Пролука в полунощ



Онази вечер отново се промъкна в съня ми, нали?
Типично в твой стил – нагло и безцеремонно.
Без да се обадиш, без да попиташ дали е удобно и чакам ли някого. Идваш, изтриваш обувките си в килима ми, вземаш каквото ти харесва
и с отиваш.
Не че това е човешка трагедия.
Сънищата са си сънища – архиви за спомени, впечатления и образи. Сигурно мозъкът има нужда да ги сортира, като понякога ярката, преекспонирана снимка се отпечатва под клепките.
И кара сънуващият да се заблуди, че видяното от него насън има някакво значение.
Той спеше с щастлива усмивка, увит удобно в пухеното одеяло на собствения си сън.
Какъв е той мога само да гадая.
А и ще е грубо да нахлувам в мислите му, докато е така уязвим.
Всеки има право на частица лично пространство.
Ти не мислиш така.
Доближаваш ме, а аз усещам дъха ти върху тила си, докато наблюдавам спящото му лице.
Обърна ме към себе си, сякаш за да ме предизвикаш да се отдръпна.
Не го направих.
„Няма страшно, той спи.“
Устните ми треперят.
Измамни електрически искри се плъзгат под кожата ми също като пръстите ти по дланите ми.
Ъгълчетата на устата ти кривнаха нагоре.
„Възбудена ли си?“ Камшикът от коприва и сарказъм ме шибна през лицето също като опашката на разбеснял се кон. „Бас държа, че вече нямаш търпение…“
Вдигам вежди. Не разбирам.
„… Нямаш търпение да разтръбиш на целия свят каква готина двойка сме, а?“
Стиснах челюсти, за да овладея пристъпа на ярост. Ала миг преди да стоваря не особено женствено десницата си върху физиономията ти, за да изтрия арогантната ти усмивка, сънят ми се разпадна. Образът ти се разпиля на хиляди пиксели.
Надигнах се леко в леглото, успокоена от детайлите на реалността.
Или това, което наричах реалност.
Образите, дълго населявали умовете ни, понякога трудно се изличават.
Пък и трябва ли?
Това е просто сън.
Нищо повече от архив.

Ревю: Миграцията на паламуда (2011)


Режисьор и сценарист: Людмил Тодоров, оператор: Рали Ралчев, в ролите: Христо Мутафчиев, Стефан Вълдобрев, Владимир Зомбори, Никола Стоянов, Велко Кънев, Ицко Финци, Ирина Първанова и др.


През 2005-та гледах за първи път филма Емигранти на режисьора Людмил Тодоров. Много ми допадна. Обичам горчиво-сладки и тъжно-смешни истории от живота с колоритни герои и ярък диалог, разкриващи много за хората и тяхната странна природа. Още повече, че темата за приятелството ми е доста близка. Не мога да кажа същото за прехвалените и преекспонирани Шивачки. Дойдоха ми леко клиширани, а някои от моментите, въпреки претенциите за реализъм, ми се сториха нелепи. Но при всички случаи Емигрантите ме бяха впечатлили достатъчно, за да ме заинтригува най-новия филм на Людмил Тодоров. А и подбрания от него екип си каза думата. Считам, че инстинктът не ме подведе.


Сюжет. Историята е семпла и в това се крие очарованието й. Описва
житието и битието на двама мъже в провинцията, опитващи се да припечелят по някой лев, щайга райски ябълки или кило паламуд. И Симо, и Райчо се занимават с „произведения на изящното изкуство“ , всеки по свой начин. Но това не е тежка, философска драма за окаяната участ на българския творец, придружена от мрачни крупни планове на угрижени лица и цигарен дим. Липсват патетичните монолози и отчаянието, което понякога се плъзва по лицето на някой от героите, е идеално премерено. Основните персонажи, както и синовете им в паралелната история, са симпатично контрастни. Райчо е вечно ухилен и вижда хубавото дори в най-подлата ситуация, причинена му от закона на Мърфи. В яхта, приличаща на пробито корито, той съзира мечтата си. Симо, от своя страна, е по-мрачния в тази странна двойка приятели. Гледа реално на живота, авантюрите и простотиите на бойния му другар не са му по вкуса. Простил се е с мечтите си от младостта, но не и с моралния код, представите му за чест и порядък, които го запазват от деградация. Подобен е случая и с децата им, приличащи на родителите си вероятно повече отколкото подозират. Тишо се радва като дете и на най-малкото, а в Киро кипи недоволството и бунта. В добавка към тези персонажи имаме обичайните социални ситуации – селяните, горящи бутилки, защото така правят всички, и плюещи по демокрацията, английските съседи и тарикатлъка, както и мутренския елемент в кръщенето. Въпреки че са показани по не един и два филма, претендиращи да описват народопсихологията на българина, те са част от нашата реалност. Но историята определено нямаше да е същата без бликащия от нея хумор – от диалозите и ситуациите. Особено на размяната на реплики между отец Иван и сестра му, която
„само бирата я крепи на този свят.“

Актьорска игра. Христо Мутафчиев е в стихията си като Райчо и перфектно си партнира със сериозния типаж на Стефан Вълдобрев. Хареса ми как е показано приятелството им и как се подкрепяха взаимно, нищо, че през по-голямата част от филма се караха и спореха. Младите актьори Владимир Зомбори и Никола Стоянов, за които това е дебют в игралното кино, се представиха изключително добре, бяха много естествени и влязоха в графата „многообещаващи“. Ще видим как ще продължи нататък актьорския им път. За Велко Кънев и Ицко Финци няма какво да се коментира – големи. Добри епизодични включвания направиха Ирина Първанова, Александър Сано и Анастасия Неделчева, както и всички други колоритни второстепенни герои.

