Таксиметрови дневници: Любителят на вълна


!!!Предупреждение: Четенето на по-долния текст може да доведе до трайни психични отклонения и сексуална дисфункция! Четене на собствена отговорност! Моля, не правете това у дома!

Случи се в една дъждовна нощ през самотния октомври. Или може би беше ноември? Не съм съвсем сигурна, тези детайли са поизбледнели, със същия късмет може да е било декември или по-късно. Важното е че бе студено, а улиците бяха влажни и подгизнали като стаята, в която живеех във втори курс след като оставих една девойка да се къпе там за около половин час. Минаваше десет вечерта, а аз трябваше да се придвижа от скромната си квартира в чудния квартал Красна поляна до четвъртото измерение на китните блокчета в Младост. При перспективата за смяна на три вида градски транспорт, оредяващ по тия доби сумрачни, усещах как изпадам в депресия. Така че теглих едно здраве на алчността и икономията и се отправих към близката стоянка, където дебнеха жълтите хищници от една и съща фирма. Явно бяха приватизирали района до дюнерджийницата и тракаха алчно със зъби при появата на кой да е минувач.

Пъхнах се в първата свободна кола, изпречила се пред погледа ми, за да избегна настойчивото ухажване от страна на колегите му. Машинално издиктувах адреса и се заех да свалям ръкавиците си. Чак когато чух гласа му, обърнах внимание на това как изглеждаше шофьора.

Той: Студено ли ти е?

Вдигнах глава към него. Трудно ми е да определям възрастта на хората, но този по всяка вероятност отдавна бе минал петдесетака, че дори бе доста отгоре. Личеше, че и на младини не е бил красавец, но сега лицето му изглеждаше направо гротескно. А може би полумрака го правеше да изглежда такъв. Торбичките под очите и ироничната полуусмивка, сякаш запазена марка за професията му, дълбоките бръчки и сивата коса не намаляваха впечатлението за дърт коцкар.

Аз: А, не, всичко е наред. Просто навън е много студено, много бързо дойде тая есен.

По принцип никак не съм добра в така наречения small talk, винаги се чувствам под напрежение, когато пътувам с такси или се подлагам на фризьорски/козметични процедури. В такива случаи времето, трафика и светофарите са спасителни теми за убиване на двайсетина минути. В случая дори не подозирах към какви тъмни, дълбоки води ще ме поведе това невинно начало.

Той: Ако искаш, ще увелича парното.

Аз: Не, не се притеснявайте.

Той: Е, не може така, трябва да пътуваме комфортно.

Пресегна се към парното, като мимоходом почти докосна коляното ми през дебелия чорапогащник. Въпреки горното му уверение, започвах да изпитвам лекото пропълзяване на дискомфорта.

Той: Е как очакваш да не ти е студено като си тръгнала гола.

Преглътнах. Полата ми беше порядъчно къса, ала прикриваше по-голямата част от краката ми до коляното. Сакото бе достатъчно плътно, за да ме предпази от кофти климатични условия на първо четене. Пък и в крайна сметка за това се бях решила да се възползвам от услугите му, за да не зъзна по спирките. Обикновено отхвърлям такива коментари с пълно безразличие. Ала в случая коментарът бе съпроводен от разсъбличащ, любопитен поглед, от който се почувствах все едно съм в действително по магистрално облекло.

Аз: Няма страшно, аз много издържам на студ.

Естествено, щерка съм на неустрашимите северни ледове. Поговорихме още малко по неангажиращите теми, свързани с климатичните условия. Щом стигнахме Медицинска академия, красавецът реши да поеме инициативата в разговора и да ме хвърли в оркестрината.

Той: (с тъжна въздишка) Днес нямам късмет.

Аз: (небрежно) Що така?

Той: Цял ден возя само дами.

Аз: Че какво лошо има?

Той: Ми, с никоя не ми излезе късмета.

Ако пиех нещо в същия момент сто процента щях да се задавя. Огледах го още веднъж, за да проверя дали не съм пропуснала някой детайл в тъмното. Не открих липсващия елемент, така че заблъсках мозъка в стената на черепната си кутия с въпроса: „На какво по дяволите се надяваш?”

Не издадох с нишо смущението си, като му пуснах порция съучастнически смях. Част от мен изпитваше диво отвращение при мисълта за това как този старец се отдава на полови страсти. Другата част изпита парещо, дращещо професионално любопитство за това какво можеше да разкаже… или да си измисли. Без съмнение интересен типаж.

Аз: Е, ти нямаш ли си твоя дама?

Той: Е пък имам си.

Аз: Ами тогава?

Той не каза нищо, само се разсмя, сякаш му бях задала най-глупавия въпрос на света. Отговорих със същия овладян, съучастнически, почти приканящ смях. Като се замисля, при това ми поведение можех ли да се оплаквам, че той реши, че съм идеалния слушател за перверзните му историйки?

Аз: Викаш за разнообразие, малко?

Той: Много ясно. Абе, всъщност имаше една днес…

Аз: И какво за нея?

Той: Направо се беше навила да ми пусне. Така, хубаво си поприказвахме. Ама по едно време съвсем откровено се заговорихме за ебане.

Зачудих се що за индивид би искал да обсъжда нещо подобно точно с този шофьор. От друга страна що се отнася до секс, повечето хора са учудващо лицемерни и много рядко биха изкарали порнографските образи, дремещи из подсъзнанието му. Така че когато срещнат някой, готов да назове нещата с истинските им имена, може и да пропуснат симпатичната подробност, че не бе най-големия красавец.

Аз: Аха, и?

Той: Ама много откровено се разговорихме – както си трябва. Тя много се изкефи, даже май се подмокри. То няма лошо. Накрая я оставих на Окръжна болница и тя ми рече „Хайде да се качиш горе да пием кафе.” Ама аз нещо нямах желание.

Значи, не стига, че бе намерил някоя достатъчно сляпа и заблудена, за да се възбуди от мръсотийките му, че и да реши, че не му е по вкуса? Детското в мен не можеше да го преодолее.

Аз: Е защо я отряза жената?

Той: Бе да ти кажа… то всеки си има различен вкус… ама тя ми призна, че е бръсната. Пък аз така обичам жената да си има козинка долу… да можеш да си я погалиш, да има какво да пипнеш…

Гаранция, че ако бях и яла нещо щях да го върна върху пода на прекрасното му такси. Част от мен искаше да го помоли да спре. Явно перверзията ми е надделяла, щом очаквах да чуя всички детайли.

Той: И аз я питах, ти бръсната ли си? И тя ми призна, че е. И на мене ми мина мерака. К`во да ти кажа, жената трябва да е вълнеста, иначе не ми става.

Аз: Ами… щом те влече.

И малкото словоохотливост се беше оттекла от мен. Наистина не знаех какво следва да кажа или направя в такава ситуация. А той вече се беше развихрил в описанията си.

Той: А, чакай, чакай, просто трябва да чуеш това… няма такъв куриоз… хайде, ако искаш, ще отбия тук и ще спра брояча, че да не ти се навъртат пари.

Иха, че и бонус към това невероятно пътуване? Не бях много сигурна, че искам да слушам, обаче не мислех, че може да каже нещо, което да ме шокира повече.

Уви, грешах.

Той: Значи, качва се при мене едно момиче твоя възраст, на около двайсет и две-три. И аз знаеш ли какво й казах директно? Че искам да я целуна по путката.

Не, не, не! Не ми го причинявай, моля те! Това беше плача на инстинкта ми за самосъхранение, който се опитваше да запази психичното ми здраве. Любопитството се оказа по-здраво.

Аз: (изтръпнала от ужас) И тя?

Той: Ма тя си беше баш такава каквато обичам: с козинката, вълничката. Носеше такива чорапогащи и пола като тебе. Каза ми, че не била бръсната и аз й рекох, че искам да проверя. Даде да й пъхна под чорапогащника през бикините – имаше си вълничка дебела като пачка.

Хм, дали не е била французойка?

Ощипах се, за да се уверя, че не се намирам в някой безумен Линчовски сън. Уви, това бе суровата реалност. А шофьорът до мен бе в стихията си, потънал във влажния си спомен. Всеки момент очаквах да ми демонстрира радостта си като ми покаже пирятелчето си. За мой късмет, беше ми избрал само роля на слушател.

Той: И тука смъкнах седалките назад, че да може да легне удобно. Предупредих я като тръгне да се празни да ми каже.

Чакайте бе, това не е ли женска реплика?!

Той: Ама друго си е да лижеш вълнеста жена. Пипнах си я там, по козината, по клитора, и тя като взе: „Ох, ах.” И тя си се изпразни, и аз се изпразних покрай нея.

Да, детето в мен окончателно получи инфаркт. В последствие продължи с не толкова интересния разказ за някаква жена, която поел от Семинарията и която му обещала да му се обади, ала се оказала несериозна. Преди да се е увлякъл в още невероятни истории, овладях любопитството си чрез нокаут в мутрата, извадих нужната сума от портмонето, мисля, че дори не си поисках рестото. Измъкнах се в студената, есенна нощ и се постарах да се отдалеча максимално бързо.

Нощта те среща с всякакви странни персонажи. И до ден днешен за мен е загадка каква част от приказките му бе фикция и каква – реалност. Вероятно дори няма значение.

Advertisements

Алкохолни диалози I


Засечка в супермаркета.

Тя – в очарователната възраст далеч от двайсет, ала все още не достигнала трийсет – избира със съсредоточеното изражение на колекционер измежду бутилките бърбън. В количката й гордо се кипри издълженото и елегантно, прозрачно тяло на бутилка водка. Същата отразява със своята девствена белота класния, леко перверзен и винен цвят на червения ром в съседното стъклено тяло. Най-накрая към веселата им тройка се присъедини и един достатъчно зрял господин с кехлибарена окраска. Сводницата им беше достатъчно привлекателна, ако изключим черните кръгове от безсъние под очите й, които прикриваше с тежка очна линия. Ръцете й от време на време потреперваха конвулсивно.

