Кафене: Умора


Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
And you are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find
Ten years have got behind you
No one told you when to run
You missed the starting gun

 

Pink Floyd – Time

Всяка сутрин между девет и десет часа можете да ме откриете в кафенето на ъгъла. Независимо, че не употребявам черната напитка от няколко години насам. Всеки, който ме бе познавал през годините на младостта ми като облаче цигарен дим и дъх на кофеин, нямаше да повярва.

Причината не бе във влошеното ми здраве.

Една сутрин се събудих и установих, че не ми трябват допълнителни стимуланти. Изненадах се и дори се притесних, очаквах стреснатия ми организъм да ме атакува заради рязката промяна.

Нежелани ефекти нямаше.

Дори напротив, кръвта ми кипеше от непозната до сега енергия. Не изпитвах абстинентен глад, както често се бях опасявала, че ще се случи, ако се откажа от кофеина.

След няколко дни все пак пробвах наново, просто за да открия корена на пристрастяването.

Нищо.

Горещата течност опари устните ми, погали езика ми и се плъзна надолу по гърлото ми… и толкова.

Просто горчива утайка.

И малко никотин, полепнал по зъбите ми.

Все едно да се опиташ секс със старо гадже и да установиш, че химията напълно се е изпарила.

Изплюх се в мивката и дълго наблюдавах оттичането в канала. Странно усещане, почти като хипноза. Накрая отмих остатъците със струя вода.

Будя се с желание за подвизи и се чувствам странно свободна. Предполагам, че това е да изживяваш втора младост.

Или просто бях помъдряла и едва сега се учех да живея.

А кафенето бе малкото ми виновно удоволствие.

Както ехидно се бе изразил един от бившите ми съпрузи, обичам да тържествувам над хората, все още борещи се с пороците си.

И така може да се каже.

По някакъв начин атмосферата там ми вкарва допълнителен адреналин.

Понякога ми се струва, че сърцето ми ще се пръсне.

Така или иначе, някой ден всички ще умрем и се старая да изрязвам тумора на страховете си още в зародиш.

***

Вързах колелото си за един стълб пред кафенето и бутнах стъклената врата. Още с влизането си я забелязах и й пуснах най-приветливата си усмивка. Тя й отвърна с празен поглед и анемично свиване на раменете си. Стискаше голямата си, изрисувана чаша, вероятно пълна до горе с шварц. Другата й ръка завихряше буря в гъстата течност, а лъжичката потракваше по стените на чашата, като досадно махало на часовник.

Отдавна не се беше появявала тук.

Потропваше разсеяно с крак под масата под звуците, избрани от момичето зад щанда. Днес тя въртеше всички албуми на St.Germain, ала дълбоко се съмнявам Калия да обръщаше каквото и да е внимание на музиката.

Прекалено бе погълната от вътрешния си монолог.

Вече мислех, че е сменила града или че е заминала на пътешествие, както вечно заплашваше, че ще направи.

Вероятно бе около четвъртък век или дори повече по-млада от мен. Това не личеше по отпуснатите й като увехнали водорасли ръце и очите й – ясни, ала излъчващи енергията на болна кобила.

Поръчах си обичайния портокалов фреш, дръпнах стола срещу г-ца Апатия и размахах демонстративно ръка пред лицето й. Тя премигна разсеяно и ме дари с бледо подобие на ухилване.

–       Тези дни се сетих за тебе, чудех се жива ли си още.

–       Работех. – отвърна ми тя с тон, напълно лишен от интонация.

–       Толкова, че да нямаш време за едно кафе или нещо по-добро? – вдигнах вежда.

–       Това ми е първия почивен ден от цял месец. Едвам гледам. – Движението на лъжичката се засили. Забавляваше ме упоритостта й в разбъркването, при положение, че никога не добавяше сметана, захар или каквото и да е в злокобния еликсир.

–       И висиш тук? – Въздъхнах шумно. – Недей така, младо момиче си, виж какво слънце е пекнало навън. Хайде с мен в планината.

–       Ти добре ли си? Все едно току-що са ме пуснали от реанимацията, цяло чудо е как успях да се завлека до тук. – Даже дългата й коса имаше унил вид, а черните кръгове под очите й щяха да накарат Алис Купър да се срамува. – Калия въздъхна и си запали цигара. – А утре пак в мелето. Сутрин не знам изобщо как намирам сили да стана от леглото.

