Еротичният разказ



Слънцето вече позлатяваше камъните по тясната и виеща се
калдъръмена улицата, когато една сянка с бежов, невиждал пране от години шлифер, изникна иззад ъгъла. От надвисналите стрехи се отрони висулка, която тъмния субект избегна с учудваща ловкост. По време на бързите си, нервни подскоци за малко да се подхлъзне върху разтапящия се сняг. Явно някоя незнайна висша сила бе имала благоволение към мъжа, чието лице тънеше в сянка под шапката, и му позволи да стигне жив и здрав до кафенето в другия край на уличката. Кой знае защо през цялото време се оглеждаше като заек с подпалена опашка, душещ съсредоточено, за да разбере от къде идва дима.

Намерил се веднъж завинаги в кафенето, обгърнат от успокоителния аромат на тютюн и бяло сладко, кварталният ексхибиционист си отдъхна и се почеса по корема. Не бе много сигурно дали това бе ритуален жест или просто го правеше, за да изчегърта насъбралата се по кожата му кир.

А щом забеляза накацалите върху масата в ъгъла ученички върху лицето му се изписа блажената физиономия на току-що накърмено бебе. Изтри спусналата се по устата си лигичка и се примъкна към най-близкото свободно място до улисаните и хихикащи се тийнейджърки.

Цяло чудо бе как не се задушиха от миризмата на съседа си. Вероятно защото бяха твърде заети да охкат, ахкат и да се кикотят в шепи, вперили поглед в най-авангардната си съученичка.

Дара не пропускаше възможност да поклати дългите си обици с мъниста и пера. Вероятно се страхуваше някой да не ги пропусне на фона на смолистата й коса. С особено внимание се отнасяше към баретите и шалчетата около врата си. Дълбокото й деколте не разкриваше кой знае какво съдържание, ала тя държеше на него. В комбинация с изобилния цигарен дим, който изпускаше от цигарето си, тя затваряше очи и се се представяше като една истинска femme fatale. Само дето една уважаваща себе си фатална госпожица никога не се дави в дима от собствената си цигара. Но нека не изпадаме в буквализми.

Тя пишеше в тетрадка с катинарче и редовно изпращаше произведенията си по различни литературни конкурси, твърдо убедена в невероятния си талант.

А точно днес, за радост на кварталния педофил, чиято най-голяма наслада в живота бе да кисне в кафенето и да точи лиги по сочните наследнички на Лолита, се бе подготвила да шокира своите връстничи.
– Ще пиша разказ! – изпъчи гърди Дара и вирна леко брадичка с лукава усмивка.

Другите момичета ахнаха хорово с музикалното дарование на група кокошки.

– Колко яко! – Анелия обви брадичката си с ръце с изражение, успешно конкуриращо това на разгонен пудел.

– И за какво ще бъде? – попита сериозната Маринела.

„Ой, котьо!”, помисли си типа с шлифера, на когото сервитьорката тъкмо беше донесла кафе. Вече бе пъхнал ръка в пробития си джоб, защото вълнението му даваше физически показатели.

– Еротичен разказ! – Дара дръпна надолу и без това разголената си блуза и облиза устните си с което само размаза червеното си червило.

Последва такъв небивал изблик на възторг и ентусиазъм, че търпението на момичето зад бара най-сетне се изчерпа. Тя свирна с уста към компанията.

– Ало, детската градина, я по-кротко. – гробовният й глас би смразил всеки, ала не и опиянените от хормони ученички.

– Много готино, бе, мацка. Ма представяш ли си да го пуснат и в училищния.

– Ще има мнооого лепкави страници. – ухили се самодоволно Дара. Последва още приглушено кискане в шепи. А очите на перверзника щяха да изскочат от орбитите им, докато слушаше жадно подробности от разговора.

– И к`во, я разправи нещо, за к`во ще се разказва? – облещи се насреща й Катето.

– Оф, че си проста, нали ти каза, за чукане. – скастри я Анелия – момичето, в чиито влажни очи момчетата трудно се съсредоточаваха.

– Пф, че то не пречи и порното да си има сюжет. – Катето я перна леко с кожената си ръкавица.

– Тъй ли? – чупна вежди Маринела.

Напук на всички вицове за блондинки и въпреки невинния си, простодушен син поглед, тя бе една от отличничките на класа и зубрачка от класически тип. И макар че фигурата й присъстваше в мокрите сънища на доста подрастващи, пъпчиви момченца, както и на някои от по-младите (и не толкова млади) учители, бе строго праволинейна и примерна. Дара, изживяваща се като свободния дух на гимназията, постоянно я подиграваше, задето се изчервява като домат всеки път щом се заговореха за секс.

– Е, много ясно! – нацупи се писателката. – Та това е изкуство.

– Хм… – Маринела не изглеждаше особено убедена. – И какъв е сюжета?

Дара замълча загадъчно няколко мига, усмихна се така както вярваше, че трябва да се усмихва една femme fatale.

– Ами един автор винаги трябва да пази в тайна произведението…

– Айде, ма, стига си се правила… – захленчиха все така хорово Катето и Ани.

– Добрее… – проточи Дара, дръпна една глътка цигарен дим и след като очите й спряха да сълзят от кашлицата се зае да разплита пред тях формулата на брилятната си проза. – Ми, действието се развива в един офис. Главният герой работи нещо много важно… още не знам какво, ама трябва да е с костюм. И има една много секси и палава секретарка.

Ако не бяха толкова погълнати от разказа й вероятно щяха да регистрират звука от търкането под шлифера на перверзника.

– Иии… ми тя го сваля, носи къси поли, дълбоки деколтета, силиконови чорапи, жартиери…

„Оххххх… ела ми и ти облечена така, моме…”
– Обаче него много го е срам… и само от време надзърта под полата й, ама така, съвсем невинно…

– Да бе, да! – изсмя се ехидно Анелия. – Знам ги аз тия невинните.

– Ох, чуйте я нея, опитната. – подкачи я Катето.

„Говори ми мръсно, бейби. Я кажи какво има под поличката.”

– Е как така е невинен като й наднича под полата? – Изумлението на Маринела бе абсолютно неподправено.

– Ами тя като се наведе след като уж си е изпуснала папката и й лъснат прашките? – Дара вече почервеняваше от яд заради недосетливостта на съученичката си. Тя махна пренебрежително с ръка като всеки творец, чието изкуство е било неразбрано от невежите пуритани.

– Ми къде му е възпитанието? – Маринела скръсти ръце на гърдите си, за голямо разочарование на перверзника, и сключи вежди като строга пенсионерка. – Толкова ли не може да погледне настрани?

– Че той да не е от дърво!

– Нело, млъквай вече, на всяка манджа мерудия! – изскимтя жално Ани. – Искам да слушам.

Дара я потупа по главата както се прави с вярно куче и продължи да развива фабулата на произведението си.
– И един ден двамата трябва да ползват заедно асансьора! – посочи триумфално във въздуха, докато облизваше устни. Съседът им по маса започваше да губи търпение, искаше час по-скоро да стигнат до същността на нещата. – Тя е с една страшно сладка ризка и сатенен корсет, и си е вдигнала толкова нависоко кожената пола, че й се виждат жартиерите. И си търка бедрото у неговото… пък той се е изчервил.

– Добре бе, тая как до сега не са я уволнили за неприлично поведение?

– Егати… все едно падаш от Марс. – Катето и Ани се плеснаха през челата. – Ми сигурно спи с шефа.

– А и това е фантазия, стига си я опорочавала с твоите буквализми! – проточи напевно писателката.

– Аха… И к`во, търкат се един у друг. Ами ако някой влезе в асансьора какво правим?

„Оргияяяяя!”
– Те там е обрата! – Дара вдиша от цигарата си и продължи да разказва след като се накашля хубаво. – Точно тогава асансьорът се разваля и те остават сами между етажите.

– Ехаааа, колко готино, нямаше никога да се сетя! – Катето вече бе зачервила бузите от вълнение.

– И тогава той се доближава до мадамата, вече не се сдържа… разтреперан от дълго сдържаната страст… набира й полата до кръста и я сграбчва за дупето.

– А ако вземе, че го шамароса? – Този път протестът на Маринела остана като глас в пустиня.

– А тя си върти задничето в ръцете му и го натиска към твърдото му, възбудено тяло… – продължи да реди Дара, надничайки към тетрадката с розичка.