Той – привидно свеж, подхвърля ключовете си във въздуха и си подсвирква някаква мелодия. Звучи ужасно фалшиво без да се притеснява от това и парира всички изнервени погледи с небрежна усмивка. Подрежда сирената в количката си по цвят и произход. Спира се в алкохолната секция колкото да избере бутилка червено вино. Погледът му се плъзга върху сияйните обитатели в количката на съседката му по пазаруване. Тя вече е добавила няколко стекчета бира – за изтрезняване. Хапе устни като малко дете, на което му е даден свободен достъп до всички лакомства от сладкарницата. Чуди се какво още да избере. Той подсквирква по същия грозен и нестроен начин, облягайки се на количката с обработено движение и й намигна.

Нейното изражение… ами, такова липсваше.

– Парти, а? Нещо мъничко ми се вижда, сигурна ли си че ще ти стигне?

Жената с черна рокля свива неопределено рамене.

– Нещо подобно.

– Любимият ми отговор.

– По-добър не мога да ти дам. – почуква с нокът върху стъклото на една бутилка текила.

– Не че си длъжна да даваш обяснения на някакъв си там досадник в супера. Но все пак се надявах да си пряма.

– И защо?

– Приличаш ми на острие.

– Оригинално, няма що. – свива устни тя. – Как да ти кажа парти ли е или не, като аз ще съм единствения гостенин? А ще играя и ролята на домакиня. Е, поканила съм и гласовете в главата ми. Ала те са въздържатели и основно поддържат секция „Махмурлук.” Така че ще ги очаквам на афтър-партито.

– Да пиеш самичка? – проточва почитателят на изисканото вино. – Колко тъжно.

– Сигурно. Връщам се от сватбата на бившия.

– И какво от това?

– Имам зверска нужда се отрежа. Не просто да обърна някоя и друга чашка, нито да си оплакна сълзите и сополите в някое женско коктейлче с дружките ми. – Очите й просветват за първи път. – Като казвам отрежа, точно това имам предвид. Окончателно да срежа лентите на всякакви връзки с реалността и да се размажа като животно.

– Е, стига с тия грозни изрази. Да си виждала някога животно да се напива?

– Тъжно, mon ami, мозъкът ми направо се плацика от грозни клишета. Още една причина да се напия. Току-виж алкохолът ги унищожи.

– И толкова ли беше хлътнала?

– Не особено.

– Тогава… за чий ще си устройваш самотни алкохолни оргии? Не е моя работа, обаче… поне го направи защото ти искаш…

– … а не заради някакъв мухльо, на когото няма да му помня името ли?

– Щях да се изразя малко по-меко.

– Майната им на ефвемизмите. И на червеното вино. – сочи презрително количката му. – Като ще е гарга нека да е рошава. Алкохолът трябва да е твърд и категоричен. И като ти влиза да го усетиш навсякъде.

– Преди десет години вероятно щях да се смутя. Сега обаче ми е абсолютно все едно дали ме смяташ за женчо заради избора на ми питие. Вече отдавам повече значение на вкуса отколкото на ефекта. А само не ми казвай, че пиеш защото обичаш да усещаш вкуса на пирони в устата си?

– Че какъв е смисъла, ако го няма точно този вкус? – вдига вежди тя.

– Хайде да не цитирам клишенцата за кучето и задника му. Ако бях психолог, щях да вметна, че си внушаваш, че този вкус ти харесва. Колкото да си чиста пред себе си. А всъщност искаш нужния ефект.

– При което щяха да ме засърбят пръстите да те ударя с нещо.

– Майната им на психолозите, особено на самообявилите се такива. Така като те гледам… голямо момиче си. Ще ти спестя и това, че се връщам от там накъдето си се насочила. Ала само държа да вметна, че гледката на пияна жена е… грозна работа.

– Най-сетне да сме на едно мнение. – След кратко колебание добавя и текилата. – Точно затова си тръгнах от тъпата сватба. Не искам никой да ми гледа сеира. Намерила съм си идеалния разнебитен мотел, в който да изкарам четиридесет и осем часа на алкохолизъм, крясъци, повръщане и тропане по стените. После зверски махмурлук и дяволско главоболие. Само така мога да се изпразня от всички нелицеприятни емоции и да съм като нова в края на пътуването.

– Ха, като нова… Но щом те влече. Само да не вземеш да спретнеш римейк на Да напуснеш Лас Вегас.

– Хм, по-скоро си мислех за Изгубеният уикенд.

– Значи държиш на щастливия край, в който някой изтормозен типаж ще те измъкне от бездната и ще те спаси от самата себе си?

– В живота няма такова нещо като щастлив или лош край. Всички краища са отворени, защото водят към началото на нова история.

– Нова, нова, колко да е нова. Обикновено лош римейк на качествен филм.

– Уви… всяко повторение сваля по един пласт чар от предшественика си. Накрая дори тези традиции се превръщат в досаден навик.

– И пиячката ти помага да не го забелязваш?

– Не.

– Ами?

– Даже напротив, изостря сетивата ми. Е, след определено количество вече ги притъпява.

– Преди десет години щях да се самопоканя най-нагло, за да се възползвам от изострянето на сетивата ти, особено ако това означава, че си по-податлива на прелъстяване.

– Ха… ако не ме привличаш нищо не може да ме накара да те пусна между краката си. Особено алкохола. Нали знаеш – in vino veritas.

– Не вярвам в думи, особено от бойни мадами, обичащи да пият барут направо от бутилката.

– Тогава може би ще повярваш в действията? – С едно бързо движение се е озовала до него и вече притиска малък двуостър нож към слабините му. Той дори не трепна.

– Е, сега вече съм твърдо убеден, че си падаш по мене.

Тя отдръпна ножа с объркано изражение и го прибра в жартиера под тънката си рокля. Възвърна бързо самообладанието си.

– По всяко друго време може би, но…

– … сега сексът не ти е приоритет.

– Понякога ми втръсва от секса. Особено сега. Всичко омръзва, когато ти се навира в очите от всеки ъгъл и билборд.

– Права си. – свива рамене той. – Е… ако някой ден ти се играе ролева игра на прелъстяване…

– Ти сам го каза, аз съм острие, не си падам по игрички.

– Хората се променят. Като се видим някой ден, пак ще си приказваме. И може би ще мога да ти изтъкна достойнствата на доброто вино.

– Нали знаеш репликата на Ханк Муди за виното?

– Знам. И ще оценя ако зарежем частта, в която си цитираме книжки и филмчета.

– Е… в такъв случай, какво ми остава освен да ти пожелая да се наслаждаваш на игричките си?

– Може би остава аз да ти пожелая приятно изкарване в токсикологията.
***
Двамата се насочиха към касата, платиха си, след което всеки пое по своя път с едно леко помахване.

Не се срещнаха повече.

Ала – ах, каква романтика! – всеки път щом тя видеше бутилка вино се сещаше за него. И всеки път когато неговият поглед се спреше върху кехлибарените отблясъци на уискито се присещаше за нея.

Глупава сантименталност, породена от алкохолни изпарения и стремеж към това, което не си имал.

Белези върху егото



Пушеше със затворени очи и изражение на лицето, което повечето хора биха нарекли блажено. Сгъна лявата си ръка и я подпря под главата си като възглавница върху твърдата дъска на леглото. Светлините бяха изгасени, ала върху ниската масичка бях оставила една свещ, според етикета с аромат на греяно вино, да догаря слабичката си светлинка. За по-романтично. При тази мисъл една от самоличностите ми, скрита в тайната стаичка на болния ми мозък, се разтресе със смеха на побъркан клоун. Другата бе кръстосала крака и сви рамене, докато късата й пола се набираше нагоре, за да разкрие, че не носи нищо, което да прикрие белотата на бедрата й.

„Какво пък толкова, хората искат да ги лъжат. Една дребна лъжа…”

„… води до още една дребна, после още една и още една, докато не събереш достатъчно точки и не преминеш към второ ниво – големите, дебели лъжи с аромат на канализация.” Това беше гласът на третата от персоните, обитаващи килера на подсъзнанието ми без да плащат наем. Никога не се разделяше с почти мъжкия, прояден от молци костюм. Кошмарната й коса и винаги пълната бутилка водка трепереха от конвулсиите на тялото й. Тресеше се като болна от Паркинсон, а очите й изскачаха от орбитите си като че ли бяха на пружина. Фъфлеше пиянските си философии точно като клошарите, крещящи сред случайните минувачи и свиващи се по входовете с бутилка евтино вино. На нейните пиянски слова лудата отвърна с поредната порция смях и така колелото се завърташе отново.

Честно, понякога имам желание да ги изгоня под претекст, че сметките трябва да се плащат. Или да ги натикам в най-дълбокото ниво на съзнанието си, където слънце не огрява и могат да изкарат остатъка от вечността в спорове и вътрешни конфликти. Там където гласовете им не могат да достигнат нишката на мисълта ми.

Засега се въздържам да го направя. Не знам… предполагам, че колкото и да ме дразнят, съм се привързала прекалено много към тях и по някакъв мазохистичен начин ще ми липсват.

Сенките ни се плъзгаха по тъмната стена.

Аз се бях подпряла на лакът и изучавах чертите на лицето му – волевата брадичка и широката, издадена напред челюст. Мързеливо разсъждавах върху възможността да му направя портрет, ала интересът бе прекалено слаб, за да се разпали от искрата на любопитството. От време на време му задавах въпроси колкото да не заспя.

А той помисли, че съм влюбена.

Търсещите ми очи с нюанс на напрежение са подвеждали не един или двама заблудени моряци към бездната.

Но какво да направя?

Виновна ли съм, че хората не различават котешкото любопитство от искрения интерес или комфорта от любовта?

– Това ли е жена ти? – попитах небрежно, играейки си с къдравите косъмчета по гърдите му. С другата си ръка посочих към снимката на нощното му шкафче.

Той кимна и изгаси цигарата си в пепелника помежду ни. После отвори очи и протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето ми.

– Чисто технически още не ми е станала жена, ала сме заедно от толкова отдавна, че няма мърдане. Не за друго… ами… – замълча сякаш търсеше подходящите думи. – Нямам нито енергията, нито времето, нито желанието да й търся заместничка.

