Балерината: Светлосенки


Стела тъкмо бе приключила с една изтощителна серия port de bras, триеше потта от челото си и отпиваше от пластмасова бутилчица минерална вода. Облегнала се бе на парапета със затворени очи. Ала опънатите й като струни нерви реагираха веднага на чуждото присъствие в стаята. Водата се изплъзна от треперещите й пръсти. Момичето повдигна клепачите си и се взря в ъгъла на репетиционната.

Замръзна при вида на неясната фигура. Всеки мускул от тялото й бе като парализиран от шок. Сърцето й бе спряло да бие, а викът за помощ заседна в гърлото й като тумор. Задушаваше се и й се гадеше.

Непознатият се размърда и пристъпи към светлината. Блесна светкавица от фотоапарат, която заслепи балерината. Тогава тя изскочи от коматозното си състояние, писъкът се освободи и отекна в стените на самотната зала.

Стела се срути като марионетка с отрязани конци, като не спираше да крещи, докато гърлото й не се раздра.

–         Кой си ти? – ръцете й инстинктивно сграбчиха гърлото. – Какво искаш?

Сенчестата фигура се приближи още повече. Под светлината на лампите изглеждаше невероятно дребна и крехка, със старо, вълнено палто. Свали големият фотоапарат от лицето си и тогава Стела я позна. Същата луда, която я бе проследила до жилището й преди две седмици.

Очите й бяха невероятно спокойни и благи – море от шоколад, разлято в два ириса. Нямаше тикове, нито маниакална усмивка, както би се очаквало в подобна ситуация. Изглеждаше така сякаш вярва, че има пълно право да е тук, да се намесва в личния свят на балерината, да й вади душата.

Което изпълваше Стела с още по-голям гняв и отвращение.

–         Ти! – изплю думата все едно бе ругатня. – Коя си? Какво искаш, по дяволите? Махай се!

–         Извинявай, не исках да стресна. – Непознатото момиче й пусна най-невинната усмивка, която някога бе виждала. Стела се взираше в нея неразбиращо. – Моля те, нека те снимам, само за малко.

–         Мразя да ме снимат! – изсъска Стела като змия, придобила немислима за нея дързост. – Кой ти дава право!

–         Защо? – изненадата на натрапилата се фотографка бе абсолютно неподправена. – Много си красива. А толкова хубаво танцуваш. Трябва да те снимам.

–         Ти малоумна ли си? – лицето на балерината поаленя от ярост. – Разбираш ли какво ти говоря? Нямаш право да ме снимаш! Нямаш право да ме дебнеш. Що за същество си?

–         Обещавам, няма да боли. – Непознатата напълно пренебрегна протестите на Стела. По бузите на последната се стичаха сълзи против волята й. – Ще е грях, ако не те заснема. Ако снимките не ти харесат, ще ги запазя за себе си.

Черният грим се бе размазал по лицето й. Нямаше нищо, което да я ужасява повече от собствения й образ върху хартия или какъвто и да е друг носител. Следващото, което видя бе как жената срещу нея повдигна отново апарата пред очите си.

Светлината я заслепи. Инстинктивно закри лицето си с ръце, но вече бе уловена.

Напълно безпомощна.

***

Елена бе опиянена от фотосесията. Получаваше се дори по-добре отколкото си бе фантазирала. Балерината наистина се стресна. От друга страна нямаше по-добри катализатори от шока и ужаса. Действаха като химикал, изличаващ патината. А сега бяха разкрили пред възхитения й обектив една наистина сурова красота, нямаща нищо общо с грациозната принцеса от сцената. Вътрешното напрежение се разля, тежко и отровно като живак, оголи тъмните ъгълчета и страхове.

Тук в роля влизаше фотографа, който не изпуска нито един детайл.

Стела се бе свряла в ъгъла на залата и плачеше тихо, докато Елена я снимаше. В началото балерината се противеше люто, нахвърли се върху нея, като за малко апаратът не пострада. Елена се отдалечи с походка на тореадор, докато улавяше гневото изражение на модела си. Бледите, стиснати устни, невероятно уголемените и изпълнени с блъскащи се емоции очи, стичащата се по млечната й кожа спирала.

Стела се мяташе като диво животно, обаче Елена я бе уловила прекалено добре в капана си. Стрелкаше се пъргаво около нея и избягваше дивите атаки на балерината. Снимаше я от всеки ъгъл, който можеше, нанасяше умело ударите си и заслепяваше момичето със светкавицата си.

Яростта на Стела премина в отчаяние. Сълзите течаха по лицето й – малки кристални капчици, които вече не можеше да овладее. Усилията й да се отърве от дяволската машина напълно я изтощиха. Накрая напълно се предаде, срути се с разтворени колене на пода и закри лицето си с ръце.

