо, търкаха вкочанените си пръсти върху евтините бутилки с вино и пластмасовите шишенца евтина ракия и си шушнеха нещо неразбираемо. Сякаш си говореха на таен език, който спиртосания ми мозък не дешифрираше. Спрях се по средата на улицата, за да ги погледам. Няколко минути зяпах, удивена от контраста между безизразния поглед на пластмасовата манекенка по жартиери и силиконови чорапи и ухиления тип в анорак на дупки, надигащ шишенцето до напуканите си устни. Пичовете видяха, че ги съзерцавам и ми викнаха за поздрав. Махнах многозначително с ръка и им пуснах най-малко идиотската си усмивка. Поканиха да ми дойда при тях, един даже размаха капачка с ракия към мен. Засмях се, благодарих им и се обърнах, за да продължа нощната си разходка.
Сигурно трябваше да ме е страх да се мотая така.
Ала в такива моменти единствено съжалявам за липсата си на качествен фотоапарат.
Тъкмо се бях впуснала в псевдофилософски разсъждения за това каква е вероятността точно този момент да се повтори при по-благоприятни за мен обстоятелства.
И тогава някой грубо дръпна качулката на палтото ми и ме дръпна в странична уличка. Ако щете ми вярвайте, но дори тогава не усетих страх. Единствено някакво смътно усещане за изненада. Както и тъпа болка в лявата ръка, когато се ударих в студения асфалт. Нечие меко и тежко тяло се стовари върху гръдния ми кош и ме притисна плътно към земята. Премигнах няколко пъти, ала не можах да различа лицето в мъглата. А и устните ми бяха запечатани от ръката му.
Ръцете ми някак се бяха оказали свободни, което ми позволи да се опитам да го оттласна от себе си. В крайна сметка дробовете щяха да ми трябват по-късно.
Също така обаче анонимният ми нападател бе достатъчно упорит… или по-скоро пиян, та забавените му реакции и повечето му килограми пречеха на крайната ми цел.
– Ти ангел ли си?
„Кофти късмет, приятелче. Забравих си ореолчето вкъщи тази вечер.”
Изръмжах нещо заплашително в отговор.
– Не се плаши. Аз… п-п-просто… исках… да се гушна с някого…
Ще ме разплачеш.
Мигнах още няколко пъти, изправих глава и почти сблъсках челото си с пияницата от бара.
– Само се вдигни от мен и ти обещавам повече от гушкане.
Отне му цяла вечност, докато изпълни желанието на сърцето ми. Хълцаше и се олюляваше, от време на време се разтърсваше от кашлица. Но в крайна сметка успя да премести туловището си и да тупне в най-близката локва. Облиза устни и протегна ръка към косата ми. Дръпна я назад, все едно се готвеше да ми вземе скалпа и ме придърпа към себе си. Целувката беше порядъчно лигава, ухаеща на бира, чипс, фъстъци и повръщано. Реших, че една есенция повече няма да ми дойде никак зле, така че преди нещастникът да се усети вече бях впила зъбите си в долната му устна. Направих го с особено ожесточение и преглътнах струйката кръв. Главата ми леко се замая от металическия вкус, та побързах да се отдръпна от квичащото от болка създание. Изправих се бързо, а той остана да ме зяпа с навлажнени очи и протегнати ръце.
– Не ме ли обичаш?
Шибнах му един в зъбите и той се строполи назад, образувайки малка червена локвичка върху тротоара.
Не че съм майстор на бойните изкуства. Просто беше толкова на ръба, че дори и юмрука на петгодишно щеше да го прати от другата страна. Чак тогава страхът нахлу във вените ми като адреналинова инжекция. Клекнах бързо, поставих пръсти върху шията му и допрях глава до гърдите му. Още имаше пулс и дишаше. От устата му се носеше нестройно хъркане. Чак тогава си позволих да се отпусна и да промърморя филмовата си реплика.
– Винаги, бейби.
Така както се бе свил на земята, обгърнат от нощния мрак и гъстите облаци, изглеждаше измамно уязвим. За момент почти изпитах желание да го прибера у дома, да го изкъпя, нахраня и да му даря малко нежност. Хм. Почти е ключовата дума.
Остатъка от това чувство ме накара да се пресегна и да пусна омачкана банкнота от пет лева в ръката му.
– Вземи си такси, да не кажеш, че съм те обрала. – Изтрих окървавените си устни и с известно поклащане продължих хода си нагоре по улицата. Зад себе си чух неясно мърморене и шумолене от плат, но не се обърнах.
Пред Мимас се разиграваше семеен скандал за радост на уморените и накацали наоколо таксиджии. Млада жена с тигрово палто, което едва й стигаше до кръста крещеше срещу някакво момче на не повече от осемнайсет с провиснала долна устна и повече пиърсинги от фасовете по земята. Дамата бе същинска цветна факла от гримове и размазано червило насред мрачната нощ. Точно в този момент по алените й устни бе избила пяна.
– Знам те аз тебе! – размахваше гневен пръст дългокраката мома. Чудех се как не се е пребила още върху огромните си токове. – Само се чудиш коя да наебеш, цяла вечер те гледам. Всички други, само не и мене. Че к`во ми е бе?
– Ма, госпожа, аз не ви познавам…
– Госпожа ще викаш на майка си, чуваш ли, бе, келеш нещастен!
Още една минута размяна на подобни пиперливи реплики и изгубих интерес към това нежно създание и обекта на любовните й чувства. Усетих внезапен прилив на глад и се приютих в рая на мазната храна. Един мазен бургер и приказки с някакъв прегладнял поет, мъчещ се да се нахрани с шепа мизерни пържени картофки, бяха достатъчно време, та зората да пукне.
Купих му бургер, а той ми написа стихотворение върху кибритена кутийка. Винаги съм мечтала да съм нечия муза.
Когато излязох навън трамваите вече насичаха и последните остатъци нощна тишина с металното си тракане.
А мъглата още не се бе вдигнала.
Време бе да я туширам с малко кафе без захар.

