Ревю: Фиш Енд Чипс (2011)



Кипър, реж. Елиас Деметриу, сценарий: Елиас Деметриу, Ян Флайшер, Никос Панайотопулос, оператор: Йоргос Янелис, в ролите: Мариус Йоану, Марлене Камински, Ан-Мари О`Съливан, Диомедес Куфтерос.

Това беше първия ми контакт с кипърското кино и мога да кажа, че имах удоволствието да бъда напълно лишена от предразсъдъци или предварителни очаквания непосредствено преди прожекцията на Фиш Енд Чипс. Филмът на Елиас Деметриу засяга теми, които малко или много са близки до всеки, който някога се е питал дали да напусне дома си… и дали да се завърне в него. А ако се отправи назад, ще намери ли пътя? Или през цялото време е гледал в криво огледало? Мечтите никога не се случват така както си ги представяме и планираме. А мотивът за емиграцията и изгубената идентичност винаги ще е актуален, или поне докато има граници: физически и умствени.

Сюжет. Кипърският емигрант Андрикос, наричан от всички Анди, гради живота си в Лондон, докато крои планове за Кипър, далечната и идеализирана родина. Въпреки лошото време, расистките коментари и къртовския труд, той е намерил своето място в мегаполиса. Овладял е изкуството на пържената риба, макар и постоянно да работи за някой друг. Споделя дома си със самотната майка Карин – на свой ред емигрирала от Източна Германия – и дъщеря й Ема – прехвърлила двадесетте, но упорито отказваща да порасне. Носталгичният вятър лъха ежедневието му чрез образа на Елени – застаряващата му майка, страдаща от деменция със симпатичния навик „да се губи” в търсене на ружи и цикории. Последното желание, останало в помътеното й съзнание, е да бъде погребана в сухата кипърска земя. Подтикнат от нуждата за промяна и натрупалата се горчивина, добрият син се наема да върне Елени в родината й, с надежда за нов живот и с цел да открие мечтаното плажно заведение. Ала в Кипър рибите не са това, което са. Съвсем скоро след пристигането си Анди, заедно с новото си семейство, ще изживее всички последици от синдрома „чужденец в собствената си държава”, както и своеобразен културен шок. Дори привидно подредения „по американски” живот на брат му Анестис, също завърнал се от Лондон преди години, представлява буря в чаша вода, постоянно напрежение и скрита носталгия. Манипулативната му съпруга Мария е шокирана от освободеното поведение на Карин и Ема и раздразнена от това, че трябва да се грижи за застаряващата и трудна за наблюдение майка. Поставяни са ултиматуми, новооткритото плажно заведение се приближава бавно и сигурно до фалита. Всички фактори водят до яростна кулминация през една злополучна вечер. Героите на свой ред ще преживеят своя личен катарзис, за да осъзнаят къде е дома им и какво е важно за тях.

Актьорска игра. Мариус Йоанну изпълни ролята на Анди без излишен драматизъм, плавно и с нужната доза чар и самоирония, които ме накараха да симпатизирам на героя му. Основно на сърцето ми легнаха плътните и истински образи на двете жени в живота му, с несъвършенствата и релефите на характерите. Марлене Камински убедително влизаше и в двете кожи на своята Карин – едновременно чувствена и предизвикателна, понякога лекомислена и не по-различна от безотговорната си дъщеря. В следващия момент става сериозна и силна, когато се опитва да прикрие женските си страхове, притеснения и фобии. Ан-Мари О`Съливан е очарователна в ролята на Ема – порасналата Пипи Дългото чорапче с тежък готически грим, доверчива и наивна, или буйна и непокорна. Добри включвания имаше от кучката Мария и нерешителния брат Артенис. Алкистис Павлиду съумя да съчетае успешно функцията на комичен елемент и трагичната роля на човека, приел съдбата си.

Зад камерата. Прекрасно беше пресъздадена мрачната и мъглива атмосфера на Лондон в контраст с окъпания от слънцето Кипър. Преобладаваха общите планове с дребни фигурки на фона на ширещ се природен пейзаж. Особено ме впечатли сцената след злополучния купон, с Анди и Ема на фона на огромното море, сякаш наистина замръзнало. Имаше хубави детайли, като обесените кукли на малката Анна – раздялата с детството. Действието беше лежерно като летен следобед, но цялостното усещане бе за завършена история и развити персонажи. Е, не Имаше и моменти, в които се чудех дали операторът не е забравил да изключи камерата и е отишъл да пие кафе, а в последствие монтажистът е забравил да изреже по-дългите сцени

Общото ми усещане за Фиш Енд Чипс беше положително. Може би беше малко прекалено стандартен. По онзи начин по който е стандартен вкуса на хубавата риба и познатия аромат, когато най-сетне се завърнеш у дома.

P.S. Прожекцията мина гладко, ако изключим, че някой от Дом на киното бе решил, че ни е много жегаво и през цялото време ни облъхваше леден вятър. На излизане бях посрещната от болезнените протести на някакъв младеж, почувствал се излъган, задето са го накарали да изгледа филма. Явно беше на противоположно мнение, защото твърдеше, че няма толкова ниска оценка, която да подхожда на Фиш Енд Чипс. Негодуваше срещу София Филм Фест, как са допуснали нещо подобно да бъде избрано, „тоя филм нямало да мине никъде.” Разни хора, разни идеали. И аз съм излизала от филми, за които не съм можела да повярвам колко са зле. Но не мога да приема такова поведение, все едно някой те е вкарал на сила и е опрял пистолет в слепоочието си да останеш до край на прожекцията.

Фейсбук страница на филма
Към официалния сайт на София Филм Фест

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s