Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Advertisements

Еротичният разказ



Слънцето вече позлатяваше камъните по тясната и виеща се
калдъръмена улицата, когато една сянка с бежов, невиждал пране от години шлифер, изникна иззад ъгъла. От надвисналите стрехи се отрони висулка, която тъмния субект избегна с учудваща ловкост. По време на бързите си, нервни подскоци за малко да се подхлъзне върху разтапящия се сняг. Явно някоя незнайна висша сила бе имала благоволение към мъжа, чието лице тънеше в сянка под шапката, и му позволи да стигне жив и здрав до кафенето в другия край на уличката. Кой знае защо през цялото време се оглеждаше като заек с подпалена опашка, душещ съсредоточено, за да разбере от къде идва дима.

Намерил се веднъж завинаги в кафенето, обгърнат от успокоителния аромат на тютюн и бяло сладко, кварталният ексхибиционист си отдъхна и се почеса по корема. Не бе много сигурно дали това бе ритуален жест или просто го правеше, за да изчегърта насъбралата се по кожата му кир.

А щом забеляза накацалите върху масата в ъгъла ученички върху лицето му се изписа блажената физиономия на току-що накърмено бебе. Изтри спусналата се по устата си лигичка и се примъкна към най-близкото свободно място до улисаните и хихикащи се тийнейджърки.

Цяло чудо бе как не се задушиха от миризмата на съседа си. Вероятно защото бяха твърде заети да охкат, ахкат и да се кикотят в шепи, вперили поглед в най-авангардната си съученичка.

Дара не пропускаше възможност да поклати дългите си обици с мъниста и пера. Вероятно се страхуваше някой да не ги пропусне на фона на смолистата й коса. С особено внимание се отнасяше към баретите и шалчетата около врата си. Дълбокото й деколте не разкриваше кой знае какво съдържание, ала тя държеше на него. В комбинация с изобилния цигарен дим, който изпускаше от цигарето си, тя затваряше очи и се се представяше като една истинска femme fatale. Само дето една уважаваща себе си фатална госпожица никога не се дави в дима от собствената си цигара. Но нека не изпадаме в буквализми.

Тя пишеше в тетрадка с катинарче и редовно изпращаше произведенията си по различни литературни конкурси, твърдо убедена в невероятния си талант.

А точно днес, за радост на кварталния педофил, чиято най-голяма наслада в живота бе да кисне в кафенето и да точи лиги по сочните наследнички на Лолита, се бе подготвила да шокира своите връстничи.
– Ще пиша разказ! – изпъчи гърди Дара и вирна леко брадичка с лукава усмивка.

Другите момичета ахнаха хорово с музикалното дарование на група кокошки.

– Колко яко! – Анелия обви брадичката си с ръце с изражение, успешно конкуриращо това на разгонен пудел.

– И за какво ще бъде? – попита сериозната Маринела.

„Ой, котьо!”, помисли си типа с шлифера, на когото сервитьорката тъкмо беше донесла кафе. Вече бе пъхнал ръка в пробития си джоб, защото вълнението му даваше физически показатели.

– Еротичен разказ! – Дара дръпна надолу и без това разголената си блуза и облиза устните си с което само размаза червеното си червило.

Последва такъв небивал изблик на възторг и ентусиазъм, че търпението на момичето зад бара най-сетне се изчерпа. Тя свирна с уста към компанията.

– Ало, детската градина, я по-кротко. – гробовният й глас би смразил всеки, ала не и опиянените от хормони ученички.

– Много готино, бе, мацка. Ма представяш ли си да го пуснат и в училищния.

– Ще има мнооого лепкави страници. – ухили се самодоволно Дара. Последва още приглушено кискане в шепи. А очите на перверзника щяха да изскочат от орбитите им, докато слушаше жадно подробности от разговора.

– И к`во, я разправи нещо, за к`во ще се разказва? – облещи се насреща й Катето.

– Оф, че си проста, нали ти каза, за чукане. – скастри я Анелия – момичето, в чиито влажни очи момчетата трудно се съсредоточаваха.

– Пф, че то не пречи и порното да си има сюжет. – Катето я перна леко с кожената си ръкавица.

– Тъй ли? – чупна вежди Маринела.

Напук на всички вицове за блондинки и въпреки невинния си, простодушен син поглед, тя бе една от отличничките на класа и зубрачка от класически тип. И макар че фигурата й присъстваше в мокрите сънища на доста подрастващи, пъпчиви момченца, както и на някои от по-младите (и не толкова млади) учители, бе строго праволинейна и примерна. Дара, изживяваща се като свободния дух на гимназията, постоянно я подиграваше, задето се изчервява като домат всеки път щом се заговореха за секс.

– Е, много ясно! – нацупи се писателката. – Та това е изкуство.

– Хм… – Маринела не изглеждаше особено убедена. – И какъв е сюжета?

Дара замълча загадъчно няколко мига, усмихна се така както вярваше, че трябва да се усмихва една femme fatale.

– Ами един автор винаги трябва да пази в тайна произведението…

– Айде, ма, стига си се правила… – захленчиха все така хорово Катето и Ани.

– Добрее… – проточи Дара, дръпна една глътка цигарен дим и след като очите й спряха да сълзят от кашлицата се зае да разплита пред тях формулата на брилятната си проза. – Ми, действието се развива в един офис. Главният герой работи нещо много важно… още не знам какво, ама трябва да е с костюм. И има една много секси и палава секретарка.

Ако не бяха толкова погълнати от разказа й вероятно щяха да регистрират звука от търкането под шлифера на перверзника.

– Иии… ми тя го сваля, носи къси поли, дълбоки деколтета, силиконови чорапи, жартиери…

„Оххххх… ела ми и ти облечена така, моме…”
– Обаче него много го е срам… и само от време надзърта под полата й, ама така, съвсем невинно…

– Да бе, да! – изсмя се ехидно Анелия. – Знам ги аз тия невинните.

– Ох, чуйте я нея, опитната. – подкачи я Катето.

„Говори ми мръсно, бейби. Я кажи какво има под поличката.”

– Е как така е невинен като й наднича под полата? – Изумлението на Маринела бе абсолютно неподправено.

– Ами тя като се наведе след като уж си е изпуснала папката и й лъснат прашките? – Дара вече почервеняваше от яд заради недосетливостта на съученичката си. Тя махна пренебрежително с ръка като всеки творец, чието изкуство е било неразбрано от невежите пуритани.

– Ми къде му е възпитанието? – Маринела скръсти ръце на гърдите си, за голямо разочарование на перверзника, и сключи вежди като строга пенсионерка. – Толкова ли не може да погледне настрани?

– Че той да не е от дърво!