Проклятие… отново равносметка – ІІ-ра част



3. Кино

– През 2011 г. – Не е нищо ново под слънцето, че киното е работа в екип и там една лястовичка пролет не прави. През изминалата година стигнах до извода, че ако не си нагазил в същността на материята, ако не си бил на снимачна площадка, пък била и импровизирана такава, ако не е трябвало да се справиш с куп трудности – егоцентрични режисьори, самовлюбени актьори, проблеми с монтажа – трудно можеш да напишеш киносценарий. Едно е да седиш в уютната си стаичка и да изсмукваш нещата от пръстите си, съвсем различно е когато имаш опит в самия занаят. Опит, почерпан и от работата с умерени в егото си режисьори, умни актьори и креативни монтажисти. Помага ти също така да усмириш собственото си его и да го подчиниш на крайния резултат. Работата ти се подобрява значително, ако си имал практически опит. Но за това ще пиша по-подробно в пътеписите ми за CinemaDaMare. Само ще вметна, че горещо препоръчвам на всеки, който има желание да се занимава с кино да си потърси къде да кара стаж. Дори да е неплатен. Следващото ниво е студентския филм. И не си губете времето, ами започвайте да снимате/пишете/планирате, дори да нямате спонсорство, дори бюджета ви да е жълти стотинки. Ако имате добра идея и качествен екип, който да я осъществи, парите са последния ви проблем. А в случай, че имате по-големи амбиции, поинтересувайте се от различните workshop-ове и пичинг форуми. Само без хленч и самосъжаление. В тази връзка що се отнася до кино опита ми 2011 година беше безценна.
– Next year. Тук ще пестя конкретните си планове, защото са наистина конкретни, а и аз имам своите суеверни страхове. Като това да говоря за даден проект, докато е още в подготвителната фаза. Нека само кажа, че евентуално през тази есен, зима или в началото на следващата година стискайте палци моя милост да пусне покана за премиера. Толкова ще кажа за сега.