–       Защо тогава не си остана вкъщи да се наспиш?

–       Това е и другия проблем, колкото повече спя, толкова по-уморена съм. – Потърка пръста си по ръба на чашата. – И никакви там витамини, плодчета, Гинко билоба, билчици и тем подобни не помагат.

–       Нещо май много са те подгонили в службата? Преди като че ли не беше толкова напечено? – Не спирах да изучавам детайлите от поведението й, докато отпивах от сока си.

–       Почнах втора работа.

Туш. Това момиче бе роден мазохист.

–       Ти си луда.

–       Ти остави това, ами почвам да се дъня и на двата фронта.

–       Чудно, защо ли?

–       Я върви по дяволите. Ще живея така както искам. – опита се да демонстрира някаква искра, но по-скоро наподобяваше на умираща запалка отколкото на факла.

–       Да живееш… Така като те гледам, отдавна не ти се е случвало.

–       В момента просто съм скапана. Нали знаеш, ония дни, в които се чувстваш стара, безполезна, дебела и бездарна.

Пресегнах се, хванах я за ухото и я издърпах рязко. Тя изписка леко и се дръпна възмутено от железната ми хватка, ала не я оставих да се изплъзне толкова лесно. Пуснах я и й ударих шамар, от който ухото и бузата й почервеняха. Бях подценила физическата си сила.

–       Какво по дяволите…? – Калия тропна с юмрук по масата. – Ти откачи ли?

–       Ако трябва и това ще правя. – Озъбих й се. – Нали знаеш колко мразя когато интелигентни млади хора мрънкат и се оплакват?

–       Млада, млада, колко да съм млада… – След като шокът от удара попремина тя понечи отново да се отдръпне в удобната черупка на апатията. Изгледа ме жално. – Другият месец ставам на двайсет и пет.

–       Ти сериозно си просиш боя. Аз какво да кажа? По твоята логика отдавна да съм си теглила ножа.

–       Ти си съвсем друга порода. – Калия се сгуши в жилетката си и се загледа навън. – Пък и местата ни са леееко разменени.

–       Не схващам тънката ти мисъл.

–       Елементарно. Младостта и здравето отдавна не вървят ръка за ръка. Нямам още двайсет и пет, а вече страдам от високо кръвно налягане, аритмия, ревматизъм…

–       Знаеш ли, в едно погребално бюро близо до нас си търсят оплаквачки, що не вземеш да се хванеш? – Сериозно започваше да ме дразни. – И без това като те гледам имаш излишък от свободно време.

Тя ме огледа замислено.

–       Как е възможно в малкия си пръст да имаш повече енергия отколкото аз в целия си организъм?

–       Гледам да я използвам рационално, най-вече. Какво постигаш като се разпиляваш на хиляда посоки? За какъв ти е да се спукваш от работа, като не прогресираш особено, както ти самата каза?

–       Не знам… Вероятно ме е страх, че няма да знам какво да правя с времето си. Затова гледам да съм максимално заета. Иначе лесно се разпилявам.

–       И това прави ли те щастлива?

–       Май отдавна съм забравила какво ме прави щастлива. – Загаси решително цигарата в пепелника. – Толкова много мечтаех да порасна, че с всяка стъпка напред оставях по една мечта назад.

–       Няма да е лошо да решиш какво наистина искаш, иначе ще ти предстоят още много тъжни, самотни дни в киснене по кафенетата, когато би могла да …

–       Какво? Всичко ми се струва безсмислено. Всеки ден – същата помия.

–       И ще продължава, докато не се вземеш в ръце.

–       Лесно ти е на тебе.

–       Мислиш ли? Времето си тече, мила моя, и не спира, защото ти е кофти и се чувстваш изцедена. Ако си седиш в това кафене и чакаш животът да ти се стовари от небето… просто ще си мине. Тихо и неусетно.

–       Сякаш това не е най-големия ми страх. – Калия се излегна назад на стола. – Онази глупава ситуация. Прибираш се вкъщи, вкарваш труповете на мечтите си в килера. После се взираш в очите на охладняващата си половинка. Чак сега забелязваш, че са на хиляди километри далеч от теб. Поглеждаш в стаята на детето си, което говори на език, неразбираем за тебе. Пропуснал си да го научиш, зает с други задачки…

–       Да ти дам ли един стар пистолет, който ще ти свърши хубава работа. Ама да не се простреляш в бузата.

