Ситком, бейбе: Наука, религия и женски задници



Преди близо година Lammoth много настояваше за сценарий. И тъй като наскоро на моята прекрасна личност й се случи да кандидатства за позицията автор на ситкоми, си седна на мекото Дъ и в пристъп на гениален идиотизъм сътвори следния безумен буламач, забъркан от някои от представителите на Блогосферата. Други си платиха, та имената им да не бъдат забърквани в тоя бисер на човешката мисъл. Моля, дами и господа, на вашето внимание:

ИНТЕРИОР. МАГАЗИН ЗА ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА ЦАРСТВОТО НА ВАЛ. ДЕН.
ЛАМОТ и НОСТРО стоят между два щанда с порно списания. НОСТРО
разлиства едно от тях, а ЛАМОТ чете анотацията на книга.
Върху корицата на книгата виждаме красива гола жена, облечена
в латекс и с камшик в ръка.

НОСТРО
Става ли?

ЛАМОТ
(разсеяно)
Икария каза, че било яко. Пък тя
определено разбира от порно.

НОСТРО оставя списанието на рафта и намига съучастнически на
ЛАМОТ.

НОСТРО
И като се заговорихме за Икария, така
и не разказа какво стана с онази
благовъзпитана мома с много твърдите
религиозни принципи. Толкова ли
твърди се оказаха?

ЛАМОТ
(нещастно)
Непробиваеми.

НОСТРО
Айде бе, ти се бъзикаш с мен?

ЛАМОТ
Сърцето ми е разбито.

НОСТРО
Какви ги плещиш?

ЛАМОТ
Две седмици ходих подир нея. Цели две
седмици се правих на примерен
християнин и какво… нищо.

ЛАМОТ изтрива една въображаема сълза от окото си.

НОСТРО
Нещо да не се изпусна накрая?

ЛАМОТ хваща едно списание на случаен принцип, отваря го по
средата. Виждаме жена, чиито задни части са изнесени на преден
план върху плаката.

ЛАМОТ
Като кифладжия.

НОСТРО
Ех, Ламоте, Ламоте, няма да се научиш
ти.

ЛАМОТ
Е, две седмици се правех на верен
последовател на Исус, то не се
траеше. Накрая изръсих нещо… май за
постите… и тя откачи, братче,
откачи. Даже знаеш ли какво направи?

НОСТРО
(поема книгата от ръцете на
ЛАМОТ)
Искаше да те подложи на инквизиторски
мъчения? Да те накаже с някое огромно
дилдо?

ЛАМОТ
Не бе, тръгна да ми чете библията на
глас, че душата ми трябвало да се
спаси.

НОСТРО
Ужас. Как си оцелял.

ЛАМОТ
Тая е по-ужасна и от стадо зомбита,
казвам ти! Накрая съвсем ми писна и
като завързахме един як спор… няма
спирка. Едвам успях да й затворя
устата като прибягнах до фактите.

НОСТРО
Мда, и тя нищо не можа да измисли,
дето не го е прочела от Библията?

ЛАМОТ
Бе даже не си направих труда да
навлизам дълбоко в материята, само
няколко цитата от Докинс, пък и
основните доводи срещу
креационизма…

НОСТРО
(прекъсва го)
Зомбито е чувало за креационизъм?

ЛАМОТ
Ти пък… много я надцени. Все едно й
беше изгорял бушона на главния мозък.
Накрая…

ЛАМОТ се обляга на един от рафтовете с печална физиономия.

ЛАМОТ
(продължава)
… каза ми, че ще се моли за
спасението на душата ми и ми хлопна
вратата под носа.

НОСТРО
Кофти… ама реално погледнато,
отървал си се. Представяш ли си да си
беше вкарала филма, че трябва да се
жените след като си я видял по организъм?

ЛАМОТ
(подсмръква)
Да, ама…

НОСТРО
Какво?

ЛАМОТ
Ми имаше най-съвършения задник, който
някога съм виждал върху чифт женски
крака.

НОСТРО
(с ирония)
Така е, братко Ламоте, то Господ не
дава и с двете ръце.

ЛАМОТ
(заплашително)
Ти май пак си просиш да ти пратя
Нимфоманките да те понашарят с
камшиците?

НОСТРО
Де тоз късмет. Пич, стягай се.
Довечера сме у нас.

ЛАМОТ
Ама айде тоя път да не слушаме
Бетовен, а? Искам нещо с цици и
чудовища.

Чуваме гласа на ВАЛ откъм щанда.

ВАЛ:
Имам нова колекция порно със зомбита.

ЛАМОТ
(потрива ръце)
Оха!

НОСТРО върти презрително очи, но придружава ЛАМОТ до касата. ЛАМОТ изпуска книгата. Виждаме как красива, млада жена – ЗОРИ – се навежда и вдига
изпуснатата книга. Тя цъка възмутено с език.

ЗОРИ
(на себе си)
Какво възмутително отношение към
литературата! Тези двамата просто
плачат за наказание.

КРАЙ
В ролите:
Dah Lammoth
Cosa Nostro
Alfred “Val” Pacino
Zory Angel
P.S. Всички прилики с действителни лица и събития е случайна. Гореописаният текст е писан изцяло с развлекателна текст и няма никакви претенции за истинност или художествена стойност, нито попада в елитарната графа артЪ. Ако има обидени и засегнати, приемете моите дълбокопоклонни извинения.

Парфюмът на разложението



Photo: Fashioned by Love

Грьонуи се отпусна върху мекото, кадифено кресло в лоби бара. С едната си ръка подрънкваше кубчетата лед. Те танцуваха в бавен и чувствен ритъм в искрите на питието, което ни най-малко не го интересуваше. Костюмът, който бе избрал за тазвечерщната си изява, с нищо не го отличаваше от останалата безмозъчна паплач, прииждащи, за да се отдадат на съответния си любим порок сред будоарите на Кан. Парфюмът, специално подбран за вечери като тази, вечери на самотно наблюдение и прецизни изчисления, превръщаше съществуването му в понятие, също тъй абстрактно като дима от веселите цигарета на кокетките в салона.

Няколко десетилетия по-рано вероятно обонянието му щеше да изпадне в шок от хилядите смесени ухания. Просташки и вулгарни, скъпи и фини разцветки, пот, похот, нерви, аромат на невинност, едва забележим под целия този пласт. Ако имаше нещо, което бе научил през годините, то бе именно как да отличава същественото под грозната миризма на виолетките.

Случващото се около него нямаше значение.

Всички тук не бяха нищо повече от марионетки в нечия пиеса.

А Грьонуи присъстваше в нея само поради една причина.

Заради Нея.

Русите струи по раменете, искрящите очи и порцелановата кожа, както изкуствените мигли и изкуствения смях, можеха да го развълнуват точно толкова, колкото и шампанското във високота му, изпотена чаша.

Анжела. Анжела с лазурните очи.

С какви глупаци си заобиколена, скъпа. Нито един не осъзнава силата ти. Нито един не разбира от къде произтича особената мощ, която ти позволява да се разпореждаш с идиотските им чувства и съдби.

Добре си успяла да ги заблудиш.

Всички се взират като безпомощни слепци в привидно невинния ти поглед от перфектен лазур. Твърде много са свикнали да възприемат света с очите си и са пренебрегнали другите си сетива.

Нелепо.

Този лъскав свят на пороци и забавление трябваше да привлича чувствените натури, тези, чиито сетива са толкова болезнено открити и ги тласкат по непозволени пътища. Податливи на грях.

А какви бяха тези тук? Ходещи клишета с табелки за съответния стереотип, който представляваха. Кокетката. Дон Жуан. Простака. Селското девойче. Хазартаджията. Пияндето. Камериерката. Руската наследница.

Сетивата им бяха толкова притъпени, че не виждаха какво става по-далече от носа им.

Дори зрението им куцаше.