– Нело, млъквай вече, на всяка манджа мерудия! – изскимтя жално Ани. – Искам да слушам.

Дара я потупа по главата както се прави с вярно куче и продължи да развива фабулата на произведението си.
– И един ден двамата трябва да ползват заедно асансьора! – посочи триумфално във въздуха, докато облизваше устни. Съседът им по маса започваше да губи търпение, искаше час по-скоро да стигнат до същността на нещата. – Тя е с една страшно сладка ризка и сатенен корсет, и си е вдигнала толкова нависоко кожената пола, че й се виждат жартиерите. И си търка бедрото у неговото… пък той се е изчервил.

– Добре бе, тая как до сега не са я уволнили за неприлично поведение?

– Егати… все едно падаш от Марс. – Катето и Ани се плеснаха през челата. – Ми сигурно спи с шефа.

– А и това е фантазия, стига си я опорочавала с твоите буквализми! – проточи напевно писателката.

– Аха… И к`во, търкат се един у друг. Ами ако някой влезе в асансьора какво правим?

„Оргияяяяя!”
– Те там е обрата! – Дара вдиша от цигарата си и продължи да разказва след като се накашля хубаво. – Точно тогава асансьорът се разваля и те остават сами между етажите.

– Ехаааа, колко готино, нямаше никога да се сетя! – Катето вече бе зачервила бузите от вълнение.

– И тогава той се доближава до мадамата, вече не се сдържа… разтреперан от дълго сдържаната страст… набира й полата до кръста и я сграбчва за дупето.

– А ако вземе, че го шамароса? – Този път протестът на Маринела остана като глас в пустиня.

– А тя си върти задничето в ръцете му и го натиска към твърдото му, възбудено тяло… – продължи да реди Дара, надничайки към тетрадката с розичка.

– Е тя нали е на някакви високи токове, докато го върти да не вземе да падне и да си разбие устата или носа? – В тона на русокосата зубрачка се покрадна загриженост.

– Оффф… Няма! Тя се е упражнявала. – Дара бе на ръба на твочерския гняв. Перверзникът от своя страна вече бе започнал да омеква. „Я стига дрънкахте, поразголете се малко.” Уви, съдбата рядко сбъдва желанието на нашето сърце.

– Аха. И?

– Погалва възбудената й, настръхнала кожа, настанява се на колене пред едва прикриваната й от влажните прашки…

– Е, така няма ли да си изръби коленете?

– Ако трябва ще сменят позата!

Перверзникът вече си мечтаеше как ще запуши устата на досадницата. Издаде недоволен, хъхрещ звук изпод шлифера си.

Дара продължи невъзмутимо.

– И след това й отмества прашките, за да се наслади на малката й, трептяща, розова пъпчица…
– Пъпчица? – викнаха дружно трите.
– Ми, пъпчица, това да не ви е хард порно, няма да има вулгаризми. – засегна се авторката.
– Е, да де… – Катето се почеса там където не я сърбеше. – Ама пъпчица нещо ми бие много на акне. Ще вземе да се спука и да потече гной.
Отчаянието започна да нахлува в мозъка на мъжа с шлифера. Анатомията му прие неочакван обрат.

Трите ученички закрещяха хорово, което им спечели жълт картон от страна на барманката, и запушиха устата на дразнителката. След още едно фрапе, което допълнително разбърка хормоналната каша в мозъците им, тяхната предводителка продължи вече не толкова възбуждащата си притча за забранената офисна страст.
– … целува я и по двете бузки на сочното прасковено дупе и се заема да й ближе…
Надеждите на клошаря възкръснаха…

– Дара, това е супер гнусно!

… за да бъдат съкрушени безмилостно.

– Как тъй ще е гнусно!

– Ми тя е седяла цял ден с тая пола, че и кожена на всичкото отгоре, представяш ли си как се е спарила и изпотила, как ще й целува дупето? А ако й е дошло? Или пък ако са й изцапани прашките? Сигурна ли си, че няма да му трябва противогаз?

Педофилът щеше да се разплаче като малко дете

– Ти си гнусна. – Нацупи се Дара. – Всичко разваляш. Тя се поддържа!

– Мда, бе, специално е знаела, че ще се развали асансьора, та да се нагласи преди това с интимен гел и да си обуе нови гащи. – Маринела започна да се смее на възмутеното изражение на приятелката си.

– Много си проста! – отсъди Дара.

– Остави я тая. – Анелия дръпна писателката за ръкава на артистичната риза. – Разкажи още мъничко.

Дара продължи да се цупи, но след известно врънкане от верните й почитатели се съгласи да продължи с историята.

– И тя се обръща към него, разтреперана от страст, вече едвам се сдържа, толкова време е чакала да го вкуси. Протяга треперещи ръце към ципа на панталона му.

– Ама както се е разтреперала да не вземе да го прищипе и да рукне кръв? – подхвърли злорадо Маринела.

– Оф, я, млъквай! Е как ще стане това? – измрънка Катето.

– Ми, лесно, братовчед ми така си го прищипа, още малко оставаше да се самокастрира! Сваляха му желязото с клещи, честен кръст. После два месеца ходеше разкрачен. – Миловидното личице на русокосото девойче придобиваше злокобното изражение на средновековна вещица. – Та тия твоите както са закъсали между етажите… ако стане някой инцидент… какво правим?

Този път ученичките нямаха време да отреагират, защото от съседната маса отекна отчаяния рев на човек, чиито еротични фантазии току-що са били безжалостно потъпкани и сринати със земята от тънки, дамски токчета.

Клошарят преобърна масата, разля кафето и се стрелна през вратата като подгонен от стадо диви свине.

„Проклети жени!”

Ревю: Jalovina


България/Сърбия, Реж. Михайло Коцев, сценарий: Аксиния Велинова, с участието на: Марко Барбулович, Миша Барбулович, Милан Стоянович, Боян Стоянович