– И защо трябва да търсиш каквото и да е? – повдигнах вежда, без да обръщам внимание на галещите ме пръсти. – Защото се предполага, че докъм трийсет и пет-шест трябва да си свил семейното гнездо? Дори и ако не ти се иска кой знае колко? Мислех, че не робуваш на очакванията.

Той се засмя горчиво.

– Всеки робува на очакванията. Дори аз. Въпреки всичко което казвам.

Огледах момичето от снимката. Не виждах от какво има да се оплаква. Беше толкова красива, че ако ме вълнуваше женската плът бих я скъсала от… любов, ако трябва да сме по-прилични. Естествена червена коса, бледа кожа и едва забележими лунички. Сините й очи светеха високомерно, като на човек, който осъзнава красотата си и е готов да се възползва от нея. В едната си ръка държеше черни слънчеви очила. Смееше се почти искрено, а със свободната си ръка прикриваше нежните белите хълмчета, подаващи се под лятната й рокля.

Излязох от позицията на лицемерен външен наблюдател, възхищаващ се на идеалната двойка. Не бе кой знае какво прозрение, че под лъскавата повърхност често лъсваха безброй пробойни… и докато се усетиш личният ти Титаник вече се носи стремително към дъното, вирнал гордо задница към възмутените небеса.

Взех снимката й в ръка, погледнах я многозначително, след това и него. Той си запали нова цигара и замислено, почти филмово прокара ръка през черната си брада.

– Да, знам какво ме питаш.

– Нищо не съм казала.

– Ти никога нищо не казваш. Обаче в същото време ме бомбардираш с толкова неизказани въпроси, че се чувствам като под обсада.

– От кога са халюцинациите ти? – подсмихнах се аз. – Може би трябва да се консултираш с психолог?

– Айде стига си се правила на интересна, знаеш много добре какво искам да кажа. – Забавно е когато успееш да накараш принципно хладнокръвен човек да си изпусне нервите.

– Тогава го кажи.

– Лисица.

– Лисиците са силно ощетени от природата с дребен ръст и все с нещо е трябвало да ги компенсира. Хитрост, например…

– … за да се ровичкат из слаборазвития мозък на едрия вълк?

– Може би… – прокарах пръсти по един от белезите по тялото си. Продължавах да го гледам с разсеяна веселост.

– Питаш се защо изневерявам на съвършена богиня като нея с…

– … нещо криво и грозно като мен? – подсказах му неудобната мисъл.

– Не ми вкарвай думи в устата.

– Помагам ти да изкараш това, което ти се върти из главата. Един вид мисловна клизма.

– Тебе не са ли те учили, че ровичкането в интимните мисли на хората е углавно престъпление?

– Пет пари не давам за мислите ти. Но с мен можеш да си позволиш да бъдеш искрен.

– Е, добре, макар че като за събота вечер… Истината е че най-голямата любов в живота й ще си остане тя самата. Егото й е като огромен балон, който така и не успях да спукам. Не би могла да обича, освен ако човекът отсреща не й предложи абсолютното си обожание. – Аха, психологическата инвазия не ме бе излъгала. Думите му просто потвърждаваха мислите ми. – Тя иска мъж, който ще й предложи всичко, ще й лази в краката, ще се унижава и ще пълзи като ранено животно само от една нейна остра дума. Да ме виждаш в тази роля?

– Защо ми задаваш отговори?

Той ме придърпа властно към себе си и се зае да си играе с гърдите ми, все едно това занимание му помагаше на концентрацията.

– И всъщност знаеш ли какво? Аз съм същия като нея. Същият гаден консуматор на чувства и обожание. Всички мислят, че съм се спрял на нея заради красивото й лице и перфектно тяло. – Сбърчи с отвращение орловия си ност. – Пълни тъпотии. Избрах я точно защото бе егоцентрична кучка и вярвах, че само такава би могла наистина да ме разбере. Смятах, че няма да си пречим и че мога да съжителствам само с такъв човек.

– Доста наивно от твоя страна.

– Уви… Неприятно е когато погледнеш към партньора си в живота и видиш всичко това, което най-много мразиш у теб самия. Отношенията ни варират от злобно съскане към пълно безразличие. Ето затова не ми пука от изневерите й. Нито пък на нея. – Засмя се и отметна глава назад. – Знаеш ли, по едно време даже се състезавахме кой има повече любовници и бройки? Сетне и това ни омръзна. Затова предпочитам да не е наоколо…

– И затова й изневеряваш точно с мен. – Пресегнах се към свещта и осветих лявата половина на лицето ми – онази, която бе изкривена от гротескния белег. – Защото мислиш, че никой друг не иска да ме чука… и ще ти дам обожанието, към което така отчаяно се стремиш. Ще съм готова да изпълня и най-дребния ти каприз от ужас да не ме напуснеш. – Думите ми биха могли да са плачливо стенание от сапунена опера или иронично намигване към баналната житейска ситуация. Интонацията е хитра гадина, може да те съсипе или да те въздигне. В зависимост от ситуацията и как можеш да си служиш с нея. При мен тя напълно липсваше и от това кожата му настръхна. Не знаеш каква реакция да очаква. Почти чувах мисълта му. „Проклети жени!”

В дъното на килера усетих раздвижване.

– Ама че свиня! – вирна обидено нос девойката с къса пола. Падаше си малко феминистка.

– Поне е искрен. – измърмори през два гълтока алкохоличката.

– И двамата сте фатално заблудени. – изкряска лудия клоун.

Моят любовник се размърда, отстрани ме от себе си и ме загледа разтревожено в очите.

– По-сложно е от това.

– Ох, приятелю мой. Защо хората винаги правят така? Когато не им стиска да си признаят някоя неприятна и грозна истина, се измъкват с обяснението, че е прекалено сложно. Кажи какво наистина мислиш?

Той замълча, сякаш осъзнал, че каквото и да каже ще бъде излишно. Избрах подходящия момент да се изправя грациозно над полегналата му фигура, да го прескоча и да се пресегна за дънките си. Обличах се бавно, като че изпълнявах езически ритуал, и всяко от движенията ми бе съвършено премерено. Давах му време да формулира мисълта си. За да не ме обвини, че не съм пожелала да го изслушам. Той остана потънал в мълчание и цигарен дим.

– Трябва да тръгвам.

Кимна разбиращо и стана, за да ме изпрати. Взех само скицника си и му оставих свещта. От нея така или иначе бе останало съвсем малко разтопен восък.

На вратата го оставих да ме целуне. Странна проява на интимност. Не отиваше на властната му натура. Сбогувах се с иронично козируване и повече не се обърнах.

Повече не го и видях. Обажда ми се доста пъти, ала каквото и желание да бях имала да го видя вече не бе там. Похотливата кучка с феминистки елементи ликуваше. Алкохоличката удави мъката си в още една бутилка водка. На лудата й бе все едно.

Що се отнася до мен самата, не му бях сърдита, нито ми пукаше как ме възприема – като грозница, вярна до смърт, или като хитра лисица, омайваща го с пушек и огледала. Това пак са думи и образи, помагащи на хората да се ориентират. Лепенки. Табелки около врата. Както пожелае, не съм господарка на мислите му, така че нека бъде свободен да ги плъзга както пожелае по скъпоценната ми личност… или нейната сянка.

Но веднъж възпримеш ли нещо или някого за даденост… е, нещата бавно и постепенно се сгромолясват. Дори и когато са породени единствено от желание за комфорт и леко, котешко любопитство.

Обичам да си заминавам от партитата, докато все още се забавлявам.

А вие трите там по-тихо, пречите ми да спя.

Photo source: http://zwartwitfotografie.com

Колко си лоша!


Photo: http://urbanshadow.net

Специално за Nostromo, както и за Милена.  Не знам дали е Буковски, не знам дали е в стила на предходното, но все пак се надявам да му се насладите.

Мрачната утрин се стопи в прегръдките на ласкавото майско слънце в центъра на Пещера. А на мен ми бе вече време за обяд. Тъй като ми предстоеше още доста път, реших да поспестя някой и друг лев от обяда в заведение. Затова се отправих към близката Billa да се снабдя с продукти за сандвичи.

Позиционирах се на пейка в градската градина, свалих раницата си и се заех с импровизираната кулинария в градски условия.

И тогава го видях да се приближава към мен.

Не твърде млад, но и не твърде стар.

С оредяваща по темето коса.

Мазна усмивка на бивш коцкар.

Ако израженията бяха думи, неговото щеше да крещи „Ой, котьо!”

Подмята шапката си и идва насам.

Въздъхвам с раздразнение.

Понякога си мисля, че даже и на петдесет да стана, ще ми се лепят подобни индивиди.

Моля се лицемерно на всички богове да ме подмине.

Явно са решили да не се хабят с неверница като мен.

Той: (угоднически) Здравейте.

Аз: (с изражение на полуумряла котка) Здравейте.

Продължавам да си правя сандвичите.

Както и да се правя, че него го няма.

Той не се отказва така лесно.

Той: Искам да ви задам един въпрос.

Аз: Да?

Той: Чакате ли някого?

Аз: Не, защо?

Той: Ами… защото аз случайно тука чакам една жена от Харманли… дето много прилича на вас.

Аз: Аха.

Той: Та… като ви видях да седите тука… ама вие вече ми отговорихте на въпроса.

Аз: Да, явно.

Ползвам къси реплики, с надеждата „принцът” да схване идеята.

Той обаче тъпо и упорито напредва с рогцата.

Той: А ти от къде си?

Ох, как обичам когато някой с когото току-що съм се запознала да премине рязко от „вие” на „ти”.

Решавам да се измъкна с псевдофилософски мистицизъм.

Аз: Отвсякъде и никъде.

Той: (с внезапно прозрение) Ооо… Значи скиташ?

Аз: Да, сигурно.

Той: Леле…

Обичам многословните мъже.

Той: (продължава с мазна усмивка) Това е много смело решение за само момиче… и много предизвикателно.
Тя: Чак пък предизвикателно.