– Е тя нали е на някакви високи токове, докато го върти да не вземе да падне и да си разбие устата или носа? – В тона на русокосата зубрачка се покрадна загриженост.

– Оффф… Няма! Тя се е упражнявала. – Дара бе на ръба на твочерския гняв. Перверзникът от своя страна вече бе започнал да омеква. „Я стига дрънкахте, поразголете се малко.” Уви, съдбата рядко сбъдва желанието на нашето сърце.

– Аха. И?

– Погалва възбудената й, настръхнала кожа, настанява се на колене пред едва прикриваната й от влажните прашки…

– Е, така няма ли да си изръби коленете?

– Ако трябва ще сменят позата!

Перверзникът вече си мечтаеше как ще запуши устата на досадницата. Издаде недоволен, хъхрещ звук изпод шлифера си.

Дара продължи невъзмутимо.

– И след това й отмества прашките, за да се наслади на малката й, трептяща, розова пъпчица…
– Пъпчица? – викнаха дружно трите.
– Ми, пъпчица, това да не ви е хард порно, няма да има вулгаризми. – засегна се авторката.
– Е, да де… – Катето се почеса там където не я сърбеше. – Ама пъпчица нещо ми бие много на акне. Ще вземе да се спука и да потече гной.
Отчаянието започна да нахлува в мозъка на мъжа с шлифера. Анатомията му прие неочакван обрат.

Трите ученички закрещяха хорово, което им спечели жълт картон от страна на барманката, и запушиха устата на дразнителката. След още едно фрапе, което допълнително разбърка хормоналната каша в мозъците им, тяхната предводителка продължи вече не толкова възбуждащата си притча за забранената офисна страст.
– … целува я и по двете бузки на сочното прасковено дупе и се заема да й ближе…
Надеждите на клошаря възкръснаха…

– Дара, това е супер гнусно!

… за да бъдат съкрушени безмилостно.

– Как тъй ще е гнусно!

– Ми тя е седяла цял ден с тая пола, че и кожена на всичкото отгоре, представяш ли си как се е спарила и изпотила, как ще й целува дупето? А ако й е дошло? Или пък ако са й изцапани прашките? Сигурна ли си, че няма да му трябва противогаз?

Педофилът щеше да се разплаче като малко дете

– Ти си гнусна. – Нацупи се Дара. – Всичко разваляш. Тя се поддържа!

– Мда, бе, специално е знаела, че ще се развали асансьора, та да се нагласи преди това с интимен гел и да си обуе нови гащи. – Маринела започна да се смее на възмутеното изражение на приятелката си.

– Много си проста! – отсъди Дара.

– Остави я тая. – Анелия дръпна писателката за ръкава на артистичната риза. – Разкажи още мъничко.

Дара продължи да се цупи, но след известно врънкане от верните й почитатели се съгласи да продължи с историята.

– И тя се обръща към него, разтреперана от страст, вече едвам се сдържа, толкова време е чакала да го вкуси. Протяга треперещи ръце към ципа на панталона му.

– Ама както се е разтреперала да не вземе да го прищипе и да рукне кръв? – подхвърли злорадо Маринела.

– Оф, я, млъквай! Е как ще стане това? – измрънка Катето.

– Ми, лесно, братовчед ми така си го прищипа, още малко оставаше да се самокастрира! Сваляха му желязото с клещи, честен кръст. После два месеца ходеше разкрачен. – Миловидното личице на русокосото девойче придобиваше злокобното изражение на средновековна вещица. – Та тия твоите както са закъсали между етажите… ако стане някой инцидент… какво правим?

Този път ученичките нямаха време да отреагират, защото от съседната маса отекна отчаяния рев на човек, чиито еротични фантазии току-що са били безжалостно потъпкани и сринати със земята от тънки, дамски токчета.

Клошарят преобърна масата, разля кафето и се стрелна през вратата като подгонен от стадо диви свине.

„Проклети жени!”

Advertisements

Пролука в полунощ



Онази вечер отново се промъкна в съня ми, нали?
Типично в твой стил – нагло и безцеремонно.
Без да се обадиш, без да попиташ дали е удобно и чакам ли някого. Идваш, изтриваш обувките си в килима ми, вземаш каквото ти харесва
и с отиваш.
Не че това е човешка трагедия.
Сънищата са си сънища – архиви за спомени, впечатления и образи. Сигурно мозъкът има нужда да ги сортира, като понякога ярката, преекспонирана снимка се отпечатва под клепките.
И кара сънуващият да се заблуди, че видяното от него насън има някакво значение.
Той спеше с щастлива усмивка, увит удобно в пухеното одеяло на собствения си сън.
Какъв е той мога само да гадая.
А и ще е грубо да нахлувам в мислите му, докато е така уязвим.
Всеки има право на частица лично пространство.
Ти не мислиш така.
Доближаваш ме, а аз усещам дъха ти върху тила си, докато наблюдавам спящото му лице.
Обърна ме към себе си, сякаш за да ме предизвикаш да се отдръпна.
Не го направих.
„Няма страшно, той спи.“
Устните ми треперят.
Измамни електрически искри се плъзгат под кожата ми също като пръстите ти по дланите ми.
Ъгълчетата на устата ти кривнаха нагоре.
„Възбудена ли си?“ Камшикът от коприва и сарказъм ме шибна през лицето също като опашката на разбеснял се кон. „Бас държа, че вече нямаш търпение…“
Вдигам вежди. Не разбирам.
„… Нямаш търпение да разтръбиш на целия свят каква готина двойка сме, а?“
Стиснах челюсти, за да овладея пристъпа на ярост. Ала миг преди да стоваря не особено женствено десницата си върху физиономията ти, за да изтрия арогантната ти усмивка, сънят ми се разпадна. Образът ти се разпиля на хиляди пиксели.
Надигнах се леко в леглото, успокоена от детайлите на реалността.
Или това, което наричах реалност.
Образите, дълго населявали умовете ни, понякога трудно се изличават.
Пък и трябва ли?
Това е просто сън.
Нищо повече от архив.

Ситком, бейбе: Наука, религия и женски задници



Преди близо година Lammoth много настояваше за сценарий. И тъй като наскоро на моята прекрасна личност й се случи да кандидатства за позицията автор на ситкоми, си седна на мекото Дъ и в пристъп на гениален идиотизъм сътвори следния безумен буламач, забъркан от някои от представителите на Блогосферата. Други си платиха, та имената им да не бъдат забърквани в тоя бисер на човешката мисъл. Моля, дами и господа, на вашето внимание:

ИНТЕРИОР. МАГАЗИН ЗА ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА ЦАРСТВОТО НА ВАЛ. ДЕН.
ЛАМОТ и НОСТРО стоят между два щанда с порно списания. НОСТРО
разлиства едно от тях, а ЛАМОТ чете анотацията на книга.
Върху корицата на книгата виждаме красива гола жена, облечена
в латекс и с камшик в ръка.

НОСТРО
Става ли?

ЛАМОТ
(разсеяно)
Икария каза, че било яко. Пък тя
определено разбира от порно.

НОСТРО оставя списанието на рафта и намига съучастнически на
ЛАМОТ.

НОСТРО
И като се заговорихме за Икария, така
и не разказа какво стана с онази
благовъзпитана мома с много твърдите
религиозни принципи. Толкова ли
твърди се оказаха?

ЛАМОТ
(нещастно)
Непробиваеми.

НОСТРО
Айде бе, ти се бъзикаш с мен?

ЛАМОТ
Сърцето ми е разбито.

НОСТРО
Какви ги плещиш?

ЛАМОТ
Две седмици ходих подир нея. Цели две
седмици се правих на примерен
християнин и какво… нищо.

ЛАМОТ изтрива една въображаема сълза от окото си.

НОСТРО
Нещо да не се изпусна накрая?

ЛАМОТ хваща едно списание на случаен принцип, отваря го по
средата. Виждаме жена, чиито задни части са изнесени на преден
план върху плаката.

ЛАМОТ
Като кифладжия.

НОСТРО
Ех, Ламоте, Ламоте, няма да се научиш
ти.

ЛАМОТ
Е, две седмици се правех на верен
последовател на Исус, то не се
траеше. Накрая изръсих нещо… май за
постите… и тя откачи, братче,
откачи. Даже знаеш ли какво направи?

НОСТРО
(поема книгата от ръцете на
ЛАМОТ)
Искаше да те подложи на инквизиторски
мъчения? Да те накаже с някое огромно
дилдо?