Грьонуи притъпи усещането за гадене и вместо това се съсредоточи върху това да отдели уханието на Анжела с лазурните очи от това на останалите.

Пулсът му се учести и му трябваха всичките усилия на волята, за да не издаде вълнението си. Аромат – равни части сподавена невинност и порочно разложение. Именно той я бе направил фаталната жена, която беше. Не суетния и празноглав бивш любовник, открил я за света на разврата. Нито който и да е от слепците, търсещи ангела, докато си играеха с бледата й, възбудена плът.

Беше родена с този аромат – сладък като божествено откровение и гнусен като загниващ плод в канавката.

Именно той влечеше заблудените към нея както пламъка към пеперудата.

Именно него Грьонуи искаше само за себе си.

Пиян от желание, парфюмеристът дори не забеляза сянката на най-нетипичното същество в компанията на Анжела с лазурните очи.

Елиазар, старият и начетен ексцентрик, който хулеше всичко и всички, точно в този момент се занимаваше с това да разобличи идиотизма на милионера Дики Ууд. Последният точеше лиги и махаше с уши като куче в последна фаза на умствена изостаналост. Ала Елиазар всъщност въобще не го забелязваше. Вниманието му бе насочено към Грьонуи още откакто го видя да влиза в салона по-рано същата вечер. Злокобна усмивка разтегли челюстите му.

– Хехе, става интересно.

Дан улови погледа му и видимо пребледня. Елиазар го огледа за миг с ъгълчето на окото си. Без съмнение момчето бе единствения от тази сбирщина глупаци, който бе най-близко до това да разбере истинската същност на Елиазар. Ала той бе и щеше да си остане мижитурка, въпреки цялата си интелигентност. Знанието с нищо не му помагаше.

А нейде там сред булевардите на Букрещ Теофил Стериу наблюдаваше тази сцена, скрит в антрето на кошмарите си.

*Жан Баптист Грьонуи е герой на Патрик Зюскинд от романа Парфюмът:Историята на един убиец;
**Анжела с лазурните очи, Елиазар и Дан са герои на Чезар Петреску от романа Механичния балет;
***Теофил Стериу е герой на Чезар Петреску от романа Каля Викторией;

Този текст е част от Литературното предизвикателство „Не на АСТА!”

Когато свърша с теб



Photo: FilmExperience

I wanna do bad things with you
Jace Everett

Лисбет
Имам сериозното желание да я очистя. Да я хвана за хубавата коса, да изпъна бялото й вратле и да го клъцна бързо и безжалостно. Само дето кучката няма да се е мъчила достатъчно. Честно, ако беше мъж, вече щях да съм предприела стъпки по проучването й. Щях да се възползвам от пияното й състояние, за да й преровя в сладката дамска чантичка и да се докопам до номера на социалната й осигуровка. След което бавно, но сигурно госпожицата щеше да си получи отмъщението. По най-бруталния начин, който съм способна да измисля.
Сериозно, това, което направи бе извратено. Момичето беше съвсем невръстно, сигурно още нямаше и петнайсет. Вероятно се напиваше за пръв път, за да впечатли курвите, с които се движеше. Беше си чисто възползване, от където и да го погледнеш. И извикваше вкус на сурова ярост в устата ми.
Влязох в най-близката кабинка, затръшнах вратата и се облегнах. Беше гадно… обаче само отвращение ли изпитвах към мацето с червената рокля? Преглътнах тежко, след което се наведох и си изпразних съдържанието на стомаха в тоалетната. Присвих бедрата си, сякаш това влагата, стичаща се по тях. Коженият ми панталон лепнеше.
Колкото и да бе отвратително да си го призная… мръсницата ме беше възбудила с това, което направи.
И сега щях да я накарам да си плати.

Мили
Тъкмо завивах към Хоуп Стрийт, когато усетих как чифт жилави ръце се впиват в раменете ми. Съпротивителните ми сили съвсем бяха спаднали от последната двойна доза бира и уиски. Така че не можах да направя много, освен да размахвам крайници и да изфъфля някаква неясна ругатня.
Различих лицето й в сенките едва когато ме тръшна по задник в страничната уличка. От изненада прехапах езика си. Острият вкус на кръвта и болката в задните части ме освестиха малко. Вдигнах поглед. Чертите й тънеха в мрак, виждах само огромните й обици и щръкналата й прическа.
Какво, по дяволите?
Дали не я видях по-рано в бара?
Още усещах вкуса от путката на малката, а пред очите ми всичко си играеше, времето и пространството се местеха, а аз танцувах по тях като надрусана кънкьорка. От къде можех да знам, мамка му?
Усетих как железните й пръсти се впиват в косата ми, а дъхът й опарва лицето ми. За миг ми се стори, че мернах цвета на очите й. Черни? Сини? Неумолими.
– Къде е апарата?
– М-моля? – успях да изломотя аз. Езикът ми бе извън контрол, набъбнал и тромав.
Жестока плесница право през лицето. Не изглеждаше да е по-силна от мен, ала аз така хубаво се бях подредила, че все едно ме цапардоса с тежък бокс.
Изплюх се на асфалта. Какво искаш, мътните те взели? Шибана психопатка!
– Не ми играй игрички, много добре те видях. Не ме ядосвай. Извади апарата много бавно. Без да говориш.
С треперещи пръсти измъкнах полароида от чантата си. Непознатата го сграбчи от ръцете ми и без повече обяснения го разби в земята. При други обстоятелства аз пък щях да й избия зъбите.
Само че тук и сега тя контролираше положението.
Бях й в ръчичките, можеше да ми направи каквото си поиска… и кой знае защо, това ми хареса.
Сграбчи ме за косата и ме принуди да се изправя като залепи гърба ми плътно за тухлената стена.
– Харесва ти да чукаш пияни момиченца, а?
– Сякаш пък ти си по-добра. – изфъфлих аз. Вече не ми пукаше за каквото и да е. Пълзяхме бавно към ада на тази вечер.
Още един през лицето. Ноктите й по гърба ми.
– Не ме сравнявай със себе си.
Разсмях се като побъркана и се пресегнах към нея. Вдървените ми пръсти погалиха стегнатия й чатал.
– Бас държа, че вече си мокра… и че много ти се ще, но не ти стиска. – Продължих да се смея, докато не се закашлях и мадамата не ми зашлеви още един.
Ако не беше мрака, обвиващ двете ни, щях да се закълна, че пребледня.
„Хайде, давай.” Мисълта ми тече с тъпо безразличие. „Прави всичко, което ти хрумне с мен. Аз съм твоята кучка.”

Лисбет
Въпреки презрението спрямо това побъркано създание, давещо ме като свирка по нежелание, вече коленете ми трепереха от възбуда.
Зашлевих я още веднъж, накарах я да падне на колене върху чакъла. Впих нокти в косата й, докато свалях ципа на панталона си. Смъкнах го докъдето можех и пъхнах главата й между подгизналите си от мъзга бедра. Точно както Бюрман бе направил няколко месеца по-рано.
Беше пияна и друсана до козирката, обаче явно знаеше какво прави. За малко оставаше да изстена. А никога не го правя. Дори по време на най-върховния оргазъм.
Няколко минути по-късно мацката бе изправена върху нестабилните си крака. Бузата й бе опряна в ронещата се стена, а юмрукът ми навлизаше дълбоко в нея.
Исках да я накажа.
А по дяволската й физиономия разбирах, че тя няма нищо против.
– Нямаш ли нещо по-голямо? – изсмя ми се тя.
Падах.

Мили
Минути след като ме бе обладала брутално с някаква търкаляща се по улицата бутилка, непознатата се острани от мен. Виждах как ръцете й трепереха, докато наместваше дрехите си и се готвеше да потегли. Сякаш гледах себе си, само няколко седмици по-рано, как се оттеглях от малката проститутка в гробището. Можех да се закълна, че виждам нервната й усмивка в мрака.
Извърна се и забърза напред в мъглата, безшумна като котка, все едно никога не я е имало.
А аз дълго останах да седя там, с бутилката между разкрачените ми крака. Безчувствена като кукла.