4. Пиене/Събития

През 2011 г. – За пръв път четох моя работа на живо, по време на прословутото Литературно букаке в края на годината, на 29-ти ноември. В събитието взеха участие и Нинко Кирилов, Циничния елф, Юлия Желязкова, Ина Герджикова, Дана Кандинска, Сашо Томов (изброени не по ред на заслуги). Успях да стигна до заветния стол в Петното на Роршах без да се пребия, въпреки бутафорната маска, която трябваше да ме предпази от букакето. За моя изненада дори смогнах да си прочета съчинението без да заеквам, да се изпотявам или да припадна от свян. Искрено се надявам никой от публиката да не е усетил колко бях изтърбушена. Имаше малък фейл с микрофона, но мина доста време откакто съм била на сцена и под зоркия взор на толкова зеници. Оцелях с мисълта за предстоящото пиене. Като за първи път мисля, че ни се получи добре и се надявам тази година да направим поне две-три, а защо не и в други градове, освен София? Признавам, че бях доста скептична относно това предприятие и предчувствах огромен провал. Стига ентусиазмът ни да е жив, мисля, че има на къде да се развиваме. При всички положения имаше приятен контраст с първата ми среща с други писатели. Бях на седемнайсет, тъкмо ме бяха приели в Съюза на плевенските писатели и установих още с влизането, че повечето от тях са минимум четиридесет и повече лета по-възрастни от мен. Ситуацията беше меко казано… awkward.
Единствено ме е яд, че не прочетох друг текст, но нищо. Ще има и други букакета – повече и по-пълнокръвни.
Партито в Check Bar също бе на ниво. Особено финалната реплика на домакина към моя милост. Каква е била тя, оставям на спомените и въображението.
– Next year. Общо взето масовия запой по време на кино-фестивала в Италия (още хората ми се чудят как съм можела да пия червено вино през лятото) и литературното букаке бяха най-запомнящите се събития от изминалата година. Като се замисля никак не е малко. Обаче няма да е лошо да се постарая повече. Може би.

5. Личен живот

– През 2011 г. – Дали пък това не бе годината, в която извърших най-много глупости? Счупих си главата по няколко показателя, предприех действия от които в последствие се срамувах, на няколко пъти изпитвах сериозно желание да се клонирам. Не за друго, а за да сритам собствения си задник. Всички онези грешки, които бележели периода от живота ни, означен с условното понятие „младост”. Макар че през сравнително краткия си житейски път съм виждала хора на четиридисет, държащи се двойно по-безумно от всеки средностатистически тийнейджър. Дали изобщо някога остаряваме и си вземаме поука от грешките? Тъй наречената мъдрост ми се струва все по-изплъзващо се понятие. Стигаш до някакъв извод и последващите събития те оборват напълно. Довчерашната мъдрост пък вече звучи кухо като презентация на PowerPoint с „дълбоки” слова или пък верижно писмо. Не знам. Вероятно утре ще мисля по различен начин. Днес, след доста счупени кости и падения твърдя, че няма нищо недостойно в това да се оттеглиш навреме от бойното поле. Когато още от самото начало предчувстваш горчивия вкус на края, а основите на началото са крехки като захарен памук… по-добре да ги оставиш, като преди това си оставиш една снимка за спомен. Но и с нея не злоупотребявай. Нека си остане в архива, с червен предупредителен знак „Отваряй само в краен случай.” Когато обичаш някой недей просто да го пускаш да си отиде и да останеш с размазани от сълзи очи на пътя. Срежи пъпната връв, която ви държи заедно дори, когато сте разделени. Прекъсни всички пътни артерии по които може да тръгне, за да се върне до теб. И дори да успее, отпрати го. Не е нужно да си жесток, макар че понякога усмивката и милата дума са по-зли и от най-лютата ругатня. Не за да си отмъстиш, твърде детинско е. Но ако в първите моменти не сте могли да се разберете един друг… каква е вероятността това да се случи по-късно? По-добре пътищата да не се кръстосват никога повече.
„Махай се! Вън!”
Иначе ще си останете дори и без архивната снимка.
Това е от мен. Който разбрал – разбрал. Останалите нека гадаят, ако нямат какво по-полезно да правят с живота си.
– Next year: Вече не си правя планове в тази посока. Каквото има да се случи, ще се случи. Драмите, късането на нерви и дългите безсънни нощи ги оставям на тийнейджърките. (А сега звуча като онези високомерни хора, които толкова ме изнервяха в юношеския ми период). Безсънните нощи особено могат да се оползотворят по толкова много начини.

Какво друго да кажа освен да пожелая на всички четящи годината им да е такава, че в края й да са останали с доволна, сочна и многовкусова равносметка? Радвайте се на отлитащите дни. Те летят дори по-бързо отколкото ни се струва.

