Изкушението – финал


VII

Страховете на фотографа се оказаха напълно основателни, защото само няколко минути по-късно от другия край на апартамента се чуха настървени крясъци. Далия се бе нахвърлила върху Борис, дереше му ръцете, той извиваше китките й, за да не попаднат острите нокти в очите му. Неуспешните опити да го срита между краката усилваха яростта й. Тези бойни действия бяха придружени със съответните звукови ефекти и се наложи един доста притеснен Аделин да обяснява на възрастната съседка по нощница, че госпожицата просто репетира за една нова пиеса. Веднага щял да й съобщи да не прекалява с творческия процес. Галантността му свърши добра работа и госпожата се оттегли в жилището си. Слава Богу, по това време двамата млади с бурна кръв в жилите се бяха укротили и седяха на пода на стаята й.

Борис притискаше окървавената си буза, а Далия разтриваше зачервените си китки.

– Съжалявам…

– За какво по дяволите съжаляваш? – Сряза го тя. – Цялото ти лице е в кръв, а ми обясняваш, че съжаляваш? Ама че си и ти…

– Опитвам се да бъда кавалер, а ти хич не ми помагаш!

– Колко героично от твоя страна, направо ще ме разплачеш, рицарю. – Жената изтри сълзите си и реши да посмекчи тона си. – Не бях особено мила с теб. Трябваше поне по телефона да ти звънна. Можеше и да си спестим тази сцена.

– Не разчитай на това, драга. Пък и ми доставя странно удоволствие да те видя в стихията ти. – Усмихна се тъжно. – Толкова много ли го обичаш?

– Не знам… – тя сви рамене. – До скоро мислех, че е така, но вече не съм сигурна в нищо. Част от мен разбира, че има право да си замине. Сигурно съм му бреме и е търсил начин да ме разкара от живота си.

– Знаеш много добре, че не е така. – Той колебливо постави ръка на рамото й. – Като го видях за първи път сериозно ме доядя на него за това, че може да е с теб, когато пожелае, а не използва тази златна възможност. – Тя го погледна учудено.

– Но ако не разбираш, че ти си най-хубавото нещо в живота му и му коства доста усилия да преодолее егоизма си, значи въобще не го познаваш. А всичките ти приказки за човешката природа са само красиво заучени фрази. Не го казвам, защото си ми интересна. Ако искаш повече никога не ми проговаряй. Обаче… мисля си, че за двамата ще бъде най-добре, ако си дадете почивка. Само така в бъдеще ще запазите специалното си приятелство. А ако то е наистина толкова силно разстоянието и времето няма да го разрушат.

Далия облегна глава на коленете си и му хвърли поглед с периферното си зрение. В сините й очи се виждаше искрица интерес.

– Кой би помислил, че Борис Сърцеразбивача ще се окаже такава нежна душица. – Засмя се тихо и отстрани една къдрица, за да го вижда по-добре. – Определено си повече на прав път от доста от поетите и музикантите.

– А от талантливите фотографи и художници, любители на джаза и момченцата от Аполонов тип? – подразни я той.

– От кога датира манията да се състезаваш с него? – намигна му момичето. – Да не си му хвърлил око?

– Знае ли човек… – сви рамене загадъчно Борис. – Доста по-мил е от някои дами в тази стая.

При тези думи тя го погледна опасно, ръката й се плъзна по ризата му, сграбчи я с нокти и го привлече за една доста трескава целувка. Той се сепна, тъй като последно това бе очаквал.

– Женска ви работа… – промърмори той задъхано, когато най-после го пусна. – Вярно вашата любов е ден до пладне. До преди малко беше луда по него, а сега…

– Кой е споменал нещо за любов? Просто ти избивам вредните мисли от главата. Това че приемам Аделин такъв какъвто е не означава, че бих те тласнала по неговите стъпки. – Сълзите й бяха изсъхнали и макар страните й да бяха подпухнали от плач, изглеждаше спокойна.

– Стига да не ме оставяш да чакам като нервна девица край телефона, можеш да бъдеш съвършено спокойна, драга. – Осмели се да прокара пръст по извивката на челюстта й.

– Тепърва има да разбирам каква е прословутата разлика между любов и маниакално обсебване от нещо, което те изкушава, но не можеш да имаш. А не съм ли точно това аз за теб? Не беше ли тази причината да ме чакаш толкова? Защото не можеш да се откажеш? – Гледаше го право в очите.

– Няма начин да разберем, докато не опитаме, нали? Аз определено бих рискувал да разбера. Дори с риск за тежка телесна повреда.

Тя си играеше с къдрите на роклята си, а погледът й се стрелкаше напосоки в мрака на стаята. Някой ден трябваше да вземе решение и за него, но на този ден още не му бе дошъл времето.

– Не мога да искам от теб да ме чакаш. Би било глупаво да те вържа и в крайна сметка да не получиш нищо.

– Аз не бързам.

– Ела да ти премия раната, че ще се инфектира. – Стана, улови го за ръката и го поведе към кухнята. Аделин се бе притаил в хола и не се показа повече. Далия сръчно превърза раната, след като я наложи с антибиотик. Кой да й каже, че ноктите й са чак толкова остри? Струваше й се невероятно как само преди половин час бе готова да изтръгне сърцето му, а сега се чувстваше доста уютно в компанията му. Нещо, което до сега й се бе случвало само с един мъж. Но разбира се, това още не означаваше нищо.

– А сега ще си вървя. Този момент си е само между вас двамата. – Тя кимна, благодарна за тактичността му. Позволи му да я целуне по бузата и го изпрати до вратата с обещание да му се обади в най-скоро време.

Заключи, изгаси светлините навсякъде и плахо пристъпи в хола, без да е сигурна какво да очаква. Доскорошният й обект на обожание стоеше в креслото си в напрегнато очакване. Стори й се някак състарен и уморен. Почувства се гузна, задето заради нея за пореден път щеше да смени дома си. Чудеше се дали може да завърти часовника така, че да открие момента, в който се влюби в него така силно. Да промени хода на времето и нещата да са различни. Той да е просто любимия й приятел и наставник, без онези сложни и объркани чувства.

Знаеше, че не е възможно.

И че трябва да направи всичко, което е по силите й, за да не се намразят.

– Замина си, нали? – Аделин сключи ръце зад главата си.

– А ти ще си заминеш ли? Наистина? – гледаше го почти умолително, макар да знаеше правилното решение.

– Налага се. – Той се изправи, готов да произнесе някоя от онези свои ужасни речи, които бълваше в моменти на смут. Далия реши, че няма да има сили да понесе бръщолевенето му, затова просто изтича през стаята и го прегърна до задушаване. Аделин обви ръцете си около раменете й успокоително. Младата жена промърмори.

– Не казвай нищо повече. Нужно ли е да казвам колко много съжалявам за това, което ти наприказвах одеве?

– Считай го за забравено. Нали ме познаваш, Далия, не мога да се сърдя за дълго. Простил съм и на хората, които са ми сторили най-ужасни злини. Нима мога да имам зъб на любимата си харпия?

– Ще ми липсваш ужасно. – Почувства как щеше да се разплаче отново. – Ще ми липсват вечерите с теб, нелепите ти обръщения, поезията, както и галерията и кафенето.

– Госпожице, опасявам се, че трябва да ви опровергая по всички параграфи. Нали не решихте, че ще се отървете толкова скоро от мен? Ще ви пиша непрекъснато, а и всяко лято възнамерявам да се прибирам. Просто, за да проверя дали още не сте убила някого. За вечерите съм сигурен, че ще ми намерите подходящ заместник. А галерията и кафенето са най-малката ви грижа, защото ги оставям на вас, както и апартамента.

– Какво? Но как може… Ще се чувствам сякаш те…

– Не, избий си тези налудничави мисли. Нали знаеш, че Аделин Вълшебника е скитник по душа? За мен е удоволствие да ти дам нещо. Въобще не мисли за това като за дълг. Приеми го като подарък от сърце. Не мога да се сетя за човек, който ще се справи по-добре с делата ми тук от теб, умнице. Искаш ли… да продадеш това място, или пък да го дадеш под наем? Ще разбера, ако спомените те потискат.

– Не… – усмихна се Далия и стисна ръката му. – Толкова прекрасни мигове сме имали тук, толкова чудни моменти. Не мога да си представя просто да ги захвърля в канала като непотребен боклук. Дори да ми става тъжно от тях, поне ги е имало. Никога няма да съжалявам за това, че те познавах и бях част от живота ти.

– Стига с това минало свършено, скъпа. Още сме живи. И имаме възможност да изкараме поне още една седмица заедно, докато уредя всичко със заминаването си. Нека това да е най-хубавата ни седмица?

Обхвана ги особено чувство. Не бе точно щастие, но със сигурност не бе и мъка. По-скоро онази сладка меланхолия, която изпитваш, когато се разделяш с нещо хубаво и се настройваш за това да посрещнеш нещо още по-хубаво.

В тяхната раздяла нямаше сълзи. И двамата махнаха с ръка на прекаления драматизъм, който считаха за проява на лош вкус. Припомниха си всичко, което им се случи, разгледаха всички свои общи снимки, написаха си по едно тайно послание, което да прочетат в края на годината. Последната вечер, един ден преди заминаването му, приготвиха любимите си ястия заедно, изпиха бутилката с най-хубавото вино, което имаха и изкараха почти цяла нощ в разговори, докато слушаха любимата си музика.

Когато самолетът му се отдели от пистата очакваше сърцето й да се пръсне от болка. Кой знае кога щеше да го види пак. Но не се случи нищо подобно. Завладя я усещане за лекота, сякаш и тя щеше да откъсне крака от земята и да полети към облаците. Помаха с ръка след извисяващата се метална птица и си прошепна наум: „Довиждане, гълъбче! Ще се срещнем отново… дори и на сън, във висините.”

Няколко дни по-късно направи първото си посещение в галерията му, а една от помощничките й предаде последния прощален подарък от нейния благодетел. Картина, изобразяваща малко момиченце с кадифена баретка и огромни сиви криле. Към платното бе прикрепен плик с неговия елегантен почерк. Писмото се състоеше само от един ред. „Някой ден всички ще полетим.”

КРАЙ

Изкушението – VI-та част


Photo source: http://www.valeriecollective.com

VI

– Какво по дяволите правиш тук? – изпищя Далия, а лицето й поаленя от ярост. –  Не ти ли стана ясно, че не желая да те виждам повече?

– Знаех си, че не си от най-непорочните девойки, с които съм бил, но не предполагах, че до такава степен владееш курвенските номера – изсмя й се в лицето черноокия млад мъж и скръсти ръце пред гърдите си. – Поне да беше имала малко достойнство и да ми го беше казала в очите. Но явно при теб всичко става зад кулисите.

– Още от самото начало трябваше да си наясно, че за мен си просто един каприз! – тя вирна брадичка и се притисна към неспособния да помръдне Аделин. – Намекнах ти го по толкова хиляди начини, че трябва да си пълен глупак да не си го осъзнал!

– Скъпа, не знам с какви мъже си имала работа до сега, ама аз съм директно животно и от тънки намеци не разбирам – изсъска той. Изглеждаше готов да я удуши.

– Толкова по-зле за теб! – изкрещя тя в отговор и тропна с токчето си. – От това по-ясно не виждам как ще стане. Махай се веднага! Аделине, ако продължава да нахалства, извикай полицията.

Аделин се чувстваше като хванат между два огъня и усещаше как нещата щяха да излязат извън контрол, ако не се намесеше и не въдвореше ред. В крайна сметка те бяха просто двама млади с по-гореща кръв, но той бе възрастният и трябваше да ги обуздае.

– Далия, стига! – заяви той твърдо. – И ти също престани! Не му е мястото да се разправяме по този махленски…

– Не виждам по какъв друг начин! Тя отказва да говори с мен, а най-малкото ми дължи обяснение, ти й се правиш на куче-пазач. Притеснява те какво ще си помислят съседите, а? Че ще чуят тая мръсна историйка?

– О, имай малко достойнство и се махни, че не само ме дразниш, ами ще подам и оплакване срещу теб! – озъби се девойката, готова да му издере очите.

– Млъквайте и двамата! – извика рязко Аделин от което и двамата потрепериха. Вече и той се бе ядосал. – Няма смисъл да си крещим на стълбите. Нека влезем вътре и ще си поговорим като големи хора. Момчето е право, Далия, макар да прекалява.

– Хайде, ако обичаш не ми дръж сметка, чичо! – изсмя се подигравателно Борис.

– Та както казах… – процеди през зъби фотографа. – Да влезем вътре и там ще раздаваме правосъдие.

– Аделине! – отчаянието си личеше в гласа на Далия и тя вкопчи ръцете си в ръкава му. – Защо се поддаваш на елементарното му изнудване? Той нищо не може да ни направи. А аз нямам за какво да говоря с него.

– Далия, Далия… това така и не успя да го научиш… Като бягаш от отговорност нищо няма да решиш. Искаш проблемът да нарасне още повече? Хайде, да влезем и да поговорим спокойно.