*Лисбет Саландер и Бюрман са герои от трилогията Милениум от Стиг Ларшон;
**Мили О`Райли е героиня от Кучка на Хелън Уолш;

Този текст е част от Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”

She walks in beauty like the night



Усещах мозъка си като боксьор в последния рунд преди нокаут. Клепачите ми пареха по-жестоко и от огънчето в края на догарящата цигара, висяща от устните ми. Мускулите вече не ми се подчиняваха и нямах сили, пък и желание да я отстраня и смачкам в пепелника. Така както се прави с хлебарките. А като ги споменахме преди малко една черна, трътлеста сянка премина върху снимката, полегнала безжизнено върху бюрото ми.

От тази снимка не можех да откъсна поглед в последния половин час.

Нещо като усмивка изкриви ъгълчетата на устата ми.

Зачудих се каква ли би била реакцията на Цунео Касама спрямо това оскверняване на любимия му обект.

На пръв поглед историята беше повече от ясна, нищо ново под слънцето. Обсебващ тип, който е прекалено сбъркан даже да поздрави красивата си, палава съседка. Няма начин да не му се присмее, всяка вечер се прибира с нов обожател. Хубава кукла като нея и удавен от самота данъчен инспектор? Тип като Касама трудно щеше да й завърти главата. И естествено, се отдава на диви фантазии за момичето. Докато не стига до фазата, в която не прави разлика между реалност и тая адска машинка на фикцията.

На пръв поглед Касама не ми се стори като човек с голямо въображение. Нито пък като класическия маниак. Студените му азиатски черти и черни очи не издаваха повече чувства от тези, които може да видите по лицето на фригидна жена, докато имитира оргазъм. Не трепереше, не получаваше тикове, нито в погледа му искреше лудост. Отклони предложената цигара и през цялото време мърдаше единствено с устни. Промени позата си едва, когато извади снимката на Холи от вътрешния си джоб.

Не го виждах като човека, мастурбиращ бясно, докато слуша смеха на съседката си, долепил ухо до общата им стена. Бе твърде гладък и изчистен за подобна роля.

Безумието присъстваше единствено в думите му и странната история, която ми разказа, когато се появи преди два дни в офиса ми.

– Трябва да я намеря, господин Марлоу. Иначе ще откача. Момичето изчезна като дим преди два месеца, а аз още чувам гласа в главата ми. И не мога да я накарам да ми каже къде е. Играе си с мен все едно съм й марионетка. – Замълча и ме изгледа косо. – Ако щете ме мислете за побъркан…

– Мисля това, за което ми се плаща. – Не бях в настроение за монолози, така че побързах да потуша съмненията му.

– Знам единствено, че последно са я видели пред Тифани. С вечерната рокля и всичко останало… и от тогава никой нищо не знае. Нищо. Всичките й вещи са така както ги е оставила.

Едва сега помръдна от ступора си. Потърка слепоочието си и премигна от болка. Стори ми се, че наистина прозрях частица отчаяние под пласта черна мъгла в погледа му.

– Моля ви… колкото време ви трябва. Парите не са проблем.

Навън острото котешко мяукане прониза нощта. Изправих се от бюрото си с тежки като олово крака. Извадих уискито от хладилника и вкарах няколко глътки директно от бутилката. Последните четиридесет и осем часа бях изкарал плътно в компанията на мис Голайтли. Където и да отидех летливият й призрак сякаш се бе залепил за мен. Колкото и да се мъчех да я разкарам от главата си, тя се връщаше отново с перлената си усмивка и дяволито намигване.

Дали лудостта на Касама не беше заразна?

Подобно нещо забелязах у всички мъже, които успях да разпитам през този период. Тези, през чийто живот Холи Голайтли бе преминала като фатален метеорит. Не всички бяха студени като Цунео Касама и в не малко очи успях да разчета онова болезнено обсебване, обожание, граничещо с безумие.

„Какво толкова има у теб, малката?”, мислех си докато топлината на уискито си проправяше път по кръвоносните ми канали. „Не си нищо особено. Лековата и повърхностна като името си. Просто някакво глупаво момиченце.”

– Г-н Марлоу?

Рядко нещо ме изненадва. Ала тогава, кълна се, че се сепнах като току-що прострелян див глиган. Извърнах се и я видях. Беше открехнала леко прозореца ми, а мръсният вятър развяваше полите на белия й халат, като едва разкриваше бедрото й.

Очи на дете и на кошута. Подкупващи и лъжовни.

– Може ли да вляза? – Холи Голайтли проточи с напевното си гласче и се усмихна учудващо естествено. – Един хулиган ме притеснява.

Притеснението бе меко казано. Не бе довършила още изречението си, когато сградата потръпна от нечий дивашки рев.

– Слизай, кучко, ще те очистя, мамицата ти!

По дяволите. Понякога наистина мразя жените.

*Филип Марлоу е герой от романите на Реймънд Чандлър.

**Цунео Касама е герой от В търсене на един далечен глас от Тайчи Ямада.

***Холи Голайтли е героиня от Закуска в Тифани от Труман Капоти.

****Заглавието е взето от поема на Лорд Джордж Байрон.

Photo: Corvus Noir

Този текст е част от Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”

Канелени момичета



Photo: Trystlove

Алиса отвори очи, когато усети как мекото, космато тяло на гъсеницата се плъзга по оголеното й бедро. Тя премигна няколко пъти, облиза устни и по тях като слънчево, бяло зайче затрептя похотливата усмивка. Тази усмивка бе в такъв контраст с невинните й, детски очи, че нерядко Чешърския котарак се бе пресягал завистливо, за да й я отнеме. Като всяко благовъзпитано момиче Алиса не даряваше усмивката си на първия срещнат психар. А в Канелената гора те бяха много.

 

Нещо между краката й потрепна от движението на старата гъсеница. Ала последната не я удостои с вниманието си, а продължи своя път през многоцветните храсти някак замаяно. На зиг-заг.

 

„Отново е пушила твърде много.” мислеше си лениво Алиса, подпряла русата си глава върху лакътя. „Дано да ми е оставила малко… старата скъперница.”

 

Гъсеницата много рядко позволяваше Алиса да допре устни до наргилето й, всяко вдишване й бе безценно. Без да сваля съблазнителната си усмивка, тя прибра камбанката на полата си, разкривайки отдолу кожа бяла като прахчето, което Мартенския заек и Шапкаря понякога споделяха върху голото й коремче.

 

Алиса се настани върху гъбата. Странно животно бе тази гъба. В първия момент й се видя червена, после придоби сивеещ отенък. А сега буквално сменяше всички отенъци пред възхитения й поглед. И свойствата й се меняха.

 

„Любопитно…”, каза си Алиса, докато полагаше разгорещените си бедра върху хладната повърхност на гъбата. Сгъна тънките си крачета по турски и пое чибука на наргилето със замислено изражение. „Гъбата ли е различна или аз я виждам така? Тя ли се изменя или аз?”

 

Отхапа едно парченце от ръба и пред очите й затанцуваха концентрични, цветни кръгове, водещи до черната дупка. Алиса се разсмя и отметна глава назад, докато всмукваше от веселия дим.

 

„Дали всичко това се случва в моята глава… или е от канеления прашец, който се носи във въздуха? Смея ли се или само си мисля?”

 

Не забеляза кога Чешърския котарак плъзна опашката си в деколтето й, а миг по-късно се изпари. Тя дори не обърна внимание на усмивката, висяща във въздуха като почти изяден месец. Алиса продължи да пуши с блажената си, похотлива усмивка, която на моменти се деформираше до физиономия на идиот, припичащ се на слънцето с щастливо спускащата се лига по брадичката му.