Photo: http://www.angelosalamanca.com/, http://nicholasworld.tumblr.com,

Проклятие… отново равносметка – I-ва част



Бях решила, в духа на бъдещата традиция, да си преговоря материалата от предходната година в нощта преди Голямото Напиване и Масовата Оргия по случай Края на Света. Ала боговете, в които не вярвам явно имаха други планове за моята предновогодишна вечер и отложиха тази ах-тъй-приятна интелектуално-организационна дейност за два дни. Два дни през които махмурлукът и безсънието да се отмият, а нещата да си дойдат на мястото. Или да се разместят като хитри и оживели черно-бели фигурки, изплъзнали се от ловкия зор на вече пияния шахматист.
Трудно е да оцениш изминалите 365 дни, ако си още вътре в тях. Краката ти още те болят от бясното препускане, пред очите ти светът изглежда размазан, а дъхът ти отдавна е напуснал изтерзаните белите дробове, подчинени единствено на маратонското бягане. Моментът, в който рухваш на финала, а от устата ти бликва кръв не е особено романтичен. А това всъщност дори не е истински финал, а поредното прескочено препятствие.
И по-добре, че е така.
Животът е пътуване, а не цел, ще каже някой.
Много умни глави седят и мислят ли, мислят как да дадат по-елегантно звучаща дефиниция на живота, казвам аз. Изпробват всякакви метафори, най-често свързани със скоростта. А от своя страна докато те се чудят как да настроят тази скорост по свой вкус той се случва, връхлита ги и отминава.
Лично за себе си реших да не мисля за скоростта и движението, а за това с какво съдържание да изпълня подминаващата ме лента и квадратчетата й.
Миналата година си пожелах много писане, пътуване, перкане, пиене и пушене. Е, последното не го изпълних особено, защото колкото и усилия да вложих пушенето така и не успя да се класира в графата с пороците ми. Дори и любовта ми към наргилето. Маркирах основните точки от пътя по бъдещата си карта… и бих казала, че в голяма степен изпълних намеренията си. Тази година ще е различно. Ще заложа на конкретните планове. Не твърде конкретни, защото наличието на много детайли предполага, че все един от тях, по закона на всемирната гадост, ще пусне бримка. После къщичката от карти рухва, основите на сградата потреперват за миг и ти оставят само руини. И все пак, липсата на каквото и да е планиране предполага и загубата на твърде много време.
Каквото и да говорим, всички си губим времето, по един или друг начин.
Тази година ще се опитам да го губя една идея по-конструктивно.
Нека започнем с разпределяне на бюджета по пера.

1. Пътуване.

– През 2011 г.: Предполага се, че след като изкарах цялото лято на път, по прашните италиански калдъръми, в стар и раздрънкан автобус, който някога е бил чудо на техниката, под ледените струи на училищните душове и сънувайки върху надуваем дюшек, заобиколена от една тълпа народ – хъркащ, сънуващ, работещ по поредния проект – и без много възможности за лично пространство – пътната ми треска ще се е излекувала. Cinema Da Mare беше ужасно ценно изживяване, независимо, че бе източник на много нерви. Откъснах се напълно от ежедневието си, пробвах нови неща, в продължение на два месеца и седем дни говорих на български единствено в главата си. Посетих първия през живота си (и надявам се, не и последен) голям кинофестивал – Международния фестивал във Венеция. Жалко само, че беше 68-ми, може пък до година да отида там с мои средства, ще е една идея по-знаково. Отидох там с надеждата, че ще се радвам само на качествена кино-продукция. Уви… не очаквах и там да се натъкна на толкова откровени глупости, които се чудех какво изобщо правят там. Беше хубаво изживяване, но ме накара да се запитам дали като цяло киното не е обречено на срутване? Проблясващите бисери тук-таме задържаха надеждата ми жива. Запознах се с невероятни хора, пробвах се в режисурата, макар и през цялото време всичко да ми бе свито на топка. Понякога нямах ни най-малка представа какво правя. И въпреки това удоволствието беше неописуемо, особено когато видиш заснетия и монтиран материал.
Не знам до колко това преживяване ме е променило, направило ме е по-добър или по-лош човек. Знам само, че беше невероятно и не съжалявам дори за най-гадните моменти, изживяни в Италия, и за най-мизерните и мръсни училища. За ужасното пътуване до Сицилия, контактите ми с италианската версия на Бай Ганьо и чудовища от литовски произход, прокламиращи веганството и суровоядството. И да, по дяволите, пътешествието разширява кръгозора. И да, трябва да си довърша пътеписите по въпроса.
– Next year: Пътуването продължава. Вероятно не толкова дълго, колкото вече миналото лято, но със сигурност нямам намерение да се спирам. За сега съм си набелязала като конкретни дестинации Румъния и Барселона, особено след като прочетох Сянката на вятъра от Карлос Руис Сафон, желанието ми стана особено интензивно. След последния изгледан филм на Уди Алън сериозно съм се замислила и за Париж, въпреки, че манията около този град винаги ме е дразнела. Освен по-популярните дестинации ми се иска да разуча и разни скрити богатства, които са се изплъзнали от страниците на туристическите справочници. Продължавам с изучаването и на родината. Невероятно е колко много места могат да се посетят дори и ако пътуваш само с влакове и автобуси. Като за начало възнамерявам да се пусна по маршрута, който планирах още преди два лета – Копривщица – Клисура – Сопот – Карлово – Казанлък. Вероятно банално, но тези места са ми буквално непознати. Нелепо е да тъна в неведение за заобикалящото ме. Дори и само, за да си запълня стоте печатчета в книжката. Глупава цел, ала през какви дестинации те превежда. Е, ако пък по някакво чудо успея да изпълня всичките си маршрутни стремежи до първата половината от годината… ще си набележа още дестинации. Пътят е пред нас, стига да си размърдаме дебелите, мързеливи задници, които сме свикнали да държим удобно пред компютрите.

