Фрагменти: Since I’ve been loving you


I think I’ve just lost my faith at this moment, so I no longer believe in God or hell. As I don’t believe in hell, I’m not afraid. And without fear I’m capable of anything.

Bad Education

Отново е нощ. Гърбът ме изгаря от отвратителна мускулна треска. Очите по едно време ме пареха от безсънието. Вече не ги усещам. За поредна нощ съм прикован към проклетата стена. Белезниците са образували татуировки по китките ми. Не мога да се отпусна. Не мога да заспя.

Не помня от кога не съм спал.

Вече обитавам напълно отделна часова зона.

Халюцинирам.

Виждам силуета й в ъгъла и яростта ме задавя като катран, изстрелян в гърлото ми.

А онази кучка Лена се е излегнала на двойното си легло. Спи настрани, със свити колене, точно както когато бяхме малки. Нито едно мускулче не трепва по бледото й лице. Дишането й е толкова шумно, сякаш увеличено на максимум.

Мразя я.

Каза ми, че ако се държа добре ще ми махне белезниците.

А аз знам, че в момента, в който ги махне ще я удуша.

След което ще взема пистолета, който Лена прибра в заключеното си чекмедже.

Ще отида при оная курва.

Най-вероятно ще я заваря с разчекнати бедра – любимата й поза. Или пък на колене – като животно – докато поредния нерез я е хванал за косата и я тъпче.

Да… така би било съвършено.

Ще повдигне глава, така както е на четири крака, ще ме изгледа с изненада. Аз няма да кажа нищо. Тя ще се усмихне арогантно. Всеки път когато ме нарани за нея е като лична победа. После ще съзре ютията в ръката ми. Инстинктивно ще се хване за циците и ще се опита да се изправи. После оная отвратителна усмивка ще отстъпи място на нервно ухилване. Ще й прошепна нещо тихо… и бавно ще натисна спусъка, за да се насладя на зараждащия се ужас в очите й.

Ех, де да можеше да контролирам скоростта на куршума и да се насладя за дълго, на забавен кадър, как разкъсва кожата й, пробива жалкия й череп, за да потъне в размазания й на каша мозък.

Усетих как се надървям при тази мисъл.

Не ми се бе случвало от много време.

След което ще стрелна набързо и тъпкача.

Ще сритам тялото му настрани.

Няма да си губя времето с него.

Ще надигна главата й и ще я гледам дълго в очите.

Най-сетне ще е моя, изцяло покорна и притихнала. Без оня подлудяващ смях и кокетен шепот в ухото ми. Без презрението в усмивката й.

Само ужас – последното изражение, което някога щеше да носи.

Печатът ми, с който белязах последните й мигове.

Самата мисъл за контрола, който щях да имам ме удари като наркотик.

А тревогите щяха да паднат една след друга, също като птици, покосени от пушката на опитен ловец.

След което – още един бърз изстрел към подутата ми от безпокойство тиква – и край!

Най-сетне щях да мога да си почина.

Най-сетне щях да отдъхна… и не ми пукаше дали след това щях да бъда ръчкан от дяволите в казана… не че вярвам в тоя идиотски образ, насаждан като бурен в невежите умове.

Страхът от каквото и да е отдавна не ме трови.

Лена знае, че не може да ме излекува… и за това ме държи като кученце на верига.

Сериозно, мразя я… може би именно заради добрите й намерения.

Ако й бях скъп, както твърдеше, щеше да ме пусне да си отида.

А тя… въпреки привидния й непукизъм бе уплашена до смърт.

Загубата и промяната са нейните лични демони. Сигурен съм, че копаят невидими тунелчета в мозъка й, за да могат да инжектират там среднощните кошмари.

Това си е нейна битка.

Страховете й са ми чужди.

Както и моята болест на нея.

Не може да ми помогне.

Лена, най-сетне го набий в русата си глава, това, че сме свързани не означава нищо. Тези белезници са просто парче метал. Все някой ден ще се умориш да ми бъдеш куче пазач и ще отпуснеш хватката.