Той: Е, сама жена на пътя… пък ти си много привлекателна жена. При кого си тук?

Да, само това липсваше, да давам отчет на всеки доближил ме бивш регионален плейбой.

Продължавам да излъчвам с всяка фибра на аурата си (така ли му викат?) мирово безразличие към света и в частност към него.

Аз: При никого.

Той: Е, айде сега, все при някого си дошла. Нали знаеш… Пещера е малък град… Нещата бързо се разбират… и едно смело, привлекателно момиче бързо става обект на интерес.

Благодаря ви, благородни господине, задето ме светнахте за народопсихологията на малкия град.

Хайде сега, ако обичате, да вземете да се оттеглите?

Аз: При никого не идвам и при никого не отивам. Мислете си каквото искате.

Той: Ама нямаш ли къде да останеш?

Аз: Не ме мислете. Вие нямахте ли някаква среща?

Опитвам се да го отклоня любезно.

Не схваща намека.

Той: Ми, ние нямахме точно среща, ами се бяхме разбрали днес да се чакаме евентуално тука…

Ох, поне да можеше да лъжеш като хората.

Шивашки цех мога да си открия от белите ти конци.

Аз: (твърдо) Ами звъннете й по телефона, де.

Той: Ми аз й нямам телефона.

Аз: Е как имате среща като не й знаете телефона?

Той: (гледа си в краката, подритва някакво камъче) Ми ние се запознахме в оня сайт… гепиме… ама нямахме твърда уговорка… просто си бяхме говорили нещо за тая седмица… ама тя се покри…

Решавам да пасувам и обръщам внимание изцяло на сандвичите си.

От нерви и нетърпение да се освободя от присъствието му, изпускам парче чушка върху дънките си.

Съскам тихо, под нос.

Аз: Е, значи определено не съм аз. Нямам регистрация в такива сайтове. Нищо, че приличам на нея.

Последната ми реплика е пропита от сарказъм.

Той обаче се измъква от мазните му пипала и продължава да се прави на ударен.

Той: Ми, не знам, аз съм й виждал само голи снимки. Тъй де, без лице.

Да, и реши, че прилича на мен.

Умник.

Внезапно много интимни си станахме.

Вече даже си ме представя без дрехи.

Трябваше ли да се възбудя от това?

Той: И понеже те видях тука да си седиш сама, си помислих… да не би тя да е решила да дойде… че имахме уговорка принципно за днеска… пък да ми е загубила номера… да се чуди какво да прави.

Просто се чудя с какъв процент мозъчни увреждания трябва да си, че да се дигнеш от Харманли, за да се изчукаш с някой от Пещера и баш в последния момент да се сетиш, че му нямаш номера.

Мистериите на вселената.

Той: Ама аз да не ти досаждам.

Аз: (откровено) Да.

А той продължава все едно нищо не съм му казала.

Очарователно.

Покрай нас минава сватбена процесия.

Клаксони и балони.

Той въздъхва.

Явно е решил да смени тактиката и да го подкара романтично и житейско-страдалчески.

Той: Ех, женят се хората.

Аз: Аха, щом ги влече.

Той: (като един истински поет) Мда… а като свърши любовта, остава само уважението.

Не думай.

Той: (продължава) … а като свърши уважението… нищо не остава.

Иде ми да си прережа вените от отчаяние по този повод.

Вместо това отпивам от сока си и се правя, че не разбирам.

Той: Ей затова… шестнайсет години бяхме женени… и си би чуковете в Германия. Пък аз си седя тук, ровя се по разни сайтове… и се надявам на чудеса.

Ох, милото ми то!

Дай мама да те гушне и да те утеши, горкичкия.

Една свирка, за да ти олекне? Дървена или глинена?

Безчувствена към личната му драма, продължавам да гледам настрани.

Все едно не говори на мен.

И този път не се отказва.

Той: Аз май наистина ти досаждам.

Не му отговарям, така или иначе каквото и да кажа, няма значение.

Той: И накъде си се понесла след това?

Аз: Сигурно към Пазарджик, не съм решила още.

Той: Е значи все пак отиваш при някого.

Аз: Не.

Той: Добре де, къде ще спиш? Нямаш ли къде да останеш?

Аз: Вие мен не ме мислете, има достатъчно влакове и автобуси.

Той: Ама няма… (изрежда ми кога е последния транспорт, който може да ме изведе извън града)

Аз: Не съм вчерашна, ще се оправя.

Той минава към друга тактика и сменя ролята.

Този път се прави на загрижен баща спрямо една бедна, бездомна спътничка.

Той: Ами виж сега, ако нямаш къде да спиш, заповядай в нас.

Още не е довършил репликата когато включвам оксижена и го отрязвам с рязък бял пламък.

Аз: Не, благодаря!

Той: Еее, стига де, аз само искам да ти помогна.

Аз: Кой ти каза, че имам нужда от помощ?

Той: Е, нямаш къде да спиш.

Аз: Хотели колкото искаш.

Той: Е в Пещера няма много хотели. Пък и само такова хубаво момиче в хотел…

Ще се разплача от умиление.

Колко добри хора имало по пътищата на милата родина.

Той: Ти какво си мислиш, че ще ти направя нещо ли? Не, и с пръст няма да те бутна.

Почти ти повярвах.

Той: Ама как бе, аз мога да съм ти баща! Имам две дъщери на по 16 и 17 години…

Аз: Все едно, много благодаря, обаче отговорът ми е не!

Той: Е, защо си такава лоша, аз само… да помогна… нали ти казах, две дъщери имам… дето аз сам се грижа за тях! Оная, дето трябва да се грижи за тях си вее гъза по чужбина.

Все си мислех, че грижите за децата се падат и на двете страни.

Ама аз съм само някаква наивница, която няма къде да спи, нали се сещате.

Той: Виж, аз работя в Биовет…

Аз: (рязко и вече даваща признаци на изнервеност) Наистина не ме интересува.

Той: Бе аз само да ти кажа, да ми е чиста съвестта. Довечера излизам от смяна някъде към десет. Ако случайно наистина няма къде да останеш… чакай ме ето на тази улица.

Аз: Със сигурност няма да те чакам, така че не се хаби.

Определено вече и него го избиват нервите.

Сексуалната му неудовлетвореност започва да кипи под всички тъпи социални клишета.

Тонът му става рязък и злобен.

Той: Аз само искам да помогна, ама щом нямаш желание – хубаво! То на сила на човек не може да се помогне.

Аз: Именно!

Той: Да, а аз имах само най-добри намерения. Ама щом не искаш, няма да те карам насила… Ама все пак ако си промениш решението…

Аз: Няма!

Той: Хубаво!

И се оттегли с бойна, бясна крачка.

Отдъхнах си с облекчение.

Това бяха най-дългите двайсет минути от живота ми.

Прибрах в раницата си огромните градинарски ножици, с които току-що собственоръчно бях подкастрила крилата на безкористния хуманизъм.

Амин.

Ситуации: Сексуално-лирическо срутване


I

Слънчев ден.

Птичките пеят, пчеличките се гонят, цветенцата цъфтят, индивидите от женски и мъжки пол се гледат стръвно. Потъркват се един в друг в градския транспорт, под претекст, че няма място. Момичетата усещат нечии нахални ръце под полата си. Звънък шамар от нежни пръсти и дежурното „Простак!”. Щастлива усмивка на идиот по лицето на натрапника.

Напрежението от потиснати и напиращи желания жужи във въздуха, подобно на рояка от близкия кошер.

Две млади същества се подчиняват на разбеснелите се хормони в малка стая в Студентски град. Ала независимо от разцъфтялата, разгонена природа, подтикваща ги с всеки елемент към съвокупление, нещата не вървят по план. Той пипа неопитно, хили се несигурно. Тя го гледа отегчено, рисува с очи по тавана, и от време на време го драска по раменете, колкото да имитира някакво действие.

Тя: Хайде де, няма ли най-сетне да свършваш? Краката ме заболяха.

Той: Ееее… ма много си студена…

Тя: Като няма кой да ме разгорещи.

Той: (изправя се) Ми то така няма смисъл, по-добре нищо да не правим.

Тя: (изляга се настрани и се завива с тънкия бял чаршаф) Хубаво.

Щом не последва никаква реакция, разочарования момък се отправя към банята. Няколко минути по-късно полудрямката на девойката е прекъсната от невинния въпрос, отправен от другата стая.

Той: Какво да го правя кондома?

Тя: (изправя се, поклаща леко голите си гърди) Как какво да го правиш?

Той: В тоалетната ли да го хвърля?

Тя скача, увива се с чаршафа и с бойна крачка се отправя към банята. Лицето й е почервеняло, тялото – внезапно изпълнено с липсващата по-рано страст.

Тя: Ти нормален ли си бе? Как така ще хвърляш презерватив в тоалетната, акъл имаш ли?

Той: Ама… къде тогава?

Тя се плесва по челото, сграбчва ненужното парче латекс от ръката му и го мята в кошчето. После се връща в стаята си, награбва дрехите му на неспретната купчина. Отваря вратата и ги захвърля навън. Той стои и гледа със зяпнала уста.

Тя: Какво ме гледаш?! Вън!

Той: Ама… какво…

Тя: Ти освен друго явно си и глух? Вън!

Нахвърля се върху него и го изтиква към вратата, ползвайки старателно изострените си нокти. Взаимни псувни и викове. Рицарят на кондома е изхвърлен позорно до дрехите и бельото си пред вратата. Две минаващи девойки с лекции и папки под мишниците се подхилкват и го подминават.

Още крясъци през вратата.

Никакъв отговор.

No love, no sex, no respect.

Отвън жегата го удря.

II

Мръсна хотелска стая в центъра на града.

Петминутна страст, ознаменувана от преждевременна еякулация върху чифт напрегнати цици.

Въздишка, подобна тази, която се отронва от гърдите на работник след тежък полски труд.

Той: Аз… съжалявам.

Тя: (кимва разбиращо) Няма проблем, след малко ще е по-добре.