– Добре! – изрепчи се тя и изсъска яростно към самодоволния Борис. – Но знай, че го правя само заради него! Що се отнася до теб, всичко между нас е свършило.

– Веднъж и от тебе да има някаква полза! – промълви иронично той към по-възрастния мъж. Аделин само сви рамене. Едно дете трудно щеше да го изкара вън от релси.

Той отключи апартамента и когато тримата се вмъкнаха вътре напрежението се сгъсти като мъгла около тях. Далия хвърли палтото си на канапето и се настани грациозно на любимото си кресло. Скръсти ръце пред гърдите си и нацупено извърна глава. Аделин застана до барчето, застинал в очакване, тъй като не бе сигурен какво трябва да каже или направи в подобна ситуация. Не знаеше дали въобще мястото му е там. Но ако ги оставеше тези двамата щяха да се избият.

– Абсолютно нищо ли нямаш да ми кажеш, Далия? – Раздразнението на Борис бе нараснало още повече от нейното упорито мълчание. – Ей-така си хващаш някого, защото в момента ти е потребен, да предизвикаш ревност, да получиш нещо… и после го захвърляш без обяснение? Така ли ти харесва?

– Не се изкарвай невинната жертва. Сигурна съм, че и ти си правил този номер на доста хора.

– Ох, да, любимото ми. Крадецът вика „Дръжте, крадеца!”. – Той наведе очи. – За глупак ли ме мислиш? А ти? – посочи към Аделин. – На какъв се правиш? Нали ти е ясно защо тя ме доведе в къщата ти през онази вечер? За да те дразни, или поне да си мисли, че те дразни. Далия, не схващаш ли? Ако щеш и с цяла София да го направиш пред него няма да се трогне!

– Познавам Далия от малка, много по-добре отколкото ти някога ще я познаваш, момче – заяви Аделин. – И що се отнася до нещата, които ми казваш, не ме изненадваш ни най-малко. Но ако се опитам да се намеся в живота й и да й влияя, ще го приеме за знак, че съм започнал да я приемам като жена. Ако си въобразяваш, че си открил топлата вода със знанието, че тя има чувства към мен… ще се наложи да те разочаровам.

– Наясно си, че това момиче има болезнена мания по теб и въпреки това не правиш нищо, за да я отрезвиш? – Борис приличаше на настръхнал котарак. – Що за човек си ти?

– Аделине, защо го оставяш да ни унижава така? Той е просто някакво момче, с което съм правила секс, нищо повече. Външен човек не би разбрал връзката ни.

– А ти самата разбираш ли я? Мислех те за умно момиче, не предполагах, че до такава степен си склонна да заровиш глава в пясъка. Осъзнай се, той не те иска!

– Кой си ти, за да ми говориш така?

Аделин виждаше, че тя е на ръба на сълзите.

– Изкушението просто е твърде силно, осъзнай се! Вредиш и на себе си, и на него, и на всички други.

– Виж го ти, голям моралист се извъди!

– Борисе, това не са взаимоотношения, които страничен наблюдател може да разбере. Трупало се е прекалено много през годините и не сме в състояние просто да разплетем възела за една нощ. Мисля само за нейно добро, тя ми е като дъщеря, но…

– Но изобщо не й помагаш като я оставяш да вярва на каквото й се иска да вярва! Ако беше мъж на място щеше да направиш това, което е добро за нея, дори да си мисли, че я боли. След време ще се радва, че си постъпил по този начин.

– А ти наистина нищо не знаеш…

– Нима? – русият вдигна вежда и потри замислено брадичка. – Ами ако ти кажа, че знам мръсната ти малка тайна, Аделине?

– За… за какво говориш? – Аделин усети как му призлява. Не за първи път му се случваше някой да го разкрие, но сега наистина се уплаши за последствията и за начина, по който това разгневено момче може да изкриви нещата.

– За един определен асистент по литература, който ти е бил приятел… доста специален приятел.

Усети пристъп на гадене. Знаеше, че не трябва да се хваща с онова повърхностно създание, което на всичкото отгоре бе имало наглостта да му поставя ултиматуми, да избира между него и Далия. Ала не вярваше, че ще падне чак до там да тръби на първия срещнат. Улови се за масичката, за да запази равновесие.

– Не е това, което си мислиш…

– По дяволите, Аделине, изгони го. Няма право да ти държи сметка за каквото и да е. Нищо не може да докаже. Твоята дума срещу неговата.

– Не се тревожете. И двамата. – Още една порция презрителен смях. – Няма да разкрия малката ви тайна на когото и да е. Какъвто и да съм, не съм кака Сийка, селската клюкарка. – Обърна се към Аделин и го погледна право в очите. – Въобще не разбирам хора като теб, няма да се преструвам на толерантен. Непонятно ми е как можеш да живееш с жена като нея, която може да накара и мъртвец да се съживи, и още да харесваш мъже. Особено такъв като Йончев, който не бих докоснал и с десет метрова пръчка, дори да си сменеше пола. Но това си е лично твой проблем.

– Признавам си, че никога не съм бил особено умел в избора на партньори. Но това няма нищо общо с Далия.

– Има, и още как. Бъди какъвто искаш, обаче не разбирам малодушието ти. Всеки, дори напълно непознат като мен, вижда ясно, че тя те обожава. И от теб зависи да прекратиш надеждите й. Каквато е упорита може и да си пропилее живота да те чака. А  ти никога няма да си готов за промяна. Защо не бъдеш мъж… ако си в състояние на нещо подобно… и просто не я освободиш? Тя е една проклета, капризна вещица, ала въпреки това заслужава нещо повече от това да е втора цигулка в нечий хаотичен личен живот! Може да не съм толкова обаятелен или интелигентен като теб, но едно мога да кажа! Никога не ми е липсвала решителност да се изправя срещу истината.

– Познаваш ме едва от месец, а вече смееш да ми даваш тон? Веднага напусни, защото ако Аделин не може да се разправи с теб, аз определено ще го сторя! – Далия се насочи към телефона, но Аделин я хвана нежно за лакътя. Лицето му бе придобило замислен израз, личеше си че му е трудно да говори. Остро предчувствие прониза и двамата.

– Далия… Наистина не може повече така. Срамувам се да призная, но поведението ми наистина не ми прави чест. Повтаряме си го от месеци, но подходящия момент за раздяла никога няма да настъпи.

– Раздяла? Защо го оставяш да ти промие мозъка?

– Виж… Обичам те. Не както на тебе ти се иска, но те обичам. Още от първия ден, когато те видях. Ти ми даде стимул да живея и колкото и да не ти се вярва, дължа всичко, което съм на онези петнайсет минути есен. Обаче ако те държа само за себе си само ще те спъвам и бавно ще чупя крилете ти. Време е да поемеш по своя път.

– Я виж ти! – подсвирна изненадано Борис. – Не го бях очаквал от теб.

И двамата не му обърнаха внимание, внезапно бе преминал в ролята на статист.

– За какво говориш, не разбирам?

– От толкова време сме заедно, че ако сега не се разделим рискувам да те погубя. Отдавна трябваше да ти кажа, но както твоят млад приятел отбеляза – малодушен съм и ми бе трудно да понеса мисълта моята „любимка” да е далеч от мен. Преди два месеца мой приятел от Англия се свърза с мен, предлага ми се преподавателски пост. До сега отказвах, защото мислех, че мястото ми е тук. Но…

– Ясно! Оставяш ме отново… заради друг мъж! – сълзите капеха по бледите й страни. – Добър ли е в леглото, а?

– Далия, престани! Не искам помежду ни да останат грозни чувства.

– Тогава защо го правиш? Защо се връзваш на акъла на Борис? Толкова добре живеехме заедно.

– Да, права си. Това бяха най-щастливите години от живота ми и ти благодаря за тях, но… вече наистина ти е време да пораснеш. Не мога да бъда такъв егоист.

– Значи така… гониш ме.

– Ох, стига с тези драматизми! Естествено, че не те гоня! Ти си единствената дъщеря, която някога ще имам и може да се каже, единствената ми роднина, макар да нямаме обща кръв. Всичко, което имам тук в България, остава за теб. Можеш да останеш в това жилище, да го продадеш, да правиш каквото искаш. Аз ще съм този, който ще замине.

– Добре! – изкрещя му тя и удари ръката си в малката масичка за телефона. – Чудесно! Заминавай още сега! Идея си нямаш колко се радвам! Не искам повече да те виждам!

– Далия… – Борис се опита да доближи плачещата девойка, за да й каже нещо успокоително, за което бе достойно възнаграден с хубав шамар. Бузата му остана зачервена.

– Мразя те, Борисе! Ти си виновен за всичко!

– Все някога трябваше да стане, с мен или без мен! – опита се да я надвика той. – Даже той проявява повече разум от…

Обаче тя вече не го слушаше. Избяга в стаята си в другия край на апартамента и затръшна вратата.

– Е, предполагам, че оплесках нещата – въздъхна Борис и отметна косата от очите си.

– Не се тревожи, ще й мине. – Аделин се настани на един стол, въздъхна тежко и притвори очи. – Такава си е. Лесно се афектира, но бързо й минава. Все още е в шок от подобно внезапно решение. Когато се запознахме бе едва на седем, а от близо единадесет години съм постоянно присъствие в живота й. Според тебе една такава раздяла ще мине ли без кръв и сълзи? – погледна го прямо.

– Аз… не ми бе целта да ви разделям… Просто исках да я накарам да ме изслуша. Доста момичета са ми минали през ръцете, но никоя друга не е успявала да ме впечатли. И ми беше тъпо, че се прави на ударена. Всички тези думи сякаш… не ги казах аз.

– Борисе, нека кажем, че ти беше катализатора. Пък и стореното – сторено. Тя ще ми липсва много. Мисли каквото щеш, но никога не съм я ползвал за параван. Тя сама пожела да живее с мен, а тъй като ми бе толкова скъпа… не можех да й откажа. – Изправи се рязко, приглади косите си и се насочи решително към по-младия мъж. – Ела, трябва да поговорим.

– Чичо, само недей си въобразява нещо. Нито ми трябва благословията ти, нито пък си мой тип, така че си избий всякакви подобни от главата.

Аделин поклати глава, по-скоро развеселен отколкото възмутен. Сложи ръката си на рамото му и го принуди да седне.

– Малкият, колкото и да се перчиш и ежиш, няма да успееш да ме предизвикаш, така че спести ми позите на бунтовник без кауза. Отлагах това решение твърде дълго. Наистина трябва да замина. Ако не го направя сега никога повече няма да имам сили. За това ми отговори на въпроса дали държиш на Далия.

– Ама ти какво, да не би да… – Борис го гледаше стреснато. – Да не очакваш да се оженя за нея? Най-малкото че сега ме мрази, задето съм й откраднал любимата играчка едва ли не. Пък и по дяволите… що за театър на абсурда.

– Ех, ама наистина сте лика-прилика. И двамата едни припрени и забързани. Зададох ти един много прост въпрос, който изисква едносричен отговор. Държиш ли на Далия и внимавай какво ще кажеш, че започвам да се ядосвам.

– Брей! Кой да предположи, че си толкова боен? До преди малко беше нервен като невеста на сватба, а сега… – Когато Аделин му хвърли класическия си „тежък” поглед младежът рязко вдигна ръце. – Добре, добре. Да, държа на нея, въпреки че е такава проклетия.

– Хей, внимавай как говориш! Като казах, че ми е като дъщеря точно това имах предвид! – Смръщените вежди постигаха необходимия страховит ефект. – Да, определено не е съвършеното малко ангелче, за което я мислех. За да си с някоя като нея ти трябва адско търпение и много такт, както и да не я оставяш да ти се качи на главата. Предизвикателство е за всеки, който се бие в гърдите, че е мъж.

– Човече, мислиш ли, че не го знам? Все едно ми разкриваш Америка на картата!

– Е, надявам се че това не са само голи думи. Иска ми се сега, когато замина, до нея да има някой, на когото да разчита, докато не си стъпи на краката. Та за това желая да знам дали имаш чувства към нея или просто гониш поредния трофей, по същия начин, по който тя гони мен толкова години. Ако е второто, по-добре ставай и се махай от тук.

– Според тебе щях ли да се унижа чак до там, ако беше само заради трофея? Истина е, че до сега момиче не ме бе рязало, но… Ако тя ми позволи, бих искал да съм до нея.

– Е, тогава само си губиш времето да си приказваш с „мека китка” с кофти нюх за хората като мен. – Последните думи бяха процедени саркастично. – Върви при Далия, мисля, че компанията ти ще й се отрази добре точно сега.

– Какво си пил? Тя жив ще ме изяде, ако й се появя след тази сцена. – Пламъчето в черните му очи потрепна уплашено.

– Хм… – Аделин потри брадичката си и го огледа с вдигната вежда. – Преди малко спомена нещо за това, че си решителен. Или какво, тази ти решителност се проявява само пред чичовците като мен?

Бе възнаграден с един сърдит поглед. Борис стана рязко и се устреми в посоката, в която бе изчезнала Далия. Преди да се изгуби в мрака на коридора се обърна и поклати невярващо глава.

– Голяма работа си, да знаеш.