ЛАМОТ
Не бе, тръгна да ми чете библията на
глас, че душата ми трябвало да се
спаси.

НОСТРО
Ужас. Как си оцелял.

ЛАМОТ
Тая е по-ужасна и от стадо зомбита,
казвам ти! Накрая съвсем ми писна и
като завързахме един як спор… няма
спирка. Едвам успях да й затворя
устата като прибягнах до фактите.

НОСТРО
Мда, и тя нищо не можа да измисли,
дето не го е прочела от Библията?

ЛАМОТ
Бе даже не си направих труда да
навлизам дълбоко в материята, само
няколко цитата от Докинс, пък и
основните доводи срещу
креационизма…

НОСТРО
(прекъсва го)
Зомбито е чувало за креационизъм?

ЛАМОТ
Ти пък… много я надцени. Все едно й
беше изгорял бушона на главния мозък.
Накрая…

ЛАМОТ се обляга на един от рафтовете с печална физиономия.

ЛАМОТ
(продължава)
… каза ми, че ще се моли за
спасението на душата ми и ми хлопна
вратата под носа.

НОСТРО
Кофти… ама реално погледнато,
отървал си се. Представяш ли си да си
беше вкарала филма, че трябва да се
жените след като си я видял по организъм?

ЛАМОТ
(подсмръква)
Да, ама…

НОСТРО
Какво?

ЛАМОТ
Ми имаше най-съвършения задник, който
някога съм виждал върху чифт женски
крака.

НОСТРО
(с ирония)
Така е, братко Ламоте, то Господ не
дава и с двете ръце.

ЛАМОТ
(заплашително)
Ти май пак си просиш да ти пратя
Нимфоманките да те понашарят с
камшиците?

НОСТРО
Де тоз късмет. Пич, стягай се.
Довечера сме у нас.

ЛАМОТ
Ама айде тоя път да не слушаме
Бетовен, а? Искам нещо с цици и
чудовища.

Чуваме гласа на ВАЛ откъм щанда.

ВАЛ:
Имам нова колекция порно със зомбита.

ЛАМОТ
(потрива ръце)
Оха!

НОСТРО върти презрително очи, но придружава ЛАМОТ до касата. ЛАМОТ изпуска книгата. Виждаме как красива, млада жена – ЗОРИ – се навежда и вдига
изпуснатата книга. Тя цъка възмутено с език.

ЗОРИ
(на себе си)
Какво възмутително отношение към
литературата! Тези двамата просто
плачат за наказание.

КРАЙ
В ролите:
Dah Lammoth
Cosa Nostro
Alfred “Val” Pacino
Zory Angel
P.S. Всички прилики с действителни лица и събития е случайна. Гореописаният текст е писан изцяло с развлекателна текст и няма никакви претенции за истинност или художествена стойност, нито попада в елитарната графа артЪ. Ако има обидени и засегнати, приемете моите дълбокопоклонни извинения.

Една нощ през самотния ноември


– Ей-сега отивам да се изпикая и после ще дойда да ти кажа „чао”! – Очилатият се ухили като малко дете, натъпкано с весели хапчета от някой садистичен доктор, който го счита за твърде „енергично”. Олюля се леко, хвана се за барплота, а острият му дъх парна лицето ми. В първия момент не успях да реагирам подобаващо и му хвърлих най-умното си изражение на току-що изплувал от тежък махмурлук пияница. Когато постфактум момента мина се превих на две, улових се за корема и побързах да избухна в маниакален смях, преди да съм породила в околните съмнението, че страдам от менструални болки. Наведох глава към пода, неспособна да се изправя, а около очите ми изби влага от кикот. Конвулсиите бяха по-ужасни и от тежка, грипозна кашлица. Най-сетне се окопитих, преди да премина в областта на истерията. Плъзнах лакти по бара, изтрих очите си от неприятните изпарения и гаврътнах последните две глътки от водката си на екс.
Около мен вечерта постепенно се сгромолясваше към дъното на вездесъщата скука. Почти нямаше хора, а до приятно опиянения ми слух достигаха остатъчни парчета разговори от другото помещение. Фокусът ми се премести към най-близкото до мене кожено кресло. Там, в не особено елегантна поза, се бе проснал представител на мъжкия пол, който някога може и да е бил млад. Понастоящем доводите в полза на това твърдение бяха по-малко и от космите без въшки по брадата на клошар. От полуотворената му уста се спускаше тънка лигичка, кичури прошарена коса покриваха лицето му, ако не беше музиката сигурно щях да чуя тихото му похъркване. А лявата му ръка се бе впила в бутилката бира, която държеше с такава сурова решителност, с която удавникът се лови за протегнатото му от полуразкапали се зомбита-пирати въже.
„Маце, стига с метафорите!” Един от гласовете в главата ми се размърда, замахвайки заплашително с презрял домат.
– Окей, пичове и дами, аз ще си ходя. – Излишно се сбогувах с малкото останали трезви (или поне в адекватно опиянено състояние), отклоних поканите на един-двама да ме изпратят до най-близката стоянка за таксита и се заех с нелеката задача да изкачвам стълбите към горното ниво на барчето. Малко преди окончателно да отплувам, се провикнах надолу. – И много поздрави на пикаещия.
Някой се изхили.
Май от това пияният тип с бирената бутилка се пробуди, защото ми метна един кървясал поглед през джунглата по лицето си. Макар и в онази нощ първичните ми инстинкти да спяха кротко ранния си зимен сън, пък и не го намирах за особено привлекателен, за миг се изкуших да се върна. След което щях да го хвана за косата, да изнасиля устната му кухина с езика си и тъкмо, когато се намира в състояние на тръпнещо очакване, да забия юмрука си в окото му.
„Секс и насилие… нищо ново.”
„Нищо ново няма под слънцето, нали знаеш?”
Реших да се въздържа.
Отправих се с тихи, котешки стъпки към изхода, за да ме лъхнат градските миазми и бялата мъгла навън. Докато вървях към най-близкото такси осъзнах, че все още не ми се прибира. Нямах особено желание да се връщам в бара, ала и идеята за домашния уют и топлото легло още не ме блазнеше достатъчно. Отдавна не си бях правила класическата нощна разходка. Някога, когато живеех на пет минути от бара, го правех всяка вечер, със слушалки в ушите и очи, вперени в заобикалящия пейзаж и луната.
Нощта не беше романтична.
Вероятно най-умното бе да се пъхна в някое топло такси с включено парно. Тъмнеещите стъкла на колите вече се покриваха със скреж, а на пет стъпки пред мен не се виждаше почти нищо от дъха на мъглата – сивобелезникава стена, разтваряща се под напора на тялото ми.
Не беше най-подходящото време за разходки.
Само че краката ми не действаха в съгласие с разума и вече ме водеха далеч от Съдебната палата и спрелите наблизо таксита, неоново жълти насред тъмната нощ.
Студът охлади страните ми, докато вървях бавно насред трамвайната линия по Граф Игнатиев. Сложих си кожените ръкавици, тъй като миг по-късно щях да имам две ледени кубчета наместо ръце. Дяволски странно – едновременно изтрезнявах от ледения вятър, играещ си с косите ми и в същото време обстановката нокаутираше усещането ми за реалност. Като че ли бях пропълзяла в ухото на някой от баровите обитатели и сега се разхождах по улиците на наркоманските им съновидения.
Група клошари изплуваха като островче сред блатото. Бяха седнали един до друг пред някакъв магазин за бельо, търкаха вкочанените си пръсти върху евтините бутилки с вино и пластмасовите шишенца евтина ракия и си шушнеха нещо неразбираемо. Сякаш си говореха на таен език, който спиртосания ми мозък не дешифрираше. Спрях се по средата на улицата, за да ги погледам. Няколко минути зяпах, удивена от контраста между безизразния поглед на пластмасовата манекенка по жартиери и силиконови чорапи и ухиления тип в анорак на дупки, надигащ шишенцето до напуканите си устни. Пичовете видяха, че ги съзерцавам и ми викнаха за поздрав. Махнах многозначително с ръка и им пуснах най-малко идиотската си усмивка. Поканиха да ми дойда при тях, един даже размаха капачка с ракия към мен. Засмях се, благодарих им и се обърнах, за да продължа нощната си разходка.
Сигурно трябваше да ме е страх да се мотая така.
Ала в такива моменти единствено съжалявам за липсата си на качествен фотоапарат.
Тъкмо се бях впуснала в псевдофилософски разсъждения за това каква е вероятността точно този момент да се повтори при по-благоприятни за мен обстоятелства.
И тогава някой грубо дръпна качулката на палтото ми и ме дръпна в странична уличка. Ако щете ми вярвайте, но дори тогава не усетих страх. Единствено някакво смътно усещане за изненада. Както и тъпа болка в лявата ръка, когато се ударих в студения асфалт. Нечие меко и тежко тяло се стовари върху гръдния ми кош и ме притисна плътно към земята. Премигнах няколко пъти, ала не можах да различа лицето в мъглата. А и устните ми бяха запечатани от ръката му.
Ръцете ми някак се бяха оказали свободни, което ми позволи да се опитам да го оттласна от себе си. В крайна сметка дробовете щяха да ми трябват по-късно.
Също така обаче анонимният ми нападател бе достатъчно упорит… или по-скоро пиян, та забавените му реакции и повечето му килограми пречеха на крайната ми цел.
– Ти ангел ли си?
„Кофти късмет, приятелче. Забравих си ореолчето вкъщи тази вечер.”
Изръмжах нещо заплашително в отговор.
– Не се плаши. Аз… п-п-просто… исках… да се гушна с някого…
Ще ме разплачеш.
Мигнах още няколко пъти, изправих глава и почти сблъсках челото си с пияницата от бара.
– Само се вдигни от мен и ти обещавам повече от гушкане.
Отне му цяла вечност, докато изпълни желанието на сърцето ми. Хълцаше и се олюляваше, от време на време се разтърсваше от кашлица. Но в крайна сметка успя да премести туловището си и да тупне в най-близката локва. Облиза устни и протегна ръка към косата ми. Дръпна я назад, все едно се готвеше да ми вземе скалпа и ме придърпа към себе си. Целувката беше порядъчно лигава, ухаеща на бира, чипс, фъстъци и повръщано. Реших, че една есенция повече няма да ми дойде никак зле, така че преди нещастникът да се усети вече бях впила зъбите си в долната му устна. Направих го с особено ожесточение и преглътнах струйката кръв. Главата ми леко се замая от металическия вкус, та побързах да се отдръпна от квичащото от болка създание. Изправих се бързо, а той остана да ме зяпа с навлажнени очи и протегнати ръце.
– Не ме ли обичаш?
Шибнах му един в зъбите и той се строполи назад, образувайки малка червена локвичка върху тротоара.
Не че съм майстор на бойните изкуства. Просто беше толкова на ръба, че дори и юмрука на петгодишно щеше да го прати от другата страна. Чак тогава страхът нахлу във вените ми като адреналинова инжекция. Клекнах бързо, поставих пръсти върху шията му и допрях глава до гърдите му. Още имаше пулс и дишаше. От устата му се носеше нестройно хъркане. Чак тогава си позволих да се отпусна и да промърморя филмовата си реплика.
– Винаги, бейби.
Така както се бе свил на земята, обгърнат от нощния мрак и гъстите облаци, изглеждаше измамно уязвим. За момент почти изпитах желание да го прибера у дома, да го изкъпя, нахраня и да му даря малко нежност. Хм. Почти е ключовата дума.
Остатъка от това чувство ме накара да се пресегна и да пусна омачкана банкнота от пет лева в ръката му.
– Вземи си такси, да не кажеш, че съм те обрала. – Изтрих окървавените си устни и с известно поклащане продължих хода си нагоре по улицата. Зад себе си чух неясно мърморене и шумолене от плат, но не се обърнах.
Пред Мимас се разиграваше семеен скандал за радост на уморените и накацали наоколо таксиджии. Млада жена с тигрово палто, което едва й стигаше до кръста крещеше срещу някакво момче на не повече от осемнайсет с провиснала долна устна и повече пиърсинги от фасовете по земята. Дамата бе същинска цветна факла от гримове и размазано червило насред мрачната нощ. Точно в този момент по алените й устни бе избила пяна.
– Знам те аз тебе! – размахваше гневен пръст дългокраката мома. Чудех се как не се е пребила още върху огромните си токове. – Само се чудиш коя да наебеш, цяла вечер те гледам. Всички други, само не и мене. Че к`во ми е бе?
– Ма, госпожа, аз не ви познавам…
– Госпожа ще викаш на майка си, чуваш ли, бе, келеш нещастен!
Още една минута размяна на подобни пиперливи реплики и изгубих интерес към това нежно създание и обекта на любовните й чувства. Усетих внезапен прилив на глад и се приютих в рая на мазната храна. Един мазен бургер и приказки с някакъв прегладнял поет, мъчещ се да се нахрани с шепа мизерни пържени картофки, бяха достатъчно време, та зората да пукне.
Купих му бургер, а той ми написа стихотворение върху кибритена кутийка. Винаги съм мечтала да съм нечия муза.
Когато излязох навън трамваите вече насичаха и последните остатъци нощна тишина с металното си тракане.
А мъглата още не се бе вдигнала.
Време бе да я туширам с малко кафе без захар.