Той се изправя от леглото, сяда върху изтърбушения фотьойл и си пали цигара. Всичко в него е унило и сбръчкано от разочарование. Тя обува бельото си и изчиства лепкавата течност от настръхналата си кожа с мокри кърпички. Той пуши и зяпа през прозореца, като имитира мисловен процес.

Той: Спи ми се.

Тя: Хайде сега, спяло му се, преди малко хич не ти се спеше. Пък и ми дължиш услуга, сещаш се.

Посяга към дрехите си, за да отиде до банята. Внезапно той я прорязва с една единствена реплика.

Той: Искам да си ходя.

Тя: (извръща се с възмутено изражение) Моля?!

Той: Ми не мога повече. Имам емоционален проблем.

Тя: Значи сега не можеш, а? А преди малко кой настояваше да ходим на хотел! Това ли беше всичко? Това ли е най-доброто на което си способен, а?

Той: Ама извинявай, какво да направя. Казах ти, имам емо…

Тя: Въобще не ме интересува зарязало ли те е гаджето, страдаш ли по жена си! Това си е твой проблем! Жалък…

Тя изскача навън в коридора, боса, бясна и незадоволена. Пред банята се блъска с друг обитател на дупката – някакъв едър тип с прошарена, рошава брада и провиснали дрехи. Усмихва й се, казва й нещо на френски. Изпитва силното желание да си го изкара върху него … дори и хрумват един два порно варианта.

Накрая махва с ръка и предпочита да се измие.

Плюе в мивката, сграбчила я с две ръце и поглежда към зацапаното огледало.

Блудкаво отвращение и омерзение.

Връща се в стаята, той я засипва с още помиярски реплики.

Нека не се обясняваме.

Ключът под вратата и кой от къде е.

Никога не се обаждай повече.

Омерзение и грандиозен провал по всички показатели.

III

– Какво желаеш? – пита го тя с мила усмивка, настанена на колене върху леглото. Роклята й е рацъфнала около нея като камбанка. Бюстът й прилича на едва загатнат цитат под деколтето. Той не я поглежда, взира се в краката си с тъпо отчаяние. Тя се чуди какво става.

Той: Не знам.

Тя: Е как така не знаеш, всеки нещо го възбужда, всеки нещо го подлудява. ТЕБЕ какво те подлудява. Трябва да знам.

Той: Наистина не знам.

Тя: Объркваш ме.

Той: Аз съм си сбъркан.

И с това се приключва въпроса. Всякакви опити да пробуди поне искрица интерес и тръпка се издънват като в черна бездна. Също като да крещищ на някой от другата страна на пропастта и да очакваш да те чуе.

Гледа като изгубено момче и въздиша депресирано.

Тя маха с ръка отегчено, не й прави впечатление.

Нито е първия, нито последния, който минава през живота с класическите шаблони „сбъркан съм” и „сърцето ми е разбито и не мога повече да обичам”.

Вместо това се отдава на критика.

Стаята й, роклята й, начина по който носи косата си.

Всичко това бива подложено на дисекция.

Най-накрая си поисква чукане.

Не.

Тъпо, безразлично ебане без лубрикант, без смазка, без вазелин. Така, помежду другото. Без любовна игра.

Каква любовна игра, като любов няма?

Искрата е умряла.

Тя: (дърпа се) Няма да стане така.

Той: Хубаво. Аз си отивам.

И наистина го прави.

Тя си сипва огромна чаша с водка и дълго пуши до прозореца, докато слуша звука от двигателя му.

Нищо не е останало.

Само разни далечни двойки, които се срещат, сблъскват се и се отблъскват като шизофренични атоми. Всеки – затворник на своята вселена, обсебен от своите си драми, травми, въздигащ ги в култ.

А ебането е просто начин да увеличат стените на личната си капсула.

Без любовна игра, моля, без възбуда.

IV

Той я посреща на гарата, кисел и раздразнителен като ранно ноемврийско утро. Бяха се виждали веднъж, от тогава комуникацията помежду им течеше в скрити и не толкова скрити еротични послания. Щяха да празнуват заедно студентския празник… и много повече.

По някаква причина обаче в днешния ден се държи като жена. Капризна и изнервена жена в цикъл. Псува без причина, движенията му са резки и груби, сарказмът му на моменти преминава в чиста злоба. Първоначално поема сака й, после й го връща.

Той: Я си го носи сама! Да не съм ти виновен аз, че си донесла толкова багаж. Ми сама си го мъкни.

Тя: (свива рамене) Да съм те карала да ми носиш чантата?

Той: Ма аз съм кавалер.

Засмива се. Продължават през центъра на града, а той не спира да мърмори като обрана попадия и да обяснава как го занимават с излишни глупости. Той е прекалено интелигентен за допълнителни курсове и каквито и да е други. Тя го пита какво точно включва работата му.

Той: Какво да ти обяснявам на тебе, ще схванеш ли нещо?

Тя: Може да опитам.

Той: Прекалено си тъпа и проста.

Тя се смее в лицето му. Колкото повече му се смее, толкова повече се опитва да я обиди. Тя го зяпа със стоическо безразличие и се прозява демонстративно.

Тя: Е, да, тъпа съм, признавам си го. Не може всички да са умни като теб.

Той: Ми много ясно, много съм повече от тебе.

Сядат в кафене. Тя си поръчва ром с горещ шоколад.

Той: Какво ли да очаквам от теб, естествено, че ще си поръчаш нещо извратено.

Тя: Безалкохолните типове да мълчат.

Той: Ех, майна, как си се кефя бе, майна, колко съм груб.

Разделят се малко по-късно. Тя има приятели в града и ще ги види. Вечерта се уговарят да й звънне, за да се намерят. Не изгаря от особено желание да празнува с него, но пък й е любопитно да наблюдава мъжки цикъл.

– Аре… ма тя гарата е в другата посока, ма. Их, че си неориентирана.

Вечерта той не се обажда. Тя му звъни, а той не си вдига телефона. С всяко позвъняване в ухото си се молеше да не дочуе мазния му глас.

Почти въздъхна с облекчение.

Приятелката й бе бясна.

Изкара празника заедно с нея и компанията й.

Доста по-добре, отколкото евентуално би го изкарала с него, дори с включен стриптийз и белезници.

Няколко седмици по-късно й се включи в чата, за да й обясни как точно в онзи ден мрежата на Глобул била паднала и той не могъл да се свърже с нея. Иначе искал да си я води у тях.

Тя: Е нали бях тъпа и проста, какво стана изведнъж?

Той: Ама аз кога съм ти ги казвал тези неща?

Тя вдига вежди и спира да му отговаря.

Няма нищо по-отблъскващо от женско поведение у мъж.

А понякога провалът крие в себе си победа.

Блажената троица


 

    По действителен случай 

 Той: Много съм перверзен, да знаеш.

Тя: Не думай.

Той: Имам такива фантазии, че … чак ме е страх да не се отвратиш от мен, ако ти ги разкажа.

Тя: Е, пробвай ме, при последния профилактичен преглед кардиологът ми каза, че съм имала здраво сърце.

Той: Да де, но пак… чувствам се малко некомфортно.

Тя: Хайде, без преструвки, голямо момиче съм. Плюй камъчето.

Той: Ами… добре… Много искам да го направим с приятелката ти.

Тя: (избухва в истеричен смях) И? Друго?

Той: Че това не ти ли е достатъчно?

Тя: Че за това си фантазира всеки втори мъж. Ти на колко си, на петнайсет?

Той: Леле, каква гад си. Аз тука ти разкривам душата и светлите си чувства, пък ти се смееш.

Тя: За твое сведение, дарлинг, повече ще се впечатля, ако срещна мъж, който твърди, че не се кефи на лесбийки.

Той: Ама кой ти говори за лесбийки? Просто ви искам и двете. Пък вие… ъъъ… не е нужно да правите кой знае какво една с друга, може само да се поцелувате.

Тя: Нещо се нагърбваш с по-голям товар отколкото можеш да носиш.

Той: Какво искаш да кажеш?

Тя: Че дори с една жена не можеш да се справиш. Камо ли с две.

Той: Я пак?!

Тя: За качествена тройка трябва да си инжектиран с двойна доза анасон или други симпатични симуланти. За да можеш да им угодиш и на двете. Или трябва да си падат една по друга, та дори и да излезеш извън игра да могат да продължат да се забавляват заедно.

Той: Че нали целта е на мен да ми е забавно?

Тя: Ти изобщо знаеш ли що за звяр е недовършената жена?

Той: Е, колко да е страшна, ще се цупи няколко дни и ще й мине.

Тя: Ох, ама ти сериозно ли? Слушай сега внимателно, да ме запомниш с добро. Ако предпочетеш едната пред другата, задължително ще ти се обиди. Ще поиска да ти го върне с лихвите. А представи си какво те чака, ако обидиш и двете? Няма нищо по-страшно от две съюзени змии.

Той: /махва пренебрежително с ръка/ Мисля, че преувеличаваш. Знаеш ли какво? Мисля, че те е шубе да викнеш Лея, защото като се съблечете една до друга ще видя колко по-секси е от тебе.

Тя: Ха, ами щом така ти харесва да мислиш.

Той: Въобще не си толкова отворена, ами само се правиш.

Тя: (с хитра усмивка) Щом така вярваш, сигурно истината е точно такава. Само внимавай да не попаднеш на истински отворени. Тогава жална ти майка, бейби.

Той: Ти мене не ме мисли. Хайде, чао, аз ще си ходя. Може да ти звънна някой път, ако много закъсам.

Тя: (иронично) Може и да те приема, ако някоя вечер съм твърде отегчена.

Два дни по-късно две руси близначки се спогледаха и по телепатичен път обмениха сходната идея, докато току-що изпразнилия се младеж си почиваше край тях. Изъскаха тихо, кимнаха с глави една срещу друга и се пресегнаха към шкафа с „помощните” си материали.

Вик на отчаяние и дълбока болка от разкъсани задни части изкъртиха звездите по нощното небе.