Аделин се насочи към барчето, защото имаше адска нужда от малка чашка ром. Отпи една голяма глътка, погледна към висящия на стената портрет на Далия и промърмори на себе си.

– Дано само излязат от онази стая живи.

Изкушението – V-та част


Photo source: http://www.corbisimages.com

V

Знаеше, че най-вероятно става жалък. Знаеше, че трябва да се откаже и да преглътне загубата с достойнство. Бе водил спор със себе си в продължение на часове и бе изтъкнал един куп аргументи защо не трябва да си губи времето с хора като нея. И все пак ето го – седи пред вратата й като последен глупак и я чака да се прибере. Принизен до нивото на мъжете, които винаги бе презирал. Никога не се бе молил на когото и да е.

Невероятно се случи. Борис най-сетне си намери майстора и то в лицето на най-неочаквания противник. Преди няколко месеца дори идеята една дребничка актриса да преобърне всичките му представи за света и да го направи на глупак му се струваше смехотворна. Винаги той казваше „сбогом” и оставяше отсрещната страна да се оправя както може. Считаше ръцете си за измити, а себе си – чист пред съвестта си. Веднъж едно момиче разви маниакална потребност към него, независимо, че отдавна й бе изяснил, че няма да се съберат. Отне му доста усилия да се отърве от нея, като през цялото време си мислеше колко са неразумни представителките на нежния пол.

През часовете, в които вардеше пред вратата на апартамента, където Далия живееше с онзи смахнат тип, си даде сметка, че хубаво е предизвиквал съдбата. И ето го отмъщението, идващо под най-неочаквана форма. Като се замислеше бе съвършено логично най-нетипичната за него жена да му влезе в главата като някакъв проклет Троянски кон.

Негов приятел от детинство следваше режисура (за което бе отнесъл доста солени подигравки от страна на Борис) и преди около месец го покани на купон на НАТФИЗ в някакво общежитие в Студентски град. Отиде без каквито и да е очаквания тъй като не се имаше особено с т.нар „хора на изкуството”. Два пъти бе излизал с подобни жени – една писателка и една художничка. И двете го отегчиха до смърт със своята претенциозност, а той отвърна на жеста им с подробни обяснения по сложна физика. В крайна сметка, когато видеха, че общуването на вербално ниво е пълна катастрофа решаваха да си спестят болката и да го пренесат на сексуално. Но и там девойките бяха отчайващо дървени.

Но онази вечер Борис нямаше планове, току-що бе преминал през доста тежка сесия, която го остави без съпротивителни сили, така че се остави да бъде убеден. Купонът се провеждаше в читалнята на етажа, която никога не се използваше по предназначение. Зърна Далия още от прага на помещението. Носеше елегантен панталон, подчертаващ дългите й крака и вишненочервена риза с бухнали ръкави, чийто ярък цвят веднага привлече вниманието му. Девойката му се стори доста хубавка (рядко използваше думи като „красива”, защото всеки път когато споделяше с някоя жена възхищението си от външния й вид тя си вирваше носа и се налагаше да я сваля от облаците). Реши, че ще е лесна хапка и че в крайна сметка няма какво друго да прави тук, защо да не даде още един шанс на „артистките”?

Небрежно мина покрай масата с напитки в просторната стая и си сипа щедро количество бира. Тъкмо си проправяше път към непознатата, която разговаряше с друга гостенка, когато някакъв палячо, явно вече попрекалил с водките, го спъна. Борис загуби равновесие и изля по-голямата част от съдържанието върху сладката ризка на набелязаната от него жертва. Тя изглеждаше порядъчно стресната, а когато първоначалния шок се изпари го изгледа толкова злобно, че кръвта му се смрази. Усещането бе сякаш най-красивата порцеланова кукла от някой магазин внезапно е оживяла и се носи към него със зловещо пламнали очи. Почувства се като част от най-кошмарния трилър, който бе гледал. Разтърси рязко глава, за да се опомни. Някакво момиченце не трябва да го кара да губи ума и дума.

– Тук не е ли частта, в която трябва да кажеш колко много се извиняваш и колко си тромав? – тя скръсти ръце пред гърдите си, погледна го предизвикателно и се усмихна с леко презрение.

За първи път не знаеше какво да каже пред момиче. Тази дяволица съвсем го бе хванала неподготвен. Изтърси първото, което му хрумна.

– А защо не частта, в която ти предлагам да свалиш тази миришеща на бира блуза?

Тя се позасмя тихо, макар да усещаше как гневът вибрира в цялото й същество. Направи най-неочаквания жест, с едно бавно и (дали?) съблазнително движение разкопча двете най-горни копчета на ризата си, разкривайки съвсем малко от бялата плът на гърдите си.

– А ти имаш ли какво да ми предложиш в замяна? – прекара език по алените си устни.

– Все нещо ще измислим, хубавице! – той се опита да се държи наперено, макар вътрешно да бе ужасен. Бе я помислил за чернокосия вариант на кукла Барби, а тя се бе оказала същински демон. Не можеше да откъсне поглед от малкото пространство между гърдите й. Тя се разсмя още по-високо.

– Уважавам мъже, които ме гледат в очите. – Борис усети как се изчервява и рязко извърна поглед, сякаш бе дете, хванато да бърка в хладилника. – Съмнявам се тази тениска на Canibal Corpse да ми отива особено. – Прокара бялата си ръка с дълъг, изящен маникюр по гръдния му кош и леко го одраска. Тъкмо щеше да измисли някакъв остроумен отговор, когато непознатата девойка се дръпна, подмина го грациозно и му помаха с отработено движение. – Като измислиш някакъв отговор, с който да ми демонстрираш превъзходството си, може и да пробваш да ме намериш. Беше ми безкрайно приятно.

Проточи иронично думата „безкрайно” и преди стреснатия младеж да каже нещо се изгуби сред тълпата.

– Запозна ли се вече с „принцесата”? – той подскочи от звука на гласа на приятеля си, застанал зад него с чаша водка с кола и типичната си загадъчна усмивка. – Голяма работа е, а?

– Иска ли питане. Напоследък рядко се натъквам на девойки с характер. – Той изтри потта от челото си.

– Един съвет, Боре, по-добре стой далеч от нея. Страхотно момиче е, но е и голяма любовчийка. Не се задържа с един за дълго време. Сърбал съм й попарата, и не само аз.

– Какво пък толкова, няма да се женя за нея? – вдигна вежди русият. – Да не би да ревнуваш? Стига, пич, няма да се караме за жени. Пък и си имаш вече страхотна жена, за какво…

– О, не ме разбирай погрешно. Прави каквото щеш, не си малък. – Приятелят му прокара ръка през косите си и си сипа още водка. – А и дори тя да пожелае да се съберем отново, което е в зоната на фантастиката, не бих приел за нищо на света. Та, считай се за предупреден.

– Сериозно ме подценяваш, пич. Наистина ли ти приличам на глупаво момченце, което ще се влюби в някаква си с кукленска физиономия.

Усети леко потупване по рамото от изящен маникюр. Познатото усещане го разтърси до мозъка на костите и той се извърна с уплаха. Предишното му самоуверено поведение се бе изпарило.

Тя стоеше зад него с двусмислена усмивка и протегната чаша бира. Бе сменила вишнената блуза с черна, с дълбоко изрязано деколте и сребристи нишки. Ефектът бе хипнотизиращ. Това момиче как очакваше да го гледа в горните очи? Не че и те бяха за изпускане.

– Кукленската физиономия се казва Далия. И тъй като вие, господине, бяхте особено щедър с бирата си, реших, че трябва да ви върна жеста. – Тя замахна с едно рязко движение сякаш щеше да го залее и той се дръпна с ужас. Момичето се подсмихна и спря малко преди пенливата течност да го изпръска. Пое ръката му и обви пръстите му около чашата. След което се отстрани и намигна весело. – Без лоши чувства.

– Забавлявайте се, деца. – заяви тържествено домакина и се оттегли. – Отивам да раздавам правосъдие и другаде.

„Чудесно! Малката птичка сама падна в капана!”, мислеше си самодоволно той, докато я водеше към масата, за да си сипе и тя нещо. Мразеше да се чувства като алкохолик.

За съжаление и този път си бе направил криво сметките. До края на нощта се надпреварваха в това кой е по-устат, а когато си почиваха от словесните беседи тя не спираше да подклажда сексуално напрежение у него. Към пет сутринта му заяви, че трябва да си тръгва, защото на следващия ден има работа и иска да поспи няколко часа. Тогава той направи най-фаталната грешка в живота си. Попита я дали ще се видят отново. Сам се бе насадил в ролята на този, който търси и в същата минута му се прищя да се срита. Тогава тя се усмихна, извади червилото от малката си чантичка, хвана го за ръката и надраска телефонния си номер върху кожата му.

– Съжалявам, че не мога да ти клипна, ама нали съм си глупава кукличка – забравих си кукленското телефонче вкъщи. – Усмихна се хитро и се протегна, сякаш щеше да го целуне по устните. Дъхът му се учести така, сякаш това бе първата му целувка с момиче. Но в последния момент малката вещица отклони траекторията на главата си и Борис получи само леко докосване по бузата си. – Обади ми се някой път… ако смееш.

Това си бе откровено предизвикателство и за него бе въпрос на чест да я потърси отново. А тя се оказа още по-дяволита отколкото бе подозирал. Успя да си открадне една целувка едва на четвъртата среща. А секс правиха чак седмица и половина по-късно, което в личния му свят бе същински тормоз. Ако бе малко по-голям простак щеше чисто и просто да я хване за косата като типичен праисторически мъж и да получи каквото иска. Обаче тази сладка игра на флирт… някак си му харесваше. Вече имаше мокри сънища с нея, което не му се бе случвало с абсолютно никоя от завоеванията.

Тя склони да го пусне в „портите на Рая” през една безкрайно прозаична сряда, докато седяха на чай с ром в кафене до Ректората на Софийския университет. Типично в неин стил да е толкова непредсказуема. Просто се протегна, прокара дългите си нокти по лакътя му и облиза устни.

– Искаш ли да отидем у нас? Имам по-хубав ром от тази боза тук.

Искаше ли питане! Той предпочиташе да отидат в неговата квартира, тъй като съквартирантът му тази вечер бе на гости при гаджето си и разполагаше с цели две нощи свобода. Но бе получил някакъв пробив в системата й и не смяташе да пропуска възможността.

Когато пристъпиха в луксозния апартамент, в който той влезе плахо и неуверено, Аделин си бе вкъщи, рисуваше и клатеше леко глава в ритъм с гласа на някаква джаз певица, чието име Борис не знаеше. Той погледна Далия въпросително.

– О, заради него ли? Въобще не се притеснявай! – засмя се тя и се облегна на прага на всекидневната. – Непрекъснато си водим любовници вкъщи. Мястото е достатъчно голямо, че да не си пречим един на друг.

– Аха… – измърмори недоволно той. Не му харесваше идеята този тип да им свети, дори на две стаи разстояние. От пръв поглед не го хареса, чувстваше силната му конкуренция и влиянието, което имаше над Далия. Няколко пъти бе говорила за мъжа, с когото живее с такова благоволение и обожание. За никой друг не бе разказвала с толкова много страст. Усети силна ревност и това го уплаши. Никога преди не се бе чувствал застрашен, за него ревността бе типична за слабите хора и му бе позната само на теория. Тази девойка започваше да му взима ума още преди да са спали заедно.

– Върна ли се, съкровище? – Аделин се извърна към тях и им се усмихна топло.

Борис не знаеше какво точно го дразнеше у другия мъж. На пръв поглед бе перфектен, мил, с обноски, очевидно класическо възпитание, с доловима мъжественост. Но доколкото знаеше с Далия нямаха любовна връзка, макар тя да звучеше така сякаш е влюбена. Що за мъж може да е в състояние да съжителства с подобна жена и да не я е поискал до сега? У Борис започнаха да се раждат известни подозрения.

– Да, извинявай, че те прекъснахме. Ей-сега отиваме в моята стая, само искам да взема малко ром от твоя. Нали може? – тя премигна пеперудено.

– Далия, какви са тези въпроси? Да не би да си тук от вчера? – той повдигна вежди. – Не ме предупреди, че ще имаме и гости?

– О, не се тревожи, смятам да го отвлека в стаята ми. Ще разглеждаме старите ми записи. – Очевадно това бе някакво кодирано послание между тях двамата, защото той й намигна многозначително. Борис се чувстваше все по-неудобно.

– Тъй като тази малка харпия няма да пожелае да ни представи… – той остави четката си, приближи се до тях и протегна ръка към младежа. – Аз съм Аделин Георгиев, приятно ми е, добре дошъл.

– Аз съм Борис. – Не пожела да приеме ръката му. Чувството за неприязън нарастваше с всяка изминала минута, а не можеше да си обясни защо.

Междувременно Далия бе взела бутилка скъп ром, хвана по-младия мъж за ръката и го поведе към коридора. – До по-късно, Аделине, тази вечер е твой ред да готвиш.

– Както кажете, господарке – иронизира я той и се върна към платното си.