 

Тя премигна и в следващия момент съзря малко момиче, настанило се под гъбата. Лизел Мемингер пет пари не даваше за философско-напушените монолози в Алисиното съзнание. Не й пукаше за разплетената й коса, парцаливите й дрехи или впиващата се в глезените й коприва. Тя държеше нова книга в ръцете си – с девственобели страници, осквернени единствено от канелените точици. Бледите й, напукани устни мърдаха безшумно, а очите й сменяха цветовете си така бързо, че на Алиса й се догади.

 

Лизел галеше любовно книгата – корицата, страниците, гръбчето й, докато очите й попиваха движещите се символи.

 

Алиса избълва едно кълбо дим в посока на малката читателка. Същата вдигна безмълвния си поглед и я загледа със слабо любопитство. Вдигна книгата и издуха канелените прашинки в посока към момичето върху гуглата. Дали от гъбата или от наргилето, но същите се движеха сякаш на забавен каданс – миниатюрни канелени бомбички, заплитащи се в къдрите на Алисиния дим.

 

„Хей…” Русокосата и развеселена Алиса протегна телепатичното пипало на мисълта си към непроницаемата Лизел. „От къде я взе?”

 

Крадецът на книги сви рамене и пусна не по-малко загадъчна усмивка на улично хлапе, скрило свитата от нечий двор ябълка в стомаха си.

 

„Открадна ли я?”

 

Лизел само въздъхна и продължи да си чете. Алиса се нацупи. Миг по-късно усети нежното прошепване в ухото си.

 

„Лично от библиотеката на Кралицата на сърцата.”

 

„Кралицата чете?”

 

„Не, използва книгите за подпалки. И от време на време за стрелба.”

 

„Хей, къде изчезна?”

 

Очертанията на Лизел започнаха да избледняват, заедно с книгата в ръцете й.

 

„Защо бягаш?” Алиса усети как натежалото й тяло се плъзга надолу по гъбата, неумолимо привлечено от гравитацията и обезсилено от дима в главата й.

 

„Всички бягаме. Аз бягам върху мастилени мухи с крачета, ти върху пропадащи гъби и местещи се камъни. Всички бягаме.”

 

„Постой.” Алиса простена любовно и протегна малиновите си устни напред. Малко преди дъхът й да погали този на Лизел последната се разтвори във въздуха. Алиса пропадна сред огромните треви, израснали като плътна крепост около нея.

 

Тя се заля от смях, хвана се за корема и се затъркаля сред аромата и възмутените личица, подаващи се от стръкчета. Ноктите й се впиваха в краищата на рацъфналите поли на роклята.

 

Облегната на едно дърво далеч от периферията на напушената Алиса стоеше скръстилата ръце Лолита. Един от многобройните стари мъже, точещи лиги по порочната й невинност, търсеше отговори с пръстите между полуотворените й бедра. А не виждаше, че същите тези отговори изтичаха през изцъклените й очи право в далечната точка, в която се взираше.

 

Точката в края на заешката дупка.

 

Лолита не промени изражението си от споделената халюцинация. Тя отдавна бе над всичко и много малко неща я впечатляваха.

 

А нейде, изгубена в най-мрачните дебри на леса, се луташе Елена и разкъсваше ефирната си одежда в острите тръни. Гласът й, пропит от отровата на отчаянието, зовеше с животински крясък любимия й Деметриус. Спъваше се, падаше, изправяше се, хиляди пришки и рани покриваха мургавата й кожа като паяжинки. Пиеше от омагьосаните изворчета, друсаше се със знайни и незнайни билки и изпадаше в несвяст. Палавите горски духове се стрелкаха покрай безчувственото й тяло и се възползваха от безпатметния й, вече не съвсем летен сън.

 

А канелената гора им пееше приспивната си песен.

 

*Алиса, Гъсеницата, Чешърския котарак, Мартенския заек и Шапкарят са герои на Луис Карол от Алиса в сраната на чудесата;

**Лизел Мемингер е героиня на Маркъс Зюсак от Крадецът на книги;

***Лолита е героиня на Владимир Набоков от едноименния роман;

****Елена и Деметриус са герои на Уилям Шекспир от пиесата Сън в лятна нощ;

 

Този текст е част от проекта Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”