Комуникационен fail


Тя марширува напред-назад през автобусната спирка и подръпва леко слушалките, спускащи се от ушите й като извънземни антени. Потропва нетърпеливо с крак, докато чака автобуса, който така и не идва. Поема си дълбоко дъх, а пръстите й механично закопчват отпуснатото копче на раираната й, лятна риза.

Това действие автоматично привлича вниманието на върлинестото момче с пиърсинг на устата.

Приближава се и я побутва по рамото.

Тя с досада сваля слушалките си и се усмихва служебно, усмивка, сякаш, лепната за устните й с евтино тиксо.

Той: Извинявай, колко е часа?

Тя: Десет и половина.

Понечва отново да заглуши слуха си със Стар FM, но той е по-бърз и изстрелва репликата, която дълго се въртяла между устните му, тръпнеща от желание да бъде изплюта.

Той: Може ли да се запознаем?

Тя: И защо да се запознаваме?

Той: Ми… де да знам… изглеждаш ми готино момиче… та за това…

Тя мисли няколко минути… или имитира мисловен процес. В крайна сметка свива рамене и приема с равнодушие новото си познанство. Разменят си имената и любезни реплики. Живеят в един квартал. Тя е нова там, сменила е квартирата преди седмици. Той й предлага да пият по нещо. Тя отклонява поканата под претекст, че на следващия ден е рано на работа.

Автобусът пристига. Момчета наоколо си приказват за фейсбук.

Той: /с надежда/ А ти имаш ли фейсбук?

Тя: /с досада/ Че кой ли няма?

Той: Хайде да ми го дадеш?

Същото отегчение. Размяна на телефони, линкове и обичайните реплики.

Той: Аз много искам да уча компютри.

Тя: Информатика, искаш да кажеш? Или компютърни системи и технологии?

Той: Ми де да знам, нещо с компютри. Влекат ме.

Тя: Ама разбираш ли нещо?

Той: Не.

Тя: Е, какво чакаш? Почвай да се учиш.

Той млъква смутено. Няколко минути тишина, която всеки се чуди как да запълни. Накрая той изстрелва няколко спасителни реплики за детството си, като минават покрай бивш негов адрес. Усмихва се някак невинно. На нея все още й е пълен хикс какво иска този непознат. Но така или иначе… един социален контакт повече или по-малко… какво пък толкова?

Винаги може да го отреже, ако си позволи повече.

Добра е в това.

Разделят се с обещание, че ще се видят отново.

Някога.

Facebook status: обвързан.

Тя си отдъхва с облекчение.

***

На няколко пъти отлагат срещата си. Той се обажда късно, почти в полунощ, едва сега е свършил работа и се прибира към дома си.

Тя: По това време няма нищо отворено наблизо, после трябва да се прибираме с такси. Да отложим?

Той: Не бе, аре да вземем малко бири и в нас?

Тя: /бясно/ Ти луд ли си?

Той: Ма защо бе?

Тя: Не те познавам още чак толкова добре.

Той: /объркано/ Ама аз нищо лошо няма да ти направя.

Мда, знаем ги тия. Съблечи се, нищо няма да ти направя. Той звучи, сякаш си вярва. Пък може и наистина да си вярва.

Тя твърдо и категорично разрязва напъпилите му надежди и отново отменя срещата.

***

Най-сетне се уговарят твърдо.

Тя не е на кеф, но пък една разходка ще й дойде добре.

Виждат се, поздравяват се и отново започва мъчителното търсене на общи теми. Тя му разказва за работата си. Той половин час не може да вдене с какво точно се занимава. Тя не се сърди, свикнала е. И тогава той вади скрития коз от ръкава си.

Той: Ти… имаш ли си приятел?

Тя: Не, нямам.

Ще й се да му каже, че си има по един приятел за всякакви нужди, но не й се иска да става вулгарна.

Той: Ми, и аз си нямам приятелка.

Тя осъзнава, че звучи глупаво, но въпросът е вече е изстрелян от разтворените й устни.

Тя: Ама нали във фейсбук пише, че си обвързан?

Браво, маце, това беше невероятно интелигентно умозаключение.

Той: А, това ли? Ми, сигурно съм забравил да го махна, като съм се разделил с бившата си. Ами, какво ще кажеш ние двамата да се пробваме?

Тя: Моля?

Туш. Подобно предложение не е получавала от пети клас насам. Той седи, хили се и изглежда, сякаш мисли, че това е най-нормалното нещо на света. Иде й се да го удари и да го попита „Ти на колко си, на дванайсет?”

Тя: Ами… не, прощавай, обаче не искам. Не ми е до това сега.

Той: Моля те, нека просто опитаме?

Тя: Казвам ти, че не искам.

Той: Не можеш да знаеш, докато не опиташ.

Тя: Знам, че не можеш просто така да ми го изтърсиш.

Той: А как?

Туш.

Тя: Съжалявам, обаче ако за това си ме поканил, сбъркал си вратата.

Той: Е тогава за какво прие да излезем?

Тя: Мислех, че просто търсиш приятелство.

Отново осъзна каква глупост е казала.

Той: Е защо не искаш да опитаме? Да не би да си имала лоша връзка?

Хайде, пак обичайните клишета. Ама някой наранил ли те е? Ама да не си травмирана? Не бой се, аз съм принца на белия кон и идвам по доставка.

Тя: Не, просто сега не ми се занимава с мъже, толкова ли е трудно да го схванеш?

Той: Аз съм много обичлив… и много верен.

Тя: Аз не ти гарантирам, че ще ти бъда вярна, камо ли пък, че няма да те нараня.

Той преглъща и гледа умно.

Тя понечва да стане.

Тя: Виж какво, явно сме тук с различна цел. Ако искаш, ей-сега си тръгваме и повече няма да се виждаме.

Той: /опулва се/ Ама никога ли?

Този е невероятен. Тя не знае какво да каже, затова стреля на посоки.

Тя: Ами, щом очакваш от мен да ти стана гадже, а аз не искам? Какво правим? Надали ще се задоволиш само с приятелство.

Той: Приятелство… Ми, добре звучи. Може. Пък с времето…

Тя: Не възлагай големи надежди.

Няколко минути се чудят на каква безопасна тема да се хвърлят.

Накрая се отправят към водите на седмото изкуство.

Той: Гледала си го този филм Здрач?

Тя: Ох, да бе, едвам го изтраях, рядко глупав филм.

Той: /шокиран/ … ама… не го ли харесваш?

Тя: /объркано/ Ами, не, това си е истинска гавра с качествения филм за вампири… въобще с качествените филми. Актьорите са супер зле, сюжетът е… Абе, не ме кефи, като цяло. Какво, ти да не го харесваш?

Той: Ами… да… това ми е любимия филм.

Тя: Моля?! Как е… възможно?!

Умът й не може да възприеме подобна аномалия. Хайде, ако пред нея стоеше заблеяно девойче с понижени комуникативни умения или объркана пуберка дори нямаше да й направи впечатление. Ала… мъж? Дори и такъв, който след пет минутен разговор те пита „Искаш ли да ходим?” Почти чува ехидния глас на най-близката си приятелка. „Тоя е неосъзната жена!”

Той: Ами този филм направо ме разби. Страшен е, аз не очаквах да е толкова добър. Хем имаше действие, хем беше много романтичен.

Не че е сноб, който изисква всички около него да гледат единствено високоинтелигентни, европейски артЪ филмови продукции, ала това…

Той: Значи ти въобще не го харесваш?

Тя: /клати глава/ Не.

Мълчание. Още изнасилен разговор. Разхождат се из квартала и се мъчат какво още да измислят. Никой не си признава, че срещата е пълна пародия и че трябва да си спестят мъките. Накрая се насочват към някакво заведение с надеждата алкохола да окрили посоката на разговора.

Точно тогава момъкът получава гневно обаждане от своя роднина, на която е обещал да иде на гости.

„Ааааа, то момичето може да почака, идвай, идвай.”

Докато го изпраща до спирката, той й разказва случка с въпросната му роднина, която я хвърля в лека форма на ужас. Той я намира за забавна.

Разни хора – разни идеали.

Когато автобусът му пристига той настоява да я гушне.

„Опре ли работата до гушкане, всичко е ясно.”

Когато автобусът му отминава в гърдите й се ражда същата въздишка на облекчение.
***

Принципно не прави така.

Като реже някой или повече не иска да го вижда се среща с него и го гледа право в очите.

Но за този младеж няма нерви.

Когато телефонът й звънне и види на дисплея неговото име внезапно става приятно разсеяна и се преструва, че не го е забелязала.

Или ако случайно му вдигне (често по време на работа) с бълбукащ от нерви тон му обяснява, че е заета, да не я безпокои.

Никога няма време за него.

Понякога е толкова груба, че се чуди как не е пожелал още добро здраве на цялата й рода.

Не се отказва.

Продължава да я търси, пише й.

Фейсбук, скайп, смс-и, телефони, обсажда я по всевъзможни начини.

Накрая й пише съобщение, че му е тъпо да я тормози и че ако не иска повече да се виждат, нека просто му го каже.

Тя най-сетне изплюва камъчето.

Глупаво е да го прави от разстояние.

Не е красиво, не говори добре за нея.

Но поне вече е приключило.

Или само така си мисли.

След като е резнала връзката с ножичка, получава ново съобщение. „Скоро заминавам, вероятно за дълго време, и няма да се виждаме повече. Моля те, дай ми възможност да се видим поне още един път преди това, обещавам ти, че ще се постарая да ти е забавно.”

Извъртява очи, докато му написа кратичко и просто „Не означава „не”.

След което го изтрива от всички комуникационни носители.

Той се опитва да се свърже с нея още няколко пъти.

Явно липсата на отговор най-накрая го кара да се осъзнае.

Провал и от двете страни на веригата.

***

А нейде в другия край на галактиката един мъж горко ронеше сълзи върху клавиатурата си.

Едно момиче пък мигаше на парцали срещу монитора си, като не можеше да разбере какво по дяволите се случва.

Just_A_Dreamer: Ти жестоко ме нарани.

Hell_of_a_Temper: Моля?