Въпреки неприятната среща последвалата вечер с нея си струваше всички мъки. Личеше си, че е доста опитна и знае какво да направи, за да го докара до сладък екстаз. Зачуди се колко ли мъже е имала преди него. Още едно нарушено правило. Никога не се интересуваше от миналото. Проклета да е тази изкусителка!

Последва още една хубава седмица, през която обаче установи, че тя охладнява към него. Бе станала по-нервна, обичайната й ирония жилеше вместо само леко да го закача, както до сега. На няколко пъти я попита има ли някакъв проблем. Тя само му се тросна, че ако е така, щяла да му каже.

Това бе последната им среща. После спря да отговаря на обажданията му, на съобщенията му, когато й звънеше по домашния или никой не отговаряше или пък беше онзи мазен тип, който Борис намразваше все повече и повече. Съобщаваше му, че Далия не си е вкъщи и че може да й предаде нещо. При което младият мъж трясваше яростно слушалката.

Когато сподели мъката си със своя приятел от НАТФИЗ той само му се изсмя и каза, че може да се счита за зарязан. Просто така, без предупреждения, дори без телефонно обаждане. Понякога го бе правил с разни момичета, с които не му се занимаваше. Едва сега осъзнаваше колко е кофти от другата страна.

– Предупредих те да не се забъркваш с нея, ала ти послуша ли ме? – заяви сериозно бъдещия режисьор. – По-добре я забрави. Съмнявам се някой да успее да изтръгне Аделин от сърцето й. Убеден съм че скоро ще й намериш подходящ заместител.

Де да беше така лесно! Тази „връзка” и това неочаквано „скъсване” сериозно бяха подкопали увереността и самочувствието му. Вече се чувстваше едва ли не импотентен в женска компания. Все тази магьосница му бе в ума. Изигран от едно хлапе.

Ето за това седеше на вратата й. Когато паднеш толкова ниско, че стигнеш дъното се освобождаваш от всякакви условни понятия като „мъжка гордост”. Щеше да получи обяснение за цялата тази сбъркана история, каквото и да му коства.

Облегна глава на стената и притвори зачервените си от безсъние очи. Междувременно се бе срещнал с един много любопитен тип, който му разкри още по-любопитни факти около загадъчния Аделин. Съмненията му от онази първа вечер се бяха потвърдили.

Сепна се, когато чу някакви гласове, идващи от стълбището и се изправи рязко. Това бе нейния смях. Сърцето му неволно затуптя по-бързо. Ох, как мразеше това вълнение!

Стоеше там неподвижен като статуя, когато момичето с бялото кожено палто и мъжът, който бе хванала под ръка се насочиха заедно към вратата. И двамата застинаха щом го видяха. Шоуто можеше да започне.

Изкушението – IV-та част


IV

 Дани обикаляше любимата си книжарница и разсеяно си играеше с косата, увивайки кичурите около пръста си. С другата ръка плъзгаше пръст по гръбчетата на книгите, а от време на време изваждаше някоя, прочиташе написаното на гърба й и отново я връщаше на мястото й. Четенето бе голямата й слабост, но винаги, когато трябваше да избира между стотици заглавия се разкъсваше от адско колебание. Никога не бе сигурна дали прави подходящия избор. Сякаш нямаше да дойде отново другата седмица, за нова покупка. Ала винаги щом излезеше от книжарницата след половин час умуване и гърчене, усещаше как я облива вълна от разочарование. А дори още не бе прочела и ред от купената книга. Все си мислеше, че там някъде из морето от твърди корици, бели страници и мастилени букви я чака нещо по-хубаво. Нещо, което тя е отминала в блажено неведение.

И днес бе един от онези дни. Щеше й се някой ден да ги купи всичките, да бъде собственик на най-голямата библиотека, да разполага с безброй часове, за да се носи в реални и нереални светове от думи и образи. А някой ден можеше и да открие най-специалната книга.

Момичето се усмихна и отметна назад черните си къдрици. Умът й се залута към по-тривиални въпроси от рода на това как ще се прибере в убийствената жега. Бе едва началото на лятната ваканция, а тежката мараня вече я задушаваше и отегчаваше ужасно. Поредните три месеца, в които няма да й се случи нищо интересно. Но напрегнатото очакване, че може и да стане често не й даваше мира.

А какво точно очакваше и тя самата не знаеше.

Бе на тринадесет и ужасно любопитна към всичко. И имаше навика да си задава един куп неформулирани въпроси.

Тъкмо когато постави книгата на етажерката ръката й замръзна. Погледът й бе закован в един мъжки профил, точно на няколко метра разстояние от нея. Непознатият стоеше пред секцията за изкуство и старателно разглеждаше някакъв дебел албум. Беше доста висок, с леко вълнисти коси в особен кестеняв цвят, който осветен от слънчевите лъчи би изглеждал като махагонов. Морскосинята риза подчертаваше топлите му кафяви очи и придаваше някаква мекота на разсеяната усмивка, танцуваща по плътните му устни. Около очите му имаше тънка, едва забележима мрежа от бръчици, макар мъжът да не изглеждаше на повече от двадесет и пет. Дългите, елегантни пръсти прелистваха бавно страниците лъскава хартия, докато се взираше съсредоточено.

Определено беше хубав, повечето жени дори биха го нарекли красив, с фини черти и одухотвореност. Но не това й направи такова силно впечатление. Сърцето й ускори ритъма си. Беше й познат… дяволски познат, а в главата й постепенно изникна спомена от преди шест години. При една обичайна неделна разходка с родителите й. Не беше възможно! Приликата бе поразителна, но каква бе вероятността да се срещнат толкова случайно? Сигурно бе друг, детските представи често са объркани и рядко съвпадат с реалността на порасналите.

Той най-вероятно дори не помнеше онази незначителна случка. Ала тя бе оставила доста трайни следи в невръстното й съзнание. Тогава бе останала запленена от високия, смешен „батко” с черното палто, който й направи най-любимата играчка за цялото й детство. И до сега държеше онази птичка на рафта над бюрото си, близо до книгите, независимо, че много хора не я харесваха. Беше й по-скъпа от всички прекрасни подаръци, получени от семейството й.

Обикновено избягваше разговорите с непознати, както я бе учила майка й. Ала този човек й се видя изпълнен с толкова доброта и детето реши, че не й е „непознат”. А и й стана много приятно някой да се държи с нея като с госпожица и да не й говори като на бебе. По този начин се държаха мнозинството от роднините й. Дани имаше цяла армия от лели, стринки и вуйни, прииждащи на талази в дома им на кафе, чай и сладки, когато нямаха какво друго да правят. Често момиченцето се чудеше как е възможно някой да има толкова много доброжелателни лели, които в същото време поразяващо й напомняха на Баба Яга. Те сякаш бяха излети от един калъп, огромни, извисяващи се над нея, шумни, с грамадни широкополи шапки и твърде пъстри рокли. Наобикаляха я, охкаха и ахкаха от възхищение, разглеждаха къдриците й и бледата кожа, радваха й се като малки деца на захарен памук. Щипеха я болезнено по бузите с кикот, който на горкото дете се струваше твърде зловещ. А после проглушаваха ушите й с пискливите си гласове с реплики от рода на „Ай какво сладко детенце, ще те изям!” и „Какво си ми пораснало момиченце, пу, пу, пу, да не ти е уроки!”. След което й връчваха поредната кукла или друга подобна „момичешка” играчка, някакъв шоколад, и се втурваха към кухнята да пият кафе с майка й. Дани оставаше в тишината на стаята си, като захвърлена залъгалка в детски кът. Но тази й самота я радваше. Приглаждаше къдриците на новата кукла, оправяше роклята й, измисляше й някакво име и я оставяше при другите, наредени старателно върху раклата. Имаше купища от тях и вече й бяха досадни до болка. Никой от многобройните глупави възрастни роднини не я бе попитал и нямаше как да знае, че предпочита книжки с картинки и грамофонни плочи с приказки пред кукли. Или че повече й харесват количките и механичните играчки. Или че въобще не обича сладко. По рождените дни, на които я канеха само ровеше из тортата си, тъй като не можеше да се насили да я изяде. Не че тя си мълчеше, определено бе дете, което знаеше как да си поиска, но й костваше доста усилия, врънкане и хленчене, та да склони майка си да направи отклонения от „правилата за момичетата”. Често се чудеше кога ще разберат, че вече не е „на тли годинки”. Още тогава й стана ясно, че щом човек порасне става безумно странен и различен. Сякаш една вечер си ляга какъвто е бил до сега и се буди променен по някаква магическа сила. Тогава й хрумна, че порастването може би не бе чак толкова добра идея.

За това младежът в черно й направи такова силно впечатление. Мислеше си какъв чудесен другар за игра би излязъл от него. А и имаше такава хубава усмивка. Нямаше търпение да мине една седмица, че отново да излязат в парка, да се срещнат и той да й разправи още много чудни истории, да й измайстори още нещо (вече се чудеше какво ли да му поиска най-напред). В уречения ден си сложи най-хубавата барета и най-новата рокля, въпреки протестите на майка си, че ще ги изцапа. Но нали бе свикнала да става както тя желае, бързо надви съпротивата. Само че него го нямаше. Дълго и безуспешно го търси, като накрая се разплака и разтревожените й родители я прибраха набързо вкъщи. След като случката се повтори през две поредни недели сериозно обмисляха да я заведат на невролог или психиатър. И тогава на Дани й стана ясно, че „чудният бати Аделин” се е появил като герой от приказките, за съвсем кратко време и пак е изчезнал в някой странен, друг свят.

Но не можа да го забрави. Щом се научи да рисува редовно скицираше портрета му, такъв какъвто го помнеше. Странно бе как с някои хора прекарваш часове наред и не ти носят нищо друго, освен отегчение. А с други си прекарал точно петнайсет минути или половин час, а те са се превърнали в най-дивната и неподлежаща на забрава част от живота ти.

Отдавна бе изгубила надежда, че някога ще го срещне. Напоследък някои момчета от обкръжението й бяха преминали от фазата на „дърпането на плитки” към плахото, срамежливо ухажване. Но в сравнение с онази кратка среща всички те й се струваха като деца. Чудеше се къде ли е сега онзи Аделин? Представяше си го в някой див и заплетен лабиринт на върха на най-високата планина на света, чийто връх бръсне коприната на небето. Мислеше си как вероятно изобретява чудни и необичайни машини, как сътворява криле за всяко малко дете, което желае да полети ниско при гълъбите или високо при орлите. А може би обикаляше из дълбоките гори, говореше си с нимфите и падналите ангели, а горските таласъми му отправяха сложни гатанки, за да го пуснат отвъд, както Сфинкса от гръцката митология. Знаеше, че е малко вероятно всичко това да е истина, ала реалността я отегчаваше. Крилете на фантазията бяха доста по-примамливи. Като стана на десет започна да записва историите за Аделин Вълшебника в една огромна тетрадка. На края на всеки разказ правеше по една негова рисунка. Усмихваше се и се надяваше понякога той да си спомня за ловеца на гълъби, дори за миг.

И ето го сега… този непознат, който така приличаше на него. Отново се почувства разкъсана от безброй колебания. Ами ако не е той, ами ако я погледне насмешливо, ами ако…? Ами ако беше той и тя изпуснеше тази възможност от глупав детски страх? Прехапа устни до кръв, събра цялата смелост, която притежаваше и я съсредоточи в сърцето си, пристъпи бавно и тежко към него и едвам-едвам продума, примряла от ужас.

– Извинете…

Той се извърна и й се усмихна, от което нещо я жегна. Тази позната усмивка, усмивка, която може да принадлежи само на едно дете на слънцето.

– Да, госпожице? – отдавна бе забравила гласа на момчето от парка, но част от нея бе убедена, че звучи точно така.

– Извинявам се много, ако греша, но… случайно името ви да е Аделин? – Никога не бе била срамежлива, но точно сега се учуди на дързостта си.

– По случайност и по приумица на майка ми, която е искала да има син благородник – да, така се казвам. – Позасмя се леко иронично. – Но прощавайте, за пореден път изпаднах в глупаво лирично отклонение. Да не би да се познаваме?

– Всъщност… ако вие сте този, за който си мисля… запознахме се като бях много малка. – Тя се изчерви като божур, погледна надолу и й се прищя земята да се разтвори. – Беше есен… аз бях едно дете с кадифена барета и гонех гълъби… ох, извинете…

– Дани? Ти ли си това? – топлите кафяви очи внезапно се разшириха от учудване и внезапно разпознаване. Направи един жест, който не бе очаквала и след сто години и от който сякаш я удари ток. Протегна пръсти и ги постави под брадичката й, за да огледа добре лицето си. – Боже, какъв слепец съм! Как можах да не те позная!

– Искате да кажете, че… ме помните? – усети как ще се разплаче от вълнение. Кой да й каже, че понякога хубавите неща се случват и в най-прозаичния летен ден?

– Как да не те помня! Не си жена, която може лесно да бъде забравена. – Тя изтръпна при споменаването на думата „жена”. И в най-смелите си мисли не се бе наричала по този начин. – Дай те огледам! – Хвана я за ръката и я завъртя, сякаш танцуваха. – Колко красива си станала и колко си пораснала! Направо ме караш да се чувствам старец. Кой би помислил, че онова ангелче ще стане такава хубава дама.