–       Гад. Нямаш ли грам съчувствие?

–       Не. Ако се увлека в това да ти симпатизирам, постепенно ще ти вляза във филма. А тогава вероятно и на мен ще ми се прииска да лапна дулото. Освен това, драга Калия… – добавих, докато се изправях от стола си. – … в момента мисля, че нямаш нужда някой да ти държи ръката и да ти подава кърпичка.

–       Кажете рецептата, докторе?

–       Трябва ти разтърсване. Зверски шамар. Дори побой, за да се осъзнаеш и събудиш. Ако щеш и катастрофа. Аз ще бягам. Като имаш свободен ден и ти се прииска да смениш пейзажа, знаеш къде да ме намериш.

–       Мразя те.

–       Това е добро начало. Значи още не си изгубила напълно чувствителността си.

–       Ха…

***

Калия остана дълго, вперена в една точка след като приятелката й с коженото яке и русата, леко посребряваща коса напусна кафенето с бойна крачка.

Разтвори бележника, който винаги носеше със себе си и прокара пръст по първата страница.

Разпечатка от електронен, самолетен билет.

Точно каквото й трябваше.

А вълнението бе мъртво.

Казват, че апетитът идва с яденето. Дали изобщо бе така?

Advertisements

Кафенето: Похот и други неврози


Ако имаше фраза, която перфектно би я описала то това бе несъмнено „ленива котка”.

Движеше се съвършено бавно, с грациозно поклащане на бедрата, сякаш участваше в най-древния танц, започнал още от зората на съществуването. Нямаше за къде да бърза и от премрежения й поглед околните разбираха, че се наслаждава на всяка една стъпка от пътя. Оглеждаше хората, независимо дали бяха мъже или жени, с професионално любопитство, но без да си дава зор.

Влизаше в Кафенето на Графинята със своята сексапилна, небрежна походка. Никой не я бе виждал облечена в черно или каквито и да е други тъмни нюанси. Независимо дали бе подбрала ярка, подобна на експлозия рокля с испански мотиви или алена блуза, разкриваща щедро дарената й от природата плът (за временна употреба), придружена от елегантни сатенени ръкавици в същия цвят, човек трудно можеше да я пропусне. Такива жени или ги мразят, или ги обожават. А в случаите когато срещнат безразличие, колкото и лениви да изглеждат на пръв поглед, котешката им същност се пробужда, вадят ноктите си, наточват зъбите си и се втурват в ожесточена атака.

Черната й коса бе винаги елегантно разрошена, топлите й кафяви очи гледаха някак разсеяно, ала никога не изпускаха целта си. Облягаше се демонстративно на бара, намигаше на момичето отсреща, което й отвръщаше с не по-малко двусмислена усмивка. Порноманиакът бе твърдо убеден в лесбийската им любовна връзка и молеше на колене Авторът на комикси да му нарисува техен портрет в поза 69.

Червената дама винаги поръчваше виенско кафе, с колкото се може повече сметана и от най-пухкавите пасти, които предлагаше заведението. Аскетизмът определено бе чужд на жадната й за удоволствие душа (и най-вече тяло). Любовта към сладките неща в живота бе започнала да личи по пухкавите й извивки. Вероятно почитателите на анорексички не биха я оценили, щеше да им дойде една идея по-женствена.

Прокарваше дългите си нокти по белите, къдрави облачета, обираше малко от сметаната с червения си лак и го прокарваше по кървавите си устни, докато си набелязваше с кого желае да изкара остатъка от вечерта. После отмяташе назад бялата си шия и наместваше удобно гърдите си в деколтето и с грациозна походка се насочваше към най-близката маса.

Винаги се появяваше точно в пет и си тръгваше два часа по-късно. Никога сама. С какво точно се занимаваше не бе ясно на никого, но обичайните слухове си вървяха.

Усмихваше се на всички присъстващи, заслепявайки ги с перлените си зъби. А на Дървения философ пускаше една нежна въздушна целувка, придружена с подигравателно пламъче в очите. Той й отвръщаше с буен огън на омраза, изфъфлени набързо под нос думи и едно шумно „Анатема!”