Аз ще бъда готов за този ден.

Разбери го, безсилни сме.

Никой не може да помогне никому.

Направи услуга на себе си и се концентрирай върху твоите конфликти. Сантименталните ти спомени са безсилни. Те са също като онези избелели чернобели снимки, които колекционираш.

Като тази рушаща се сграда.

Моето лекарство се крие на върха на куршума и мирише на барут.

Затварям очи и си мисля за кръвта, обляла лицето на курвата, докато я ритах в корема последния път.

И тя изгуби своята власт над мен.

Също както страха от смъртта, ада и въображаемите богове, населили човешкото съзнание.

В момента, в който осъзнах, че е изгубила силата си, че смехът и сладките й устни не могат да спрат юмрука ми, че мога да я нараня, да я деформира… отново усетих вкуса на свободата.

Но това не бе достатъчно.

Самият факт, че трови въздуха с гадния си, сладникав парфюм и ухаещия на сперма дъх ме подлудяваше.

Онова усещане се стопяваше всеки път щом си помислех за това как се чука с друг.

Опитах се.

Пробвах да я излича с всякакви жени: най-долните грешници и най-чистите ангели. Без успех.

Така че си спести опитите да ме спасиш, Лена.

Въпрос на време е.

А аз умея да чакам.

В главата ми отекна писък.

***

В мансардата до нас съседчето отново слуша старите си плочи.

Чух го няколко пъти да разговаря с нея.

Веднага го оцених като добре култивирано и образовано цветенце в саксия. Хроничен нервак. Никакъв опит с жените.

Не е нужно дори да го гледам в очите, за да разбера, че си пада по Лена.

Но е твърде голям пъзльо, за да направи нещо по въпроса.

Едно време, като бях млад и глупав, обичах да бия такива като него. Обяснявах им с тона на благ пастор, че го правя за тяхно добро.

Един вид инвестиция в бъдещето им и житейския им опит.

Превръщам ги в мъже в пъти повече в сравнение с някоя проститутка, на която ще платят, когато хормоните и девствеността ги докарат до ръба.

После реших, че хомоеротиката на подобно изживяване не ми е по вкуса и спрях. Пък и по това време бях по-улегнал.

Сигурен бях, че Лена изпитва… любопитство.

В главата ми бавно се зараждаше една идея.

Фрагменти: I wanna be your dog


Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

Или на съня.

Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

Но не можех.

Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

Зачаках смъртта с отворени очи.

И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

Мечтаех само за малко почивка.

И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

„Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

По-точно силуета й.

Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

Така близо и така далече.

Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

Нищо друго нямаше значение.

Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

Че не полудявам.

Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

Щрак!

И светът отново се измени.

Отново се озоваха в старата мансарда.

Но не в сегашния й, реставриран вариант.

Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

„Тя не трябва да разбере!”

А аз нищо не можех да направя за него.

Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

Той изстена и затвори очи.

–       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

–       Какво е това?

Не знае какво да отговори.

Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

И като острие на кинжал.

–       Попитах какво е това?

–       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

–       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

–       Съжалявам, Мадам.

–       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

Поне видима причина.

–       Всичко ще направя.

–       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

– Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

– Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

А тя пое един от бичовете от стената.

***

Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

Потърках мястото.

Нямаше причина да ме боли.

Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.

 

Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

Фрагмент: Запознанство


Винаги съм искал да живея на подобно място.

Протегнах ръка и се докоснах до напластилата се прах по гредите на покрива.

Приклекнах и повдигнах кадифената покривка, спуснала се върху библиотеката като воал. Присвих очи, тъй като светлината трудно проникваше в малката таванска стаичка.

Още бяха там. Плъзнах пръсти по гръбчетата на плочите, хартията леко поряза кожата ми. Въобще не го отбелязах.

Спомените ме атакуваха – рояк хищни птици, изхвърчали от килера, държан прекалено дълго със заключена врата.