– Старец? Недей говори нелепости! А и аз не съм толкова голяма, след няколко месеца ставам на четиринайсет. – Тя бе притиснала пръсти към устните си и се смееше щастливо, радвайки се на момента.

– Представа си нямаш колко се радвам, че пак се срещнахме. – Изглеждаше искрен. Често бе наблюдавала как отдавнашни познати се поздравяват след дълга среща. Струваха й се така изкуствени. – Как си, моето момиче, какво правиш?

– Ами… аз те чаках пак да дойдеш… Много ми се щеше отново да се видим. Но ти така и не дойде. – Постара се последното да не прозвучи обвиняващо, нито пък наскърбено, но се получи по малко и от двете.

– Посипвам си главата с пепел за това, скъпа госпожице. Но определено искам да се реванширам. Избра ли си какво искаш да четеш? Считай го за подарък от мен, а след това да отидем някъде да те почерпя и да си поговорим. Всъщност каквото искаш!

– О, не, не, сигурно си имаш работа! – промълви смутено тя. Не бе се и надявала на такъв развой на нещата. – Не искам да ти се натрапвам.

– Не приемам „не” за отговор. Неучтиво е да караш една дама да те чака, особено толкова време. А и ще е голяма радост за мен. Освен ако нямаш планове с някое момче? – намигна й закачливо.

– Какво? В никакъв случай – каза сърдито момичето. Чакаше тази среща от години, а той си мислеше, че би я пропуснала заради някакво момче? Ех, тези заблудени пораснали!

– Тогава проблемът е никакъв – той се усмихна широко. – Кажи, какво си избра?

– Ами, все още нищо. – Тя се опита да си спомни набелязаните заглавия, за да не губят повече време. Искаше й се да се махнат час по-скоро от тук, преди възрастната жена в другия край на помещението да е прогорила дупка в гърба на мъжа с морскосинята риза. Гледаше ги възмутено, сякаш вършеха прелюбодеяние пред очите й.

– Тогава позволи ми да ти избера нещо? Ако не ти хареса можеш да я замениш, с която искаш книга по-късно. – И той побърза да измъкне една книга с дебела подвързия сред кратко проучване. Остана глух за протестите й, че бе прекалено скъпа.

Прекараха остатъка от жежкия летен следобед в един салон за сладолед в разговори за миналото и бъдещето и това, което се случваше между другото. Той определено имаше много повече за разказване от нея. Последните шест години бе изкарал в Англия и други европейски страни. Бе ходил за няколко месеца и в Америка. Изградил си славата на великолепен фотограф, започнал да рисува и пробил за изключително кратко време. Не смятал изобщо да се връща в родината си, дори след като получил известие за смъртта на баща си от инфаркт. Не чувствал, че тук е останало нещо за него. Все още не можел да си обясни защо една сутрин просто станал и решил да даде на миналото си още един шанс. Пошегува се, че се е прибрал специално заради нея, тъй като го е викала по телепатичен път.

В момента използвал спечеленото за откриване на своя галерия и литературно кафене към нея, с организирани четения на поезия, конкурси във всички области на изкуството и музикални вечери. Беше амбициозен проект, макар и на моменти да му се струваше, че е обречен на провал. Но бе обхванат от голям ентусиазъм, а и работата с млади и талантливи хора го вдъхновяваше.

Тя слушаше разказите му като замаяна, гледаше го сякаш бе божество от друг свят и усещаше как губи връзка с реалността. Тогава изобщо не се замисли над това, че не бе споменал и дума за жена, приятелка или каквато и да е личност, с която да е имал интимна връзка. Дори и да й направеше впечатление, вероятно щеше да си го обясни с това, че не иска да говори пред едно навлязло в пубертета момиче за неща, които биха го притеснили.

Четирите часа, които прекараха заедно й се сториха като четири минути, тъй като имаха толкова много да си кажат. Прекъсваха се и си довършваха изреченията, смееха се заедно като стари приятели. Когато дойде време да си тръгват Дани усети как в стомаха й натежава топка от олово, при мисълта, че може да минат още години преди да се срещнат отново. Колебливо го помоли да й се обажда от време на време, ако е свободен. Той се усмихна широко, пое ръката й и извади нещо от джоба си. Беше визитна картичка, около която Аделин сключи пръстите й. Момичето усети прилив на облекчение, подкрепен и от уверението му, че може да му звъни, когато поиска и че всеки вторник и четвъртък е поканена на гости, тъй като това бяха свободните му следобеди.

Бе повече отколкото смееше да мечтае.

Разделиха се около половин час преди вечерния й час, тъй като й трябваха поне двадесет минути ходене пеш, за да се прибере. Докато вървеше по улиците имаше чувството, че хвърчи. Чудеше се дали това, което изпитва е просто възхищение или е влюбена. Така и не й стана ясно какво точно означава това „да си влюбен”. Бе нещо за което всички около нея говореха, но което никой не бе в състояние да обясни без да си служи с евтини и глупаво звучащи думи.

От тогава Аделин се превърна в най-ценния човек за Дани. Всяка седмица се възползваше от поканата му и в двата дни. Той винаги се подготвяше старателно за „срещите” им. Гощаваше я щедро с чай, кафе и сладки, които твърдеше, че сам приготвя и че някой ден ще я научи как. Пускаше най-разнообразна музика, настаняваха се в удобния му хол и в продължение на часове си говореха за каквото им дойде наум. Най-често това бяха книги и театър. Покрай него разшири неимоверно кръгозора и общата си култура. Караше я да се замисля върху много неща, които преди не й бяха правили впечатление. Споделяше му за проблемите си в училище, молеше го за помощ, когато срещаше затруднения по някой предмет.

Понякога я водеше на кино или театър, заведе я до най-голямата си гордост – радващата се на успех галерия, запозна я с повечето от служителите и приятелите си.

През онези дни се престраши да му даде тетрадката си с разказите за него. Той не спря да се смее през цялото време, докато четеше драсканиците й, а тя проявяваше „нрава си на харпия” като го ръчкаше с лакът всеки път, когато й се струваше, че прекалява. Накрая й падна на колене и й сподели, че това е най-трогателния комплимент, който някога е получавал и я помоли за автограф от вътрешната страна на корицата.

Веднъж Дани излъга техните, че ще спи при приятелка, с която да учат заедно. Последната потвърди алибито й с особено старание, като после я тормози до безкрайност, докато не изтръгна признанието къде е била всъщност. А истината бе проста и прозаична: изкараха вечерта и част от нощта в гледане на стари филми, след като той й приготви страхотна вечеря. По някое време бе облегнала глава на рамото му, с надеждата, че ще прокара ръка през къдриците й, ще плъзне пръст по бузата й и ще я притегли за една класическа кино целувка. Но не, през цялото време той остана стоически вперен в екрана, държеше се така, сякаш не дочува шумоленето на косите й и учестения й дъх. След като се умориха той я сложи в стаята за гости… и това беше. Тогава си мислеше, че основната причина е предпочитанието му към по-зрели и опитни жени. Какво можеше да му даде тя? Бе само една ученичка. Представяше си го как нощем ходи в будоара на някоя загадъчна оперна певица или театрална актриса, в обляна със светлина в стил сепия стая. Тя е безумно елегантна и изискана, но и страстна и подлудяваща. Усмихва се кокетно, има перфектни маниери, интелигентна е и може да говори на всякакви теми. Знае как да съблазни който и да е мъж. Прокарва игриво пръст върху наниза от перли около шията си и с едно убийствено бавно и прелъстително движение сваля гълъбовите си ръкавици, докато свещите хвърлят особени сенки в котешките й очи. Ето такава жена си мислеше, че би харесал Аделин. Тайно си се представяше в тази роля и често разиграваше всякакви сценарии, които за нейно съжаление си оставаха само фантазия.

Не при някой друг, а при него дойде, когато онова безумно момче се нахвърли да я боде с онази игла. Да проверял дали е истинска. Забрави за всякакви порядки, просто се хвърли в прегръдките му и плака, докато не й останаха сили. За разлика от друг път, той не избягна физическия контакт и дълго я успокоява като малко дете. Обясняваше й как всеки живее в някакъв свой свят и че понякога сблъсъците между различните представи могат да бъдат болезнени. Хората не са се научили как да живеят в хармония един с друг, заради коренните различия във възприятията им. Вероятно никога няма да го научат. Тогава й каза, че най е важното е тя самата да е наясно със себе си и че подобни случки могат само да засилят силата и опита й. Тогава тя не го разбираше, понякога ги ръсеше едни такива странни философии, които може би и Аделин не осъзнаваше до край. Но се радваше на близостта му и на това, че може да разчита, че повече няма да я остави. Струваше й се така постоянен, сред променливия поток на живота и всички хора, сменящи една маска с друга със скоростта на светлината. Стараеше се да направи всичко възможно да се превърне в жената, която един ден да му бъде достойна спътница в живота.

Той й измайстори ангелски криле за един училищен маскарад, вдъхновен от някогашната й нереална детска мечта и шантавите разкази в тетрадката й.

Разказваше му за все още несръчното ухажване, на което ставаше обект в училище, искаше му съвет, когато някой й кажел, че я харесва и че иска да излезе с нея на среща. Правеше го не толкова, защото много я вълнуваха тези смешни момчета, а за да предизвика някаква ревност у него. Е, той продължаваше да се държи като по-голям брат.

Всичките й надежди, че може да привлече интереса му се сринаха, когато стана на шестнадесет и Аделин я покани на вечеря, защото според него това бе много специално число. По това време майка й Калина бе разбрала за тези тайни срещи. Веднъж дойде да поговори с „приятеля” на дъщеря си и след като се увери, че е истински кавалер даде карт бланш на Даниела да се вижда с него както пожелае. Жената, от която тя бе наследила омайния си син поглед, винаги бе била по-либералната част от семейството й.

Облече се с най-прекрасната рокля, която имаше, с голи рамене, дискретно деколте, във виненочервен цвят и покрита с черен тюл, достигаща до коленете й. Калина й помогна да си направи прическа и да си сложи грим, тъй като Дани още не бе достатъчно умела в това изкуство. Тръпнеше от нервно очакване, тъй като точно тази нощ възнамеряваше да му каже какво изпитва към него, с надеждата, че това ще стана преходна точка в отношенията им. И наистина бе така, но не в посоката, в която й се искаше на нея.

Аделин й направи няколко сърдечни комплимента с обичайната си топла усмивка, докато плъзгаше погледа си, изпълнен с възхищение. Дани притаи дъх и поруменя леко, тъй като усети, че е на прав път и това я изпълни с увереност. През цялата вечер чувстваше обичайното си опиянение още по-наситено. И това не бе само от великолепното вино, което бе поръчал.

Поднесе й букет цъфнали далии, като й сподели, че това е цветето, което най-силно му напомня за нея, и с този жест предопредели една съществена промяна в живота й. Освен цветята тя получи и красива кутия за бижута, от чието съдържание ахна. Беше прекрасно сребърно колие висящо на най-фината и нежна верижка, която бе виждала. Висулката оформяше съвършена звезда, посипана с истински диаманти и редуващи се смарагди. Тогава тя избълва, че подобно нещо е прекалено скъпо и не може да го приеме. Мислено се срита, тъй като определено не това желаеше да каже. Остатък от възпитанието й. Тогава Аделин й каза, че е купил това колие преди години, в Лондон, без да знае защо. Просто изпитал силно привличане и решил да го купи заедно с кутията. До този момент си седяла неотворена. Имал усещането, че трябва да я подари на някоя хубава дама и че когато срещне точно тази, за която е предназначен подаръка ще го усети инстинктивно.

Клетата Дани прие това едва ли не като обяснение в любов и щеше да се разтопи от вълнение. Тръпки я полазиха, когато той я целуна по бузата. Аделин усети, че тя трепери и я попита да не й е студено или да се разболява. Тя се засмя звънко и поклати глава. „Колко ми е недосетлив!”, мислеше си весело момичето, докато се прибираха от ресторанта, хванати под ръка. Последното отдавна се бе превърнало в приятен навик за тях. Като вървяха по този начин момичето имаше чувството, че са отдавна женена двойка, която е била заедно откакто свят светува.

Той я попита иска ли да се отбият в апартамента му преди да я изпрати до тях, тъй като имало една страхотна книга, която иска да й даде. Освен това бил приготвил нещо ужасно вкусно, трудно за намиране, в който й да е ресторант. Тя се чудеше за какво бяха нужни толкова обяснения, когато само едно просто „Ще дойдеш ли у нас?” бе напълно достатъчно.

Чакаше го в хола, докато сипеше десерта, който до сега си бе почивал на тъмно в печката, в чинийките с позлатен ръб. Огъваше нервно белите си пръсти, стараейки се да не хапе устни от притеснение. Никога до сега не бе имала нищо, с който и да е представител на противоположния пол, дори най-невинна целувка. Не бе особено убедена какво трябва да прави.