Повечето от нас свиват вежди със съмнение при споменаването на словосъчетанието „студентски филм”. В редица от работите на младите кинотворци се наблюдават сериозни пропуски, предимно поради слабия сценарий, неубедително изградените персонажи и театралната актьорска игра. Jalovina, рожба на екип от вдъхновени сръбски и български студенти, не е просто изключение, нито минава в графата „средна хубост”. Филмът разбива всички клишета и предразсъдъци, придружаващи представата за студентска продукция. Също така дава сериозна заявка за бъдещото творчество на всеки, участвал в създаването му.
Jalovina е от онези заглавия, доказващи, че при силна драматургия, умна режисура, желание, мисъл и професионално отношение финансите не са решаващ фактор. Заснет е само за седем дни, с фотоапарат, при минимален бюджет и екстремални условия. Въпреки всички пречки и неудобства при работата, зрителят не остава с впечатлението, че гледа нещо скалъпено набързо, колкото да се води, че са снимали филм, fast food с предвидим вкус.
Сюжетът е вдъхновен от действителни събития в миньорския град Бор в Сърбия, голяма част от актьорите са натурчици, играещи себе си. Атмосферата и духа на мястото са пресъздадени изключително силно, благодарение на епизодичните персонажи, майсторската операторска работа на Михаил Боевски и хипнотизиращия саундтрак, дело на композитора Мартин Ставрев. С оглед на ограничената техника, е наистина впечатляващо заснемането на определени сцени – истински халюциногенен кошмар, от който изтръпва дори и най-безчувствения наблюдател.
Филмът засяга вечната тема за малкия град и малките хора с големи мечти. Притиснати от липсата на перспектива, мнозина са принудени да тровят живота си дълбоко в мините, за да преживяват. А щом излязат навън „яловината” – ширналата се като язва планина от остатъчна руда – им напомня, че са нейни пленници.
Трудно е да се изгради положителен персонаж, когото зрителят да почувства близък, наместо да изпитва раздразнение от него. До колко основният герой на Jalovina – младият ученик Марко, разкъсан между желанието да пише и материалното благополучие, между музиката и престижа на лъскавите коли – е положителен може да се оспори. Но и той, и неговият брат – изтормозеният миньор Страхил, жертвал мечтите си в името на семейството – са истински, несъвършени, вътрешните им конфликти са ярки и изразени без многословие. И двамата са поставени на кръстопът, тестващ морала и достойнството им. И двамата са принудени да направят своя избор.
И това е една от централните и общовалидни за всички епохи теми, поставени в Jalovina – изборът.
Да бъдеш или не.
Като контрапункт на талантливите, но обезверени братя е представена организираната престъпност на града. При изграждането на образа на „мутрите” са избегнати обичайните клишета – Милан и бандата му са мълчаливи, сериозни, не хабят излишни заплахи, действат безшумно и безскрупулно. Те са навсякъде, а животът, който водят, изглежда силно изкусителен на фона на масовото отчаяние.
Изкушение, което се оказва смъртоносно подобно на хероин.
Но кой ще бъде жертвата при този сблъсък?
Ще разберете, ако дадете шанс на Jalovina.
Разбира се, филмът не е без своите недостатъци, историята е сбита в рамките на двайсет и четири минути. В дадени моменти зрителят се чувства леко объркан между халюцинацията и реалността. Но на фона на силната история, вдъхновеното актьорско изпълнение (макар и натурчици, изпълнителите не отстъпват по нищо на професионалните актьори) и стягащия за гърлото финал, те действат на принципа „всеки дефект е ефект.”
Абстрахирайте се от дамгата на „студентския филм”. Може да се окажете приятно изненадани.

P.S. Признавам, че не съм съвсем обективна, тъй като част от екипа са мои колеги и лични приятели. Но със сигурност мнението ми е искрено и се надявам това да компенсира пристрастността.
Страница на филма в сайта на София Филм Фест

Пролука в полунощ



Онази вечер отново се промъкна в съня ми, нали?
Типично в твой стил – нагло и безцеремонно.
Без да се обадиш, без да попиташ дали е удобно и чакам ли някого. Идваш, изтриваш обувките си в килима ми, вземаш каквото ти харесва
и с отиваш.
Не че това е човешка трагедия.
Сънищата са си сънища – архиви за спомени, впечатления и образи. Сигурно мозъкът има нужда да ги сортира, като понякога ярката, преекспонирана снимка се отпечатва под клепките.
И кара сънуващият да се заблуди, че видяното от него насън има някакво значение.
Той спеше с щастлива усмивка, увит удобно в пухеното одеяло на собствения си сън.
Какъв е той мога само да гадая.
А и ще е грубо да нахлувам в мислите му, докато е така уязвим.
Всеки има право на частица лично пространство.
Ти не мислиш така.
Доближаваш ме, а аз усещам дъха ти върху тила си, докато наблюдавам спящото му лице.
Обърна ме към себе си, сякаш за да ме предизвикаш да се отдръпна.
Не го направих.
„Няма страшно, той спи.“
Устните ми треперят.
Измамни електрически искри се плъзгат под кожата ми също като пръстите ти по дланите ми.
Ъгълчетата на устата ти кривнаха нагоре.
„Възбудена ли си?“ Камшикът от коприва и сарказъм ме шибна през лицето също като опашката на разбеснял се кон. „Бас държа, че вече нямаш търпение…“
Вдигам вежди. Не разбирам.
„… Нямаш търпение да разтръбиш на целия свят каква готина двойка сме, а?“
Стиснах челюсти, за да овладея пристъпа на ярост. Ала миг преди да стоваря не особено женствено десницата си върху физиономията ти, за да изтрия арогантната ти усмивка, сънят ми се разпадна. Образът ти се разпиля на хиляди пиксели.
Надигнах се леко в леглото, успокоена от детайлите на реалността.
Или това, което наричах реалност.
Образите, дълго населявали умовете ни, понякога трудно се изличават.
Пък и трябва ли?
Това е просто сън.
Нищо повече от архив.

Време за кино: Международен София Филм Фест 2012


Възнамерявах заглавието на първия ми материал във връзка с фестивала да бъде Кино Зомби Тайм. Само че с това рискувам да се предизвикат неприятни асоциации, свързани с институцията и качеството на кинематографията, която зрителите ще имат удоволствието да гледат в периода след 9-ти март. А и феновете на зомбита щяха да изпитат остро разочарование. Но като цяло това е усещането, което ме обзема преди началото на кино фестивал. По нищо не се различавам от зомбирано малко дете, държано на диета, на което внезапно са му разрешили да вземе каквото пожелае от сладкарницата. Гледам програмата на София Филм Фест, озъртам се от рафт на рафт, мисля и се чудя как да комбинирам нещата, та да успея да погълна максимален брой изображения, съчетани с истории. Най-неприятното на огромния избор е когато трябва да бъде съобразен с досадни понятия като време, пространство и работни задължения.

За мой срам и съжаление изпуснах първите няколко дни от София Филм Фест поради изпълнение на една от точките от Годишния ми план и кръстосване на пределите на родината. Но тъй като сега съм отново на линия, възнамерявам да щурмувам кината с пълна сила. Ето списък на първоначалния ми избор и нещата, които уловиха вниманието ми в мрежата си. Нямам представа дали ще успея да изгледам всичко, но нищо не пречи да опитам.

