Една нощ през самотния ноември


– Ей-сега отивам да се изпикая и после ще дойда да ти кажа „чао”! – Очилатият се ухили като малко дете, натъпкано с весели хапчета от някой садистичен доктор, който го счита за твърде „енергично”. Олюля се леко, хвана се за барплота, а острият му дъх парна лицето ми. В първия момент не успях да реагирам подобаващо и му хвърлих най-умното си изражение на току-що изплувал от тежък махмурлук пияница. Когато постфактум момента мина се превих на две, улових се за корема и побързах да избухна в маниакален смях, преди да съм породила в околните съмнението, че страдам от менструални болки. Наведох глава към пода, неспособна да се изправя, а около очите ми изби влага от кикот. Конвулсиите бяха по-ужасни и от тежка, грипозна кашлица. Най-сетне се окопитих, преди да премина в областта на истерията. Плъзнах лакти по бара, изтрих очите си от неприятните изпарения и гаврътнах последните две глътки от водката си на екс.
Около мен вечерта постепенно се сгромолясваше към дъното на вездесъщата скука. Почти нямаше хора, а до приятно опиянения ми слух достигаха остатъчни парчета разговори от другото помещение. Фокусът ми се премести към най-близкото до мене кожено кресло. Там, в не особено елегантна поза, се бе проснал представител на мъжкия пол, който някога може и да е бил млад. Понастоящем доводите в полза на това твърдение бяха по-малко и от космите без въшки по брадата на клошар. От полуотворената му уста се спускаше тънка лигичка, кичури прошарена коса покриваха лицето му, ако не беше музиката сигурно щях да чуя тихото му похъркване. А лявата му ръка се бе впила в бутилката бира, която държеше с такава сурова решителност, с която удавникът се лови за протегнатото му от полуразкапали се зомбита-пирати въже.
„Маце, стига с метафорите!” Един от гласовете в главата ми се размърда, замахвайки заплашително с презрял домат.
– Окей, пичове и дами, аз ще си ходя. – Излишно се сбогувах с малкото останали трезви (или поне в адекватно опиянено състояние), отклоних поканите на един-двама да ме изпратят до най-близката стоянка за таксита и се заех с нелеката задача да изкачвам стълбите към горното ниво на барчето. Малко преди окончателно да отплувам, се провикнах надолу. – И много поздрави на пикаещия.
Някой се изхили.
Май от това пияният тип с бирената бутилка се пробуди, защото ми метна един кървясал поглед през джунглата по лицето си. Макар и в онази нощ първичните ми инстинкти да спяха кротко ранния си зимен сън, пък и не го намирах за особено привлекателен, за миг се изкуших да се върна. След което щях да го хвана за косата, да изнасиля устната му кухина с езика си и тъкмо, когато се намира в състояние на тръпнещо очакване, да забия юмрука си в окото му.
„Секс и насилие… нищо ново.”
„Нищо ново няма под слънцето, нали знаеш?”
Реших да се въздържа.
Отправих се с тихи, котешки стъпки към изхода, за да ме лъхнат градските миазми и бялата мъгла навън. Докато вървях към най-близкото такси осъзнах, че все още не ми се прибира. Нямах особено желание да се връщам в бара, ала и идеята за домашния уют и топлото легло още не ме блазнеше достатъчно. Отдавна не си бях правила класическата нощна разходка. Някога, когато живеех на пет минути от бара, го правех всяка вечер, със слушалки в ушите и очи, вперени в заобикалящия пейзаж и луната.
Нощта не беше романтична.
Вероятно най-умното бе да се пъхна в някое топло такси с включено парно. Тъмнеещите стъкла на колите вече се покриваха със скреж, а на пет стъпки пред мен не се виждаше почти нищо от дъха на мъглата – сивобелезникава стена, разтваряща се под напора на тялото ми.
Не беше най-подходящото време за разходки.
Само че краката ми не действаха в съгласие с разума и вече ме водеха далеч от Съдебната палата и спрелите наблизо таксита, неоново жълти насред тъмната нощ.
Студът охлади страните ми, докато вървях бавно насред трамвайната линия по Граф Игнатиев. Сложих си кожените ръкавици, тъй като миг по-късно щях да имам две ледени кубчета наместо ръце. Дяволски странно – едновременно изтрезнявах от ледения вятър, играещ си с косите ми и в същото време обстановката нокаутираше усещането ми за реалност. Като че ли бях пропълзяла в ухото на някой от баровите обитатели и сега се разхождах по улиците на наркоманските им съновидения.
Група клошари изплуваха като островче сред блатото. Бяха седнали един до друг пред някакъв магазин за бельо, търкаха вкочанените си пръсти върху евтините бутилки с вино и пластмасовите шишенца евтина ракия и си шушнеха нещо неразбираемо. Сякаш си говореха на таен език, който спиртосания ми мозък не дешифрираше. Спрях се по средата на улицата, за да ги погледам. Няколко минути зяпах, удивена от контраста между безизразния поглед на пластмасовата манекенка по жартиери и силиконови чорапи и ухиления тип в анорак на дупки, надигащ шишенцето до напуканите си устни. Пичовете видяха, че ги съзерцавам и ми викнаха за поздрав. Махнах многозначително с ръка и им пуснах най-малко идиотската си усмивка. Поканиха да ми дойда при тях, един даже размаха капачка с ракия към мен. Засмях се, благодарих им и се обърнах, за да продължа нощната си разходка.