Лед



Ключовете ухапаха нежно изтръпналите й пръсти, докато заключваше металната врата. Изплъзнаха се от ръката й и издрънчаха – същински ледени висулки.
Цялото жилище бе ледена крепост.
Навън отново валеше сняг – отначало рехаво, в последствие снежинките зачестиха бомбардировката си.
Остави ключовете да си дрънчат в ледения обръч и се насочи към кухнята, за да изтрие последните остатъци от съня с обичайната доза нес.
Не носеше чехли.
Така и не се научи, дори когато студът пронизваше костите й. Знаеше, че трябва да се стопли.
Или да зареже кафето и да се увие във всички завивки, с които разполагаше.
Разни логични действия на здравомислеща личност.
Но не и сега.
Трябваше й всичката логика и хладнокръвие, с които разполагаше. Пожарите се гасят в зародиш, в момента на просветление, преди дяволитите езици на пламъчета да са близнали чувствителната кожа.
Веднъж хване ли те вируса… е, спасение винаги има, колкото и вариации на едно и също оправдание да чуете. Само че отнема прекалено много време и усилия, които може да тласнете в по-плодотворна посока.
А и от мокренето на рани рискувате да ви се възпали езика. Или да получите хранително отравяне от свръхдоза шоколад.
Все пак реши да помисли за здравето си, понесе доста тежко последния грип.
Печката й вече втори ден беше развалена, очакваше всеки момент при нея да нахлуят белите мечки.
Зави ледените си крака с одеалото, постави чашата с кафе на масичката и се зае разсеяно да търси подходящ за настроението си филм.
Меката възглавничка на палеца й се сгуши удобно между зиналата паст на челюстта й, докато анализираше случилото се.
Глупаво щеше да е да му отдава ненужно, разплуто от илюзии значение.
Просто случка някаква. Сблъсък, отбивка по магистралата. След като приключи продължавате пътуването си. Но не забравяйте да си смените гумите. Летните гуми не са подходящи за вледенени.
Звучи ви просто и елементарно, нали?
Толкова неща звучат просто и елементарно. Постфактум.
„Не се самонавивай.”
Ако тя не го направеше, кой друг?
Истината и нищо друго.
„Защо се кълнеш в такива измамни понятия? Не знаеш ли, че тя не е нищо повече от сестра-близначка на лъжата?”
Взря се в екрана на лаптопа си. Да напуснеш Лас Вегас. Спря за пауза на сцената в банята. Шу се бе свила на пода, смазана от ректално разкъсване и самота.
Заля я вълна от човешко съчувствие и за миг й се прииска да заплаче.
После емпатията се оттече от нея като гной от рана и я остави с проблясващата като нож решителност.
„Винаги има момент, в който правиш избора си. Мога да го направя, или мога да устоя.” Бе казало едно друго кинематографично създание. Малката Алис.
„Продължавай да си живееш с илюзиите от твоите филмчета.”
Изправи се, облече се бавно и методично. Вече не забелязваше колко е студено.
И все пак щеше да й трябва нова печка.
Излезе навън, за да усети как стреличките на снега се забиват в косата и лицето й.
Продължавате да се движите.
Нагазвате в преспите до шия… с надеждата, че когато изпълзите на другия край ще сте си избили смешните мисли от главата.
„Нищо страшно не е станало. Не преувеличавай.”
А белотата на снега й връща спомена за един друг оттенък на същия цвят… млечнобяло, почти лунно под ледените й пръсти.
Остави си нещо за спомен.
„Слабачка.”
„Всички сме слаби. А ако нямам поне едно парченце изкушение, и арктическия студ няма да ме спаси.”