1. Ад, 2005 г.
Мисля, че преди няколко години мярнах трейлъра в „медийното“ пространство на социо-културната мрежа в 280. По някаква причина не отидох да го гледам и сега смятам да си наваксам.

2. Акациите (2011)

 

По синопсис ми звучи като испански вариант на Drive. При всички случаи имам достатъчно голяма слабост към испанското кино, за да не го проверя.

3. Алоис Небел (2011)

Тази чешка анимация зарибява от пръв поглед. Малки гари, загубени нейде между границите, халюцинации и страхотна черно-бяла графика. Нямам търпение!

4. Брулени хълмове (2011)

Изпуснах да гледам този филм по време на фестивала във Венеция (явно подобни пропуски винаги ще има). Сестрите Бронте не са ми в кръвната група по някаква причина. Само че видяното от предварителните материали накланя везните в полза на Брулените хълмове. А и режисьорката Андреа Арнолд доста ме впечатли с нейния Fish tank.

5. А нощем танцуват (2010)

Канадски документален филм за египетски клан от ориенталски танцьорки. Ще е най-малкото любопитно да се види.

6. Астро Зомбита (1968)

Те това мисля, че дори няма нужда от представяне! Малко сай фай бъркоч за разнообразие.

7. Атенберг (2010)

Имам много малко контакт с гръцкото кино. От друга страна винаги са ми били интересни историите за хора без интерес към човешкото общество и странните му взаимоотношения. Пък и в този плакат се крие толкова чувственост, че не мисля да си правя труда да устоявам.

8. Болни от любов (2006)

По-точния превод на заглавие на този румънски филм би било Болни връзки. Именно то ме привлече да прочета нещо повече. Със сигурност „сбърканите“ взаимоотношения винаги са ме привличали, така че възнамерявам да го проверя. Пък и отдавна не съм се наслаждавала на хубав румънски филм. Ако искам да свиря , аз свиря нещо не ме впечатли особено.

9. Бъдещето (2011)

Може и да се бъркам, но този филм се очертава да е доста личен за моя милост. Всеки ли изпитва парализиращия страх от бъдещето?

10. Татко снима мръсни филми (2011)

Задължителен! Обичам документални филми, изритващи скритото под килима и разкриващи напълно нова история. Или поне такава, за която съм тънела в неведение. Вчера го изпуснах заради премиерата на друг български филм, все още имам една възможност.

Това са само част от заглавията, а София Филм Фест крие доста други вкусни кино-изненади. Възможно е част от горепосочените да отпаднат от програмата ми, със сигурност ще добавя още много други или няма да отида на нищо от горепосоченото. Споделяйте какво сте гледали и оценката ви за него. И най-вече, вдигнете се иззад компютрите си и бягайте към кино-салоните! Това не е молба. 🙂 Предизвиквам ви!

По-късно днес ще пусна ревюто си за първия филм, който гледах на тазгодишния фестивал – Миграцията на паламуда на режисьора Людмил Тодоров.

Повече информация на сайта на София Филм Фест.

Ситком, бейбе: Наука, религия и женски задници



Преди близо година Lammoth много настояваше за сценарий. И тъй като наскоро на моята прекрасна личност й се случи да кандидатства за позицията автор на ситкоми, си седна на мекото Дъ и в пристъп на гениален идиотизъм сътвори следния безумен буламач, забъркан от някои от представителите на Блогосферата. Други си платиха, та имената им да не бъдат забърквани в тоя бисер на човешката мисъл. Моля, дами и господа, на вашето внимание:

ИНТЕРИОР. МАГАЗИН ЗА ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА ЦАРСТВОТО НА ВАЛ. ДЕН.
ЛАМОТ и НОСТРО стоят между два щанда с порно списания. НОСТРО
разлиства едно от тях, а ЛАМОТ чете анотацията на книга.
Върху корицата на книгата виждаме красива гола жена, облечена
в латекс и с камшик в ръка.

НОСТРО
Става ли?

ЛАМОТ
(разсеяно)
Икария каза, че било яко. Пък тя
определено разбира от порно.

НОСТРО оставя списанието на рафта и намига съучастнически на
ЛАМОТ.

НОСТРО
И като се заговорихме за Икария, така
и не разказа какво стана с онази
благовъзпитана мома с много твърдите
религиозни принципи. Толкова ли
твърди се оказаха?

ЛАМОТ
(нещастно)
Непробиваеми.

НОСТРО
Айде бе, ти се бъзикаш с мен?

ЛАМОТ
Сърцето ми е разбито.

НОСТРО
Какви ги плещиш?

ЛАМОТ
Две седмици ходих подир нея. Цели две
седмици се правих на примерен
християнин и какво… нищо.

ЛАМОТ изтрива една въображаема сълза от окото си.

НОСТРО
Нещо да не се изпусна накрая?

ЛАМОТ хваща едно списание на случаен принцип, отваря го по
средата. Виждаме жена, чиито задни части са изнесени на преден
план върху плаката.

ЛАМОТ
Като кифладжия.

НОСТРО
Ех, Ламоте, Ламоте, няма да се научиш
ти.

ЛАМОТ
Е, две седмици се правех на верен
последовател на Исус, то не се
траеше. Накрая изръсих нещо… май за
постите… и тя откачи, братче,
откачи. Даже знаеш ли какво направи?

НОСТРО
(поема книгата от ръцете на
ЛАМОТ)
Искаше да те подложи на инквизиторски
мъчения? Да те накаже с някое огромно
дилдо?

ЛАМОТ
Не бе, тръгна да ми чете библията на
глас, че душата ми трябвало да се
спаси.

НОСТРО
Ужас. Как си оцелял.

ЛАМОТ
Тая е по-ужасна и от стадо зомбита,
казвам ти! Накрая съвсем ми писна и
като завързахме един як спор… няма
спирка. Едвам успях да й затворя
устата като прибягнах до фактите.

НОСТРО
Мда, и тя нищо не можа да измисли,
дето не го е прочела от Библията?

ЛАМОТ
Бе даже не си направих труда да
навлизам дълбоко в материята, само
няколко цитата от Докинс, пък и
основните доводи срещу
креационизма…

НОСТРО
(прекъсва го)
Зомбито е чувало за креационизъм?

ЛАМОТ
Ти пък… много я надцени. Все едно й
беше изгорял бушона на главния мозък.
Накрая…

ЛАМОТ се обляга на един от рафтовете с печална физиономия.

ЛАМОТ
(продължава)
… каза ми, че ще се моли за
спасението на душата ми и ми хлопна
вратата под носа.

НОСТРО
Кофти… ама реално погледнато,
отървал си се. Представяш ли си да си
беше вкарала филма, че трябва да се
жените след като си я видял по организъм?