Just_A_Dreamer: Не, не, въобще не ми се оправдавай! Омръзна ми и повече няма да търпя пренебрежителното ти отношение закъсня.

Hell_of_a_Temper: Ама чакай малко…

Just_A_Dreamer: Какво да те чакам?! Аз съм ужасно чувствителен… и много раним… нищо, че се прикривам под броня от безчувственост. А тази броня е крехка. И ти току-що я разби, като не ми пожела „Добър ден.”

Hell_of_a_Temper: Човече, ти в ред ли си?!

Just_A_Dreamer: Остави ме на мира! Не си желана повече, разбра ли? И ако пак се опиташ да говориш с мен, ще ти направя такива ужасни неща, че вуду магията ще ти се стори като детска игра.

Hell_of_a_Temper: Ми, хубаво.

1 недоставено съобщение.

Потребителят не може да бъде добавен поради настройките на своята неприкосновеност.

Той се задави от хълцане.

Тя се засмя и излезе от мрежата.

Плаж


Старецът седеше вече близо час върху влажния, почти черен пясък и наблюдаваше анемичните вълни, лигавещи брега с мръсната си пяна. Вятърът палуваше с нея, както и с мърлявите остатъци от водорасли, носещи се по водата, акостиращи на пясъка. Небето се бе задръстило от гранитния облаци. Единствено от време на време го прорязваше едва забележимо някоя далечна светкавица. Първите капки от предстоящия порой погалиха червендалестата буза, осеяна от браздите и ивиците на годините. Той дори не трепна.

Взираше се в нещо отвъд хоризонта и не отлепяше взора си от него, сляп и глух за прииждащата буря.

Същото определено не можеше да се каже за сновящата девойка зад него. Вече половин час го врънкаше да си тръгват, но той се отнасяше към натрапчивите й молби като към бръмченето на досадно насекомо.

Момичето, което нямаше повече от шестнайсет, издърпа качулката на дъждобрана си и потри вкочанените си пръсти.

–       Дядо, хайде де, какво толкова още кесим на тоя гнусен плаж? Затова ли бихме целия този път? За медитация точно в най-големия вятър? Хайде, моля те.

Той й направи знак да мълчи.

Тя не го послуша и продължи с безкрайния си монолог. Разтърка ръцете си върху дънките и заподскача демонстративно.

–       Поне да знам за какво мръзна? На един планински поход да бяхме отишли, а то какво? Висим и зяпаме тъпото море. Егати баналната картинка.

Дядото се подсмихна под мустак.

–       Малка си още, тепърва има да се учиш да си говориш с природата.

–       Може би. Обаче в момента основно говори инстинкта ми за оцеляване. И той направо крещи: студено ми е и съм гладна.

–       Потърпи, искам още малко да се насладя…

–       Да се насладиш? На какво? Страшна слънчева баня си си спретнал, нямам думи. – не спря да го атакува със саркастични коментари тийнейджърката. – Да ти дам малко лосион, знаеш ли колко зле се изгаря от облаци?

–       Ела насам, седни до мен. Може да чуеш някоя интересна история от вълните.

–       Дядо, ако хвана пневмония, да знаеш, че е по твоя вина! – тя нацупи демонстративно устни. – И пак ти казвам, морето не ми е страст. На мен ми дай планински върхове и гора. Цял необятен свят! А какво му гледаме на тъпото море? Равно, скучно, накъдето и да погледнеш – все вода.

–       Огледалото също е само едно стъкло. Но пък какъв необятен свят се крие от другата страна.

–       Стана тя каквато стана, аз пуша, тебе те хваща.

Той се засмя по бащински и с властен жест я привика към себе си. Колкото и да негодуваше, накрая все пак склони и се настани на малката, пясъчна дюна. Не скри дискомфорта си от мокрия „шезлонг”. Старецът обаче все така стоически приемаше мрънкането й.

Когато на Джейн й се изчерпаха репликите и въображението й се изтощи, най-сетне замлъкна и по примера на дядо си, впери поглед в мътната вода. Не успя да намери скрития смисъл в медитацията му. Затова го погледна прямо и попита, този път без следа от ирония:

–       Добре де, от всички плажове, покрай които минахме, защо точно тук? И защо точно есента? Наистина не разбирам.

–       Носи ми много спомени. Нещо като годишнина. – той сведе черните си очи към напуканите си ръце.

–       Аха, и какво, майка ти те е водила тук като дете и сега те тресе сантимента, а? – Посиняващите й, тънки устни се изкривиха отново в обичайната си, насмешлива усмивка.

–       Не улучи, многознайке. Не съм виждал морето докато не станах на трийсет и пет.

–       Ха, и за това ли сега си като отвързан? Идваш да го видиш всеки път като можеш? Ех, деденце…

–       Казвах й аз на майка ти, че трябва да ти се клъцне това змийско езиче. Не спираш да бърбориш. Хайде, остави ме да ти разкажа историята.

–       Хаха, извинявай, ама от тия поучителни притчи ме избива…

–       Не си изпреварвай късмета, госпожице.

–       И какво? Разказвай, слушам те внимателно.

–       За първи път дойдох на почивка и видях морето именно тук. Не забравяш този момент. Все едно светът ти се разцепва на две и осъзнаваш колко малко си живял. Отново си като малко дете. Тепърва откриваш чудесата около теб. И в такова опиянено състояние ме срещна една русалка.

–       Дядо! – Джейн наруши обещанието си и го прекъсна с възмутен вик. – Ти на колко си мислиш, че съм? На пет, че да си разказваме приказки? Или да ми четеш фентъзи романчета? Е, не ходя права под масата, можеш да ми спестиш ефвемизмите. Русалка, как пък не!

–       Ех, разваляш всякакви опити да вкарам поезия в тая банална житейска ситуация.

–       Нали знаеш, че имам две по литература? Поезията не я тача особено. `Що не ми го кажеш направо? Дошли сте с баба на море, били сте си омръзнали малко или много. Срещнал си някоя мадама, която ти е завъртяла главата. Лятна авантюрка, после идва края на отпуската и кой от къде е.

Старецът я зяпаше изненадано.

–       Подцених те, не подозирах, че си толкова наблюдателна.

–       Ма моля ти се, не е далеч от акъла. Такива неща се случват. Пък и коя съм аз, че да те съдя. Не ми говори като на дете!

–       Добре, принцесо. – Усмивката по лицето му внезапно придоби зловеща окраска. Тя изтръпна леко и се зави още по-плътно в дъждобрана си. – Щом искаш да знаеш жестоката истина, ще я научиш. С всичките й отвратителни подробности. Готова ли си?

–       Ами, да, нали ти казах. – Но колебанието видимо бе заразило самоуверения й тон.

–       Добре, дано знаеш в какво се забъркваш. – Бил завъртя едно камъче между пръстите си и думите се изляха от устата му. Сякаш цял живот бе чакал подходящия свидетел, пред когото да излее речта си.

–       Мериан беше сервитьорка в ресторанта, където се хранехме с баба ти. Личеше й отдалеч, че е мръсница. С тези лъскави като на палава катерица очи и начервени устни, нямаше как да мине за добро момиче. А какво тяло… феерия от плът и извивки… Както тя не можеше да прикрие истинската си природа, така и грозната й униформа само подчертаваше ония белоснежни гърди и безкрайни крака. А между краката нямаше и косъмче – нежно, меко, като влажна коприна.

Въпреки цялата си нахаканост и демонстрирано безразличие, Джейн усети, че се изчервява. Бе чувала далеч по-вулгарни приказки от връстниците си, обаче самият факт, че идваха от устата на дядо й правеше ситуацията … странна и смущаваща.

–       Кожата й беше опалена от слънцето и от това очите й грееха още по-ярко. Ходеше като същинска пантера, облизваща се сладко-сладко, докато дебнеше жертвите си. Не приличаше изобщо на тукашна. Повечето жени се чувстваха като плоски и недодялани селянки в сравнение с Мериан. Ако щеш ме намрази за тези думи, но лягах с отвращение и досада до баба ти, след като Мериан се потъркаше дори съвсем невинно в мен, докато ми отсервираше.

–       `Айде по същество? Тя изобщо пусна ли ти?

–       Знаех си аз, че няма да изтраеш. По кой знае каква причина, въртиопашката избра точно мен. В ония дни, Джейни… все едно не бях аз. Още малко оставаше да зарежа всичко, баба ти, баща ти, съвестта си, за да тръгна подире й.

Мериан не дружеше с останалите момичета от хотела, те я мразеха, тя ги презираше. Затова никой не знаеше къде ходи и какво прави. А тя често плуваше гола в залива, където обичах да се разхождам. Беше… наистина вълшебна гледка.

–       Виж ти – ухили се Джейн. – Дядо ми, плейбоя. Кой би помислил.

–       Ха, я не се присмивай на побелелите ми коси. Тя беше тази, която ме прелъсти. Най-банална филмова сцена. Русалката просто изскочи от водата, намигна ми и ме събори върху пясъка. Всякаква съпротива от моя страна липсваше. Както и думи. Почти не говорехме, не ни се губеше време за това.

–       Да, да, схващам картинката. – Внезапно идеята за дядо й между бедрата на някоя пищна „нимфа” предизвика остро гадене у крехкия й организъм.

–       В продължение на десет дни ме скъса от любов. Сега се чудя как не ми е докарала инфаркт… или счупен таз.

–       Пак ставаш обстоятелствен.

–       Баба ти нищо не заподозря, чиста душа беше тя и ме гледаше в очите като Бог. Нямаше по-адски ден в живота ми от момента, когато си тръгнахме. Все едно късаха парченца плът от мен. Като пораснеш… може би ще разбереш какво е това да си на кръстопът между съвестта, морала… и упадъчното желание.

Дори и любов не мога да го нарека, че да се оправдая по някакъв начин. Направо ще ти го кажа, моето момиче, мислех с долната глава и това за малко да ме затрие.

Джейн прехапа устни, за да не каже още нещо и му даде знак с глава да продължи.