–         Идеално! – възкликна възхитено Елена. – Остани така.

Балерината въобще не възнамеряваше да помръдне.

Крехките й рамене се разтърсваха от хлипове. Цялата трепереше, а емоцията бе толкова мощна, че се прехвърли и в самата Елена. Като наркотик.

Стела вдигна теменужените си очи към обектива. Толкова се бяха зачервили и подпухнали, че цветът им изглеждаше различен. Гневът бе изтекъл от тях като гной от рана. Сключи молитвено ръце под брадичката си. Точно когато Елена натисна копчето, за да снеме поредната емоция, балерината промълви глухо.

–         Моля те… – клатеше глава. – Недей повече. Получи каквото искаше. Не издържам вече.

Фотографката спря като закована на място. Вълнението от съвършената сесия най-сетне я напусна и тя видя чистото, дестилирано отчаяние и фобия в погледа на момичето срещу себе си. Усети как я задавя. Както и остро чувство на вина.

Стела разбра погрешно колебанието й и отново клюмна. Приличаше на увяхнало лале в този си вид.

Елена прибра апарата си в калъфа му и извади пакетче кърпички от джоба си. Прехапа устни и се доближи с тежка крачка до балерината. Последната трепна изненадано, когато усети докосването по рамото си.

Елена й подаде кърпичките и наметна гърба й с палтото си. Стела я зяпаше изненадано и не знаеше какво да каже.

–         Извинявай – промълви смутено Елена, без да смее да погледне жертвата си в очите. – Наистина нямах право. А ти самата имаш пълното право да не ми простиш, задето влязох с взлом в личния ти свят. Ако желаеш, подай оплакване. – Извади една визитка от джоба на ризата си и я пъхна между вдървените пръсти на Стела. – Тук са всичките ми контакти.

Изражението на балерината бе неразгадаемо.

Елена се усмихна тъжно.

–         Не е кой знае какво оправдание, но в един момент наистина не усетих къде е границата. Не исках да те нараня. Просто това твое напрежение и цялата енергия, която пръскаш към публиката… – замълча, неуверена как да продължи. – … зарази ме. Пристрастена съм към красотата. Не плачи… и ако можеш забрави за тази среща. Ей-сега си тръгвам.

Тя бе стигнала до вратата на залата, когато гласът на Стела я достигна.

–         Чакай! – звучеше спокойна и невероятно властна.

Елена се извърна и я погледна с вдигната вежда.

Стела се изправи, изтри очите си и се усмихна треперливо.

–         Имаш ли в себе си химикалка?

С нарастващо объркване, Елена се зае да търси по джобовете си, докато не попадна на това, което й трябваше. Стела взе химикалката и се зае да драска нещо на гърба на визитката. Още бе в шок и ръцете й се тресяха, но правеше всичко възможно да се овладее.

Когато приключи тя върна химикалката и визитката на Елена и й заяви със същия нетърпящ възражение тон.

–         Няма да подавам оплакване. Но само при условие, че когато снимките са готови ще ми ги изпратиш на този адрес. Препоръчано. – Върна й тежкото палто. – Имай късмет да не си се справила и да не се харесам.

–         Ще се постарая.

Останаха загледани една в друга още няколко минути. Думите бяха застинали в пространството, помежду им останаха само светлината и сенките.

Photo source: http://betterphoto.com, http://andrewsgibson.com

Advertisements

Балерината: Obsession


Елена спеше по четири часа на денонощие. Хранеше се когато се сетеше и се обличаше с първите дрехи, които извадеше от гардероба. Крайният резултат би накарал коя да е клошарка да се чувства като принцеса в сравнение с нея. Организмът й функционираше основно благодарение на промишлените количества кафе, кола и шоколад. Често забравяше тривиални неща, като да си плаща сметките навреме, да изхвърли боклука или да почисти хладилника. Казано накратко, съществуваше над битовизмите за огромно раздразнение на всички, замесени в живота й.

Повечето от приближените й смятаха, че всички тези чудатости са си чиста поза, за да изглежда по-„възвишена”. Дори най-близката й приятелка й бе заявила недвусмислено:

–         Това, че повечето велики артисти са с ексцентрично поведение, не означава, че като се държиш ексцентрично това ще се отрази по някакъв начин на работата ти. Спри да се правиш на ненормална и порасни най-сетне!

На тези коментари Елена отвръщаше с кротка, разсеяна усмивка и без да отрони дума в отговор. Не считаше, че има за какво да се оправдава. Какъв бе смисъла да се обяснява, че така й идва естествено? Ако хората не го осъзнаваха, следователно не я познаваха изобщо.