ЛАМОТ
(подсмръква)
Да, ама…

НОСТРО
Какво?

ЛАМОТ
Ми имаше най-съвършения задник, който
някога съм виждал върху чифт женски
крака.

НОСТРО
(с ирония)
Така е, братко Ламоте, то Господ не
дава и с двете ръце.

ЛАМОТ
(заплашително)
Ти май пак си просиш да ти пратя
Нимфоманките да те понашарят с
камшиците?

НОСТРО
Де тоз късмет. Пич, стягай се.
Довечера сме у нас.

ЛАМОТ
Ама айде тоя път да не слушаме
Бетовен, а? Искам нещо с цици и
чудовища.

Чуваме гласа на ВАЛ откъм щанда.

ВАЛ:
Имам нова колекция порно със зомбита.

ЛАМОТ
(потрива ръце)
Оха!

НОСТРО върти презрително очи, но придружава ЛАМОТ до касата. ЛАМОТ изпуска книгата. Виждаме как красива, млада жена – ЗОРИ – се навежда и вдига
изпуснатата книга. Тя цъка възмутено с език.

ЗОРИ
(на себе си)
Какво възмутително отношение към
литературата! Тези двамата просто
плачат за наказание.

КРАЙ
В ролите:
Dah Lammoth
Cosa Nostro
Alfred “Val” Pacino
Zory Angel
P.S. Всички прилики с действителни лица и събития е случайна. Гореописаният текст е писан изцяло с развлекателна текст и няма никакви претенции за истинност или художествена стойност, нито попада в елитарната графа артЪ. Ако има обидени и засегнати, приемете моите дълбокопоклонни извинения.

Проклятие… отново равносметка – ІІ-ра част



3. Кино

– През 2011 г. – Не е нищо ново под слънцето, че киното е работа в екип и там една лястовичка пролет не прави. През изминалата година стигнах до извода, че ако не си нагазил в същността на материята, ако не си бил на снимачна площадка, пък била и импровизирана такава, ако не е трябвало да се справиш с куп трудности – егоцентрични режисьори, самовлюбени актьори, проблеми с монтажа – трудно можеш да напишеш киносценарий. Едно е да седиш в уютната си стаичка и да изсмукваш нещата от пръстите си, съвсем различно е когато имаш опит в самия занаят. Опит, почерпан и от работата с умерени в егото си режисьори, умни актьори и креативни монтажисти. Помага ти също така да усмириш собственото си его и да го подчиниш на крайния резултат. Работата ти се подобрява значително, ако си имал практически опит. Но за това ще пиша по-подробно в пътеписите ми за CinemaDaMare. Само ще вметна, че горещо препоръчвам на всеки, който има желание да се занимава с кино да си потърси къде да кара стаж. Дори да е неплатен. Следващото ниво е студентския филм. И не си губете времето, ами започвайте да снимате/пишете/планирате, дори да нямате спонсорство, дори бюджета ви да е жълти стотинки. Ако имате добра идея и качествен екип, който да я осъществи, парите са последния ви проблем. А в случай, че имате по-големи амбиции, поинтересувайте се от различните workshop-ове и пичинг форуми. Само без хленч и самосъжаление. В тази връзка що се отнася до кино опита ми 2011 година беше безценна.
– Next year. Тук ще пестя конкретните си планове, защото са наистина конкретни, а и аз имам своите суеверни страхове. Като това да говоря за даден проект, докато е още в подготвителната фаза. Нека само кажа, че евентуално през тази есен, зима или в началото на следващата година стискайте палци моя милост да пусне покана за премиера. Толкова ще кажа за сега.

4. Пиене/Събития

През 2011 г. – За пръв път четох моя работа на живо, по време на прословутото Литературно букаке в края на годината, на 29-ти ноември. В събитието взеха участие и Нинко Кирилов, Циничния елф, Юлия Желязкова, Ина Герджикова, Дана Кандинска, Сашо Томов (изброени не по ред на заслуги). Успях да стигна до заветния стол в Петното на Роршах без да се пребия, въпреки бутафорната маска, която трябваше да ме предпази от букакето. За моя изненада дори смогнах да си прочета съчинението без да заеквам, да се изпотявам или да припадна от свян. Искрено се надявам никой от публиката да не е усетил колко бях изтърбушена. Имаше малък фейл с микрофона, но мина доста време откакто съм била на сцена и под зоркия взор на толкова зеници. Оцелях с мисълта за предстоящото пиене. Като за първи път мисля, че ни се получи добре и се надявам тази година да направим поне две-три, а защо не и в други градове, освен София? Признавам, че бях доста скептична относно това предприятие и предчувствах огромен провал. Стига ентусиазмът ни да е жив, мисля, че има на къде да се развиваме. При всички положения имаше приятен контраст с първата ми среща с други писатели. Бях на седемнайсет, тъкмо ме бяха приели в Съюза на плевенските писатели и установих още с влизането, че повечето от тях са минимум четиридесет и повече лета по-възрастни от мен. Ситуацията беше меко казано… awkward.
Единствено ме е яд, че не прочетох друг текст, но нищо. Ще има и други букакета – повече и по-пълнокръвни.
Партито в Check Bar също бе на ниво. Особено финалната реплика на домакина към моя милост. Каква е била тя, оставям на спомените и въображението.
– Next year. Общо взето масовия запой по време на кино-фестивала в Италия (още хората ми се чудят как съм можела да пия червено вино през лятото) и литературното букаке бяха най-запомнящите се събития от изминалата година. Като се замисля никак не е малко. Обаче няма да е лошо да се постарая повече. Може би.