Зад камерата. Още ме побиват тръпки като се сетя за отвратителното ниво на операторска работа и звук във филми като Още нещо за любовта. Тук обаче имаме страхотната операторска работа на Рали Ралчев и всички, подготвили техническата страна на филма. Цялостната визия, пасторалната идилия, особено една от последните сцени с летящите във въздуха икони, риби и райски ябълки, бяха истинска радост за окото.

От една страна ме заболя главата от целия хаос при прожекцията в кино Люмиер и огромната тълпа. Но фактът, че имаше толкова желаещи
да дадат шанс на български филм и явният интерес бяха силно обнадеждаващи. Независимо че Миграцията на паламуда няма да се покаже по екраните на „големите“ кина по думите на режисьора, имам надежди за бъдещето му.

Както и за това на родното ни кино, въпреки че имаме навика да забравяме колко много път ни предстои.

Официален сайт на филма
Към сайта на София Филм Фест

Време за кино: Международен София Филм Фест 2012


Възнамерявах заглавието на първия ми материал във връзка с фестивала да бъде Кино Зомби Тайм. Само че с това рискувам да се предизвикат неприятни асоциации, свързани с институцията и качеството на кинематографията, която зрителите ще имат удоволствието да гледат в периода след 9-ти март. А и феновете на зомбита щяха да изпитат остро разочарование. Но като цяло това е усещането, което ме обзема преди началото на кино фестивал. По нищо не се различавам от зомбирано малко дете, държано на диета, на което внезапно са му разрешили да вземе каквото пожелае от сладкарницата. Гледам програмата на София Филм Фест, озъртам се от рафт на рафт, мисля и се чудя как да комбинирам нещата, та да успея да погълна максимален брой изображения, съчетани с истории. Най-неприятното на огромния избор е когато трябва да бъде съобразен с досадни понятия като време, пространство и работни задължения.

За мой срам и съжаление изпуснах първите няколко дни от София Филм Фест поради изпълнение на една от точките от Годишния ми план и кръстосване на пределите на родината. Но тъй като сега съм отново на линия, възнамерявам да щурмувам кината с пълна сила. Ето списък на първоначалния ми избор и нещата, които уловиха вниманието ми в мрежата си. Нямам представа дали ще успея да изгледам всичко, но нищо не пречи да опитам.

1. Ад, 2005 г.
Мисля, че преди няколко години мярнах трейлъра в „медийното“ пространство на социо-културната мрежа в 280. По някаква причина не отидох да го гледам и сега смятам да си наваксам.

2. Акациите (2011)

 

По синопсис ми звучи като испански вариант на Drive. При всички случаи имам достатъчно голяма слабост към испанското кино, за да не го проверя.

3. Алоис Небел (2011)

Тази чешка анимация зарибява от пръв поглед. Малки гари, загубени нейде между границите, халюцинации и страхотна черно-бяла графика. Нямам търпение!

4. Брулени хълмове (2011)

Изпуснах да гледам този филм по време на фестивала във Венеция (явно подобни пропуски винаги ще има). Сестрите Бронте не са ми в кръвната група по някаква причина. Само че видяното от предварителните материали накланя везните в полза на Брулените хълмове. А и режисьорката Андреа Арнолд доста ме впечатли с нейния Fish tank.

5. А нощем танцуват (2010)

Канадски документален филм за египетски клан от ориенталски танцьорки. Ще е най-малкото любопитно да се види.

6. Астро Зомбита (1968)

Те това мисля, че дори няма нужда от представяне! Малко сай фай бъркоч за разнообразие.

7. Атенберг (2010)

Имам много малко контакт с гръцкото кино. От друга страна винаги са ми били интересни историите за хора без интерес към човешкото общество и странните му взаимоотношения. Пък и в този плакат се крие толкова чувственост, че не мисля да си правя труда да устоявам.

8. Болни от любов (2006)

По-точния превод на заглавие на този румънски филм би било Болни връзки. Именно то ме привлече да прочета нещо повече. Със сигурност „сбърканите“ взаимоотношения винаги са ме привличали, така че възнамерявам да го проверя. Пък и отдавна не съм се наслаждавала на хубав румънски филм. Ако искам да свиря , аз свиря нещо не ме впечатли особено.

9. Бъдещето (2011)

Може и да се бъркам, но този филм се очертава да е доста личен за моя милост. Всеки ли изпитва парализиращия страх от бъдещето?

10. Татко снима мръсни филми (2011)

Задължителен! Обичам документални филми, изритващи скритото под килима и разкриващи напълно нова история. Или поне такава, за която съм тънела в неведение. Вчера го изпуснах заради премиерата на друг български филм, все още имам една възможност.

Това са само част от заглавията, а София Филм Фест крие доста други вкусни кино-изненади. Възможно е част от горепосочените да отпаднат от програмата ми, със сигурност ще добавя още много други или няма да отида на нищо от горепосоченото. Споделяйте какво сте гледали и оценката ви за него. И най-вече, вдигнете се иззад компютрите си и бягайте към кино-салоните! Това не е молба. 🙂 Предизвиквам ви!

По-късно днес ще пусна ревюто си за първия филм, който гледах на тазгодишния фестивал – Миграцията на паламуда на режисьора Людмил Тодоров.

Повече информация на сайта на София Филм Фест.