–       Точно долната глава ме накара да я потърся отново. През една дъждовна есен, същата като тази. Не помня вече как излъгах баба ти. Ала тя не си и помисли да се усъмни в мен. Беше ми дала адреса си в града… ако някога случайно ми се прище да посетя отново морето.

–       И ти…

–       Вече се задушавах. Трябваше да я имам, пък макар и само веднъж.

–       Ха, дядо, хайде не на мене тия. Всеки така казва: само още една чашка, още една дозичка, още една цигарка. Не ми казвай, че наистина си го мислел.

–       Малка вещице, някой казвал ли ти е че е опасно да надничаш в чужди мисли? – В погледът му нямаше нищо от благия старец, който Джейн познаваше и от това ледения ужас, зараждащ се в дъното на стомаха й се засили.

–       И… намери ли я?

–       О, да. Исках да я изненадам. За първи път в живота си бях спонтанен… и това ми отвори очите. Вървях към дома й с цветя и подарък в ръка… каква глупава романтика… когато я видях зад ъгъла. Прибираше се, хванала под ръка двамина. Отново се облизваше като пантера, хилеше се като типичната кръчмарска повлекана. Пияна и заляна. Откачих, малката, меко казано откачих.

Никога не съм изпитвал такова грозно разочарование. И тъпа ярост.

–       След това… всичко си дойде по местата, а? – прошепна с надежда Джейн.

–       Ха… мислиш, че си голяма, ама явно още не си излязла от страната на приказките. В живота нищо не е същото след подобна случка.

–       Е, хайде сега, не преувеличавай. Мацето е било готино, поувлякъл си се, какво толкова…

–       Нищо не разбираш. Дано и никога не разбереш що за лудост е това. Щом успях поне малко да се овладея, събрах сили и позвъних на вратата й. Тя ме погледна с очаквателна усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойда. Предложих й да се разходим до брега, за една последна есенна почивка. Казаха й, че ще я заведа в хубав хотел, не в оная дупка, където се запознахме. Не й трябваше много, за да приеме, падаше си по всякакви удоволствия.

–       И…

–       И тя седеше до мен тук на този плаж, точно както ти сега. Носеше вълнена червена рокля и въпреки това постоянно ме питаше кога ще се настаним някъде. Умираше от студ… точно както ти сега. Аз не й отвръщах, само я гледах с възхищение… за последно. Изглеждаше почти невинна под лунната светлина, прорязваща облаците. На мен обаче ми бе ясно какво се криеше под тази бледа руменина. Какво правиш, когато имаш гангренясал крайник, Джейни?

–       Дядо…

–       Не, искам да ми отговориш. Хайде, покажи, че си голяма.

–       Ами… режеш го… – Съзнанието й отказваше да осъзнае това, което се опитваше да й каже.

–       Точно така, скъпа. Няма нищо по-сладко от целувката на жена, която знаеш, че ще удушиш след малко. Тази тръпка се оказа дори по-силна от секса. Тя лежеше напълно доверчива в ръцете ми, напълно уверена в силата си. Това я направи доста небрежна към здравето й. Как да подозира какво се крие в жалкия, сив плъх, който бе прелъстила през лятото? Никога не подценявай никой, който срещнеш, дете. – Пламъкът в очите му бе станал фанатичен. – Това може да ти е последната грешка. Това коства живота на русалката Мериан.

–       Ти…

–       Да. – Дори не понечи да се оправдае, да извини постъпката си, да се впусне в обяснения как е бил заслепен от страст и не е знаел какво върши. Старецът се наведе към примрялото от шок момиче и й прошепна в ухото. – Беше хваната неподготвена за пръв и последен път. Още помня изненадата в онези очи на кошута, тъпия ужас и бавното, постепенно осъзнаване, че си отива. Че не може дори да извика. Пръстите ми бяха като клещи около врата й. А звярът в мен ревеше… пуснат на свобода.

Джейн не реагираше – напълно смразена и неспособна да помръдне, да издаде дори звук. Бе забравила за бръснещия вятър, за мръсния плаж и влагата, за глада и жаждата си.

–       А морето погреба нашата малка тайна… – Той се изправи и остави внучката си да седи там в тихия си ступор. – Изкашля се леко и тя вдигна глава, подобно на зомби. – И ти ще пазиш нашата малка тайна, нали, Джейни? – Кой бе този жесток старец, облякъл кожата на любимия й, благ дядо?

Тя кимна без глас, а Бил я потупа по главата.

–       Добро момиче. Хайде, продължаваме.

Ако някой й беше разказал историята, щеше да я оприличи на долнокачествен еротичен трилър, който би гледала само мъртвопияна. Ала да осъзнава, че един от най-близките й хора е сторил нещо подобно и не изпитва и частица разкаяние… същият, който я бе водил на разходки и пътешествия, на който споделяше всичките си мисли и тайни… бе една идея по-голям залък отколкото бе в състояние да преглътне.

„Любопитството уби котката.”, прошепна едно злобно гласче в главата й.

А морето бе оригнало черната си паст под инвазията на бурята.

Изпразване


– Остави веднага тези снимки и продължи историята!

– Не мога сега, нека го оставим за утре?

– Знаеш ли, винаги съм смятала, че си прекалено кльощава за Шехерезада.

– Гаден женски удар под пояса.

– Точно ти да ми натякваш за женските номера? Някак си не върви. А сега престани с превземките и продължавай от там, от където прекъснахме.

Вдигнах очи от монитора, облегнах се назад в стола си и я изгледах с присвити очи. Взираше се очаквателно в мен над огромната си, димяща чаша, от която смучеше с хищническо настървение. Очите й просветкваха като на котка, скрита в тъмното. Доста шизофренична котка.

– Някой казвал ли ти е че кофеинът е вреден за здравето?

– Както и раздразнените прасенца, които лишаваш от удоволствието да отхапят още едно парченце история, не намираш ли?

– Госпожице? – смигнах към сервитьорката. – Вашето прекрасно заведение случайно да се нуждае от украса?

– Не си оригинална.

– А ти си меко казано досадна. Нямаш ли си свой живот и свои истории?

– Твоите ми харесват повече. Моите съм ги преповтаряла в главата си до пълно втръсване. За пред хората съм ги драматизирала по повече начини отколкото ме е грижа да броя.

– Добре, убеди ме. Но ако обещаеш, че това ще ти е последното кафе за днес!

– Хей, това е жестоко!

– Да ме караш да късам парчета от биографията и плътта си също не е най-галантния жест от твоя страна. Ала въпреки това ти се поддавам.

– Признай си, че ти харесва!

– Възможно е. Това е цената, ти си решаваш дали баналната случка от преди няколко години си заслужава.

– Добре, но ако умра от кофеинов глад да знаеш, че ти си виновна! – усмихна ми се двусмислено и прошепна почти еротично. – Продължавай!

– Какво желаеш да знаеш?

– Потърси ли те след това? Опита ли се да си измисли оправдание?

– Ако ще и да измислеше най-перфектната лъжа, или най-добре скалъпеното оправдание, нямаше да има ефект. Мисля, че след толкова години познанства хората си дължат една идея повече от празни приказки. В противен случай няма смисъл от каквото и да е. Всичко се превръща в калпава имитация.

– И какво, отписа го от всякъде? Блокира го?

– Ха! Не мисля, че си заслужаваше това усилие. Разположих картите на масата, а той се разсмя и ги разпиля с един удар. Това бе достатъчно.

– Интересно поведение за преследвач.

– Така и не се научи, че съм дяволски сериозна що се отнася до обещанията си. Мислеше, че просто си приказвам и че като си излея яда ще ми мине. Само дето мен не ме беше яд. Наричат го пресищане.

– Трябва доста да е бил потресен, когато си го клъцнала с малката си ножичка.

– Отказите му да приеме реалността е негов проблем. Както и любовта му към това да се подлага на нападките му.

– Може би си мисли, че нападките са някаква проява на чувства. Единственият начин по който садист като теб е в състояние да обича.

– И за това съм мислила. Точно поради тази причина отбягвям да говоря с него. Иначе му отделям твърде много внимание и това го кара да се чувства специален. Представи си какво тъжно, заблудено копеле е щом патологично изкривените ни взаимоотношения са единствения му източник на щастие.

– И все пак говориш с него.

– Да, понякога.

– За какво ти е, след като твърдиш, че всичко помежду ви е казано? Май криеш нещо и не искаш да си го признаеш.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но става дума за друга бира.

– А именно?

– Понякога имам нужда да забия зъби в нечий врат и да вкарам цялата отрова от ежедневието си там. Да си го изкарам на някого. Да се изпразня върху него. А той така удобно ми предоставя достъп до задните си части, че няма как да не се възползвам… понякога.

– Горкото момче, хващам се на бас, че материалът от празненето ти не е с вкус на нектар и амброзия.

– Преди го правех за отмъщение. Сега просто е обект на пасивната ми агресия. Знам къде ще го заболи най-много и въобще не се колебая да го сритам именно там.

– Типично за теб.

– Въпросът е що за скапан живот трябва да имаш, ако върховият момент е да бъдеш сринат на земята, потъпкан, плют и изнасилен от някакъв призрак от миналото?

– Нима не знаеш? Няма нищо по-лесно от това да се ровиш в изминалото, когато те е страх от настоящето.

– Напоследък просто го оставям да си пише и не го удостоявам дори с една реплика. Знам, че напрегнатото очакване от думите и разочарованието, щом не получиш ответ са двойно по-отровни и от най-горчивата обида.

– А не се ли натъжаваш, като си помислиш колко красиво е започнало всичко, за да стигне до този смрадлив, деградиращ финал?

– Вече не. Така или иначе всичко е изгубено. И не би ми останала сила да стана от леглото, ако се сдухвам за всяко красиво нещо, което времето и хората са деформирали.

– Разбирам. А ако го откъснеш от себе си, това би било проява на милост.

– Да. А желанието ми да бъда милостива се изпари. От него зависи да си съкрати мъките. Прекалено удобен плювалник ми е, за да се лишавам от него по свое желание.

– Тост за жестокостта.

Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.