Заразно зло: Сватба на 11.11.11



– Ще се ожениш ли за мен?

Въпросът изплющя като камшик през лицето му. Дребничкият мъж с кръгли очилца и резедаво сакенце едва не се задави с млечния си шейк. Вдигна глава към извисяващата се над него сянка и премига няколко пъти. Ако беше жена можеха да го обвиняват в предумишлен опит за съблазняване. Почеса се по оплешивяващото теме, ощипа пребледняващата си кожа.

Не, не сънуваше.

Точно до масата, където винаги се хранеше в любимата си закусвалня в близост до университета, бе застанала двуметрова брюнетка, нарамила пушка-двуцевка и потропваща с петнайсетсантиметровия тънък като скалпел ток на латексовия си ботуш. Не носеше нищо друго освен дълъг до прасците, кожен шлифер, на който първите три копчета бяха разкопчани. При нормални обстоятелства, воден от вродената си учтивост, щеше да предложи на това бедното дете да се загърне, че да не изстине. Все пак бе ноември, имаше грипове… Трябва да се пази човек, че после следват едни усложнения… ларингити, фарингити, ами и пневмониите… Но уви, в случая медицинските съвети му излязоха от главата, защото момата бе насочила пушката право срещу кръглата му глава.

Дългите й сребърни обици, изваяни като змии, потракваха заплашително.

– Питах „Ще се ожениш ли за мен!” – натърти тя със злокобен тон, в който се долавяха ледените нотки на раздразнението. – Всъщност не, не питам, ами ти го заявявам! `Айде ставай, ще те водя в съвета!

– Ама… как така? – Бе толкова стреснат, че разля част от млечния шейк върху сакото и бялата си риза. – Ама чакайте бе, госпожице, имате грешка.

– Ник`ва грешка няма! – озъби му се в нещо, което трябваше да е усмивка. – Ще се женим и толкова! Ставай и по-чевръсто, нямаме цял ден! Знаеш ли колко кандидат-булки трябваше да избия, за да се добера до тук, а?

– Хехе… Това някакъв майтап ли е? Колегите да не са ми направили скрита камера? – Човечецът показа острите си зъбки в опит да овладее положението.

– Бе я недей да ми остроумничиш! – Бясната бъдеща „булка” тропна с тока си, измъкна един малък кинжал от жартиера на бедрото си и го забоде в ръкава му. Той изпищя като прясно заклана невестулка. Реакциите на останалите посетители на заведението се простираше в границите от умереното безразличие до сеирджийско любопитство. – Ти знаеш коя дата сме днес?

– Ъ, прощавайте, забравих си календара и списъка със задачи в кабинета, ако искате да идем до там да го взема и да ви кажа? – предложи най-любезно той като не спираше да мига невинно.

– Ох, триста змии! – Чак сега забеляза триглавата змия, татуирана върху ръката й. – Ми че днес е 11-ти ноември 2011-та, ти на коя планета живееш?

– Е, сега, астрономия не сте ли учила в училище? – усмихна й се благо, като учител, откриващ трогателна правописна грешка.

– Да върви по дяволите тая астрология! Кой идиот вярва в зодии в днешно време?  – Изпъчи гърди мацката и потропа с маникюра си по темето му. – Не, днес е специален ден! Нумероложката ми каза, че такъв ден се случва веднъж на сто години! Сега е най-подходящия момент да се омъжа. И точно това ще направя!

– Е, добре де, няма лошо, малко да се опознаем, да видим ще се харесаме ли… – започна да блъфира, оглеждайки се за помощ от всички страни.

– Няма нужда. – отсече тя отривисто и го сграбчи за яката. Помъкна го без проблем през цялото заведение, все едно бе парцалена кукла. – Щом се вземем на тази дата, всичко ще ни тръгне по мед и масло, каквото ще да става! – Пусна го само за да опре двуцевката в гърбо му. – Нумероложката така рече. Пък аз вече минавам трийсетака, няма къде да ходя. Хубав, лош – ти ще си! Бегом пред мен!

Човекът с резедавото сако тръгна послушно пред нея с вдигнати ръце. Не посмя да изтрие дори избилата по челото му пот. Двамата излязоха от закусвалнята, съпроводени от тихи подхилквания и въздишки на облекчение.

Щом се озоваха на улицата бяха посрещнати от покъртителна гледка. Млади жени в булчински рокли бяха напъплили улицата и търчаха с развети фусти след бягащи като от дявола мъже. Израженията на последните изразяваха такава трагична обреченост, все едно ги преследваше стадо побеснели зомбита. Тук-таме имаше и по някоя девойка, бореща се опитваща да хапе по прасците влачещия я за косата мъж.

Брюнетката с пушката се оглеждаше на всички посоки и току преместеше мерника си от бъдещия съпруг към някоя евентуална съперница.

– Мой си е, първа си го заплюх! Хайде да те няма! – зъбеше се тя на други тежко въоръжени дами.

– Ама дайте да си сменя ризата поне? – Човечецът прибягна до последния си коз. – Бива ли така, с това леке на ризата да се женя?

– Супер си! – сряза го брюнетката. – В предния ресторант, където се пробвах, на един цялата му риза беше в кръв след като жена му му разби главата в масата.

Озовали се пред градския съвет бъдещата „щастлива” двойка бе посрещната от отчаяни писъци и още по-яростни викове. На влизане в ритуалната зала върху тях връхлетя Бюрократична лелка с очила и разчорлена сива коса. Гърдите й се издигаха и спускаха под плувналата в пот бяла риза. Лицето й бе разкривено и почервеняло от ярост, като на бабичка, която току-що са прередили на опашката за хляб.

– Къш! Да ви няма! И на тези преди вас обясних, и на вас ви казвам същото! Тука си има процедура! – Тя удари с пръст по една дебела купчина хартия.

– Дреме ми за процедурите! – изрева злокобно чернокосата. – Аз искам да се женя!

Тя трясна вратата зад себе си, за да спре потока от бесни младоженки и погледна към лелката със злокобно изражение.

– Да си се сетила по-рано, моме Калино! – Държавната служителка я опръска с яростните си слюнки. Цяло чудо бе как не съдържаха киселина. – Вие елементарна културна нямате ли бе? Брак не може да се сключи по-рано от трийсет дни! Заявление се подава, медицинско трябва да си издадете, че не сте болни от други болести, освен от глупост, декларация се попълва! То така ако ставаше… – Хайде, да ви няма!

Брюнетката остави младоженеца и тикна пушката под брадичката на лелката.

– Аз нещо казах ли?

Цевта бе подпряна плътно в челюстта й и дори да искаше, не можеше да отговори. Половинката й трепереше като лист.

– Ще се женя! Днес! `Айде, че нямам време за губене, трябва да се вземем точно в 11 часа и единайсет минути. Нумероложката така каза!

В този момент вратата се откърти от пантите си и тупна тежко върху червения мокет на ритуалната зала. Вдигна се облаче прах и на негово място застана дребничка блондинка с не по-малко свирепо изражение. Бе облечена в бял костюм за фехтовка и в ръцете си стискаше японски меч, сякаш изваден от аниме. Мечът бе висок колкото притежателката си и бе цяло чудо как още не бе получила херния.

– Назад, мръснице! – Тя насочи меча си към огнестрелната си съперница. – Мой е! Набелязала съм си го преди теб! Цяла седмица го следя! Астроложката ми направи любовен хороскоп! Той е моята половинка! Айде, да те няма!

– Да върви по дяволите астроложката ти, да вървиш по дяволите и ти! Мой си е! Кой превари той завари! Хайде да решим въпроса като мъже!

– Когато пожелаеш! – озъби се русата и нададе боен вик.

По някаква немислима логика и двете захвърлиха оръжията и се нахвърлиха една срещу друга както биха направили две котки. Заеха се да се дерат по лицата и телата и да хапят съперницата по слабите места.

На набедения младоженец цялата ситуация явно взе да му омръзва, защото пет минути след началото на хватката изкара от дълбокия си вътрешен джоб един старателно навит камшик и изплющя във въздуха. Двете се сепнаха и го погледнаха с неочаквано омекнали изражения. А той бе махнал маската на съседска добронамереност. Замахна още веднъж, камшикът изсвистя във въздуха и уцели двете побойнички по дупетата. Те изпищяха в унисон и го удариха на молба.