Една нощ през самотния ноември


– Ей-сега отивам да се изпикая и после ще дойда да ти кажа „чао”! – Очилатият се ухили като малко дете, натъпкано с весели хапчета от някой садистичен доктор, който го счита за твърде „енергично”. Олюля се леко, хвана се за барплота, а острият му дъх парна лицето ми. В първия момент не успях да реагирам подобаващо и му хвърлих най-умното си изражение на току-що изплувал от тежък махмурлук пияница. Когато постфактум момента мина се превих на две, улових се за корема и побързах да избухна в маниакален смях, преди да съм породила в околните съмнението, че страдам от менструални болки. Наведох глава към пода, неспособна да се изправя, а около очите ми изби влага от кикот. Конвулсиите бяха по-ужасни и от тежка, грипозна кашлица. Най-сетне се окопитих, преди да премина в областта на истерията. Плъзнах лакти по бара, изтрих очите си от неприятните изпарения и гаврътнах последните две глътки от водката си на екс.
Около мен вечерта постепенно се сгромолясваше към дъното на вездесъщата скука. Почти нямаше хора, а до приятно опиянения ми слух достигаха остатъчни парчета разговори от другото помещение. Фокусът ми се премести към най-близкото до мене кожено кресло. Там, в не особено елегантна поза, се бе проснал представител на мъжкия пол, който някога може и да е бил млад. Понастоящем доводите в полза на това твърдение бяха по-малко и от космите без въшки по брадата на клошар. От полуотворената му уста се спускаше тънка лигичка, кичури прошарена коса покриваха лицето му, ако не беше музиката сигурно щях да чуя тихото му похъркване. А лявата му ръка се бе впила в бутилката бира, която държеше с такава сурова решителност, с която удавникът се лови за протегнатото му от полуразкапали се зомбита-пирати въже.
„Маце, стига с метафорите!” Един от гласовете в главата ми се размърда, замахвайки заплашително с презрял домат.
– Окей, пичове и дами, аз ще си ходя. – Излишно се сбогувах с малкото останали трезви (или поне в адекватно опиянено състояние), отклоних поканите на един-двама да ме изпратят до най-близката стоянка за таксита и се заех с нелеката задача да изкачвам стълбите към горното ниво на барчето. Малко преди окончателно да отплувам, се провикнах надолу. – И много поздрави на пикаещия.
Някой се изхили.
Май от това пияният тип с бирената бутилка се пробуди, защото ми метна един кървясал поглед през джунглата по лицето си. Макар и в онази нощ първичните ми инстинкти да спяха кротко ранния си зимен сън, пък и не го намирах за особено привлекателен, за миг се изкуших да се върна. След което щях да го хвана за косата, да изнасиля устната му кухина с езика си и тъкмо, когато се намира в състояние на тръпнещо очакване, да забия юмрука си в окото му.
„Секс и насилие… нищо ново.”
„Нищо ново няма под слънцето, нали знаеш?”
Реших да се въздържа.
Отправих се с тихи, котешки стъпки към изхода, за да ме лъхнат градските миазми и бялата мъгла навън. Докато вървях към най-близкото такси осъзнах, че все още не ми се прибира. Нямах особено желание да се връщам в бара, ала и идеята за домашния уют и топлото легло още не ме блазнеше достатъчно. Отдавна не си бях правила класическата нощна разходка. Някога, когато живеех на пет минути от бара, го правех всяка вечер, със слушалки в ушите и очи, вперени в заобикалящия пейзаж и луната.
Нощта не беше романтична.
Вероятно най-умното бе да се пъхна в някое топло такси с включено парно. Тъмнеещите стъкла на колите вече се покриваха със скреж, а на пет стъпки пред мен не се виждаше почти нищо от дъха на мъглата – сивобелезникава стена, разтваряща се под напора на тялото ми.
Не беше най-подходящото време за разходки.
Само че краката ми не действаха в съгласие с разума и вече ме водеха далеч от Съдебната палата и спрелите наблизо таксита, неоново жълти насред тъмната нощ.
Студът охлади страните ми, докато вървях бавно насред трамвайната линия по Граф Игнатиев. Сложих си кожените ръкавици, тъй като миг по-късно щях да имам две ледени кубчета наместо ръце. Дяволски странно – едновременно изтрезнявах от ледения вятър, играещ си с косите ми и в същото време обстановката нокаутираше усещането ми за реалност. Като че ли бях пропълзяла в ухото на някой от баровите обитатели и сега се разхождах по улиците на наркоманските им съновидения.
Група клошари изплуваха като островче сред блатото. Бяха седнали един до друг пред някакъв магазин за бельо, търкаха вкочанените си пръсти върху евтините бутилки с вино и пластмасовите шишенца евтина ракия и си шушнеха нещо неразбираемо. Сякаш си говореха на таен език, който спиртосания ми мозък не дешифрираше. Спрях се по средата на улицата, за да ги погледам. Няколко минути зяпах, удивена от контраста между безизразния поглед на пластмасовата манекенка по жартиери и силиконови чорапи и ухиления тип в анорак на дупки, надигащ шишенцето до напуканите си устни. Пичовете видяха, че ги съзерцавам и ми викнаха за поздрав. Махнах многозначително с ръка и им пуснах най-малко идиотската си усмивка. Поканиха да ми дойда при тях, един даже размаха капачка с ракия към мен. Засмях се, благодарих им и се обърнах, за да продължа нощната си разходка.
Сигурно трябваше да ме е страх да се мотая така.
Ала в такива моменти единствено съжалявам за липсата си на качествен фотоапарат.
Тъкмо се бях впуснала в псевдофилософски разсъждения за това каква е вероятността точно този момент да се повтори при по-благоприятни за мен обстоятелства.
И тогава някой грубо дръпна качулката на палтото ми и ме дръпна в странична уличка. Ако щете ми вярвайте, но дори тогава не усетих страх. Единствено някакво смътно усещане за изненада. Както и тъпа болка в лявата ръка, когато се ударих в студения асфалт. Нечие меко и тежко тяло се стовари върху гръдния ми кош и ме притисна плътно към земята. Премигнах няколко пъти, ала не можах да различа лицето в мъглата. А и устните ми бяха запечатани от ръката му.
Ръцете ми някак се бяха оказали свободни, което ми позволи да се опитам да го оттласна от себе си. В крайна сметка дробовете щяха да ми трябват по-късно.
Също така обаче анонимният ми нападател бе достатъчно упорит… или по-скоро пиян, та забавените му реакции и повечето му килограми пречеха на крайната ми цел.
– Ти ангел ли си?
„Кофти късмет, приятелче. Забравих си ореолчето вкъщи тази вечер.”
Изръмжах нещо заплашително в отговор.
– Не се плаши. Аз… п-п-просто… исках… да се гушна с някого…
Ще ме разплачеш.
Мигнах още няколко пъти, изправих глава и почти сблъсках челото си с пияницата от бара.
– Само се вдигни от мен и ти обещавам повече от гушкане.
Отне му цяла вечност, докато изпълни желанието на сърцето ми. Хълцаше и се олюляваше, от време на време се разтърсваше от кашлица. Но в крайна сметка успя да премести туловището си и да тупне в най-близката локва. Облиза устни и протегна ръка към косата ми. Дръпна я назад, все едно се готвеше да ми вземе скалпа и ме придърпа към себе си. Целувката беше порядъчно лигава, ухаеща на бира, чипс, фъстъци и повръщано. Реших, че една есенция повече няма да ми дойде никак зле, така че преди нещастникът да се усети вече бях впила зъбите си в долната му устна. Направих го с особено ожесточение и преглътнах струйката кръв. Главата ми леко се замая от металическия вкус, та побързах да се отдръпна от квичащото от болка създание. Изправих се бързо, а той остана да ме зяпа с навлажнени очи и протегнати ръце.
– Не ме ли обичаш?
Шибнах му един в зъбите и той се строполи назад, образувайки малка червена локвичка върху тротоара.
Не че съм майстор на бойните изкуства. Просто беше толкова на ръба, че дори и юмрука на петгодишно щеше да го прати от другата страна. Чак тогава страхът нахлу във вените ми като адреналинова инжекция. Клекнах бързо, поставих пръсти върху шията му и допрях глава до гърдите му. Още имаше пулс и дишаше. От устата му се носеше нестройно хъркане. Чак тогава си позволих да се отпусна и да промърморя филмовата си реплика.
– Винаги, бейби.
Така както се бе свил на земята, обгърнат от нощния мрак и гъстите облаци, изглеждаше измамно уязвим. За момент почти изпитах желание да го прибера у дома, да го изкъпя, нахраня и да му даря малко нежност. Хм. Почти е ключовата дума.
Остатъка от това чувство ме накара да се пресегна и да пусна омачкана банкнота от пет лева в ръката му.
– Вземи си такси, да не кажеш, че съм те обрала. – Изтрих окървавените си устни и с известно поклащане продължих хода си нагоре по улицата. Зад себе си чух неясно мърморене и шумолене от плат, но не се обърнах.
Пред Мимас се разиграваше семеен скандал за радост на уморените и накацали наоколо таксиджии. Млада жена с тигрово палто, което едва й стигаше до кръста крещеше срещу някакво момче на не повече от осемнайсет с провиснала долна устна и повече пиърсинги от фасовете по земята. Дамата бе същинска цветна факла от гримове и размазано червило насред мрачната нощ. Точно в този момент по алените й устни бе избила пяна.
– Знам те аз тебе! – размахваше гневен пръст дългокраката мома. Чудех се как не се е пребила още върху огромните си токове. – Само се чудиш коя да наебеш, цяла вечер те гледам. Всички други, само не и мене. Че к`во ми е бе?
– Ма, госпожа, аз не ви познавам…
– Госпожа ще викаш на майка си, чуваш ли, бе, келеш нещастен!
Още една минута размяна на подобни пиперливи реплики и изгубих интерес към това нежно създание и обекта на любовните й чувства. Усетих внезапен прилив на глад и се приютих в рая на мазната храна. Един мазен бургер и приказки с някакъв прегладнял поет, мъчещ се да се нахрани с шепа мизерни пържени картофки, бяха достатъчно време, та зората да пукне.
Купих му бургер, а той ми написа стихотворение върху кибритена кутийка. Винаги съм мечтала да съм нечия муза.
Когато излязох навън трамваите вече насичаха и последните остатъци нощна тишина с металното си тракане.
А мъглата още не се бе вдигнала.
Време бе да я туширам с малко кафе без захар.

Проклятие… отново равносметка – ІІ-ра част



3. Кино

– През 2011 г. – Не е нищо ново под слънцето, че киното е работа в екип и там една лястовичка пролет не прави. През изминалата година стигнах до извода, че ако не си нагазил в същността на материята, ако не си бил на снимачна площадка, пък била и импровизирана такава, ако не е трябвало да се справиш с куп трудности – егоцентрични режисьори, самовлюбени актьори, проблеми с монтажа – трудно можеш да напишеш киносценарий. Едно е да седиш в уютната си стаичка и да изсмукваш нещата от пръстите си, съвсем различно е когато имаш опит в самия занаят. Опит, почерпан и от работата с умерени в егото си режисьори, умни актьори и креативни монтажисти. Помага ти също така да усмириш собственото си его и да го подчиниш на крайния резултат. Работата ти се подобрява значително, ако си имал практически опит. Но за това ще пиша по-подробно в пътеписите ми за CinemaDaMare. Само ще вметна, че горещо препоръчвам на всеки, който има желание да се занимава с кино да си потърси къде да кара стаж. Дори да е неплатен. Следващото ниво е студентския филм. И не си губете времето, ами започвайте да снимате/пишете/планирате, дори да нямате спонсорство, дори бюджета ви да е жълти стотинки. Ако имате добра идея и качествен екип, който да я осъществи, парите са последния ви проблем. А в случай, че имате по-големи амбиции, поинтересувайте се от различните workshop-ове и пичинг форуми. Само без хленч и самосъжаление. В тази връзка що се отнася до кино опита ми 2011 година беше безценна.
– Next year. Тук ще пестя конкретните си планове, защото са наистина конкретни, а и аз имам своите суеверни страхове. Като това да говоря за даден проект, докато е още в подготвителната фаза. Нека само кажа, че евентуално през тази есен, зима или в началото на следващата година стискайте палци моя милост да пусне покана за премиера. Толкова ще кажа за сега.