Емоцията бе толкова наситена, че сълзите сами избиха в очите ми.

Всичко тук ухаеше на отминали епохи.

Книгите, мебелите, прозореца, гледащ към старата част на града.

Отпуснах се върху мръсните дъски и затворих очи, докато събитията от преди петнайсет години се нижеха в архива на паметта ми.

Вдигнах поглед право към най-тъмния ъгъл, където бяха струпани множество кутии, стари инструменти и други джаджи. Върху античния стол размазаният ми от сълзи поглед се фокусира върху очертанията на… не, не можеше да е още там.

Изправих се рязко, изтрих очите си и се приближих предпазливо. Противоречивите чувства бушуваха в мен, докато треперливите ми пръсти се докоснаха до капака на стария грамофон. Повдигнах го и плъзнах длан по надрасканата повърхност.

Спомних си момента, в който го чух за първи път.

Картината бе така жива пред мен, сякаш я наблюдавах записана под клепачите ми.

Не можех да повярвам, че всичко това вече беше мое.

На колко хора им се пада честта да се озоват отново във вълшебния си, детски свят? На колко им се удава възможност да го задържат и да го изкарат от прашните архиви?

И с какво бях толкова специален, че Съдбата реши да ми направи такъв подарък?

Вероятно някой друг би ми се изсмял, задето тръпна като хормонално объркан пубер от една стара мансарда, която плачеше за солиден ремонт. И един грамофон – дядо, който надали работеше.

Обзе ме внезапно вдъхновение и се върнах към шкафа.

Вероятността бе нищожна… ала все пак какво губех?

Издърпах напосоки първата попаднала ми плоча. Премигнах. Miles Davis  – In a silent way.

Първия запис, който чух, в първия миг, когато престъпих през прага на тази стая.

С раните по коленете и стиснатите от вълнение юмруци.

Или сънувах…

… или някой жестоко се гавреше с мозъка ми, като изкарваше от там архивни кадри и ме караше да си въобразя, че са реални.

Оставаше и…

Не! Меките джазови звуци изпълниха стаята и завъртяха главата ми. Грамофонът работеше, сякаш никога не е спирал.

В какъв странен свят се бях озовал?

Взирах се във въртящата се плоча, сякаш бе зловещо насекомо.

Главата ми се замая, звуците от саксофона бавно проникваха в тунелите на паметта ми и изкарваха хиляди малки моменти от там…

… които бяха разбити на парчета от жесток вик от другата страна.

Някой виеше като ранено животно в съседното помещение. Воят му бе акомпаниран от зверско ритане по стената, сякаш всеки момент щеше да я срути.

Изхвърчах от стаята в малкия, тъмен коридор.

– Кучко, ще те убия! Ще те заколя, пускай ме!

Нито и следа от викащия, макар звуците да се усилваха, а въздухът да вибрираше от споделената му ярост.

Чак тогава забелязах жената, облегнала се срещу вратата на стаята. Беше подпряла обутия си в джинси крак, кръстосала ръце и пушеше съсредоточено. Въобще не ме отрази, сините й очи не се откъсваха от точката, в която ги бе вперила.

Не огледах добре лицето й в рамка от почти бяла, руса коса.

По-силно впечатление ми направи боята, покрила ръцете й по цялото им протежение. Дългият белег на десния й лакът изглеждаше като елегантна завъртулка. Ленената й риза бе скъсана на хиляди места и покрита със същата боя като ръцете й.

Дори не потръпваше.

А в другата си ръка държеше малко ключе.

– Извинете… – прошепнах, като се колебаех дали бе добра идея да прекъсвам транса й.

Тя се сепна, извърна се към мен и цигарата й описа странно, кръгообразно движение във въздуха. Засмя се леко, изненадата й мина бързо и ми се усмихна приветливо.

–       О… прощавайте… той ли ви притеснява?

Единствено ситуацията биеше по абсурд въпроса й.

