Диалог


–         И защо така отхвърли нещастното девойче? Миналата седмица не можеше да отлепиш поглед. Цяла локвичка от лиги ти изтече.

–         Аз съм прокълнат. Нито една жена, колкото и да е специална, не може да ми задържи окото за повече от седмица.

–         Ха! Така ли му викат вече?

–         На кое?

–         На това да нямаш ни най-малка идея какво искаш. Проклятие! Колко стилно. Я ми кажи, колко глупачки си вързал на тази въдица?

–         Говоря ти съвсем сериозно.

–         Но разбира се, не се и съмнявам. Представям си те. Меланхоличният поглед, стоическото понасяне на страданието, подчертаното безразличие. Сто процента се продаваш като топъл хляб.

–         Виждам, че те бива в това да определяш цената. Само че дали от практичност не изпускаш най-същественото?

–         О, добър си. Сега пускаш по един достатъчно мъгляв каламбур, та да омаеш главата на бедното пиленце. Караш я да се чувства достатъчно глупава и ошашавена от дълбоката ти философска натура. И сама си слага въжето.

–         Дори за миг ли не допускаш, че съм искрен с теб? По-искрен отколкото съм бил с когото и да е през последните години?

–         Искреността е въпрос на гледна точка. Всеки я разбира както си пожелае и най-често я използва като разменна монета. Седиш срещу мен, слушам те, но чувам само празен монолог – още една фасада.

–         Някой казвал ли ти е че си в състояние да убиеш желанието на човек да прояви чувствителност?

–         Сигурна съм, че имаш добре подготвен репертоар за излизане от такива ситуации. Нали знаеш, реплики според стереотипа, който виждаш срещу себе си.

–         Единствената, която слага стереотипи в момента, си ти самата. Може ли за момент да ми свалиш предварително лепнатия етикет и да ме видиш като човешко същество?

–         И да се потопя в дълбоката драма на твоята неразбрана душа? Да си изплачеш сълзите на рамото ми и да се изсекнеш в съчувствието ми? Не мислиш ли, че сме прекалено стари за това?

–         Стар, това е хубава дума. Точно това усещам в последно време. Случвало ли ти се е да мислиш, че вече си минала през всичко? Че нищо повече не може да те изненада. Да те развълнува. Да те докосне и да разсее блудкавата помия, в която тънеш всеки ден? Всичко е повтаряемо. Реплики, хора, ситуации, глупави роли. Всичко омръзва, рано или късно. Дори страстта.

–         Обикновено се старая да прегризвам тъгата през гърлото преди да ме е обзела. Животът е твърде кратък. И нямаме време за глупости и празни приказки.

–         Виждам, че си идеалната жена за сбъркан смотаняк като мен. Говорим на различни езици. И както върви линията на разговора ни, никога няма да мога да достигна до теб през пластовете. Напълно недостъпна си. Което само засилва моето ожесточение.

–         Обречен си на вечна несподелена любов. Аз ще отлитам. Съжалявам, но си падам по хора с една идея повече живец отколкото виждам в теб. Меланхоличният типаж спира да бъде интересен когато излезеш от пубертета.

–         Бих ти пожелал успех. Обаче житейският ми опит показва, че накрая ще се озовеш на моята позиция. Един ден хората просто се уморяват… от всичко. Включително и да демонстрират енергия.

–         Какво друго ми остава освен да доказвам, че не си прав?

–         Какво друго ми остава освен да завиждам, че все още си в плен на илюзията? И че все още вярваш в нещо, въпреки циничната маска.

–         Кой ти казва, че е маска?

–         Ще си говорим пак като се видим отново.

–         Забавлявай се с проклятието си. А ако откъснеш поглед от него, можеш да видиш доста интересни неща.

Pay the price


Disney - Snow White's Scary Adventure - Queen ...

Image by Express Monorail via Flickr

Вдъхновено от Martin McDonagh 

–         И от какво толкова те е страх?

–         Тъмнината.

–         Сериозно? Измисли си някоя по-сериозна фобия, това е откровено глупаво. Не си на пет.

–         Това не зависи от възрастта.

–         И сега какво искаш да ми кажеш, че още вярваш в Торбалан и Баба Яга? Или пък че таласъмите ще те отвлекат посреднощ?

–         Прекалено повърхностно гледаш на нещата.

–         Прощавай, че не схващам дълбоката ти мисъл, но разбираш колко е нелепо, нали?

–         Не ми приписвай стереотипи, които си чел в някой учебник по психология. Или пък от блудкав роман на ужасите за деца. Сериозно говоря.

–         Аз също. Струва ми се, че от самото начало си пазиш страховете като някакви домашни любимци в килера на подсъзнанието си. Не искаш да ги освободиш.

–         Не разбираш.

–         Обясни ми, тогава.

–         Не и ако продължаваш да ме гледаш с насмешка. Оголвам ти най-тайните ъгълчета от себе си, разкривам ти страховете си като оголени, пулсиращи вени. А ти се лигавиш.

–         Виждам, че фобиите на са ти единствения проблем. Освен килера с виещите страхове в тази твоя шантава глава се крие и четирикрилен гардероб, натъпкан до горе с параноя. Пръска се по шевовете.

–         Като дете никога не ме е било страх от тъмното. Обожавах го. Дори се присмивах на останалите, разказвах им най-страшните приказки и се смеех злокобно, когато лицата им посинееха от ужас.

–         Виж, вече в тази роля мога да си те представя перфектно. Винаги използваш слабостите на другите.

–         Да се скараме ли се опитваш?

–         Няма по-добър повод за скандал от разкриването на неприятните истини, които не смееш да признаеш дори пред себе си.

–         С нея бяхме съюзници. Аз и тъмнината. Шепнеше ми всичките си разкази, аз ги съхраних в мозъчните си клетки и ги пресъздавах за ужас на останалите. Беше ми забавно. Сега нещата се промениха.

–         Страшните приказки се обърнаха срещу теб, а?

–         Полазва ме всяка нощ и прегръдката й не е нежна и гальовна като преди. Това е хватката на безмислостния господар, който е сключил ръцете си около гърлото на разбунтувалия се роб.

–         И защо такъв обрат на събитията?

–         Гладна е. Иска си дълговете обратно. Всяка дума, всяка история си имаше цена. И сега си иска даденото с лихвите. Иска да ме погълне.

–         Тъмнината да няма лика на клоуна Пениуайз, а?

–         Продължаваш да се шегуваш. Давай. Ще дойде ден, в който няма да ти е до смях. Всички си плащаме, рано или късно. А някоя вечер може и да не ме намериш, когато влезеш в стаята ми. Ще ме разкъса отвътре и ще ме натъпче в огромния си търбух.

–         Или пък ще открия, че армия от героите в твоите истории са те разпнали до стената и те подлагат на процес? Процес, който е предречено да изгубиш.

–         Някой ден ще ми омръзне постоянно да се страхувам. Ще разкъсам мрежата от фобии и ще й се предам, за да не изтезавам вече мозъка си.

–         А до тогава… инстинктът за самосъхранение и волята са впили корени твърде силно.

–         Факт.