Когато Аделин се върна продължи да се държи както до сега. Въобще не я докосна, говореше й нещо, а думите едвам-едвам достигаха до ума й. Не я докосна, не направи и най-малкия жест за близост. А тя бе по-объркана от всякога. Ако нямаше намерения спрямо нея, защо тогава й бе разправил онази странна история за бижуто в кутията? Какво означаваше всичко това?

Стори й се, че дочува тихия, съблазнителен шепот на жената от представите й, излегнала се върху кадифено канапе, с цигаре в ръката си. Засмуква малко от дима, изпуска го и я наставлява тихо. „Действай, малката. Мъже като него имат нужда от известно притискане, за да си признаят какво точно искат. Познавам го отдавна, така че ме послушай – действай!”

Девойката най-накрая се престраши, плъзна се по дивана към него, а той спря да говори, объркан и сстъписан, когато „любимката” му постави ръце върху раменете му. Ухаеше на някакъв тютюн и хубав парфюм. Всичките й сетива бяха преминали всякакви граници. Приближи малката си глава до неговата и съвсем леко го целуна по устните. Най-кратката и последна целувка между тях двамата.

Не успя дори да я усети както трябва, тъй като Аделин веднага се отдръпна, отстрани ръцете й и ги постави в скута й, след което започна да се разхожда напред-назад из стаята. Личеше си, че и той е треснат като с мокър парцал през лицето.

– Господи, миличка! Наистина съм ужасно заблуден. Как можах да не се усетя, че ти… Съжалявам, ужасно съжалявам. Така и никога не ти обясних нищо, защото ме беше страх как ще реагираш, дали няма да ме намразиш. И ето до къде стигнаха нещата. Аз… през цялото време наистина мислех, че ме приемаш… знам ли… за по-голям брат, за учител… нещо подобно. Ще можеш ли да ми простиш, че не го осъзнах по-рано?

– Аделине… – гласът й потрепера, сякаш щеше да се разплаче. – Не те разбирам. Изобщо. Моля те, обясни ми какво става, защото поведението ти е адски нелогично. Какво имам да ти прощавам?

– Ох… – той прокара ръка през челото си и я зарови в кестенявата си коса. – Толкова ми е трудно да го изразя. Как може винаги така да отлагам нещата. Но ти дължа обяснение. От сега нататък между нас не трябва да има тайни и недомлъвки. Последното нещо, което искам е да те нараня или да ти навредя по някакъв начин.

– Слушам те внимателно – бе впила нокти в дланите си почти до кръв. Магията от прекрасната вечер бе развалена.

Той бе умел оратор, но когато ставаше въпрос за подобна деликатна ситуация се объркваше и започваше да се обяснява като провинил се ученик пред директор. Докато девойката го зяпаше с отворена уста, а сините й очи  се разтвориха като дълбоки кладенци,  мъжът подхвана една безкрайно объркваща лекция. Започна от Античността, мина през Шекспир, стигна до Оскар Уайлд и в крайна сметка така се оплете, че не знаеше как да продължи. А можеше да й го каже простичко и с едно изречение: че предпочита своя пол. Това се изясни след много дълги и неудобни паузи. Бил го осъзнал още като съвсем млад. Това била и причината за презрението на баща му и тайния срам на майка му. За това не желаеше почти никой да знае. Опасявал се любимата му Дани да не остане отвратена и за това не бил повдигал темата за предпочитанията си.

Последната бе като попарена с вряла вода. Всичките й романтични представи се срутиха и чак тогава осъзна колко зле бяха построени въздушните й кули. Той изглеждаше толкова смазан от развоя на вечерта, че сърцето й се сви. Нямаше нищо общо с уверения, усмихнат и слънчев човек, който познаваше. Мразеше да го вижда в такова състояние, сякаш нещо във Вселената се е объркало безкрайно. Мъжът изви глава, избягвайки погледа й и попита плахо.

– Мразиш ли ме?

– Какво говориш! – избухна яростно тя, приближи се и му зашлеви шамар. – Недей взема решения от мое име. Ти си най-добрия приятел, когото някога съм имала, как може да те мразя? Само че ме боли, задето не ми каза по-рано. Толкова ли малко доверие имаше в мен? Не бих отпъдила мой близък човек, заради неща, които… ами… които са му в природата.

– Вероятно, ако зависеше от мен щях да те поискам още сега. – Усмихна се тъжно той и на нея й се стори как по бузата му се търколи една сълза, и падна нейде в мрака на стаята, осветена от една нежна ароматна свещ. – Но съм такъв, колкото и евтино оправдание да ти се струва. Заслужаваш човек, който да обича и цени точно теб. Боже, не вярвах, че съм в състояние да наговоря толкова глупости в няколко изречения. Звуча фалшиво, нали? – повдигна глава към нея, а в погледа му блестяха сребристи капки.

Колкото и да й бе трудно, Дани се приведе на колене, хвана го за ръката, стисна я и направи всичко възможно да се усмихне храбро.

– Твърде си ми скъп, за да позволя това да разруши приятелството ни. Забрави за глупавата ми постъпка, моля те. Приемам те такъв какъвто си.

– Значи часът и мястото на срещите ни не се променят? – прикри сълзите в гласа си с жалка имитация на обичайната си усмивка.

– Да, уговорката ни остава. – Целуна го бегло по бузата и се изправи. – Сигурна съм, че това, което си ми сготвил е много хубаво, но съм адски изморена, а и вечерята в ресторанта бе повече от достатъчна.

– Позволете да ви закарам вкъщи, госпожице.

През тази нощ Дани изплака сълзите си за години напред, почти задушена от възглавницата си. Не искаше майка й да узнае каквото и да е от случилото се тази вечер, или да мисли още по-ужасни неща. Просто имаше нужда да изкара всичките си напразни надежди и глупави очаквания вън от тялото си под формата на дъждовни капки. Плака докато не се изтощи и почувства, че се обезводнява. Това ли бе усещането от разбитото сърце? Любов ли бе това? А любов ли е несподелената любов или просто маниакално обсебване? И до днес не можеше да си даде точен отговор. Знаеше само, че не искаше да се откаже от любимия си „батко” Аделин. И бе готова да си затвори очите за някои неща.

Същата седмица прие предложението на едно от момчетата в нейния клас да отидат заедно на кино. Всички останаха доста изненадани, а акциите на щастливеца се качиха до небето. До сега не бе приемала никоя друга покана и винаги отказваше много деликатно. Пуснаха се различни слухове, но за нейно щастие всеки от тях бе далеч от истината.

По време на филма – някаква блудкава романтична комедия, той посегна да я целуне. Не бе нищо особено, не и както си го бе представяла. Не очакваше да е толкова… лигаво. Дори на моменти изпита леко отвращение, особено когато той посегна и към деколтето й. Прищя й се да го удари с нещо.

Прибра се вкъщи с отвратителен вкус в устата и усещането, че е дълбоко излъгана. Искаше й се да си го изкара на Аделин, но от това нямаше да има никакъв смисъл, само щеше да влоши нещата.

Вместо да тъне в самосъжаление реши да се посвети на нещо съзидателно. Няколко пъти бе чела избрана поезия по време на литературните вечери към кафенето му и бяха хвалили това колко е изразителна, както и ясната й дикция. Заключи старите си тетрадки в един шкаф, тъй като принадлежаха на миналото, на някакъв стар и нереален свят. Искаше да започне наново. А в нея още мъждукаше надеждата, че един ден той може да бъде неин.

Записа се в театрален кръжок и бързо постигна успех. Това я вдъхновяваше, въпреки сръдните на баща й и изричните му забрани да си губи времето, „щото артист къща не храни.” Но по това време девойката бе твърде свикнала да прави каквото пожелае. Някак си се бе измъкнала от властта му.

Щом навърши пълнолетие подаде молба в съда за смяна на малкото си име. Естествено, Аделин бе първия на когото съобщи, че вече се казва Далия. Той се засмя, клатейки глава, погледна към сияещата си от гордост приятелка и попита закачливо.

– А защо не Гергина**?

Последва едно от обичайните й избухвания, при което направи нещо невероятно нелепо, нахвърли се с юмручета срещу него. Мъжът я отстрани от себе си с усмивка и й каза, че вече й е крайно време да порасне.

Година по-късно след старателна подготовка кандидатства и бе приета да следва актьорско майсторство в НАТФИЗ – събитие, сериозно помрачено от прекалено ранната смърт на майка й и прогресивното полудяване на баща й. Не бе минал и месец откакто започна следването си, когато се премести да живее при Аделин. Изглеждаше й като сбъдната мечта да бъде постоянно до него.

Бе позволила на илюзията да расте в нея прекалено бързо. Но щеше ли да има силите да изтръгне нейния бурен? Не искаше да си дава отговор на този въпрос.

** Гергина – другото име на цветето далия, б.авт.

Photo source: An Eternal Delicacy

Изкушението – III-та част


Artist: Josef Tali

III

 Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да й бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата й. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше дори външността й нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше й се… но не я желаеше. Бе й направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да й ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не й помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното й присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел само й се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би й се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската й интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението й да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите й му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния й баща. Майка й почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята й, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз й дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита й се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома й, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението й. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите й, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата й се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките й страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си щеше да страда. Ако продължаваха както до сега един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

– Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

– Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

– Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

– Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

– Съжалявам, не исках…

– Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… – Гласът й трепереше, и това не бе само от студа.

– Далия, малката ми…

– Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

– Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

– Ето, дойдохме си на думата…

– Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

– Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

– Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големия егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това за което й говореше й се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите й се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.

Изкушението – II-ра част


II

Есен.

Нежни паяжини, летящи във въздуха.

Огромен парк, пропит с цветове, рай за окото на чувствителните към нюансите.

Хладен, свеж вятър, който немирно играе с косите ти и палаво флиртува с листата, разкъсвайки многоцветната им черга.

Сиви облаци, сиви като морето в бурен ден, сиви като крилете на гълъбите, прелитащи с нервно пърхане, докато едно малко момиченце ги гони със звънлив смях.

Дребничка като фея с тънки, прозрачни криле, изящна като куклите, ала без тяхната пластмасова безжизненост, тя хвърчеше сред уплашените птици.

Свободна. Все още недокосната от света, понесена върху крилете на мечтите си и невинната детска игра.

Не я интересуват границите, нито това, че ще падне. Тя е просто устремена към гълъба, а всичко останало се разпада в цветни вихрушки.

Малка. Впечатлителна. Всичко й се вижда като едно вълшебство. Момиченце – вихър от бурни къдрички, скрити под кадифената й барета. А очите й светят като малки, скъпоценни камъни, и щъкат насам-натам.

Нетърпеливи да видят и да усетят всичко. И най-вече да хванат този дяволит гълъб, който не спира своето бягство от малката разбойничка.

Той я наблюдаваше, седнал на една пейка и докато се усети по устните му изплува унесена, щастлива усмивка. Тогава беше на двадесет, ала заради странния, почти старовремски начин, по който се изразяваше и бледото, изпито лице го мислеха за доста по-възрастен. Рядко някой го бе виждал да се усмихва след смъртта на майка му – необикновена, но твърде крехка жена, наказана с болезнена чувствителност. Тя бе избрала името му, бе го възпитала в любов към поезията и красотата, към „високите” ценности. Бе се примирила с факта, че синът й не е съвсем като другите с тъжна въздишка, ала нямаше сили да затвори сърцето си за него. Необичайната им близост беше обект на подигравки от страна на баща му откакто се помнеше. Редовно понасяше обръщения от рода на „женчо” и „мамино синче”. В един слънчев следобед, няколко години преди смъртта й Аделин й показваше първите си художествени фотографии. Радваше се на крехката й, сякаш чуплива усмивка, която виждаше все по-рядко. Тогава властният й съпруг мина покрай тях и се изсмя злобно.

– Я стига си се държал за полата на майка си, ами поизлез малко навън, току-виж си хванал някое гадже. Те сега момичетата си падат по такива като тебе, мязащи на изнежени гейчета.

Вътрешно младият мъж се усмихна горчиво. Вече се бе примирил, че с този мрачен и типичен балкански субект нямат допирни точки. Често се питаше дали изобщо му е син, ала самата мисъл майка му да изневери и да излъже по такъв грозен начин му се виждаше смехотворна. Сантименталната й душа не би го понесла, срамът би я убил.

Не боготвореше тази жена, както повечето хора биха си помислили. Беше слаба по характер, заблудена в много отношения и склонна към излишни компромиси. Ала му бе майка, а той от своя страна бе склонен да прощава отрицателните страни на близките си. Дори и баща си не обвиняваше, че е такъв какъвто е. Щеше му се последния да му отвърне със същото. А Тереза бе единствения му близък човек на този свят, затова смъртта й го бе потопила в дълбоко отчаяние. Нямаше почти никакви приятели, единствените му любовни връзки наподобяваха тежки катастрофи. Вярно, скоро щеше да замине извън страната, за да се посвети на това, с което наистина искаше да се занимава. Щеше да остави всичко зад гърба си и може би дори да започне наново, ако изобщо е възможно подобно нещо. Но все пак…

Все пак му бе безкрайно самотно. И единствената утеха намираше в този отдалечен от цивилизацията парк.