–       Просто… какво става тук?

–       Моля ви, нека не ви прави впечатление. Ще му мине след малко, трябва да си излее бесовете.

–       Ъ… разбирам.

–       Не, ако съдя по физиономията ви нищо не разбирате, но сте прекалено учтив да ме разпитате. –  Явно лицето ми е пламнало от смущение, защото тя се разсмя. А смехът й силно наподобяваше на онзи звън от камбанка, който чух за първи път когато се напуших.

–       Не, не…

–       Признайте си… любопитството ви изгаря. Чудите се какво правят тия две откачалки?

–       Не точно това, но… определено е необичайно.

–       Ха, пак смекчавате обстоятелствата. – Тя поклати глава и всмука още малко от цигарата си. – Не се шашкай чак толкова много. Нали може на „ти”? Не съм по официалностите.

–       О… но разбира се…

–       Ей, курво мръсна, пусни ме! – този път войът беше наистина свиреп и потреперах против волята си.

–       Не, той не ми е любовник, с който си играем на интересни игрички, ако това си мислиш. – подсмихна се непознатата.

–       Но…

–       Братовчед ми е. Живее временно при мен, че скоро се разделиха с годеницата му. А в момента го пазя да не й гръмне главата. Не че щеше да е голяма загуба за човечеството, ако го направи.

–       Изживяват лоша раздяла? – предположих аз с типичната си наивна усмивка на глупак.

–       Сладур. Казано накратко, тя е курва. В момента най-вероятно се чука поне с петима. – Направи пауза за драматичен ефект. – Наведнъж. Няма лошо, принципно, ала онзи клет нещастник е наистина болезнено обсебен. И ако не съм аз да го пазя, отдавна да е извършил някое безумие. – Очите й станаха замислени.

–       И как го спираш?

Тя размаха ключето пред очите ми.

–       Стар, но изпипан метод. Белезници за радиатора. Един час викане и крясъци го изтощават по-добре от каквато и да е шокова терапия.

–       Защо не пробва да се лекува? Това ми изглежда само като забавяне на решението.

–       Ходил е на повече психиатри, отколкото някой хипохондрик на профилактични прегледи. Явно е безнадеждно. Аз съм Лена, между другото.

Казах името си тихо и непохватно стиснах протегната й приятелска ръка. Същото иронично подсмихване.

Жени като нея винаги са досадно снизходителни към мъже като мен.

Не знам дали да се радвам или да се дразня от този факт.

–       Не съм те виждала наоколо. Тук ли живееш или работиш за археологическия музей и си дошъл да оглеждаш за артефакти?

–       М-моля?

–       Просто се шегувам.

–       Още не съм се нанесъл, но онази мансарда е на леля ми. Тя почина наскоро и ми я остави в наследство.

–       Толкова ли си закъсал, че ще дойдеш да живееш точно в тази дупка?

Магията се развали.

Стиснах леко юмруци, хвърлих й един презрителен поглед и изрекох с най-студения тон, на който съм способен.

–       Извинявай, трябва да тръгвам.

Почти бях на вратата, когато насмешливият й глас ме докосна леко.

– Казвали ли са ти, че си лесен за манипулиране?

– И защо реши така? – попитах аз, с ръка върху бравата.

– Връзваш се на всичко, което човек ти каже и си неспособен да четеш между редовете. – Тя загаси цигарата в малкия пепелник край прага на апартамента си. Намигна ми. – Човек не може дори да се пошегува малко с теб. Всъщност, обожавам тази старица – сградата. Вълшебна е. И смятам да стоя тук, докато не издадат заповед за унищожаването й. Чао, ще се виждаме.

И тя потъна в своя малък свят, като ме остави изумен на прага на моя.

Все още се чудех дали всичко около мен е истинско.

Съмнявах се дали не полудявам.

Ала светът, разкриващ ми се под черното кадифе, бе прекалено съблазнителен, за да отделям твърде много време на съменията си.