4. Пиене/Събития

През 2011 г. – За пръв път четох моя работа на живо, по време на прословутото Литературно букаке в края на годината, на 29-ти ноември. В събитието взеха участие и Нинко Кирилов, Циничния елф, Юлия Желязкова, Ина Герджикова, Дана Кандинска, Сашо Томов (изброени не по ред на заслуги). Успях да стигна до заветния стол в Петното на Роршах без да се пребия, въпреки бутафорната маска, която трябваше да ме предпази от букакето. За моя изненада дори смогнах да си прочета съчинението без да заеквам, да се изпотявам или да припадна от свян. Искрено се надявам никой от публиката да не е усетил колко бях изтърбушена. Имаше малък фейл с микрофона, но мина доста време откакто съм била на сцена и под зоркия взор на толкова зеници. Оцелях с мисълта за предстоящото пиене. Като за първи път мисля, че ни се получи добре и се надявам тази година да направим поне две-три, а защо не и в други градове, освен София? Признавам, че бях доста скептична относно това предприятие и предчувствах огромен провал. Стига ентусиазмът ни да е жив, мисля, че има на къде да се развиваме. При всички положения имаше приятен контраст с първата ми среща с други писатели. Бях на седемнайсет, тъкмо ме бяха приели в Съюза на плевенските писатели и установих още с влизането, че повечето от тях са минимум четиридесет и повече лета по-възрастни от мен. Ситуацията беше меко казано… awkward.
Единствено ме е яд, че не прочетох друг текст, но нищо. Ще има и други букакета – повече и по-пълнокръвни.
Партито в Check Bar също бе на ниво. Особено финалната реплика на домакина към моя милост. Каква е била тя, оставям на спомените и въображението.
– Next year. Общо взето масовия запой по време на кино-фестивала в Италия (още хората ми се чудят как съм можела да пия червено вино през лятото) и литературното букаке бяха най-запомнящите се събития от изминалата година. Като се замисля никак не е малко. Обаче няма да е лошо да се постарая повече. Може би.

5. Личен живот

– През 2011 г. – Дали пък това не бе годината, в която извърших най-много глупости? Счупих си главата по няколко показателя, предприех действия от които в последствие се срамувах, на няколко пъти изпитвах сериозно желание да се клонирам. Не за друго, а за да сритам собствения си задник. Всички онези грешки, които бележели периода от живота ни, означен с условното понятие „младост”. Макар че през сравнително краткия си житейски път съм виждала хора на четиридисет, държащи се двойно по-безумно от всеки средностатистически тийнейджър. Дали изобщо някога остаряваме и си вземаме поука от грешките? Тъй наречената мъдрост ми се струва все по-изплъзващо се понятие. Стигаш до някакъв извод и последващите събития те оборват напълно. Довчерашната мъдрост пък вече звучи кухо като презентация на PowerPoint с „дълбоки” слова или пък верижно писмо. Не знам. Вероятно утре ще мисля по различен начин. Днес, след доста счупени кости и падения твърдя, че няма нищо недостойно в това да се оттеглиш навреме от бойното поле. Когато още от самото начало предчувстваш горчивия вкус на края, а основите на началото са крехки като захарен памук… по-добре да ги оставиш, като преди това си оставиш една снимка за спомен. Но и с нея не злоупотребявай. Нека си остане в архива, с червен предупредителен знак „Отваряй само в краен случай.” Когато обичаш някой недей просто да го пускаш да си отиде и да останеш с размазани от сълзи очи на пътя. Срежи пъпната връв, която ви държи заедно дори, когато сте разделени. Прекъсни всички пътни артерии по които може да тръгне, за да се върне до теб. И дори да успее, отпрати го. Не е нужно да си жесток, макар че понякога усмивката и милата дума са по-зли и от най-лютата ругатня. Не за да си отмъстиш, твърде детинско е. Но ако в първите моменти не сте могли да се разберете един друг… каква е вероятността това да се случи по-късно? По-добре пътищата да не се кръстосват никога повече.
„Махай се! Вън!”
Иначе ще си останете дори и без архивната снимка.
Това е от мен. Който разбрал – разбрал. Останалите нека гадаят, ако нямат какво по-полезно да правят с живота си.
– Next year: Вече не си правя планове в тази посока. Каквото има да се случи, ще се случи. Драмите, късането на нерви и дългите безсънни нощи ги оставям на тийнейджърките. (А сега звуча като онези високомерни хора, които толкова ме изнервяха в юношеския ми период). Безсънните нощи особено могат да се оползотворят по толкова много начини.

Какво друго да кажа освен да пожелая на всички четящи годината им да е такава, че в края й да са останали с доволна, сочна и многовкусова равносметка? Радвайте се на отлитащите дни. Те летят дори по-бързо отколкото ни се струва.

Photo: http://www.angelosalamanca.com/, http://nicholasworld.tumblr.com,

Проклятие… отново равносметка – I-ва част



Бях решила, в духа на бъдещата традиция, да си преговоря материалата от предходната година в нощта преди Голямото Напиване и Масовата Оргия по случай Края на Света. Ала боговете, в които не вярвам явно имаха други планове за моята предновогодишна вечер и отложиха тази ах-тъй-приятна интелектуално-организационна дейност за два дни. Два дни през които махмурлукът и безсънието да се отмият, а нещата да си дойдат на мястото. Или да се разместят като хитри и оживели черно-бели фигурки, изплъзнали се от ловкия зор на вече пияния шахматист.
Трудно е да оцениш изминалите 365 дни, ако си още вътре в тях. Краката ти още те болят от бясното препускане, пред очите ти светът изглежда размазан, а дъхът ти отдавна е напуснал изтерзаните белите дробове, подчинени единствено на маратонското бягане. Моментът, в който рухваш на финала, а от устата ти бликва кръв не е особено романтичен. А това всъщност дори не е истински финал, а поредното прескочено препятствие.
И по-добре, че е така.
Животът е пътуване, а не цел, ще каже някой.
Много умни глави седят и мислят ли, мислят как да дадат по-елегантно звучаща дефиниция на живота, казвам аз. Изпробват всякакви метафори, най-често свързани със скоростта. А от своя страна докато те се чудят как да настроят тази скорост по свой вкус той се случва, връхлита ги и отминава.
Лично за себе си реших да не мисля за скоростта и движението, а за това с какво съдържание да изпълня подминаващата ме лента и квадратчетата й.
Миналата година си пожелах много писане, пътуване, перкане, пиене и пушене. Е, последното не го изпълних особено, защото колкото и усилия да вложих пушенето така и не успя да се класира в графата с пороците ми. Дори и любовта ми към наргилето. Маркирах основните точки от пътя по бъдещата си карта… и бих казала, че в голяма степен изпълних намеренията си. Тази година ще е различно. Ще заложа на конкретните планове. Не твърде конкретни, защото наличието на много детайли предполага, че все един от тях, по закона на всемирната гадост, ще пусне бримка. После къщичката от карти рухва, основите на сградата потреперват за миг и ти оставят само руини. И все пак, липсата на каквото и да е планиране предполага и загубата на твърде много време.
Каквото и да говорим, всички си губим времето, по един или друг начин.
Тази година ще се опитам да го губя една идея по-конструктивно.
Нека започнем с разпределяне на бюджета по пера.