Изправи се от мястото си и тръгна към малкото момиче като омагьосан. Очарованието така го бе стиснало за гърлото, че не можеше да спре да се усмихва. А от това лицето му грейна, сякаш докоснато от слънчеви лъчи, очите му засияха. Като че ли стана напълно различен човек.

Такава дребна случка… изпълнена с жизненост, която нямаше как да не го зарази.

От меланхолията не бе останала и следа.

Малката принцеса не спираше да се смее. У него се зароди внезапно чувство на обич. Не, не онова, което обикновено мъжете и жените изпитват един към друг. Беше нещо толкова нежно, че го достраша, че няма да може да го опази непокътнато от странния свят, в който живееха.

Тя не обърна внимание на високото момче с дългото, черно палто в другия край на алеята, докато не се блъсна в него и залитна леко назад. Почти с инстинкт на майка орлица Аделин я сграбчи за ръката, за да я предпази от удара в земята. Поотпусна хватката си, изведнъж осъзнал, че действията му могат да се изтълкуват погрешно. Ала момичето не изглеждаше никак уплашено, само зяпаше с любопитство нагоре и премигваше с чудните си сини очи. Това го окуражи и той продължи да й се усмихва, докато и тя не направи същото в отговор. Доверието в погледа й едновременно го плашеше и смайваше.

– Добре ли си, детенце? – гласът му звучеше особено, почти напевно.

– Да, извинявам се, господине, повече няма да правя така. – Издекламира звънливото гласче, вероятно дословно цитиращо поучението на майка си. Аделин се пресегна и леко я погали по главата през баретата.

– Самичка ли си тук?

– Не, мама и татко… – момичето се сепна и се озърна уплашено. Денят бе студен и в парка имаше малко хора, повечето се намираха далеч от тях. – Олеле! Май се загубих. – Светът вече не бе толкова вълшебен. Гълъбът отлетя, а тя остана сама с този странен „батко”.

– Ела с мен, трябва да са тук някъде. Ще ги намерим. – и младежът протегна ръка към детето на не повече от седем години, което стигаше до кръста му. Колко ли странно изглеждаха отстрани? Представи си, че се разхожда с по-малката си сестра… или с дъщеря си. За момент прочете колебание в погледа й, ала после усмивката отново грейна върху лицето й и тя подаде розовите си пръстчета.

– Как се казваш, малката? – Безпокойството от липсата на родителското тяло се бе изпарило. Вече се чувстваше толкова удобно в компанията му, сякаш се бяха познавали от години.

– Даниела, ама предпочитам Дани. Не Дидка. Братовчедка ми все ми вика Дидка, мразя го. Все ме дразни. – нацупи се детето.

Той се засмя с разбиране.

– Е, значи за мен ще си Дани. И моят братовчед, и всичките ми приятели ми казваха Ади. Колко пъти само сме се биели заради това „Ади”.

– Ама „Ади” не е ли момичешко? Как се казваш, батко? – тя повдигна учудено вежди и го изгледа с нарастващо любопитство.

– Казвам се Аделин Георгиев, госпожице, на вашите услуги. – той спря и й направи дълбок поклон. Дани се изкикоти и прикри очите си с ръце.

– Колко си смешен, батко! И името ти е смешно, ама е и хубаво. – разкри изящно подредените си перлени зъби.

– А на вас, скъпа моя, гълъбът ви избяга, а? – намигна й непознатия, докато вървяха покрай килимите от листа, а вятъра вееше косите им. Тя видимо се радваше от това да й говорят като на голямо момиче.

– Нищо, ще го хвана някой ден! По-голяма съм и много по-силна от някакъв си гълъб! – закани се тя с нетипична за годините й мрачна сериозност. От тогава си личеше състезателния й дух.

– И какво ще правиш с него, когато го хванеш? – попита небрежно Аделин и се наведе до земята, за да вдигне едно красиво есенно листо, червено, с ръжда по краищата.

– Ами ще си го пазя само за мен! – Присъщия на повечето деца егоизъм. Още тогава разбра, че тя далеч не бе ангелче, ала това не го караше да й се радва по-малко. – Ще го сложа в клетка, ще го храня със зрънца и ще го науча да праща писма.

– Това е хубаво, малка Дани, обаче знаеш ли какво се случва със затворените гълъби? Разболяват се. – Сините й очи се разшириха от изумление. – Да, разболяват се много тежко от една много лоша болест, която се нарича „мъка”. Мъчно им е за небето и за полета, за това да си размахват свободно крилете. – Не знаеше дали изобщо разбираше за какво й говори, но тъй или иначе повечето хора не го разбираха. – Така е с повечето птички, с изключение на онези предатели, папагалите. На тях им е добре да си седят в клетките и да се присмиват на смешните си стопани. А и навън им е твърде студено. Но другите птички… умират от мъка. Перата им окапват, спират да ядат и един ден главичките им клюмват. – Вероятно не бе добре да се говори така на някой толкова малък и впечатлителен, но не можеше да се спре. Той – вечния мълчаливец.

– Но… – усети как гласчето й трепери и съжали, че й е говорил по този начин. – Но аз много добре ще се грижа за него, ще го храня, ще му чистя клетката, ще му намеря женски гълъб и ще си измътят пиленца. Нищо няма да му липсва.

– Ще му липсва само едно, – усмихна се той.

– Какво?

– Свободата.

Дани премигна и прехапа устните си замислено. Явно до този момент въобще не й бе хрумвало и сега увереността й бе сериозно разклатена.

– И казваш, че ще умре, ако не е свободен?

– Вярно е, че повечето гълъби най-често ходят по земята и просят трошички от милите старици и хората в парка. Но те са птици, въпреки всичко, родени са да летят, където пожелаят. Как мислиш, ще му бъде ли хубаво в клетка?

– О… не знам. Сигурно не. Също, когато мама и тате ме накажат да не излизам никъде. А у нас е толкова скучно. Няма къде да си играя.

– Тогава не е нужно да питаш, малката.

Тя го погледна сериозно, а в очите й четеше вече друга емоция: възхищение. Това малко го смути, тъй като не бе свикнал да е обект на обожание. Дори след години, когато разни смутени младежи и девойки попаднеха в плен на новооткрития му чар, не знаеше точно как да отвръща на чувствата им.

– А ако го хвана може ли само да го подържа мъничко, да му погаля перушинката и после да го пусна? – ентусиазмът отново се върна в гласа й.

– Мисля, че и той не би имал нищо против да е за кратко пленник на такава хубава госпожица. – Отново й се поклони със закачлива галантност.

– А… батко… мислиш ли, че някой ден и аз ще мога да летя като тях? – попита го тя след като спря да се смее. – Искам някой ден да имам точно като техните криле. – Този разговор след години щеше да стане основа за шеговитото му обръщение към „малката харпия”.

– Откровено казано, Дани, възрастният в мене иска да ти каже дори да не си го помисляш, че хората могат да летят, че трябва да ходим на два крака и нищо повече. Вероятно част от мен иска да те предпази да не скочиш от някъде и да си счупиш всички кокали. Но кой би могъл да ти каже можеш или не можеш? Преди години всичко това, което днес ни се струва обикновено е било считано от някой си за невъзможно. Бъдещето е най-сложната задача. Ходиш на училище, нали?

– Да! – вирна гордо глава тя. – И имам вече две пчелички за добър правопис.

– Знаех си, че си умно дете. Но не всичко можеш да научиш там. Някои неща не можеш да ги прочетеш в книгите. Трябва да го откриеш сама. Разбираш ли ме, мила, или си казваш „Ама че смешен възрастен!”.

– Мисля, че разбирам… ама не съвсем – сбърчи нос тя.

– Като пораснеш ще разбереш. Пред теб е един огромен свят и кой знае – това, което искаш сигурно те чака там някъде. А сега стига приказки. Искаш ли да ти направя една птичка, която никога няма да пострада от мъка?

– Можеш ли? Как? – момичето го изгледа със съмнение.

– С магия. Но първо трябва да съберем някои съставки. – Поведе момиченцето до близките борови дръвчета, под които бяха нападали шишарки в различни форми. С помощта на едно малко джобно ножче и няколко клечки успя да й сътвори тромаво подобие на трикрако пиле без едно око, ала тя толкова го хареса, че няколко минути не спря да подскача и да го притиска до гърдите си. След това го прегърна силно и произнесе „Колко си добър!” с онази невинност, присъща само за децата на около седем. А Аделин не бе подозирал колко е хубаво да сториш нещо дребно за някого и да го зарадваш.

Точно в този момент дотичаха притеснените й родители с угрижени лица. Майката, от която Даниела бе наследила очите си, изглеждаше видимо облекчена и побърза да благодари сърдечно на безкрайно учтивия младеж, който се бе погрижил за малката й дъщеричка. Ала бащата не изглеждаше никак очарован. Стараеше се да се държи добре, но му личеше, че иска да го разкара с ритници. Не би могъл да го обвинява, че вижда педофил във всеки мъж близо до малкото му „момиченце”. Но беше малко тъжно. Осъзна, че току-що е изтекъл един от най-хубавите моменти в живота му и че той няма да се повтори.

Семейството побърза да се отдалечи от непознатия с черно палто, като измърмориха някакво протоколно сбогуване. Само малката Дани се обърна, помаха му с дървената птичка и му се усмихна за последно. Извика „Чао, бате Аделине, другата неделя ела пак в парка.”

И се отдалечиха.

Дори и техните да бяха благосклонни към необикновеното им приятелство, след една седмица той заминаваше и по това време не планираше да се връща.

Не вярваше да я срещне отново, но се надяваше някой ден тя да осъществи мечтата си. Напук на законите на гравитацията.

Photo source: flickr.com

Изкушението – I-ва част


Тази новела вече е публикувана по хиляда други сайтове и блогове. Вероятно се оливам от повторения. Така да бъде. Но тъй като напоследък Хрониките на графинята е основното ми занимание, съответно има по-широк читателски кръг, и си казах… защо да не я пусна и тук. По мое скромно мнение е едно от най-добрите ми неща. Дали е така, ще се произнесат други.

– Суета на суетите, всичко е суета! – дълбокият, кадифен глас, придружен от заразителен смях стресна леко девойката в черната рокля. Тя се извърна рязко, кукленските й къдрици прошумоляха, очарователни в своята непокорност, а плътните й, пухкави устни се свиха в театрално нацупване. Скръсти ръце пред гърдите си и тропна леко с токчето на високата си, бална обувка.

– Мъжът, застанал на прага, закопчаваше ризата си и се усмихна както само той можеше. Знаеше как да го направи така, че да й спре дъха и често го използваше, за да я дразни. Тъкмо се оставяше да бъде отнесена от магнетичния чар, когато я връщаше от рая на опиянението право на твърдата земя с някоя саркастична реплика. Точно както сега.

– Прекрасна си… когато така упорито се мъчиш да се правиш на жена, а все още си невинно момиченце.

Очите й с цвета на морето в ясен слънчев ден придобиха нюанс на искрометно сиво. При такива случаи обикновено потвърждаваше думите му с някоя детинска постъпка. Красавицата сграбчи първата попаднала й шнола от тоалетната масичка и го замери с нея. И както обикновено се целеше неточно, а дребния, лъскав предмет се удари в стената и отхвръкна настрани. Тя изсумтя, извърна се и се настани с обработена грация върху стола пред огледалото с все още скръстени ръце. Продължи да се любува на отражението си и се престори, че не му обръща внимание, макар да усещаше всяко негово движение с изострените си за присъствието му сетива. Можеше да го усети навсякъде, дори да не го виждаше, дори да не произнесеше и една дума. Вероятно така се случва, когато познаваш някого от толкова дълго време, а ежедневието му е така плътно преплетено в твоето, че е станал неделима частица от теб. Дори когато сте разделени.

Той прекоси стаята с тиха, котешка стъпка, а на нея й се стори, че подсмихването му отеква в стените. Опита се да не показва вълнение щом ръцете му полегнаха върху голите й рамене, ала това бе неизбежно. И никак не й харесваше. Повечето хора я възприемаха като загадка, сложно, мистериозно и леко капризно видение от друг свят. Само на него му бе ясна, бе в състояние да предвиди всяка една от реакциите й, настроенията, състоянията. С нищо не можеше да го изненада.

– Всеки път се гласиш така усърдно, все едно отиваш на конкурс за красота, а не на театър. – Топлите му кафяви очи срещнаха нейните сини върху хладната повърхност на огледалото.

– Нима има нещо лошо в това, че искам да съм красива и другите да ме забелязват? Грам полза не виждам в това да съм свито цвете в ъгъла. Такива цветя в крайна сметка умират, защото не може да ги достигне слънчевата светлина. – Тя разресваше дългите си мигли с четчицата на спиралата, докато излагаше доводите си с достойнството на мъдър философ, разкриващ смисъла на живота.

– Вероятно си права. – Той отмести пръстите си от кожата й и ги скри зад гърба си, докато изучаваше отражението й в стъклото. – Но не бих казал, че имаш нужда от допълнителни средства, за да привличаш внимание. Изглеждаш прекрасно дори и без капчица грим, с вързана коса и докато чистиш с прахосмукачка или се трудиш над тенджерите в кухнята.

– Колко очарователно, няма що. – Далия прокара четката през естествено къдравата си коса за пореден път тази вечер. – Казано от тебе това никак не ми звучи като комплимент.

– Сигурен съм, че и някой от многобройните ти кавалери би споделил мнението ми, – засмя се мъжът и се оттегли с лъвско достойнство към най-близкия стол.

Момичето извъртя иронично очи, остави четката на масичката пред себе си, подчерта още веднъж аления цвят на устните си, огледа цвета на сенките си. Щом остана доволна от резултата се отпусна назад и си позволи да се наслади на гледката.

Като малка децата и възрастните често я сравняваха със Снежанка или порцеланова кукла. И тези определения ужасно подхождаха на почти неестествената й хубост. Гледана от далеч наистина изглеждаше не на място сред реалността. Перфектни къдрици от абанос, галещи тебеширено бялата кожа, пеперудени мигли, обграждащи двете малки езерца на очите й. Дългите ръце с изящни пръсти й придаваха особено достойнство, а веждите, които обичаше да вдига саркастично, бяха винаги безупречно поддържани – две нежни дъги. В осми клас, по време на първите й часове в гимназията, едно момче, което няколко месеца по-късно щяха да приютят сред уютните и топли стени на частна психиатрична клиника, се доближи до нея. В погледа му святкаха маниакални искри. Далия се усмихна нервно, тогава още не бе оформила имиджа си на „недостъпна хубавица” и не знаеше какво да прави с прекалено щедрите дарове на Природата. Просто си стоеше на чина в своето елегантно черно сако и къса пола, очарователна в своето невежество за ефекта, който оказва върху хората. А непознатият й тогава, който по-нататък щеше да назовава „психото” се приближи до нея с налудничавата си усмивка, извади от джоба си дебела игла – губерка, и без предупреждение прободе бялата ръка на момичето, което подскочи назад с тих писък и събори стола си. Ужасът и яростта наводниха синия й поглед като някаква отрова. А онзи младеж, у когото нищо на първо впечатление не издаваше кипящата лудост и неспособност да възприеме това, което наричаме реалност, само се ухили, разкривайки големите си, бели зъби.

Притискайки тънката струйка кръв върху ръката си, Далия издаде най-силния крясък в живота си.

– Какво си въобразяваш, че правиш, ненормалник?

Вниманието на всички бе приковано към зараждащата се драма, която обещаваше да се превърне в сочна градска легенда от училищния фолклор. Външно трептяха от възмущение, момичетата бяха притиснали драматично ръце към устните си, с широко разтворени очи, а момчетата – стиснали юмруци, със заплашителен огън по лицата си. И никой не смееше да направи каквото и да е. Тишината и напрежението след нейния протест сякаш ги бяха сковали в парализа.

А виновника за цялото това представление бе единствения, който остана привидно незасегнат, все с онази шантава усмивка.

– Извинявай, исках да проверя дали си истинска. Толкова си съвършена, че няма начин да си човешко същество. Ти си момиче от компютърна игра, а може и да си плод на въображението ми. Май вчера те сънувах.

Тези странни думи отключиха нещо в сърцата на наблюдателите. Девойките се хвърлиха да успокояват почти изпадналата в истерия Далия, предлагаха й кърпичките си, за да спре кръвта, искаха да я заведат при училищната сестра, трябвало да й се бие инжекция против тетанус. А двама от по-едрите представители на мъжкото съсловие сграбчиха лудото момче. Единият го държеше за ръцете и ги извиваше болезнено, докато приятелчето му удари жертвата в стомаха и лицето. И през цялото това време онзи не преставаше с ужасния си, неестествен смях. Погледът му бе устремен към разтрепераната съученичка, която беше отведена от стаята от новите й дружки. Кръвта капеше от носа му. Най-после пристигна учител, който да въведе ред и да изпрати тримата участници в боя при директора.

В следствие на тази случка, за която се говореше месеци наред, Далия стана нещо като всеобща любимка. Другите момичета вечно я наобикаляха като стражи, отвеждащи военнопрестъпник, за да я пазят от нейния зъл преследвач. По-практичните момчета упорито издирваха ключа към сърцето й. След известни усилия и подписки от страна на възмутените ученици, както и още няколко подобни инцидента, онова момче бе изключено от училище. Всички си отдъхнаха с облекчение, когато го настаниха там, където му бе мястото. С течение на годините дори името му потъна в забвение.

А тя… бавно, но сигурно разбираше какво всъщност притежава и че с малко повече хитрост и ум, от които също не бе лишена можеше да има всичко, което си поиска. До сега почти нямаше цел, която да не си е поставила, и да не е изпълнила, благодарение на комбинацията си от красота, интелигентност, дозирания й „нрав на харпия” и също тъй умерена женска капризност. Загадка в очите на повечето мъже от обкръжението й и високомерна глезла според тези, които й завиждаха. А докато те се надпреварваха да я анализират, обожават или да злобеят, наместо да се заемат със собствения си живот, нашата хубавица вървеше умело напред. Оценките на другите я ласкаеха или й бяха безразлични, но като цяло нямаха значение. Тя имаше всичко.

Е… почти всичко.

Извърна се към него и го стрелна с лукавата си усмивка, прикриваща раздразнението й. Аделин и това негово вечно ужасно спокойствие. Никога не го бе виждала да се ядосва за каквото и да било, от деня, в който се срещнаха. Така далечен ден… и сякаш вчера.

– Забравих да те уведомя, принцесо, че днес пак те търсиха по телефона. За какво изобщо ти е този мобилен, като почти никога не отговаряш на него? – Междувременно той бе разтворил една книга, почиваща до този момент върху нощната масичка и майсторски се преструваше, че говори с момичето между другото.

Далия се изправи от стола и тръгна към него с величествената походка на манекенка. Но на Аделин му се струваха доста по-пленителни мастилените букви върху снежните листи по страниците. Тя се надигна на пръсти и се настани на ръба на масата с изкусително кръстосани крака. Черната й рокля, стигаща до коляното леко се повдигна, разкривайки гълъбово сивото на чорапогащника й. Въздъхна тихо и се подпря на длани.

– Кой беше този път? Борис не се ли отказа вече да ме търси? – Не се бе усетила кога колекционирането на разбити мъжки сърца й стана хоби. Един от последните разочаровани я беше предупредил, че някой ден и тя ще си намери майстора. Изобщо не подозираше, че тя вече го бе срещнала… преди години… през един чуден есенен следобед.

– Вероятно за него става въпрос. – Аделин вдигна очи от книгата и й намигна. – Водила си го веднъж тук, преди два-три месеца. Висок, тъмнорус, с късо подстригана коса, която подозрително ми напомняше на коприна и огнено черни очи. Сякаш щеше да ме прониже с поглед. Личеше му че изгаря от ревност и малко му трябва да скочи, за да ме удуши. Днес, докато говорихме физически усещах вибрациите на яростта му, в този дрезгав глас. Кой би помислил, че някой така нежно изглеждащ крие такъв адски темперамент? – Въздъхна и най-накрая удостои любимката си с поглед, пълен с възхищение. Посегна да отмести една от къдриците от челото й и добави самодоволно. – Мой тип мъж.

Тя го изгледа яростно и отблъсна ръката му със съскане.

– Можеш да го вземеш, когато си пожелаеш! Не ми е притрябвал! Помолих го да спре да ме търси, но той не ще и да чуе. Мислех, че човек, занимаващ се с наука ще има малко повече здрав разум, а се оказа по-безнадежден и от най-откачените поети и музиканти с които съм излизала. – Тя се загледа в перления си маникюр.

– Не е трудно за един млад мъж с малко по-гореща кръв да забрави какво изобщо означава това „здрав разум”, когато попадне под радиационния ефект на моята малка харпия. Защо винаги си толкова жестока с бедните влюбени сърца? – Той повдигна вежда, сякаш не бе съвършено наясно с отговора.

– Виновна ли съм, че тъй лесно се отегчавам? – проточи невинно Далия. – Първите няколко седмици всичко е прекрасно, интересно и вълнуващо. А после губя интерес. Напълно. Поне съм достатъчно честна. Това, че някои хора не умеят да се оттеглят с достойнство не е мой проблем. – Започна да играе с висящото около шията й бижу във формата на звезда.

– Все някой ден и ти ще обикнеш някого и ще ти се прииска да останеш с него за дълго. Няма как да избягаш от това.

Тук вече тя не издържа. Напиращият в гърдите й гняв имаше нужда от освобождаване. Почти на всеки няколко месеца изживяваха подобна сцена, когато ролята на „любимка” й омръзнеше. Хвана книгата от ръката му, затвори я с трясък и я отстрани, след което го сграбчи за ризата и се наведе към него.

– Напълно осъзнаваш, че този който искам и който винаги съм искала си ти! Ще съм ти благодарна, ако спреш да се правиш на ударен. Достатъчно умен и наблюдателен си. – Знаеше, че такива избухвания са проява на слабост. Знаеше, че губи. Но на моменти отчаянието й идваше в повечко.

– Знам… – Аделин се усмихна тъжно. – А ти, мила, също си достатъчно умна, за да знаеш, че не можеш да ме имаш.

Далия отпусна хватката си и прехапа болезнено устни, размазвайки червилото си. Потрепери леко и се отдръпна от него, като му обърна гръб. Пак отиде до огледалото, за да си нанесе наново аления цвят. Стараеше се да овладее сълзите, напиращи в очите й. Трябваше отдавна да се е примирила. Трябваше.

– Да, наясно съм. Ти харесваш мъже. Сто пъти би предпочел компанията на някой като Борис наместо моята.

– Не ставай дете, моля те! Подобно твърдение е прекалено драматично и подхожда повече на някоя евтина сапунена опера. Ти си ужасно важна за мен и дори стотици прелестни младежи с пламенен нрав не могат да заемат мястото ти. – Стана, приглади назад кестенявите си коси и се доближи предпазливо до съсредоточената млада жена. – Жесток съм с теб. Отвратителен егоист съм, задето те държа толкова близко до себе си, а не ти давам това, което сърчицето ти тъй страстно желае. Обаче замисли се за момент. Дори да бях нормален мъж, дори да те възприемах другояче… нямаше ли да ти стана скучен, когато се превърна просто в поредния, хлътнал по теб? Още един от обожателите ти? – Той я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.

– Не! – заяви тя твърдо, но после се разколеба. – Да… Може би. Защо само покрай теб ставам толкова несигурна за всичко? И защо… защо вечно искам това, което не мога да имам? Защо забраненият плод винаги ми се струва по-сладък от всичко друго?

– Състезателна натура си. В момента не осъзнаваш, че дори не съм аз това, което искаш, а победата. Някой ден, като разбереш, че няма начин да притежаваш всичко, ще се почувстваш по-добре. И ще разкриеш истинските си желания. Всяка капризна принцеса рано или късно трябва да слезе от трона си.

– Ти и твоите вечни философии! – засмя се горчиво Далия. – Винаги ще намериш начин да ме изкараш лошо и капризно дете.

– Капризно – със сигурност, ала не и лошо. Знам, че у тебе още има невинност, въпреки всичките усилия, които хвърляш в бохемския и разгулен живот. Имаш и потенциал за зрялост, който се надявам някой ден да даде най-прекрасните цветове. Затова ми е така трудно да те отпратя… а би било по-добре за теб да не живееш повече в илюзия, че някой ден може да се променя. Толкова си ми скъпа. За всичките тези години откакто се познаваме ми беше сестричка, майка, дъщеря, приятелка и утешителка… Толкова роли в едно така крехко тяло.

– Всякаква… но не и любовница.

– Не бих рискувал да унищожа това, което имам с теб чрез едно безсмислено и безпредметно чукане. – Девойката със сините очи премигна изненадано.

– Не ти е в стила да употребяваш такива вулгарни изрази, благородни* мой. – Шегата с името му нагарчаше от ирония.

– Независимо от всички стереотипи, определящи хора като мен, независимо от възпитанието ми, дадено от една твърде романтична жена, преди всичко съм човек, който обича да назовава нещата с истинските им имена. Дори да са грозни и брутални, дори да будят отвращение. Нима очакваш да кажа „правене на любов”? Малко ме познаваш.

– Да, аз мисля само за себе си. Принуждавам те да правиш нещо, което чисто и просто не ти е в природата и дори да постигна целта си ще се получи гротескно. Прав си. Съжалявам, че съм такова дете. А сега стига приказки и да вървим, че ще закъснеем за представлението! – Тя вкара наставническия си тон, усмихна се пресилено, целуна го по бузата и след това се насочи към фоайето на просторния им апартамент. – Отивам да си облека палтото.

Аделин остана за няколко минути, скрит зад кадифените пердета и загледан през прозореца към току-що падналия сняг. Откъсна се от транса си, когато малката му „харпия” го повика раздразнено от другата стая.

Не спираше да мисли за деня, в който я срещна за първи път.

* Аделин – благородeн (от старогермански adal – благородeн).

Photo source: http://mollov.blogs.uni-plovdiv.bg