Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.

Advertisements

Цигуларката



Това бе най-хубавата част от деня му.

Бе я запазил като щампа в паметта си, за да може да я извика всеки път, когато усети, че стресът се надува в мозъка му и рискува да се пръсне, подобно на грозен, злокачествен тумор.

Тогава образът изплуваше на повърхността и му помагаше да запази хладнокръвие.

Знаеше, че този ден ще свърши.

Че ще излезе през вратата и ще остави хаоса и лудостта зад себе си.

Като кожа, която смъкваше от гърба си и оставяше в предверието на храм.

Храмът на треската и безумието.

Знаеше, че ще облекчи примката на вратовръзката около врата си и за първи път през деня ще си поеме нормално въздух.

А лъчите на залеза ще докоснат уморените му клепачи, докато сетивата му ликуват.
Чувства се, сякаш е махнал от очите си гъстата мрежа против комари. Или неизвестната нему Господарка е свалила стегнатия до пръсване кожен нашийник от врата му.

Знаеше, че ще влезе в подлеза сред потока от хора, за да премине от другата страна.

Всички ще се блъскат покрай него, унесени в своите грижи и проблеми. Псувните и караниците ще обкръжат слуха му като досадни мухи.

Но той ще ги чува само като неясен, бял шум на радио, което е забравил включено в дъното на тъмна стая.

Защото се бе устремил към края на тунела и вече виждаше крайната си цел.

Дробовете му се изпълниха с прясно инжектирано щастие, а музиката се вмъкна по коридорите на ума му, докарвайки слуховия му апарат до оргазъм.

На този фон тълпата деградираше до поредица от чернобели сенки.

Тя стоеше на обичайното си място до стъпалата.

Калъфът й бе разтворен до краката й – криле на птица – и пълен с монети и по някоя и друга банкнота.

Носеше обичайните си сини, мръсни дънки и широка, мъжка риза, прикриваща напълно извивките на тялото й.

Тъмноруси кичури коса падаха върху лявата част на лицето й.

Брадичката й бе прегърнала любовно грифа на старата цигулка. Лъкът й се плъзгаше по струните с лекотата, с която майсторът художник нанася първите щрихи върху скицата си. Едвам виждаше лицето й. Цялото й тяло се бе сляло в едно с инструмента й. Всеки мускул, всяко движение бяха подчинени на музикалната композиция. Не знаеше какво свири, с течение на годините и тясната специализация голяма част от знанията му в различни области се бяха разпръснали като птици от гнездото на мозъка му. Знаеше само, че е прекрасно.

Едно от малкото наистина красиви, връхни точки в равноденствието и сухотата, впили се като инфузии във вените му. С всяка минута по тръбичките им течеше бавна отрова, смъртоносна скука и безразличие в малки, но сигурни дози.

Тази непозната, смачкана и в същото време силна, под чиито пръсти цъфтяха трелите на вдъхновението, бе начин да разкъса тези тръбички.

До скоро дори не я бе забелязвал, подлезната музика го достигаше единствено като леко раздразване на слуха му. Хвърляше по някоя едра банкнота в пристъп на лицемерна филантропия и отминаваше без да се обърне.

Една жена, особено скрита под пластове дрехи и чиято женственост бе редуцирана до чувствено потрепващите кичури над челото й, криещи лицето й… е, трудно щеше да му направи впечатление. Бе преситен от всичко и от всички. И не помнеше кога за последно нещо наистина го бе развълнувало.

Една вечер бе работил до късно, с последната му приятелка тъкмо се бяха разделили и не желаеше да се прибира веднага. Крачеше бавно из подлеза, а главата му пушеше подобно на догаряща факла. Търкаше слепоочията си и изпробваше някаква нова техника на дишане, за да се успокои. Напрежението избиваше под кожата му, като че ли се бяха опитали да го изпържат на електрическия стол. А вместо това го бяха оставили с необратими мозъчни увреждания. Пневматичният чук го блъскаше ли, блъскаше в онази бетонна стена.

Цяло чудо бе как костите му не са станали на прах.

И тогава се спря пред онова странно момиче, губещо се под торбата от дрехи. Вече отдавна нямаше никой в стария, мръсен подлез. Ала въпреки това тя не спираше.

Тогава му стана ясно, че не го правеше заради другите.

Беше от онези хора, които не можеха да живеят без призванието си. За нея бе все едно колко пари ще събере през деня, дали публиката й ще се състои от един или хиляди.

Остро чувство проряза гръдния му кош.

Завист.

Отдавна бе забравил какво го кара да се чувства жив.

Чак сега я видя за първи път – истинска и неподправена. Завистта и горчивината бързо отстъпиха място на възхищение пред човека, присмял се на суетата и материалния свят. Човекът, живеещ за да създава, сякаш черпещ сили от извора на изкуството.