2. Писане

– През 2011 г.: Както отбелязах по повод годишнината на блога, това беше доста ползотворна година в писателски план. Някак си успях да дисциплинирам волята си и се научих да пиша всеки ден, независимо от моментното си настроение, музи, музове, развлечения и всички други простотии, които писателите използват като оправдание, за да мързелуват. В един момент започнах да се изтощавам и да ми идват само повтарящи се идеи. Особено последните един-два месеца нямах каквото и да е желание да измислям истории и/или да изливам емоционалните си шитни под формата на проза (и все по-упорито се дразня на хора, мислещи, че пиша поезия). Предполагам, че пренасищането взема връх. И пак… това не е оправдание. Когато нямаш впечатления, трябва да си ги създадеш. Когато не пишеш, чети колкото се може повече. Гледай филми. Разхождай се по улиците. Наблюдавай хората, докато седиш в кафенето и се преструваш, че четеш или че очертанията по дъното на чашата ти са особено интересни. Съчинявай истории за непознатите срещу теб. Носи си бележник, в който да записваш това, което ти хрумва, колкото и тъпо да звучи в първия момент.
Доволна съм от това, което успях да излея от себе си миналата година. Но ако сега се спра, всичко ще е било безсмислено. Ако писането ми е призвание, следва да се отнеса към него с нужната доза сериозност. Иначе просто си дрънкаме глупости по блоговете.
– Next year: Като за начало всичко, написано от мен миналата година ще бъде редактирано, основно с цел подобряване на стилистиката, пунктуацията, изказа и граматиката. Идейно няма да внасям големи изменения… освен ако някой замисъл не куца толкова очебийно, че плаче за това да вляза в ролята на пластичен хирург и да поправя дефектите, нанесени от мен самата. Освен редакцията си поставям за задача до година по това време да съм довършила новелата с работно заглавие Хрониките на безсънния блок, както и първата чернова на първия ми роман. И от там нататък ще се заема с търсене на сериозно издателство, което си разбира от работата. Ако нещата вървят гладко, тъкмо до двадесет и седмата си година вече може да съм публикувала втората си книга. Вероятно ако по това време реша да се гътна, за предпочитане като жертва на фатална комбинация от алкохол и опиати, продажбите ще са двойни. От друга страна живеем в България, така че подобни експерименти са излишни. А и не можеш да пишеш, ако си мъртъв.
В тази връзка, ако някой издател чете тези редове и реши, че в написаното от моя милост има хляб нека се чувства свободен да потърси контакт, бил той и по пощенски гълъб. Макар и Петко още да не се е родил, няма да е лошо още от сега да мисля по въпроса за бъдещето му.
Също така, уважаеми мои читатели, ако имате желание нещо от прочетеното в блога да бъде продължено, развито или изменено, моля, не се срамувайте и използвайте формата за коментари. Мнения, препоръки, критики и желания се приемат с отворени обятия. Тези дни ще взема да пусна и една анкета, за да имам по-нагледна представа за данните.

To be continued

Photos: http://photocompetition.hispeed.ch, http://typewritermuseum.org/

Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.