Веднъж се бе приближил с решителна крачка до масата й и я заля с тирада от обиди.

– Кичозна си! И фалшива! Повръща ми се от жени като тебе, идваш тука и си мислиш, че някой ще заблудиш като си фръцкаш гадните цици насам-натам. Че всички са твои, `щото си разтваряш оная работа пред тях срещу едно кафе. Ама аз те виждам каква си. Въздух под налягане! Жалка проститутка! Колко вземаш за един сеанс, а?

Продължи да се пеняви още двайсетина минути, а Червената дама постоянно подклаждаше огъня като не отвръщаше на репликите му и го награждаваше с все по-широко отваряне… на горните си устни в дяволита усмивка. Бе подпряла главата си и зяпаше скитника с насмешка.

Кой знае колко още щеше да продължи със словесната помия, когато двама-трима от постоянните посетители решиха да демонстрират мъжество и да му кажат да се укроти. Наложи се да го изхвърлят от кафенето, така че при следващото си посещение той се принуди да укроти демонстрацията на омраза.

Червената дама се настани с кръстосани крака, а погледът й се зарея в пространството, докато се чудеше кой да заведе вкъщи тази вечер. В този миг пред нея от облак мъгла и цигарен дим изплува високата, крехка фигура на Пушачката.

Тя бе пълна противоположност на Червената дама – винаги бе облечена черно палто, закопчано до горе, бързаше, движенията й бяха френетични и често лишени от логика. Сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. Аскетично слаба, с бледа кожа и огромни сини очи, дълги пръсти на пианистка, които не изпускаха цигарата помежду си. С елегантните си, макар и леко изострени черти и прекалено яркия цвят на очите, както и облака дим, носещ се около главата й, във външния й вид се долавяше нездрава нотка.

Ако Червената дама бе плавни котешки движения и похот, то Пушачката бе серия остри ъгли и тикове.

Никой не я бе виждал да се храни. Поръчваше си кафе, но никога не го изпиваше, дори не го докосваше. То бе просто оправдание за това да посещава кафенето и да се отдава на най-сладкия си порок… цигарения дим.

Съдбата понякога има особено чувство за хумор, когато събира такива архетипни образи в едно.

–         Мислех, че си умряла. – измърка Червената дама. – Не съм те виждала от цяла вечност. – Тя облиза пръста си от бялата, лепкава сметана в кафето си. Другата запали цигарата си и се отпусна назад с блажена физиономия, която бавно измести напрегнатото изражение.

–         Обикалях наоколо. Нали знаеш, че не обичам да се задържам на едно място за твърде дълго, да ме помнят и веднага да ми носят това, което ще поръчам, преди да съм си отворила устата?

–         Да, всички знаем, че ти хлопа дъската. – усмихна се Червената дама и намигна на Чувствителния поет.

–         … но за съжаление ще ми се наложи да свикна. Това изглежда да е единственото кафене в тоя скапан град, където още не са поставили вето върху пушенето!

–         Скоро и това ще стане, скъпа. И тогава какво ще правиш? Къде ще си набавяш наркотика?

–         Ще пуша пред заведенията, докато не умра или от рак, или от пневмония. – Пушачката се ухили и разкри пожълтяла от тютюн усмивка. Всъщност това бе и повода да се запознаят. Бе заявила на Червената дама, че я мрази заради постоянно белите й зъби.

–         Как може постоянно да се наливаш с кафе и да не ти се е отразило?

–         То е защото не вярвам в него, както и в съществуването на каквото и да е друго. Затова само леко преминава през мен. А аз оставам, уловена като в рамките на снимка и никога не се променям.

–         Извинявай, ти с какво се друсаш?

–         Намерил кой да ми прави забележки. Коя поредна кутия ти е това? Ако те накарам да спреш за един ден, сигурно ще ми прегризеш гърлото, нали?

–         Идеално казано, и ще те влача из целия град за назидание.

–         Прекалено си нервна. Едно здраво чукане ще те оправи.

–         На тебе само чукане ти е в главата. – Сините очи потъмняха от презрение. – Мислила ли си някога без основната ти мотивация да е кой ще ти вдигне краката?

–         Нещо сме доста старомодни, а? От къде си толкова сигурна кой на кого вдига краката?

–         Споменавала ли съм колко си отвратителна?

–         А ти някога мислила ли си какво ще е ако се събудиш и поемеш глътка въздух вместо да напълниш дробовете си с дим? Същото е. Всеки си избира порока, с който да се занимава. Колкото да му минава времето.

Пушачката палеше трета цигара.

–         Не е нужно да ми споделяш следващата си реплика. Знам какво ще кажеш, че не съм по-различна от теб.

–         Всички сме еднакви, скъпа, просто се опитваме да се различаваме един от друг, като избираме различни изразни средства. Било то пороци, добродетели или темперамент. Дълбоко в себе си следваме едни и същи модели на поведение.

–         Каза философката. Това специално ли го научи, за да впечатлиш онзи малкия, на който не спираш да се блещиш от петнайсет минути?

–         Не – отвърна напевно и закачливо Червената дама. – Това е подарък специално за теб, несподелена обич. Току-виж си осъзнала истинската ти страст.

С тези думи тя се изправи, мина покрай Пушачката, погали вързаната й на кок коса и я целуна показно по устните. Последната не й отвърна, но не се и дръпна. След като червените устни се отделиха от нейните, тя просто си всмука още малко от цигарения дим, докато наблюдаваше как приятелката й се насочва с грациозна походка към тоалетната. Пътьом уж случайно се тръкна в Чувствителния поет. Цветът на бузите му успешно конкурираше този на роклята й.

Пушачката поклати глава, щракна огънчето на запалката си, издиша и процеди през зъби.

– Гадна провокаторка. На всичко е готова, само за да я забележат.

Чак тогава осъзна, че в отговор на думите й Ексхибиционистът бе разкопчал шлифера си и усилено изразяваше възхищението си към двете дами.

За миг Пушачката се зачуди дали да не ослепи третото му око с цигарата си. После се зачуди дали щеше да е толкова смел, ако го изнасилеше публично. Ала очите й се плъзнаха нагоре към запотеното му лице с малки очички и свинско отчаяние и реши, че не си заслужава каквото и да е от тези действия.

А Червената дама вече се връщаше, като след нея се точеше тънка нишка.

Кафенето: Фикция Vs. Реалност


– Мразя дъжда! – въздъхна шумно Депресанта, докато почукваше с пръст по прозореца. Водните капки размазваха съвършените си форми и се разтичаха върху стъклото, като влага между нечии бедра в неделя сутрин. Срещу него Авторът невъзмутимо пиеше виенското си кафе и гледаше с насмешка вкисналата като лимон физиономия на приятеля си. Ако това помежду им можеше да се нарече приятелство, разбира се.

Двамата изпълняваха любимата си неделно-дъждовна традиция. Не се разбираха за среща нито по телефона, нито в друга социална мрежа, просто знаеха, че другия ще е там. Ако някой от тях бе възпрепятстван, ги хващаше острата параноя, че нещо във Вселената не е наред.

Арената на срещите им бе случайно откритото от тях кафене, носещо невероятно баналото название Café du Paris. Но неофициално всички го наричаха Кафенето на Графинята. Последната бе мистериозната собственица. Никой не бе сигурен дали е графиня, и дали въобще е жена, но на всеки шест месеца нещо й ставаше и тотално променяше интериора на заведението. В този й период я бе хванала любовта към минимализма. Стъклени маси, бели столове и черни канапета, сиви стени. Картините от ренесансовия й период бяха свалени и на тяхно място бе монтирала рафтове с книги.

Човек никога не знаеше какво може да очаква от това място, както и че в следващия момент няма да се озове в напълно нов свят. По-любопитното бе че въпреки рязката промяна в стила, то никога не губеше редовните си клиенти.

Като Авторът с лаптопа и неговия приятел с оръфаното палто и гъстата брада.

Единственото, което не се променяше бе момичето зад щанда – гарванова брюнетка с твърде разкопчана, бяла блузка и черен корсет, която не говореше много, усмихваше се многозначително и постоянно наблюдаваше клиентите на заведението. Без те да разберат.

Е, имаше такива, които идваха специално заради нея.

Това не можеше да се каже за двойката в ъгъла на кафенето, които едвам я отразяваха. „Педали!”, би изсумтял презрително ексхибициониста с черния шлифер, точещ лиги по нея от месеци.