1. Пътуване.

– През 2011 г.: Предполага се, че след като изкарах цялото лято на път, по прашните италиански калдъръми, в стар и раздрънкан автобус, който някога е бил чудо на техниката, под ледените струи на училищните душове и сънувайки върху надуваем дюшек, заобиколена от една тълпа народ – хъркащ, сънуващ, работещ по поредния проект – и без много възможности за лично пространство – пътната ми треска ще се е излекувала. Cinema Da Mare беше ужасно ценно изживяване, независимо, че бе източник на много нерви. Откъснах се напълно от ежедневието си, пробвах нови неща, в продължение на два месеца и седем дни говорих на български единствено в главата си. Посетих първия през живота си (и надявам се, не и последен) голям кинофестивал – Международния фестивал във Венеция. Жалко само, че беше 68-ми, може пък до година да отида там с мои средства, ще е една идея по-знаково. Отидох там с надеждата, че ще се радвам само на качествена кино-продукция. Уви… не очаквах и там да се натъкна на толкова откровени глупости, които се чудех какво изобщо правят там. Беше хубаво изживяване, но ме накара да се запитам дали като цяло киното не е обречено на срутване? Проблясващите бисери тук-таме задържаха надеждата ми жива. Запознах се с невероятни хора, пробвах се в режисурата, макар и през цялото време всичко да ми бе свито на топка. Понякога нямах ни най-малка представа какво правя. И въпреки това удоволствието беше неописуемо, особено когато видиш заснетия и монтиран материал.
Не знам до колко това преживяване ме е променило, направило ме е по-добър или по-лош човек. Знам само, че беше невероятно и не съжалявам дори за най-гадните моменти, изживяни в Италия, и за най-мизерните и мръсни училища. За ужасното пътуване до Сицилия, контактите ми с италианската версия на Бай Ганьо и чудовища от литовски произход, прокламиращи веганството и суровоядството. И да, по дяволите, пътешествието разширява кръгозора. И да, трябва да си довърша пътеписите по въпроса.
– Next year: Пътуването продължава. Вероятно не толкова дълго, колкото вече миналото лято, но със сигурност нямам намерение да се спирам. За сега съм си набелязала като конкретни дестинации Румъния и Барселона, особено след като прочетох Сянката на вятъра от Карлос Руис Сафон, желанието ми стана особено интензивно. След последния изгледан филм на Уди Алън сериозно съм се замислила и за Париж, въпреки, че манията около този град винаги ме е дразнела. Освен по-популярните дестинации ми се иска да разуча и разни скрити богатства, които са се изплъзнали от страниците на туристическите справочници. Продължавам с изучаването и на родината. Невероятно е колко много места могат да се посетят дори и ако пътуваш само с влакове и автобуси. Като за начало възнамерявам да се пусна по маршрута, който планирах още преди два лета – Копривщица – Клисура – Сопот – Карлово – Казанлък. Вероятно банално, но тези места са ми буквално непознати. Нелепо е да тъна в неведение за заобикалящото ме. Дори и само, за да си запълня стоте печатчета в книжката. Глупава цел, ала през какви дестинации те превежда. Е, ако пък по някакво чудо успея да изпълня всичките си маршрутни стремежи до първата половината от годината… ще си набележа още дестинации. Пътят е пред нас, стига да си размърдаме дебелите, мързеливи задници, които сме свикнали да държим удобно пред компютрите.

2. Писане

– През 2011 г.: Както отбелязах по повод годишнината на блога, това беше доста ползотворна година в писателски план. Някак си успях да дисциплинирам волята си и се научих да пиша всеки ден, независимо от моментното си настроение, музи, музове, развлечения и всички други простотии, които писателите използват като оправдание, за да мързелуват. В един момент започнах да се изтощавам и да ми идват само повтарящи се идеи. Особено последните един-два месеца нямах каквото и да е желание да измислям истории и/или да изливам емоционалните си шитни под формата на проза (и все по-упорито се дразня на хора, мислещи, че пиша поезия). Предполагам, че пренасищането взема връх. И пак… това не е оправдание. Когато нямаш впечатления, трябва да си ги създадеш. Когато не пишеш, чети колкото се може повече. Гледай филми. Разхождай се по улиците. Наблюдавай хората, докато седиш в кафенето и се преструваш, че четеш или че очертанията по дъното на чашата ти са особено интересни. Съчинявай истории за непознатите срещу теб. Носи си бележник, в който да записваш това, което ти хрумва, колкото и тъпо да звучи в първия момент.
Доволна съм от това, което успях да излея от себе си миналата година. Но ако сега се спра, всичко ще е било безсмислено. Ако писането ми е призвание, следва да се отнеса към него с нужната доза сериозност. Иначе просто си дрънкаме глупости по блоговете.
– Next year: Като за начало всичко, написано от мен миналата година ще бъде редактирано, основно с цел подобряване на стилистиката, пунктуацията, изказа и граматиката. Идейно няма да внасям големи изменения… освен ако някой замисъл не куца толкова очебийно, че плаче за това да вляза в ролята на пластичен хирург и да поправя дефектите, нанесени от мен самата. Освен редакцията си поставям за задача до година по това време да съм довършила новелата с работно заглавие Хрониките на безсънния блок, както и първата чернова на първия ми роман. И от там нататък ще се заема с търсене на сериозно издателство, което си разбира от работата. Ако нещата вървят гладко, тъкмо до двадесет и седмата си година вече може да съм публикувала втората си книга. Вероятно ако по това време реша да се гътна, за предпочитане като жертва на фатална комбинация от алкохол и опиати, продажбите ще са двойни. От друга страна живеем в България, така че подобни експерименти са излишни. А и не можеш да пишеш, ако си мъртъв.
В тази връзка, ако някой издател чете тези редове и реши, че в написаното от моя милост има хляб нека се чувства свободен да потърси контакт, бил той и по пощенски гълъб. Макар и Петко още да не се е родил, няма да е лошо още от сега да мисля по въпроса за бъдещето му.
Също така, уважаеми мои читатели, ако имате желание нещо от прочетеното в блога да бъде продължено, развито или изменено, моля, не се срамувайте и използвайте формата за коментари. Мнения, препоръки, критики и желания се приемат с отворени обятия. Тези дни ще взема да пусна и една анкета, за да имам по-нагледна представа за данните.

To be continued

Photos: http://photocompetition.hispeed.ch, http://typewritermuseum.org/

Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.

Годината в 24 кадъра – I-ва част



В последно време се бях вглъбила в омайния, черно-бял свят на класическото кино. Все още не съм му се наситила и определено нямам намерение скоро да се разделям с него. Не само защото за качествено осмисляне на филма, трябва да бъде изгледан повече от един път. Всеки път е уникален, защото вниманието ти се фокусира върху различни детайли – история, операторско майсторство, съзвучие от светлина и звук. Не претендирам да съм експерт, но това е личната ми дефиниция за „смислен” филм – поредица от образи, които те карат всеки път да ги преоткриваш под различен ъгъл.

Но така или иначе колегите блогъри са се заели активно с филмова равносметка за изтеклите 365 дни, така че сметнах, че няма да е лошо да се включа. Още повече, че е време за досадния, но ах-тъй-необходим счетоводен баланс на личната ми година, не е лошо да се упражня.

Това, което искам да кажа е, че вчера установих как съм гледала поразяващо малко филми през 2011 г. Или по-точно малко от видяното е оставило трайни следи и впечатления. След като изкарах предходната вечер в гледане и преговаряне успях да изцедя с родилни мъки десет заглавия. Долупосочената класация не претендира за изчерпателност, и филмите не са подредени по възходящ ред с оглед на качествата им. Най-малкото, винаги ми е било трудно да съставям класации, в които да предпоча дадено любимо нещо пред друго. Може би ако доживеем до 2012 г. ще преоткрия миналогодишни ленти, пред които избраните в списъка ще ми се струват смешни като аматьорски студентски опити.