Нямаше нищо общо с претенциозните арт персони, пълнещи художествените галерии и нощните клубове.

Бе толкова естествена, а съчетанието с виртуозното й изпълнение, го потресе в дълбочина.

Най-накрая момичето приключи с изпълнението си и се зае да прибира цигулката в калъфа си. Разкърши схванатите си рамене и се наведе над разгънатия калъф. Не го бе забелязала и когато я заговори сякаш потрепна стреснато.

– Това Вивалди ли беше? – чувстваше се толкова нервен, сякаш за първи път заговаря жена. Вътрешно трепереше и се притесняваше като ученик. Бившите му любовници доста щяха да се изненадат, ако го видеха в този момент.

Тя вдигна рязко глава и премигна няколко пъти. Измъкна ластика от къдравите си коси и те се посипаха по раменете й. Това око, което се виждаше, беше синьо – ярко наситено.

Преодоляла първоначалния си шок, тя се усмихна многозначително.

– Джузепе Тартини. Сонатата на дяволските трели.

– Ех… а тъкмо се надявах да блесна със знания… – Звучеше толкова смешно, че му се прищя сериозно да се срита. От друга страна, не се бе опитвал да направи впечатление никому. Винаги се получаваше естествено. – Едно време доста слушах класическа музика.

Тя кимна учтиво и продължи да събира нещата си.

– Даже по едно време взимах уроци по пиано… обаче се отказах… – Това той ли беше? Даваше обяснения на някаква непозната, и то съвсем интимни, каквито не бе споделял и на дългогодишни партньорки? Сигурно го беше хванал някакъв кофти вирус.

– Ти… отдавна ли свириш? – продължи с нелепите опити да привлече вниманието й.

– От дете – Цигуларката бе прибрала парите в един от джобовете на дънките си и се приготвяше да си тръгва, с калъфа в ръка. – Лека нощ. –  И се понесе плавно и ефирно по стъпалата нагоре.

– Искаш ли да те откарам донякъде? – Сърцето му биеше неестествено бързо.

Тя се извърна и го изгледа озадачено. Слезе бавно, сякаш обмисляше всяка своя крачка и като в транс отмести кичурите коса от лицето си.

В първия момент се стресна и отстъпи назад.

Не го бе очаквал.

Едното й око липсваше.

Дори не бе заменено от стъклено или пиратска превръзка, просто го нямаше и от това лицето й ставаше особено, гротескно.

Мона Лиза с цигулка и окраска на улична котка.

Гледаше го предизвикателно, насочила към него най-силното си оръжие.

– Много сте мил, но ще трябва да ви откажа.

Не очакваше подобна реакция от себе си. Всеки нормален човек щеше да се отдалечи колкото се може по-бързо. Като, докато плакне езика и нервите си в чаша уиски в някой пиано бар, ще се чуди къде му е бил ума да се предлага на улични музикантки. В същото време на съседната маса някоя елегантна дама ще му хвърля предизвикателни погледи…

Вместо това той я приближи решително, макар и вътрешностите му все още да се пръскаха от ужас.

– Аз не съм мил. – Без колебание, без дори леко потрепване на мускул по лицето докосна обезобразената й страна. Изненадата и страха в синьото й око изплуваха наяве и затрептяха неспокойно.

От допира й лудостта окончателно го зарази. Тя го гледаше в очакване и се опитваше да отгатне следващия му ход.

Който бе неизвестен дори на него самия.

Отвращение, отвращение трябваше да изпитва от този кратер.

Трябваше да се махне.

Вместо това с другата си ръка я хвана за раменете и я притисна към себе си, трескав и изпотен от избилите отвътре му емоции.

Чак тогава започна да трепери, когато притисна устните си към челото й. Не знаеше какво му става, разумът му отказваше да действа.

– Моля те, ела с мен. Не искам да съм сам тази вечер. – За пръв път казваше нещо подобно. Захапа езика си преди да е казал още някой абсурд. Като „Ужасно самотен и отчаян съм.”

Очакваше да му зашлеви шамар, да го отблъсне, да му се разкрещи, че я бърка и че тя не е такова момиче.

Това се очакваше от някой с достатъчно чиста душа.

Вместо това чу само тихия й шепот. „Добре”.

Бе прекалено замаян, за да кара, затова просто спря първото попаднало им такси.

Обгърналото ги мълчание му се стори пъти по-еротично от каквито и да е красиви думи…

***

… а на другата сутрин нея я нямаше.

Не бе оставила бележка, нито какъвто и да е знак.

Не усети аромата й в банята, не видя следи от обувките й.

Все едно никога не я бе имало.

Почти бе повярвал, че е любил призрак.

Мразеше смешният глагол „любя”, но за нея не желаеше да употребява по-вулгарни думи.

Не очакваше да я завари отново на същото място.

Ала тя бе там… и сякаш нищо не се бе изменило.

С изключение на него самия.

To be continued