Сигурно трябваше да ме е страх да се мотая така.
Ала в такива моменти единствено съжалявам за липсата си на качествен фотоапарат.
Тъкмо се бях впуснала в псевдофилософски разсъждения за това каква е вероятността точно този момент да се повтори при по-благоприятни за мен обстоятелства.
И тогава някой грубо дръпна качулката на палтото ми и ме дръпна в странична уличка. Ако щете ми вярвайте, но дори тогава не усетих страх. Единствено някакво смътно усещане за изненада. Както и тъпа болка в лявата ръка, когато се ударих в студения асфалт. Нечие меко и тежко тяло се стовари върху гръдния ми кош и ме притисна плътно към земята. Премигнах няколко пъти, ала не можах да различа лицето в мъглата. А и устните ми бяха запечатани от ръката му.
Ръцете ми някак се бяха оказали свободни, което ми позволи да се опитам да го оттласна от себе си. В крайна сметка дробовете щяха да ми трябват по-късно.
Също така обаче анонимният ми нападател бе достатъчно упорит… или по-скоро пиян, та забавените му реакции и повечето му килограми пречеха на крайната ми цел.
– Ти ангел ли си?
„Кофти късмет, приятелче. Забравих си ореолчето вкъщи тази вечер.”
Изръмжах нещо заплашително в отговор.
– Не се плаши. Аз… п-п-просто… исках… да се гушна с някого…
Ще ме разплачеш.
Мигнах още няколко пъти, изправих глава и почти сблъсках челото си с пияницата от бара.
– Само се вдигни от мен и ти обещавам повече от гушкане.
Отне му цяла вечност, докато изпълни желанието на сърцето ми. Хълцаше и се олюляваше, от време на време се разтърсваше от кашлица. Но в крайна сметка успя да премести туловището си и да тупне в най-близката локва. Облиза устни и протегна ръка към косата ми. Дръпна я назад, все едно се готвеше да ми вземе скалпа и ме придърпа към себе си. Целувката беше порядъчно лигава, ухаеща на бира, чипс, фъстъци и повръщано. Реших, че една есенция повече няма да ми дойде никак зле, така че преди нещастникът да се усети вече бях впила зъбите си в долната му устна. Направих го с особено ожесточение и преглътнах струйката кръв. Главата ми леко се замая от металическия вкус, та побързах да се отдръпна от квичащото от болка създание. Изправих се бързо, а той остана да ме зяпа с навлажнени очи и протегнати ръце.
– Не ме ли обичаш?
Шибнах му един в зъбите и той се строполи назад, образувайки малка червена локвичка върху тротоара.
Не че съм майстор на бойните изкуства. Просто беше толкова на ръба, че дори и юмрука на петгодишно щеше да го прати от другата страна. Чак тогава страхът нахлу във вените ми като адреналинова инжекция. Клекнах бързо, поставих пръсти върху шията му и допрях глава до гърдите му. Още имаше пулс и дишаше. От устата му се носеше нестройно хъркане. Чак тогава си позволих да се отпусна и да промърморя филмовата си реплика.
– Винаги, бейби.
Така както се бе свил на земята, обгърнат от нощния мрак и гъстите облаци, изглеждаше измамно уязвим. За момент почти изпитах желание да го прибера у дома, да го изкъпя, нахраня и да му даря малко нежност. Хм. Почти е ключовата дума.
Остатъка от това чувство ме накара да се пресегна и да пусна омачкана банкнота от пет лева в ръката му.
– Вземи си такси, да не кажеш, че съм те обрала. – Изтрих окървавените си устни и с известно поклащане продължих хода си нагоре по улицата. Зад себе си чух неясно мърморене и шумолене от плат, но не се обърнах.
Пред Мимас се разиграваше семеен скандал за радост на уморените и накацали наоколо таксиджии. Млада жена с тигрово палто, което едва й стигаше до кръста крещеше срещу някакво момче на не повече от осемнайсет с провиснала долна устна и повече пиърсинги от фасовете по земята. Дамата бе същинска цветна факла от гримове и размазано червило насред мрачната нощ. Точно в този момент по алените й устни бе избила пяна.
– Знам те аз тебе! – размахваше гневен пръст дългокраката мома. Чудех се как не се е пребила още върху огромните си токове. – Само се чудиш коя да наебеш, цяла вечер те гледам. Всички други, само не и мене. Че к`во ми е бе?
– Ма, госпожа, аз не ви познавам…
– Госпожа ще викаш на майка си, чуваш ли, бе, келеш нещастен!
Още една минута размяна на подобни пиперливи реплики и изгубих интерес към това нежно създание и обекта на любовните й чувства. Усетих внезапен прилив на глад и се приютих в рая на мазната храна. Един мазен бургер и приказки с някакъв прегладнял поет, мъчещ се да се нахрани с шепа мизерни пържени картофки, бяха достатъчно време, та зората да пукне.
Купих му бургер, а той ми написа стихотворение върху кибритена кутийка. Винаги съм мечтала да съм нечия муза.
Когато излязох навън трамваите вече насичаха и последните остатъци нощна тишина с металното си тракане.
А мъглата още не се бе вдигнала.
Време бе да я туширам с малко кафе без захар.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s