Без повече предисловия – топ 10 за 2011 г.

1. Shame/Срам
Реж. Стив Макуин, сценарий: Аби Морган, Стив Макуин, в ролите: Майкъл Фасбендър, Кери Мълиган

Въпреки горепосоченото ми мрънкане, Shame e безспорния ми фаворит за изминалата година. Истинска симфония на съвременния живот. Сексуалните сцени, голотата, порното и повсеместния разврат в тази лента бяха в пълно съзвучие с историята. И за миг нямах усещане, че от другата страна се пънат да ме шокират, да покажат колко са авангардни, безсрамни и не се свенят да развяват цици и пениси пред камерата. Всеки кадър беше на мястото си, всеки жест и поглед имаше функция. Контрастът между привидно ледения Майкъл Фасбендър и истеричното отчаяние на Кери Мълиган се усещаше във всяка тяхна съвместна сцена. И двамата се издигнаха няколко стъпки напред в очите ми – невероятно силни изпълнения. А от сладкия, носталгичен и тъжен кавър на New York, New York, изпят от Мълиган… настръхвам всеки път когато го чуя. Определено ще следя внимателно филмографията на Стив Макуин след Shame. Не се препоръчва за силно-романтични натури и почитатели на щастливия край. Тук такъв няма. Няма и невинни. Всички са прегърнали порока си докрай. Може би това прави историята толкова истинска и близка до нас.

2. Paulet aux Prunes/Chicken with Plums/Пиле със сливи
Реж. Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, сценарий: Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, в ролите: Mathieu Amalric, Edouard Baer и Maria de Medeiros

Сътрудничеството между иранската режисьорка Marjane Satrapi и френския художник Vincent Paronnaud дава изненадващо сочни плодове, в които зрителя да впие поглед. Един от най-поетичните и човешки филми, които имах удоволствието да изгледам тази година. Лентата нищи въпросите, които са ни занимавали, занимават ни и ще занимават до края на вечността. Живот, смърт, смисъл, изкуство, любов и отказа от всичко това. Как един инструмент променя съдбата ти? Как един случаен поглед, разменен по улицата, възвръща изгубените спомени? Уникалното съчетание на анимация и игрално кино, драма и комедия, минало и бъдеще, нестандарна биография на един цигулар и горчиво-сладка приказка. Тези, които обичат да си поплакват по невъзможната любов със сигурност ще му се насладят. Мисля, че ще допадне и на уморените от претенциозни европейски бози. Част от чара на филма е че не се взема насериозно, нито навира в лицето ти послание или „какво е искал да каже режисьора…”

3. La piel que habito/Кожата, в която живея
Реж. Педро Алмодовар, сценарий: Педро Алмодовар, Агустин Алмодовар, по романа Тарантула на Thierry Jonquet, в ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес, Жан Корнет

Алмодовар е изрод, признавам го. Затова и ми е един от любимите режисьори – само болни мозъци като него могат да развият такава сбъркана история – равни части мелодрама, класически филм на ужасите а-ла-Франкенщайн, трилър и странен романс. Не съм чела книгата, но вече отдавна ми е ясно, че книга и филм не се сравняват. Никога. Просто са прекалено различни. Изключително приятна е играта със сетивата, която ти причинява този филм, както и манипулацията на очакванията и особената чувственост. Почти бях отписала Антонио Бандерас като актьор, но тук прави достойно завръщане към корените си, не очаквах толкова добре да изрази зараждащата се, изгаряща лудост и мания. Елена Аная дори не е необходимо да говори – огромните й, влажни очи на сърна изразяват всичко без думи. Доста добри заявки дава Жан Корнет. С две думи: нетипична красота. Вероятно лентата ще е особено ужасяваща за момченцата, свикнали да се идентифицират с пишките си.

4. Midnight in Paris/Полунощ в Париж
Реж. Уди Алън, сценарий: Уди Алън, в ролите: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадъмс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди

Адски стилен портрет на носталгията и романтичната тъга по отминалите епохи. В началото със сменящите се френски пейзажи ме хвана съмнението да не би да съм объркала файла и да съм си пуснала някоя PowerPoint презентация, от онези с красиви снимка и музика за фон. Последващите диалози и сцени разсеяха съмненията ми и вниманието ми бе безнадеждно всмукано. Не бе трудно да вляза в обувките на главния герой – мечтаещ да стане писател сценарист, отегчен от сивотата на съвремието ни – и да тръгна с него по парижките улици. Епохите през които премина не бяха натъкмени бутафорно, каквито съмнения имах. Историята се плъзга нежно и неусетно като стара грамофонна плоча. За огромно мое учудване Оуен Уилсън не дразнеше (вероятно се повтарям с един куп други ревюисти, но не може да му се отрече на момъка – добре се бе постарал). Е, за сметка на това г-ца Макадъмс се постара да ми опъне нервите (от друга страна ролята й беше на класическата руса кифла, така че не мога да й се сърдя). Само от гласчето на Марион Котияр и котешките й очи започват да ми лазят мравки по гърба. А музиката действа силно разтапящо на коленете.

5. Wilde Salome
Реж. Ал Пачино, сценарий: Ал Пачино, по пиесата на Оскар Уайлд, в ролите: Ал Пачино, Джесика Частейн, Кевин Андерсън

Не от всеки актьор става режисьор. Както и обратното. Но в днешно време в киното явно е на мода изявяването като ренесансова личност. Не на всеки се получава. Първоначално когато започнах да гледам режисьорския експеримент на Пачино, вдъхновен от изисканото слово на любимия ми Уайлд ми идеше да се хвана за главата. Пиеса, филм за пиесата и документален филм за Уайлд в едно? Едновременно актьор и режисьор? Хайде, татко Ал, не се ли изхвърляш малко? Това е класическа рецепта за манджа с грозде. На досадните критични гласчета в главата ми им резнах езичетата (а татко Val сигурно вече размахва камшика си в моя посока), докато пътувах съм сърцевината на филма. Някак си Пачино успя да съчетае всички тези елементи и да създаде нещо наистина красиво, почти като сексуален акт между документалното и художественото. Съвсем не без помощта на червенокосия ангел Джесика Частейн, която по мое скромно мнение, направи роля трепач и вдъхна живот във фаталната принцеса Саломе. Финалът закова цялото произведение и ме изпроводи към изхода на киносалона с чувство за удовлетворение. A must see!

6. Drive/Драйв: Живот на скорост
Реж. Nicolas Winding Refn, сценарий: Хосейн Амини, по книгата на Джеймс Салис, в ролите: Райън Гослинг, Кери Мълиган

Райън Гослинг си го набелязах като любимец още от тъпата тийнейджърска сапунка Breaker High (която се чудя как съм я гледала, ама нейсе). С годините показа, че има потенциал да бъде голям, много повече от симпатично русокосо и синеоко момченце. Но със сигурност не е единственото достойнство в във филма на неизвестния (до този момент) за мен датски режисьор Nicolas Refn. Сила, мълчание, игра на светлини и сенки, нежност и бруталност, звук и тишина. От онези филми, които те карат да не откъсваш очи от дългите им кадри и мълчания. Тук думичките не са най-важното, нито дългите диалози. Напрежението, гарнирано с нощни кадри и невероятната музика, елементите от филм ноар, актьорската игра (пак ще похваля Кери Мълиган, която изнесе ролята на отрудена, самотна майка с достойнство)… хипнотизиращо е. Още повече, че не съм почитател на филми с надбягвания по пътищата. Хардкор феновете на Вин Дизел и Бързи и яростни могат спокойно да се разочароват. Мисля, че любимата ми сцена след целувката/бруталното убийство в асансьора е тази в стриптийз клуба – потрепващата ръка – единствения индикатор за разтърсващата ярост на героя и безучастните лица на стриптизьорките… жестоко.

По-късно същата вечер очаквайте останалите четири филма.