– Ах, вие, калпазанки с калпазанки! – изсъска той с усмивката на убиец психопат, току-що пуснат от затвора. – Ще ви дам аз една нумерология и астрология! Бягайте да се образовате, че като ви почна само на булки ще ми станете! – Камшикът отново погали любовно зачервената им кожа и разкъса дрехите им. По бузите им рукнаха сълзи от болка и двете се затътриха по корем към изхода на ритуалната зала.

Той се подсмихна, оправи гънките по дрехите си, прибра с едно движение камшика, намигна на Бюрократичната леля и се отправи към изхода.

– Прощавайте, госпожа. Ще се постарая момичетата да си вземат бележка.

На улицата, сред целия хаос, пишящи мъже и настървени булки, го чакаше черна кола. На мястото на шофьора пушеше зашеметяваща червенокоска.

– Всичко шест ли е, шефе? – попита го тя, когато мъжът с резедавото сако се настани на задната седалка с тежка въздишка.

– Невежество, Гилда, абсолютно невежество. – Каза той с трагизма на човек, който носи тежестта на света на раменете си. Или поне е изкарал достатъчно дълго време в напъни в тоалетната. – Хайде, мила, карай към следващата дестинация. Чака ни тежък ден. Как ги мразя, не е истина.

Гилда смачка цигарата си и я метна в пепелника на колата. Погледна го в огледалото за обратно виждане и му се усмихна приветливо.

– Гответе се за декември другата година, ще е двойно по-голяма лудница.

– Дано междувременно не измислят и тринайсти месец.

Sugar-free



Повечето двойки тук сядат съвсем близко един до друг. Сгушили се в ъгъла на дългата пейка, с ръце през гърба и сплетени пръсти. Или са кацнали на ръба на кокетните столове от ковано желязо, като коленете им се трият гальовно едни в други, а очите им плетат невидими нишки един към друг. Паяжини. Или корабни въжета. А в техните представи вероятно коват стълба към звездите. Сигурно за тях звездите се крият в погледа на другия.

Въпрос на гледна точка е дали са щастливи. Или просто друсани.

Моето момиче и аз не се докосваме. Вече не допира крака си до моя дори „уж случайно”, докато се настанява на стола, а румените й бузи се опъват от слънчевата й, наполовина детска, наполовина хитра усмивка. Не се протяга през масата, за да улови уморените ми, почернели и изцапани с тютюн пръсти. Седнали сме един срещу друг. Връзките, които останалите плетат се късат. На тяхно място остава нещо друго. Напрежение.

Дори не онази химия, която прониква през дрехите ти, разкопчава панталоните ти, подмокря бельото ти и те кара да се държиш като полудял от любов глупак. Любов? Може би хормонално щастие. Не е ли едно също?

Химията е като нетраен женски парфюм, впил се в дрехите ти след дълга любовна нощ. Изпарява се след първото пране. А това дяволско напрежение, тази злокобна електрическа енергия, която струи от двама ни и се забива в отсрещната страна, не ни е напускала през последната година. Дори в уж спокойните ни нощи, когато сме заключили кавгите в килера и се наслаждаваме от допира на кожите си.

Поръчваме. Без да обръщам внимание на упрека в изражението й си поискам двойно шварц кафе с блокче натурален шоколад до него. И до ден днешен възприема избора ми на напитка като лично предателство. Тя мрази кафе без захар. Не спира да ме гледа като наранено дете дори когато приятелски й подавам ненужните ми пакетчета. Разтваря опаковката с кахърно изражение и изсипва кристалчетата в пищната си напитка, озаглавена с цели облаци бита сметана и шоколадов топинг. Веднъж я запитах със зле прикрита насмешка кафе ли се предполага, че е това или пудел? Тя ме изгледа така обидено, че за миг почти ми стана неудобно. Почти. Едва не се разплака. Вечерта отказа да се чукаме и заспа, обърнала ми гръб. Още малко оставаше да ме изгони да спя на канапето.

Толкова не ми се беше сърдила дори когато ме хвана в изневяра.

Понякога наистина не мога да я разбера. Понякога ли? През повечето време. Като малко момиченце е – грее, смее се и докато се усетиш вече се сърди. Стъпил си в стъкларския магазин на нежната й душа с грубите си, кални ботуши и си осквернил девственочистия й, закътан свят. И дори не си го разбрал. А тя седи на колене в ъгъла на своето магазинче на мечтите, държи наполовина строшената стъклена статуетка и се взира в теб с плувнали в солена влага очни ябълки.

„Защо?”, пита те без думи.

И понятие си нямаш.

Знаех си, че не бива да се хващам с нея. Твърде е чувствителна за мен, а аз не съм достатъчно търпелив, за да съобразявам всеки свой жест с крехките й нерви. Не мога да пазя илюзиите й от счупване, нито да се преструвам на принца на бял кон, за да задържа усмивката й. Това е живота, кукло, стягай се и спри да цивриш за най-малкото нещо. Не съм ти баща, разбери го!

И в същото време нямам сили да й го кажа и да отстраня калните си обувки от белия, пухкав килим.

Нищо, че това ще е правилното решение.

Знам, че ще ми липсва, въпреки, че през повечето време ме полудява и почти изпитвам желание да я ударя.

Почти.

Не бих я определил като класическата „кифла.” Интелигентна е (иначе какво ли щях да правя с нея? Отдавна щеше да е минала в разряда за употребявани бройки), чела е една идея повече от обичайните й връстнички, през които бях преминал по време на дългия си житейски път. Когато я предразположиш проявява симпатично чувство за хумор. И смехът й… е някак сладък. Капризен съм по отношение на женския смях. Момиче, което се смее като слугиня, клюкарка или кокошка няма шанс за нещо повече от една нощ. Допирът до памуковите й коси и кремава кожа сякаш наистина ме връщат в едни по-невинни години. Като в онази песен на Гънс. Обожавам да я докосвам, дори когато помежду ни пълзи коварното електричество.

Но тя също не ме разбира, както и аз нея.

Не може да проумее нуждата ми от моменти на усамотение. Още едно лично предателство. Счита, че нямам нужда от нея и се чувства изоставена. Не приема любовта ми към пробождащия, остър вкус на горчивото кафе, нито към резкия, подпалващ приятно огъня зад гръдната ми кост аромат на любимото ми уиски. Не обича когато не й се обаждам или изчезна без да я предупредя. Не разбира, че това не е нищо лично спрямо нея, а аз просто съм такъв. Колкото и мили да са ми моментите с нея изпитвам необходимост да съм сам с мислите си. Тревожи се от това, че често не спя по цели нощи. Обвинява ме, че го правя нарочно, за да я дразня и да й причинявам остро безпокойство.

Не съм най-милия човек на света.

Но през нейния поглед понякога се виждам като чудовище.

Най-добрия изход от тази паяжина на илюзии и криви огледала е разреза. Един от двама ни следва да прояви мъжество и да разсече всички видими и невидими връзки помежду ни.

Така де… за какво да се лъжем?

Двамата не искаме едно и също.

Тя мечтае за уютен дом, пълен с красиви вещи. Камина, печени ябълки, сгушени в скута й деца на които да чете на глас, когато се уморят от игрите и лудориите си. Голяма градина за всички цветя, които е мечтала да посади. Да отглежда сама храната си. Копнее за пасторална идилия, меки тонове и дълги нощи на сладък ликьор край огъня, придружени от любовен шепот в дъжда.

Аз искам минималистичен апартамент в сърцето на града. Един голям и удобен матрак, маса, два стола и библиотека, която да заема цялата стена. Повече не ми трябва. Мечтая за скитнически живот от град на град, от бар на бар, да събирам историите на тъжни самотници, ронещи сълзи в чащата си и загадъчни красавици, на авантюристи и обикновени хора. Искам да пиша, може би някой ден да преодолея мързела си и да овладея изкуството на саксофона. И по дяволите, искам да чукам жени, различни от нея. Жени, които не са Тя. Други жени.

Знам, че съм задник и не заслужавам ангелче като момичето, кацнало срещу мен.

Точно за това все по-изкусителна става мисълта да стана от тази маса и да поема по нова сюжетна линия.

На нея й трябва нежен и романтичен младеж, който да й поднася рози, да пали свещи, за да се любува на чертите й в тъмното и да й шепне стихове на Пабло Неруда, докато пият заедно горещ шощолад.

На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път.

Раздялата е логична, а?

За какво да й губя времето?

За какво да губя моето собствено време?