–          Нали знаеш, че не си добър лъжец?

–          Сега пък какво искаш да кажеш?

–          Това че мразиш дъжда. – Авторът го погледна над рефлекторните си очила, а пръстите му затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Тракаше с изяществото на пианист, макар звукът, който издаваше да не бе от най-приятните за ухото. – Кого си мислиш, че ще заблудиш с тази поза? Ти живееш заради дъжда.

–          Я виж ти, как само аз не знам това?

–          Дъждът е перфектното оправдание за това да се събудиш, да погледнеш през прозореца и да се бухнеш обратно в леглото. Да си кажеш, че си твърде депресиран, за да станеш. Имаш основание да тънеш в меланхолията си както прасето в любимата му кочина. Или пък да се измъкнеш от къщата си, за да се настаниш в това кафе… да гледаш влюбените двойки и да въздишаш за това колко си нещастен, тъжен и неразбран.

–          Окей, достатъчно, психар такъв! Разкарай се от главата ми… веднага! Нямаш право да ми бърникаш в мозъка. – Депресантът сви ръка около пълната си чаша с шварц.

–          Дъждът ти дава основание да не живееш, приеми го.

–          А ти? – озъби се с развалените си зъби рошавия тип. – Седиш си тук като някакъв всезнайко, ровиш се из хорските боклуци, човъркаш по ямите и язвите на жалката ми биография. И си мислиш, че си много велик? `Що не вземеш да ги изживееш тия истории, вместо само да пишеш за тях?

–          `Щото на теб това ти харесва. Искаш някой да опише жалкия ти живот, но си твърде мързелив, за да го сториш сам. Имаш зверска потребност от това да се ровичкам из сивите ти клетки. Кара те да се чувстваш значим.

–          Нима? Все си мислех, че аз ти правя услуга като се появявам и те снабдявам с пресни истории за жалката ти проза трета употреба.

–          Без мене ти си просто един безинтересен тип. – Авторът имаше отвратително крива усмивка и пожълтели от кофеин зъби. – Като оформям биографията ти и изкарвам наяве всичките случки, ошлайвам ги и ги вкарвам в ред ти отдавам времето и вниманието си. И колкото и да се пениш като разярено улично псе, това всъщност ужасно много ти харесва.

–          Мерси, ама ако си въобразяваш, че се чувствам трогнат от вниманието ти, си безкрайно заблуден. Не си достатъчно секси.

–          А ако не съм аз, ти си оставаш поредния неразбран интелектуалец, живееш в боксониера в разпадаща се от старост сграда. Живееш сам с котката си, единствената жена в състояние да те изтърпи. В хладилника ти няма нищо друго освен нескафе и бутилки водка. Носиш тази риза от месеци, защото нямаш друга. Основният плюс от всичките ти връзки е като срещнеш достатъчно милостива и глупава жена, която да ти подари чисти дрехи и да те нахрани.

–          Но ти добре се възползваш от всичко това. Обичаш да влизаш в историите ми. Възбуждаш се от това да ми крадеш живота. Харесва ти всеки детайл, който споделям, защото без мен ти ще си само голи думи без капка реалност, която да стои под тях като основа.

–          От където и да го погледнем, си принадлежим.

–          Споделял ли съм ти колко много те мразя?

–          Наистина ли? – Авторът постави ръка над безукорно изгладената си риза и се усмихна с престорени сълзи в очите. – Никога не си споделял чувствата си, започвах да се чувствам недооценен.

–          Млъквай. Започваме да звучим като двойка дърти педали.

–          Тъжно е да осъзнаеш, че най-интензивната любовна афера, която някога ще ти се случи е с раздърпан и алкохолизиран мърльо.

–          Почти толкова тъжно колкото това да си обвързан с побъркан тип, който не е говорил с никой друг от години и единственото му движение навън е от стаята му до магазина или кафето.

Междувременно в помещението влезе красива жена с ярка рокля и подчертан грим. Тя се подпря на бара, докато поръчваше обичайното си виенско кафе с цели облаци бита сметана. Очите й се плъзнаха към мъжа с лаптопа.

Тя присви огромните си, червени устни и се обърна към барманката.

– Този още ли си приказва самичък?

Photo source: http://www.hollywoodjesus.com