5. Личен живот

– През 2011 г. – Дали пък това не бе годината, в която извърших най-много глупости? Счупих си главата по няколко показателя, предприех действия от които в последствие се срамувах, на няколко пъти изпитвах сериозно желание да се клонирам. Не за друго, а за да сритам собствения си задник. Всички онези грешки, които бележели периода от живота ни, означен с условното понятие „младост”. Макар че през сравнително краткия си житейски път съм виждала хора на четиридисет, държащи се двойно по-безумно от всеки средностатистически тийнейджър. Дали изобщо някога остаряваме и си вземаме поука от грешките? Тъй наречената мъдрост ми се струва все по-изплъзващо се понятие. Стигаш до някакъв извод и последващите събития те оборват напълно. Довчерашната мъдрост пък вече звучи кухо като презентация на PowerPoint с „дълбоки” слова или пък верижно писмо. Не знам. Вероятно утре ще мисля по различен начин. Днес, след доста счупени кости и падения твърдя, че няма нищо недостойно в това да се оттеглиш навреме от бойното поле. Когато още от самото начало предчувстваш горчивия вкус на края, а основите на началото са крехки като захарен памук… по-добре да ги оставиш, като преди това си оставиш една снимка за спомен. Но и с нея не злоупотребявай. Нека си остане в архива, с червен предупредителен знак „Отваряй само в краен случай.” Когато обичаш някой недей просто да го пускаш да си отиде и да останеш с размазани от сълзи очи на пътя. Срежи пъпната връв, която ви държи заедно дори, когато сте разделени. Прекъсни всички пътни артерии по които може да тръгне, за да се върне до теб. И дори да успее, отпрати го. Не е нужно да си жесток, макар че понякога усмивката и милата дума са по-зли и от най-лютата ругатня. Не за да си отмъстиш, твърде детинско е. Но ако в първите моменти не сте могли да се разберете един друг… каква е вероятността това да се случи по-късно? По-добре пътищата да не се кръстосват никога повече.
„Махай се! Вън!”
Иначе ще си останете дори и без архивната снимка.
Това е от мен. Който разбрал – разбрал. Останалите нека гадаят, ако нямат какво по-полезно да правят с живота си.
– Next year: Вече не си правя планове в тази посока. Каквото има да се случи, ще се случи. Драмите, късането на нерви и дългите безсънни нощи ги оставям на тийнейджърките. (А сега звуча като онези високомерни хора, които толкова ме изнервяха в юношеския ми период). Безсънните нощи особено могат да се оползотворят по толкова много начини.

Какво друго да кажа освен да пожелая на всички четящи годината им да е такава, че в края й да са останали с доволна, сочна и многовкусова равносметка? Радвайте се на отлитащите дни. Те летят дори по-бързо отколкото ни се струва.

Photo: http://www.angelosalamanca.com/, http://nicholasworld.tumblr.com,

Проклятие… отново равносметка – I-ва част



Бях решила, в духа на бъдещата традиция, да си преговоря материалата от предходната година в нощта преди Голямото Напиване и Масовата Оргия по случай Края на Света. Ала боговете, в които не вярвам явно имаха други планове за моята предновогодишна вечер и отложиха тази ах-тъй-приятна интелектуално-организационна дейност за два дни. Два дни през които махмурлукът и безсънието да се отмият, а нещата да си дойдат на мястото. Или да се разместят като хитри и оживели черно-бели фигурки, изплъзнали се от ловкия зор на вече пияния шахматист.
Трудно е да оцениш изминалите 365 дни, ако си още вътре в тях. Краката ти още те болят от бясното препускане, пред очите ти светът изглежда размазан, а дъхът ти отдавна е напуснал изтерзаните белите дробове, подчинени единствено на маратонското бягане. Моментът, в който рухваш на финала, а от устата ти бликва кръв не е особено романтичен. А това всъщност дори не е истински финал, а поредното прескочено препятствие.
И по-добре, че е така.
Животът е пътуване, а не цел, ще каже някой.
Много умни глави седят и мислят ли, мислят как да дадат по-елегантно звучаща дефиниция на живота, казвам аз. Изпробват всякакви метафори, най-често свързани със скоростта. А от своя страна докато те се чудят как да настроят тази скорост по свой вкус той се случва, връхлита ги и отминава.
Лично за себе си реших да не мисля за скоростта и движението, а за това с какво съдържание да изпълня подминаващата ме лента и квадратчетата й.
Миналата година си пожелах много писане, пътуване, перкане, пиене и пушене. Е, последното не го изпълних особено, защото колкото и усилия да вложих пушенето така и не успя да се класира в графата с пороците ми. Дори и любовта ми към наргилето. Маркирах основните точки от пътя по бъдещата си карта… и бих казала, че в голяма степен изпълних намеренията си. Тази година ще е различно. Ще заложа на конкретните планове. Не твърде конкретни, защото наличието на много детайли предполага, че все един от тях, по закона на всемирната гадост, ще пусне бримка. После къщичката от карти рухва, основите на сградата потреперват за миг и ти оставят само руини. И все пак, липсата на каквото и да е планиране предполага и загубата на твърде много време.
Каквото и да говорим, всички си губим времето, по един или друг начин.
Тази година ще се опитам да го губя една идея по-конструктивно.
Нека започнем с разпределяне на бюджета по пера.

1. Пътуване.

– През 2011 г.: Предполага се, че след като изкарах цялото лято на път, по прашните италиански калдъръми, в стар и раздрънкан автобус, който някога е бил чудо на техниката, под ледените струи на училищните душове и сънувайки върху надуваем дюшек, заобиколена от една тълпа народ – хъркащ, сънуващ, работещ по поредния проект – и без много възможности за лично пространство – пътната ми треска ще се е излекувала. Cinema Da Mare беше ужасно ценно изживяване, независимо, че бе източник на много нерви. Откъснах се напълно от ежедневието си, пробвах нови неща, в продължение на два месеца и седем дни говорих на български единствено в главата си. Посетих първия през живота си (и надявам се, не и последен) голям кинофестивал – Международния фестивал във Венеция. Жалко само, че беше 68-ми, може пък до година да отида там с мои средства, ще е една идея по-знаково. Отидох там с надеждата, че ще се радвам само на качествена кино-продукция. Уви… не очаквах и там да се натъкна на толкова откровени глупости, които се чудех какво изобщо правят там. Беше хубаво изживяване, но ме накара да се запитам дали като цяло киното не е обречено на срутване? Проблясващите бисери тук-таме задържаха надеждата ми жива. Запознах се с невероятни хора, пробвах се в режисурата, макар и през цялото време всичко да ми бе свито на топка. Понякога нямах ни най-малка представа какво правя. И въпреки това удоволствието беше неописуемо, особено когато видиш заснетия и монтиран материал.
Не знам до колко това преживяване ме е променило, направило ме е по-добър или по-лош човек. Знам само, че беше невероятно и не съжалявам дори за най-гадните моменти, изживяни в Италия, и за най-мизерните и мръсни училища. За ужасното пътуване до Сицилия, контактите ми с италианската версия на Бай Ганьо и чудовища от литовски произход, прокламиращи веганството и суровоядството. И да, по дяволите, пътешествието разширява кръгозора. И да, трябва да си довърша пътеписите по въпроса.
– Next year: Пътуването продължава. Вероятно не толкова дълго, колкото вече миналото лято, но със сигурност нямам намерение да се спирам. За сега съм си набелязала като конкретни дестинации Румъния и Барселона, особено след като прочетох Сянката на вятъра от Карлос Руис Сафон, желанието ми стана особено интензивно. След последния изгледан филм на Уди Алън сериозно съм се замислила и за Париж, въпреки, че манията около този град винаги ме е дразнела. Освен по-популярните дестинации ми се иска да разуча и разни скрити богатства, които са се изплъзнали от страниците на туристическите справочници. Продължавам с изучаването и на родината. Невероятно е колко много места могат да се посетят дори и ако пътуваш само с влакове и автобуси. Като за начало възнамерявам да се пусна по маршрута, който планирах още преди два лета – Копривщица – Клисура – Сопот – Карлово – Казанлък. Вероятно банално, но тези места са ми буквално непознати. Нелепо е да тъна в неведение за заобикалящото ме. Дори и само, за да си запълня стоте печатчета в книжката. Глупава цел, ала през какви дестинации те превежда. Е, ако пък по някакво чудо успея да изпълня всичките си маршрутни стремежи до първата половината от годината… ще си набележа още дестинации. Пътят е пред нас, стига да си размърдаме дебелите, мързеливи задници, които сме свикнали да държим удобно пред компютрите.