 Тя така или иначе рядко говореше. А когато го правеше подбираше невероятно старателно думите си. Мислеше, че така или иначе сме заобиколени от предостатъчно словоблудство и празни приказки.

Всъщност дори и това нямаше значение.

Вълнуваха я образите. Цифрови или пък отпечатани върху хартия, току-що излезли от тъмната стаичка. Нямаше нещо, което да бе по-важно от това да запечата мига и да го задържи. Беше казвала, че не иска да се татуира, защото вече си има хиляди татуировки – портретите, пейзажите, дребните елементи, които заснемаше бележеха цялото й житие и битие. Можеше да подреди биографията и линията на живота си по тях.

Особено портретите. Макар да изглеждаше безразлична и отнесена от вихъра, хората дълбоко я вълнуваха. Представяше си ги като поредица от преливащи се една в друга снимки, всяка от която отразява отделно емоционално състояние, мимика, жест, изражение.

Казваше, че именно там е истинската красота.

Когато не можеше да спи, ставаше, обличаше се и и тръгваше да скита из нощния град. Снимаше плуващите лилии в парка, пияните, натискащи се двойки, клошарите, събрани пред магазините със светнали витрини. Нощем всички са една идея по-освободени и се оставят пъти по-лесно да бъдат заснети. Също така тогава са една идея по-истински, тъй като маските от дневния карнавал се свличат… обикновено, за да бъдат заменени от нощните.

И въпреки това имаше промеждутъци, в които улавяше истинската им същност. Това бяха мигове, редки като диаманти, ала тя ги търсеше с настървение. Във всеки детайл.

***

От няколко месеца Елена бе започнала да посещава балетни постановки. Балерините бяха най-новата й страст. Можеше да седи в продължение на часове и да се взира в грациозните им движения. Докато гледаше Лешникотрошачката в компанията на брат си, той забеляза, че Елена не откъсва поглед от танцуващите момичета и за миг. Тогава направи груб коментар по отношение на сексуалната й ориентация. Тя махна разсеяно с ръка. Би му казала, че има голяма граница между естетическото възхищение и сексуалното желание. Както и че това не е кой знае какво прозрение.

Само че той пак щеше да реши, че се прави на важна и нямаше да я чуе.

Нека мисли каквото иска.

Една от балерините бе привлякла вниманието й. Висока, с естествено рижава, блестяща коса и най-огромните сини очи, които бе виждала върху човешко лице. Съвсем млада, това бе първия й сезон. Макар Елена да не разбираше нищо от балет, виждаше, че момичето играе превъзходно. Свръхчувствителните й сетива обаче усещаха напрежение под тази красота – тежко като гореща вълна и толкова силно, че сякаш бе подпалило собствената й кожа.

Умираше от желание да я снима, ала не смееше да извади фотоапарата си. Най-малкото че нямаше да хване свестен кадър, а и когато бе на сцена, младата балерина носеше старателно залепена своята маска. Нуждаеше се от близък контакт.

Да я разлисти пласт по пласт и да изложи на показ всичко, което бе притулено в мрака.

***

Само за месец бе научила всички любими места на балерината. Общо взето не бяха много, животът й се въртеше около танците, безкраен цикъл от концерти и репетиции. И все пак веднъж успя да я улови, докато пиеше кафе с приятели. Стараеше се да се държи като нормално, весело момиче, ала Елена усещаше напрежението във всяко нейно движение. Начина по който отмяташе рижите си коси, когато падаха пред очите й, жеста, с който искаше сметката, дори в гърления, безгрижен смях.

Придружи я чак до входа на жилищната сграда, в която живееше.

Чак тогава балерината се усети, че някой я наблюдава и се извърна рязко назад. Дишането й видимо се учести, когато мярна Еленината сянка в другия край на двора.

–         Има ли някой там?

Не получи отговор, ала ясно виждаше фигурата на дребната жена с раздърпани дрехи.

–         Какво искаш? – острият крясък шибна Елена като камшик.

Тя не каза нищо, а бавно и тихо се отдалечи от това място.

Балерината дълго време стоя пред входната си врата като в ступор.

***

Въпреки очевидния страх на нейния обект на обожание, Елена не се отказа от мечтаната фотосесия. На дневна светлина бе достатъчно незабележима и лесно се сливаше с тълпата. Можеше да продължи да я следва от разстояние, за да проучи навиците й и да издебне най-подходящия момент.

Дълго време се чудеше през коя пролука да се промъкне в личния й свят.

Решението дойде внезапно, когато разбра, че момичето посещава една малка репетиционна зала, за да доусъвършенства уменията си.

И че често стои до късно, когато всички са си тръгнали.

 To be continued

Photo source: http://fineartamerica.com