И въпреки всички разумни доводи… не смея да направя първата крачка. Въпреки всичко, което ме дразни у нея, по свой начин я обичам. Вероятно не така както на нея й се иска.

И усещам, че ако пръв си тръгна някой ден ще съжалявам. И един ден, докато я наблюдавам от някой ъгъл как води децата си от друг мъж на училище, с горчивия вкус от кафе и уиски върху езика си, ще се псувам жестоко, задето съм се отказал доброволно от нея.

Не смея да се откъсна, искам да изчакам още малко. За още един миг да се порадвам на близостта й преди различията ни окончателно да ни тласнат по други пътища.

Подозирам, че и нея я движат подобни мотиви.

Но никога не бих могъл да съм напълно сигурен.

Точните й мисли вечно ще останат загадка за мен.

Мога единствено да ги гадая… а догадките ми произтичат изцяло от от шаблона, в който тя се е вкарала и който аз поех без дори да се замисля. Доброто момиче.

Усещам, че деня когато ще си кажем Сбогом идва.

Може би това ще е последния път, когато ще ми се разсърди толкова детски?

Събирам мига в колекцията си от пощенски марки.

Запазвам си го за по-късно, когато ще седя под нощната лампа и ще подреждам хронологично всички отлетели мигове.

Сметката, моля!

Image: Fantasy-Wallpapers

Таксиметрови дневници: Любителят на вълна


!!!Предупреждение: Четенето на по-долния текст може да доведе до трайни психични отклонения и сексуална дисфункция! Четене на собствена отговорност! Моля, не правете това у дома!

Случи се в една дъждовна нощ през самотния октомври. Или може би беше ноември? Не съм съвсем сигурна, тези детайли са поизбледнели, със същия късмет може да е било декември или по-късно. Важното е че бе студено, а улиците бяха влажни и подгизнали като стаята, в която живеех във втори курс след като оставих една девойка да се къпе там за около половин час. Минаваше десет вечерта, а аз трябваше да се придвижа от скромната си квартира в чудния квартал Красна поляна до четвъртото измерение на китните блокчета в Младост. При перспективата за смяна на три вида градски транспорт, оредяващ по тия доби сумрачни, усещах как изпадам в депресия. Така че теглих едно здраве на алчността и икономията и се отправих към близката стоянка, където дебнеха жълтите хищници от една и съща фирма. Явно бяха приватизирали района до дюнерджийницата и тракаха алчно със зъби при появата на кой да е минувач.

Пъхнах се в първата свободна кола, изпречила се пред погледа ми, за да избегна настойчивото ухажване от страна на колегите му. Машинално издиктувах адреса и се заех да свалям ръкавиците си. Чак когато чух гласа му, обърнах внимание на това как изглеждаше шофьора.

Той: Студено ли ти е?

Вдигнах глава към него. Трудно ми е да определям възрастта на хората, но този по всяка вероятност отдавна бе минал петдесетака, че дори бе доста отгоре. Личеше, че и на младини не е бил красавец, но сега лицето му изглеждаше направо гротескно. А може би полумрака го правеше да изглежда такъв. Торбичките под очите и ироничната полуусмивка, сякаш запазена марка за професията му, дълбоките бръчки и сивата коса не намаляваха впечатлението за дърт коцкар.

Аз: А, не, всичко е наред. Просто навън е много студено, много бързо дойде тая есен.

По принцип никак не съм добра в така наречения small talk, винаги се чувствам под напрежение, когато пътувам с такси или се подлагам на фризьорски/козметични процедури. В такива случаи времето, трафика и светофарите са спасителни теми за убиване на двайсетина минути. В случая дори не подозирах към какви тъмни, дълбоки води ще ме поведе това невинно начало.

Той: Ако искаш, ще увелича парното.

Аз: Не, не се притеснявайте.

Той: Е, не може така, трябва да пътуваме комфортно.

Пресегна се към парното, като мимоходом почти докосна коляното ми през дебелия чорапогащник. Въпреки горното му уверение, започвах да изпитвам лекото пропълзяване на дискомфорта.

Той: Е как очакваш да не ти е студено като си тръгнала гола.

Преглътнах. Полата ми беше порядъчно къса, ала прикриваше по-голямата част от краката ми до коляното. Сакото бе достатъчно плътно, за да ме предпази от кофти климатични условия на първо четене. Пък и в крайна сметка за това се бях решила да се възползвам от услугите му, за да не зъзна по спирките. Обикновено отхвърлям такива коментари с пълно безразличие. Ала в случая коментарът бе съпроводен от разсъбличащ, любопитен поглед, от който се почувствах все едно съм в действително по магистрално облекло.

Аз: Няма страшно, аз много издържам на студ.

Естествено, щерка съм на неустрашимите северни ледове. Поговорихме още малко по неангажиращите теми, свързани с климатичните условия. Щом стигнахме Медицинска академия, красавецът реши да поеме инициативата в разговора и да ме хвърли в оркестрината.

Той: (с тъжна въздишка) Днес нямам късмет.

Аз: (небрежно) Що така?

Той: Цял ден возя само дами.

Аз: Че какво лошо има?

Той: Ми, с никоя не ми излезе късмета.

Ако пиех нещо в същия момент сто процента щях да се задавя. Огледах го още веднъж, за да проверя дали не съм пропуснала някой детайл в тъмното. Не открих липсващия елемент, така че заблъсках мозъка в стената на черепната си кутия с въпроса: „На какво по дяволите се надяваш?”

Не издадох с нишо смущението си, като му пуснах порция съучастнически смях. Част от мен изпитваше диво отвращение при мисълта за това как този старец се отдава на полови страсти. Другата част изпита парещо, дращещо професионално любопитство за това какво можеше да разкаже… или да си измисли. Без съмнение интересен типаж.

Аз: Е, ти нямаш ли си твоя дама?

Той: Е пък имам си.

Аз: Ами тогава?

Той не каза нищо, само се разсмя, сякаш му бях задала най-глупавия въпрос на света. Отговорих със същия овладян, съучастнически, почти приканящ смях. Като се замисля, при това ми поведение можех ли да се оплаквам, че той реши, че съм идеалния слушател за перверзните му историйки?

Аз: Викаш за разнообразие, малко?

Той: Много ясно. Абе, всъщност имаше една днес…

Аз: И какво за нея?

Той: Направо се беше навила да ми пусне. Така, хубаво си поприказвахме. Ама по едно време съвсем откровено се заговорихме за ебане.

Зачудих се що за индивид би искал да обсъжда нещо подобно точно с този шофьор. От друга страна що се отнася до секс, повечето хора са учудващо лицемерни и много рядко биха изкарали порнографските образи, дремещи из подсъзнанието му. Така че когато срещнат някой, готов да назове нещата с истинските им имена, може и да пропуснат симпатичната подробност, че не бе най-големия красавец.

Аз: Аха, и?

Той: Ама много откровено се разговорихме – както си трябва. Тя много се изкефи, даже май се подмокри. То няма лошо. Накрая я оставих на Окръжна болница и тя ми рече „Хайде да се качиш горе да пием кафе.” Ама аз нещо нямах желание.

Значи, не стига, че бе намерил някоя достатъчно сляпа и заблудена, за да се възбуди от мръсотийките му, че и да реши, че не му е по вкуса? Детското в мен не можеше да го преодолее.

Аз: Е защо я отряза жената?

Той: Бе да ти кажа… то всеки си има различен вкус… ама тя ми призна, че е бръсната. Пък аз така обичам жената да си има козинка долу… да можеш да си я погалиш, да има какво да пипнеш…

Гаранция, че ако бях и яла нещо щях да го върна върху пода на прекрасното му такси. Част от мен искаше да го помоли да спре. Явно перверзията ми е надделяла, щом очаквах да чуя всички детайли.

Той: И аз я питах, ти бръсната ли си? И тя ми призна, че е. И на мене ми мина мерака. К`во да ти кажа, жената трябва да е вълнеста, иначе не ми става.

Аз: Ами… щом те влече.

И малкото словоохотливост се беше оттекла от мен. Наистина не знаех какво следва да кажа или направя в такава ситуация. А той вече се беше развихрил в описанията си.

Той: А, чакай, чакай, просто трябва да чуеш това… няма такъв куриоз… хайде, ако искаш, ще отбия тук и ще спра брояча, че да не ти се навъртат пари.