2. Писане

– През 2011 г.: Както отбелязах по повод годишнината на блога, това беше доста ползотворна година в писателски план. Някак си успях да дисциплинирам волята си и се научих да пиша всеки ден, независимо от моментното си настроение, музи, музове, развлечения и всички други простотии, които писателите използват като оправдание, за да мързелуват. В един момент започнах да се изтощавам и да ми идват само повтарящи се идеи. Особено последните един-два месеца нямах каквото и да е желание да измислям истории и/или да изливам емоционалните си шитни под формата на проза (и все по-упорито се дразня на хора, мислещи, че пиша поезия). Предполагам, че пренасищането взема връх. И пак… това не е оправдание. Когато нямаш впечатления, трябва да си ги създадеш. Когато не пишеш, чети колкото се може повече. Гледай филми. Разхождай се по улиците. Наблюдавай хората, докато седиш в кафенето и се преструваш, че четеш или че очертанията по дъното на чашата ти са особено интересни. Съчинявай истории за непознатите срещу теб. Носи си бележник, в който да записваш това, което ти хрумва, колкото и тъпо да звучи в първия момент.
Доволна съм от това, което успях да излея от себе си миналата година. Но ако сега се спра, всичко ще е било безсмислено. Ако писането ми е призвание, следва да се отнеса към него с нужната доза сериозност. Иначе просто си дрънкаме глупости по блоговете.
– Next year: Като за начало всичко, написано от мен миналата година ще бъде редактирано, основно с цел подобряване на стилистиката, пунктуацията, изказа и граматиката. Идейно няма да внасям големи изменения… освен ако някой замисъл не куца толкова очебийно, че плаче за това да вляза в ролята на пластичен хирург и да поправя дефектите, нанесени от мен самата. Освен редакцията си поставям за задача до година по това време да съм довършила новелата с работно заглавие Хрониките на безсънния блок, както и първата чернова на първия ми роман. И от там нататък ще се заема с търсене на сериозно издателство, което си разбира от работата. Ако нещата вървят гладко, тъкмо до двадесет и седмата си година вече може да съм публикувала втората си книга. Вероятно ако по това време реша да се гътна, за предпочитане като жертва на фатална комбинация от алкохол и опиати, продажбите ще са двойни. От друга страна живеем в България, така че подобни експерименти са излишни. А и не можеш да пишеш, ако си мъртъв.
В тази връзка, ако някой издател чете тези редове и реши, че в написаното от моя милост има хляб нека се чувства свободен да потърси контакт, бил той и по пощенски гълъб. Макар и Петко още да не се е родил, няма да е лошо още от сега да мисля по въпроса за бъдещето му.
Също така, уважаеми мои читатели, ако имате желание нещо от прочетеното в блога да бъде продължено, развито или изменено, моля, не се срамувайте и използвайте формата за коментари. Мнения, препоръки, критики и желания се приемат с отворени обятия. Тези дни ще взема да пусна и една анкета, за да имам по-нагледна представа за данните.

To be continued

Photos: http://photocompetition.hispeed.ch, http://typewritermuseum.org/

Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.

Годината в 24 кадъра – I-ва част



В последно време се бях вглъбила в омайния, черно-бял свят на класическото кино. Все още не съм му се наситила и определено нямам намерение скоро да се разделям с него. Не само защото за качествено осмисляне на филма, трябва да бъде изгледан повече от един път. Всеки път е уникален, защото вниманието ти се фокусира върху различни детайли – история, операторско майсторство, съзвучие от светлина и звук. Не претендирам да съм експерт, но това е личната ми дефиниция за „смислен” филм – поредица от образи, които те карат всеки път да ги преоткриваш под различен ъгъл.

Но така или иначе колегите блогъри са се заели активно с филмова равносметка за изтеклите 365 дни, така че сметнах, че няма да е лошо да се включа. Още повече, че е време за досадния, но ах-тъй-необходим счетоводен баланс на личната ми година, не е лошо да се упражня.

Това, което искам да кажа е, че вчера установих как съм гледала поразяващо малко филми през 2011 г. Или по-точно малко от видяното е оставило трайни следи и впечатления. След като изкарах предходната вечер в гледане и преговаряне успях да изцедя с родилни мъки десет заглавия. Долупосочената класация не претендира за изчерпателност, и филмите не са подредени по възходящ ред с оглед на качествата им. Най-малкото, винаги ми е било трудно да съставям класации, в които да предпоча дадено любимо нещо пред друго. Може би ако доживеем до 2012 г. ще преоткрия миналогодишни ленти, пред които избраните в списъка ще ми се струват смешни като аматьорски студентски опити.

Без повече предисловия – топ 10 за 2011 г.

1. Shame/Срам
Реж. Стив Макуин, сценарий: Аби Морган, Стив Макуин, в ролите: Майкъл Фасбендър, Кери Мълиган

Въпреки горепосоченото ми мрънкане, Shame e безспорния ми фаворит за изминалата година. Истинска симфония на съвременния живот. Сексуалните сцени, голотата, порното и повсеместния разврат в тази лента бяха в пълно съзвучие с историята. И за миг нямах усещане, че от другата страна се пънат да ме шокират, да покажат колко са авангардни, безсрамни и не се свенят да развяват цици и пениси пред камерата. Всеки кадър беше на мястото си, всеки жест и поглед имаше функция. Контрастът между привидно ледения Майкъл Фасбендър и истеричното отчаяние на Кери Мълиган се усещаше във всяка тяхна съвместна сцена. И двамата се издигнаха няколко стъпки напред в очите ми – невероятно силни изпълнения. А от сладкия, носталгичен и тъжен кавър на New York, New York, изпят от Мълиган… настръхвам всеки път когато го чуя. Определено ще следя внимателно филмографията на Стив Макуин след Shame. Не се препоръчва за силно-романтични натури и почитатели на щастливия край. Тук такъв няма. Няма и невинни. Всички са прегърнали порока си докрай. Може би това прави историята толкова истинска и близка до нас.

2. Paulet aux Prunes/Chicken with Plums/Пиле със сливи
Реж. Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, сценарий: Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, в ролите: Mathieu Amalric, Edouard Baer и Maria de Medeiros

Сътрудничеството между иранската режисьорка Marjane Satrapi и френския художник Vincent Paronnaud дава изненадващо сочни плодове, в които зрителя да впие поглед. Един от най-поетичните и човешки филми, които имах удоволствието да изгледам тази година. Лентата нищи въпросите, които са ни занимавали, занимават ни и ще занимават до края на вечността. Живот, смърт, смисъл, изкуство, любов и отказа от всичко това. Как един инструмент променя съдбата ти? Как един случаен поглед, разменен по улицата, възвръща изгубените спомени? Уникалното съчетание на анимация и игрално кино, драма и комедия, минало и бъдеще, нестандарна биография на един цигулар и горчиво-сладка приказка. Тези, които обичат да си поплакват по невъзможната любов със сигурност ще му се насладят. Мисля, че ще допадне и на уморените от претенциозни европейски бози. Част от чара на филма е че не се взема насериозно, нито навира в лицето ти послание или „какво е искал да каже режисьора…”

3. La piel que habito/Кожата, в която живея
Реж. Педро Алмодовар, сценарий: Педро Алмодовар, Агустин Алмодовар, по романа Тарантула на Thierry Jonquet, в ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес, Жан Корнет

Алмодовар е изрод, признавам го. Затова и ми е един от любимите режисьори – само болни мозъци като него могат да развият такава сбъркана история – равни части мелодрама, класически филм на ужасите а-ла-Франкенщайн, трилър и странен романс. Не съм чела книгата, но вече отдавна ми е ясно, че книга и филм не се сравняват. Никога. Просто са прекалено различни. Изключително приятна е играта със сетивата, която ти причинява този филм, както и манипулацията на очакванията и особената чувственост. Почти бях отписала Антонио Бандерас като актьор, но тук прави достойно завръщане към корените си, не очаквах толкова добре да изрази зараждащата се, изгаряща лудост и мания. Елена Аная дори не е необходимо да говори – огромните й, влажни очи на сърна изразяват всичко без думи. Доста добри заявки дава Жан Корнет. С две думи: нетипична красота. Вероятно лентата ще е особено ужасяваща за момченцата, свикнали да се идентифицират с пишките си.

4. Midnight in Paris/Полунощ в Париж
Реж. Уди Алън, сценарий: Уди Алън, в ролите: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадъмс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди

Адски стилен портрет на носталгията и романтичната тъга по отминалите епохи. В началото със сменящите се френски пейзажи ме хвана съмнението да не би да съм объркала файла и да съм си пуснала някоя PowerPoint презентация, от онези с красиви снимка и музика за фон. Последващите диалози и сцени разсеяха съмненията ми и вниманието ми бе безнадеждно всмукано. Не бе трудно да вляза в обувките на главния герой – мечтаещ да стане писател сценарист, отегчен от сивотата на съвремието ни – и да тръгна с него по парижките улици. Епохите през които премина не бяха натъкмени бутафорно, каквито съмнения имах. Историята се плъзга нежно и неусетно като стара грамофонна плоча. За огромно мое учудване Оуен Уилсън не дразнеше (вероятно се повтарям с един куп други ревюисти, но не може да му се отрече на момъка – добре се бе постарал). Е, за сметка на това г-ца Макадъмс се постара да ми опъне нервите (от друга страна ролята й беше на класическата руса кифла, така че не мога да й се сърдя). Само от гласчето на Марион Котияр и котешките й очи започват да ми лазят мравки по гърба. А музиката действа силно разтапящо на коленете.

5. Wilde Salome
Реж. Ал Пачино, сценарий: Ал Пачино, по пиесата на Оскар Уайлд, в ролите: Ал Пачино, Джесика Частейн, Кевин Андерсън

Не от всеки актьор става режисьор. Както и обратното. Но в днешно време в киното явно е на мода изявяването като ренесансова личност. Не на всеки се получава. Първоначално когато започнах да гледам режисьорския експеримент на Пачино, вдъхновен от изисканото слово на любимия ми Уайлд ми идеше да се хвана за главата. Пиеса, филм за пиесата и документален филм за Уайлд в едно? Едновременно актьор и режисьор? Хайде, татко Ал, не се ли изхвърляш малко? Това е класическа рецепта за манджа с грозде. На досадните критични гласчета в главата ми им резнах езичетата (а татко Val сигурно вече размахва камшика си в моя посока), докато пътувах съм сърцевината на филма. Някак си Пачино успя да съчетае всички тези елементи и да създаде нещо наистина красиво, почти като сексуален акт между документалното и художественото. Съвсем не без помощта на червенокосия ангел Джесика Частейн, която по мое скромно мнение, направи роля трепач и вдъхна живот във фаталната принцеса Саломе. Финалът закова цялото произведение и ме изпроводи към изхода на киносалона с чувство за удовлетворение. A must see!

6. Drive/Драйв: Живот на скорост
Реж. Nicolas Winding Refn, сценарий: Хосейн Амини, по книгата на Джеймс Салис, в ролите: Райън Гослинг, Кери Мълиган

Райън Гослинг си го набелязах като любимец още от тъпата тийнейджърска сапунка Breaker High (която се чудя как съм я гледала, ама нейсе). С годините показа, че има потенциал да бъде голям, много повече от симпатично русокосо и синеоко момченце. Но със сигурност не е единственото достойнство в във филма на неизвестния (до този момент) за мен датски режисьор Nicolas Refn. Сила, мълчание, игра на светлини и сенки, нежност и бруталност, звук и тишина. От онези филми, които те карат да не откъсваш очи от дългите им кадри и мълчания. Тук думичките не са най-важното, нито дългите диалози. Напрежението, гарнирано с нощни кадри и невероятната музика, елементите от филм ноар, актьорската игра (пак ще похваля Кери Мълиган, която изнесе ролята на отрудена, самотна майка с достойнство)… хипнотизиращо е. Още повече, че не съм почитател на филми с надбягвания по пътищата. Хардкор феновете на Вин Дизел и Бързи и яростни могат спокойно да се разочароват. Мисля, че любимата ми сцена след целувката/бруталното убийство в асансьора е тази в стриптийз клуба – потрепващата ръка – единствения индикатор за разтърсващата ярост на героя и безучастните лица на стриптизьорките… жестоко.

По-късно същата вечер очаквайте останалите четири филма.