Иха, че и бонус към това невероятно пътуване? Не бях много сигурна, че искам да слушам, обаче не мислех, че може да каже нещо, което да ме шокира повече.

Уви, грешах.

Той: Значи, качва се при мене едно момиче твоя възраст, на около двайсет и две-три. И аз знаеш ли какво й казах директно? Че искам да я целуна по путката.

Не, не, не! Не ми го причинявай, моля те! Това беше плача на инстинкта ми за самосъхранение, който се опитваше да запази психичното ми здраве. Любопитството се оказа по-здраво.

Аз: (изтръпнала от ужас) И тя?

Той: Ма тя си беше баш такава каквато обичам: с козинката, вълничката. Носеше такива чорапогащи и пола като тебе. Каза ми, че не била бръсната и аз й рекох, че искам да проверя. Даде да й пъхна под чорапогащника през бикините – имаше си вълничка дебела като пачка.

Хм, дали не е била французойка?

Ощипах се, за да се уверя, че не се намирам в някой безумен Линчовски сън. Уви, това бе суровата реалност. А шофьорът до мен бе в стихията си, потънал във влажния си спомен. Всеки момент очаквах да ми демонстрира радостта си като ми покаже пирятелчето си. За мой късмет, беше ми избрал само роля на слушател.

Той: И тука смъкнах седалките назад, че да може да легне удобно. Предупредих я като тръгне да се празни да ми каже.

Чакайте бе, това не е ли женска реплика?!

Той: Ама друго си е да лижеш вълнеста жена. Пипнах си я там, по козината, по клитора, и тя като взе: „Ох, ах.” И тя си се изпразни, и аз се изпразних покрай нея.

Да, детето в мен окончателно получи инфаркт. В последствие продължи с не толкова интересния разказ за някаква жена, която поел от Семинарията и която му обещала да му се обади, ала се оказала несериозна. Преди да се е увлякъл в още невероятни истории, овладях любопитството си чрез нокаут в мутрата, извадих нужната сума от портмонето, мисля, че дори не си поисках рестото. Измъкнах се в студената, есенна нощ и се постарах да се отдалеча максимално бързо.

Нощта те среща с всякакви странни персонажи. И до ден днешен за мен е загадка каква част от приказките му бе фикция и каква – реалност. Вероятно дори няма значение.

Фрагменти: Since I’ve been loving you


I think I’ve just lost my faith at this moment, so I no longer believe in God or hell. As I don’t believe in hell, I’m not afraid. And without fear I’m capable of anything.

Bad Education

Отново е нощ. Гърбът ме изгаря от отвратителна мускулна треска. Очите по едно време ме пареха от безсънието. Вече не ги усещам. За поредна нощ съм прикован към проклетата стена. Белезниците са образували татуировки по китките ми. Не мога да се отпусна. Не мога да заспя.

Не помня от кога не съм спал.

Вече обитавам напълно отделна часова зона.

Халюцинирам.

Виждам силуета й в ъгъла и яростта ме задавя като катран, изстрелян в гърлото ми.

А онази кучка Лена се е излегнала на двойното си легло. Спи настрани, със свити колене, точно както когато бяхме малки. Нито едно мускулче не трепва по бледото й лице. Дишането й е толкова шумно, сякаш увеличено на максимум.

Мразя я.

Каза ми, че ако се държа добре ще ми махне белезниците.

А аз знам, че в момента, в който ги махне ще я удуша.

След което ще взема пистолета, който Лена прибра в заключеното си чекмедже.

Ще отида при оная курва.

Най-вероятно ще я заваря с разчекнати бедра – любимата й поза. Или пък на колене – като животно – докато поредния нерез я е хванал за косата и я тъпче.

Да… така би било съвършено.

Ще повдигне глава, така както е на четири крака, ще ме изгледа с изненада. Аз няма да кажа нищо. Тя ще се усмихне арогантно. Всеки път когато ме нарани за нея е като лична победа. После ще съзре ютията в ръката ми. Инстинктивно ще се хване за циците и ще се опита да се изправи. После оная отвратителна усмивка ще отстъпи място на нервно ухилване. Ще й прошепна нещо тихо… и бавно ще натисна спусъка, за да се насладя на зараждащия се ужас в очите й.

Ех, де да можеше да контролирам скоростта на куршума и да се насладя за дълго, на забавен кадър, как разкъсва кожата й, пробива жалкия й череп, за да потъне в размазания й на каша мозък.

Усетих как се надървям при тази мисъл.

Не ми се бе случвало от много време.

След което ще стрелна набързо и тъпкача.

Ще сритам тялото му настрани.

Няма да си губя времето с него.

Ще надигна главата й и ще я гледам дълго в очите.

Най-сетне ще е моя, изцяло покорна и притихнала. Без оня подлудяващ смях и кокетен шепот в ухото ми. Без презрението в усмивката й.

Само ужас – последното изражение, което някога щеше да носи.

Печатът ми, с който белязах последните й мигове.

Самата мисъл за контрола, който щях да имам ме удари като наркотик.

А тревогите щяха да паднат една след друга, също като птици, покосени от пушката на опитен ловец.

След което – още един бърз изстрел към подутата ми от безпокойство тиква – и край!

Най-сетне щях да мога да си почина.

Най-сетне щях да отдъхна… и не ми пукаше дали след това щях да бъда ръчкан от дяволите в казана… не че вярвам в тоя идиотски образ, насаждан като бурен в невежите умове.

Страхът от каквото и да е отдавна не ме трови.

Лена знае, че не може да ме излекува… и за това ме държи като кученце на верига.

Сериозно, мразя я… може би именно заради добрите й намерения.

Ако й бях скъп, както твърдеше, щеше да ме пусне да си отида.

А тя… въпреки привидния й непукизъм бе уплашена до смърт.

Загубата и промяната са нейните лични демони. Сигурен съм, че копаят невидими тунелчета в мозъка й, за да могат да инжектират там среднощните кошмари.

Това си е нейна битка.

Страховете й са ми чужди.

Както и моята болест на нея.

Не може да ми помогне.

Лена, най-сетне го набий в русата си глава, това, че сме свързани не означава нищо. Тези белезници са просто парче метал. Все някой ден ще се умориш да ми бъдеш куче пазач и ще отпуснеш хватката.

Аз ще бъда готов за този ден.

Разбери го, безсилни сме.

Никой не може да помогне никому.

Направи услуга на себе си и се концентрирай върху твоите конфликти. Сантименталните ти спомени са безсилни. Те са също като онези избелели чернобели снимки, които колекционираш.

Като тази рушаща се сграда.

Моето лекарство се крие на върха на куршума и мирише на барут.

Затварям очи и си мисля за кръвта, обляла лицето на курвата, докато я ритах в корема последния път.

И тя изгуби своята власт над мен.

Също както страха от смъртта, ада и въображаемите богове, населили човешкото съзнание.

В момента, в който осъзнах, че е изгубила силата си, че смехът и сладките й устни не могат да спрат юмрука ми, че мога да я нараня, да я деформира… отново усетих вкуса на свободата.

Но това не бе достатъчно.

Самият факт, че трови въздуха с гадния си, сладникав парфюм и ухаещия на сперма дъх ме подлудяваше.

Онова усещане се стопяваше всеки път щом си помислех за това как се чука с друг.

Опитах се.

Пробвах да я излича с всякакви жени: най-долните грешници и най-чистите ангели. Без успех.

Така че си спести опитите да ме спасиш, Лена.

Въпрос на време е.

А аз умея да чакам.

В главата ми отекна писък.

***

В мансардата до нас съседчето отново слуша старите си плочи.

Чух го няколко пъти да разговаря с нея.

Веднага го оцених като добре култивирано и образовано цветенце в саксия. Хроничен нервак. Никакъв опит с жените.

Не е нужно дори да го гледам в очите, за да разбера, че си пада по Лена.

Но е твърде голям пъзльо, за да направи нещо по въпроса.

Едно време, като бях млад и глупав, обичах да бия такива като него. Обяснявах им с тона на благ пастор, че го правя за тяхно добро.

Един вид инвестиция в бъдещето им и житейския им опит.

Превръщам ги в мъже в пъти повече в сравнение с някоя проститутка, на която ще платят, когато хормоните и девствеността ги докарат до ръба.

После реших, че хомоеротиката на подобно изживяване не ми е по вкуса и спрях. Пък и по това време бях по-улегнал.

Сигурен бях, че Лена изпитва… любопитство.

В главата ми бавно се зараждаше една идея.

Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs